Даян Робинсън
Самотникът и лилията (27)

23.

Извитото токче на сатенения й чехъл се закачи на ръба на едно стъпало, докато тичешком изкачваше стълбището към верандата. Тя протегна ръка към перилата и последното нещо, което чу, преди да падне от петото стъпало, бе гласът на Люсиен, който викаше името й. Когато главата й се удари о тухления под на верандата, над нея се спусна тъмнина.

Трепкаща светлина и приглушени гласове я изтръгнаха от тъмнината. Отваряйки очи, тя видя светлина, идваща от тръстиковия глобус, поставен върху масичката до леглото. Гласовете идваха от стаята, която установи, че е спалнята й. Тя не виждаше. Направи усилие да седне, но болката в главата й бе толкова силна, а слабостта — така непреодолима, че падна отново върху възглавницата и затвори очи срещу светлината, която сега й се струваше твърде ярка.

— Скъпа моя, събуди ли се? — Дълбокият познат глас на Люсиен дойде някъде над нея.

— Да — прошепна тя, отваряйки бавно очи, понеже се страхуваше от светлината и болката, които караха дъха й да спира. — Светлината е много силна.

— Разбира се, ще преместя лампата — отговори той и изчезна за миг, след което отново застана до леглото. — Сега е на другия край на масата. Д-р Виел, военният хирург, ни информира, че след като дойдеш в съзнание, светлината ще дразни очите ти.

— От колко време съм така? — поинтересува се тя, като отвори изцяло очите си, за да може да види Люсиен в полутъмната стая.

— Сега е късно, почти полунощ — каза той и отмести кичура коса, който беше паднал върху тясната, спретната превръзка, увита около челото й.

— Била съм в безсъзнание през цялото това време! — промърмори тя невярващо.

Огледа се и установи, че някой бе свалил дрехите й и й бе облякъл копринена нощница. Струваше й се странно, че не може да си спомни нищо от това.

— Ние се безпокояхме, скъпа моя. Не мога да ти обясня с думи колко много. — Тъмните му очи галеха лицето й, докато повдигаше ръката й до бузата си.

— Ние? — попита тя, обръщайки глава към другата фигура, която стоеше в сянката зад него.

— Аз съм Доминик, мадам — отвърна жената от мястото, където стоеше.

— Доминик остана при теб, докато аз търсих лекаря — каза й тихо Люсиен. — Тя беше много загрижена за състоянието ти.

Карес затвори очи, страхувайки се, че те ще покажат колко неудобно се чувства в присъствието на тази жена. Тя искаше да намери убежище в тази стая, след скарването с Люсиен. Всичко изплува в съзнанието й. Тя беше говорила за това, че не трябва да имат тайни помежду си. Той беше отбелязал, че самата тя крие миналото си от него. И беше попитал за мъжкия плащ, скрит на дъното на сандъка й. Тя въздъхна дълбоко, като установи собственото си нежелание да говори за миналото. Как би могла да изисква повече от Люсиен?

— Трябва да почивате, мадам, докато докторът дойде сутринта — каза Доминик с тих глас, глас; с който се говореше на болни.

По някакъв начин думите на жената накараха Карес да се почувства още по-безпомощна, още по-притеснена. Принудена поради слабостта си да пази леглото, тя бе зависима от Доминик и Люсиен. Ръката и стисна по-здраво тази на съпруга й; бе обхваната от моментна паника при мисълта да попадне във властта на Доминик.

— Всичко ще се оправи. Д-р Виел каза, че най-важното е да дойдеш в съзнание, оттам нататък лесно ще се възстановиш — увери я Люсиен.

Проницателните му, тъмни очи се навлажниха. Никога нямаше да го напусне ужаса от гледката, която представляваше тя. Приличаше на счупена кукла, паднала в основата на стълбището. Тази гледка събуди спомени, които се опитваше да забрави вече седем години.

— Ако нямате вече нужда от мен, мосю, ще се оттегля за през нощта — каза му тихо Доминик.

— Разбира се, иди да отдъхнеш! — увери я той. — Извини ме за момент, скъпа. — Той освободи ръката си от нейната с леко потупване, като че ли тя бе изплашено дете. Изправяйки се на крака, той тръгна към френските врати с Доминик до себе си.

