Даян Робинсън
Самотникът и лилията (34)

Епилог

Плантацията „Сап Рьогре“, Август 1750

Горещото лято беше в разгара си. Топлият въздух обгръщаше плантацията. Дори лист не потрепваше.

Карес лежеше в шезлонг на верандата на втория етаж. Тя лениво си вееше с ветрилото. До нея Ивон шиеше дреха на сина си, заспал в люлката наблизо.

— Колко тихо и спокойно е тук сега. Няма и следа от призраци. Трябва да си призная обаче, че настръхнах, като ми каза, че стаята, в която сме настанени с Пиер, е била на Аурора. Но тя е обзаведена толкова хубаво с тези нови мебели, че е истинско удоволствие да си вътре.

— Вярвам, че духът на Аурора почива в мир, след като Филип се удави. Той наистина си мислеше, че тя го вика от водата. — Карес леко потрепери, въпреки горещината.

— Не говори за това, скъпа. То те потиска. Трябва да мислиш за бебето, което носиш — Ивон хвърли доволен поглед към приятелката си.

— Сърцето ми е изпълнено с щастие и се надявам, че бедната Аурора наистина почива в мир. Разказах ти за странните случки тогава. Мисля, че тя ми спаси живота. Сигурна съм, че миришеше на теменужки, въпреки че Люсиен смята, че си въобразявам. Тя беше там, усетих я.

— Но оттогава не си усещала подобно нещо?

— Не, в Сан Рьогре цари само мир и щастие.

Карес каза това с усмивка, докосвайки леко издутия си корем, където растеше тяхното дете. Очакваха го по Коледа. Щеше да се казва Кристиан, ако е момиче и Кристоф, ако е момче.

— Сигурно си доволна, че Люсиен спря да пътува?

— Да, и се надявам, че изпратената от него информация за корупцията на дьо Водрюл съвсем скоро ще ги принуди да напуснат колонията.

— Това е хубаво, скъпа. Вие с Люсиен заслужавате щастие след суматохата, която ви събра. Колко романтично е всичко, като в книга или пиеса — каза Ивон и остави шиенето, понеже се появиха мъжете.

— Кое е толкова романтично? — попита Люсиен, като застана зад Карес и взе малката й ръка в своята.

— Вашата женитба.

— Но романсът още не е свършил — каза Люсиен и целуна ръката на жена си.

— Да, скъпи, мисля, че ще продължи цял живот — допълни тя. Изведнъж изражението й се промени. Тя сложи ръка върху малкото хълмче на корема си.

— Какво има, скъпа? — попита я той.

— Ето!

Карес постави ръката му върху корема си. Люсиен я погледна шокиран.

— Той се движи — промърмори смаян.

— Или тя се движи — напомни му тя.

— Бебето ще има духа на майка си — каза Люсиен, и я погледна с любов.

— И силната воля на баща си — каза тя, а очите й му отговаряха със същата любов.

— Ще има цялата любов и щастие, които са ни липсвали в детството, моя хубава Карес. Кълна се в това!

— Да, ще има всичко. Не съжалявам, че съдбата ме доведе тук, благодарна съм й.

— Никакви съжаления, скъпа, само обещаното бъдеще — каза той с дрезгав от вълнение глас. После докосна още веднъж корема й, където растеше детето, създадено от страстта на самотника и на червената лилия, следващото поколение Сен Амант в Сан Рьогре.