Карес чуваше тихия им шепот, но колкото и да се напрягаше, не можа да разбере нито дума. Сълзи на разочарование и безсилие изпълниха очите й, тъй като, щом поместеше главата си, чувстваше непоносима болка. Тя дори не можеше да седне. Чувството, че е безпомощна като новородено, я ужасяваше, особено след като бе свикнала да бъде независима. Карес не се доверяваше лесно след трагичните събития във Франция. Затварянето й по нечий донос я бе направило предпазлива. Тя си мислеше, че има солидна причина да се страхува да бъде зависима от измамницата Доминик.

— Ще спя на кушетката, която Паскал и Раймонд ще донесат от старата стая на майка ми. Всяко тръскане в леглото само ще те притесни и ще ти причини главоболие — обясни Люсиен, като се върна при нея.

Той се наведе и я целуна първо леко по носа, след това по устните. Обръщайки се, духна свещта от лампата и се отправи към камината, където някой бе запалил огън срещу влагата и нощния хлад.

С дълбока въздишка Карес затвори очи, търсейки чрез бягството в съня отмора от измъчващите я чувства. Люсиен, заедно с Бруно и Бланш, изпънали се на пода пред него, бяха стражите й, охраняващи я от кошмарите на нощта. Тя искаше да има нещо, да има нещо, което да я предпази от ужасите, предизвикани от обърканото й съзнание.

 

Потоци утринна светлина навлизаха през призмите на френските врати, когато клепачите на Карес трепнаха и се отвориха. Като по чудо, главоболието й почти бе изчезнало и тя седна в леглото. Видя мястото, където бе спал Люсиен, върху тапицираната със синя дамаска кушетка, но то бе празно, а одеялото — захвърлено небрежно на пода.

— Добро утро, мадам. — Провлачените нотки в гласа на Доминик изненадаха Карес, когато икономката отвори вратата с едната си ръка, придържайки с другата подноса със закуската, без дори да трепне.

— Добро утро, Доминик — отвърна Карес формално, като издърпа възглавницата зад гърба си, за да може да седи, без да се изморява.

— Вие се чувствате много по-добре, нали? — попита тя, поставяйки плетения поднос пред нея.

— Да. Главоболието почти изчезна — призна Карес, вдигайки малкия сребърен кафеник, за да налее от горещата течност в чашата, обрамчена с малки теменужки. Тя реши да не обръща внимание на теменужките, въпреки че си отбеляза наум да предложи на Люсиен да поръчат нови съдове от Франция.

— Хубаво е, че изглеждате така добре, мадам. Мосю ще бъде щастлив да го чуе, като се върне вкъщи. Той отиде до резиденцията на дьо Водрюл, но поръча да ви уверя, че ще се върне, преди лекарят да пристигне — информира я Доминик, докато сгъваше падналото от кушетката одеяло.

— Каза ли по каква работа отива толкова рано в дома на губернатора? — поинтересува се хладно Карес, добавяйки сметана и захар в кафето си.

— Един от слугите на Водрюл донесе бележка. Мисля, че присъствието му се изискваше от маркизата — каза й Доминик, като в същото време събираше завесите от вратите по верандата с изглед към улицата.

— От маркизата? Соланж? Сигурна ли си, че не е било от съпруга й, губернатора? — запита Карес, неспособна да прикрие изненадата в гласа си.

Соланж никога не ставаше и не се обличаше толкова рано сутрин, въпреки че бе известно приемането на кавалерите й в будоара, докато пиеше кафето си в леглото.

— Да, мадам. Беше от съпругата на губернатора — каза Доминик, като се приближи и застана до леглото. Тя гледаше надолу с нетърпеливо изражение в обикновено енигматичните си очи.

— Бих искала да се изкъпя, преди д-р Виел да дойде — рече Карес, с което искаше да я освободи. Имаше нещо в изражението на жената, което я караше да се чувства неудобно.

— Докторът каза, че ако се събудите, не трябва да ставате от леглото, докато не ви прегледа — заяви твърдо Доминик. — Въпреки че съм съгласна, че сте добре, обещах на мосю, че ще правя това, което е наредил. Ще им се смеем, мадам, какво знаят те за това, което наистина ви излекува? Те не разбират, че нищо не може да ви навреди — мърмореше тихо тя със странно изражение на деликатното си лице.

— Страхувам се, че не разбирам — каза Карес, като се отдръпна от подноса и се облегна на възглавницата.

— Това, мадам, това ви излекува — каза Доминик, наведе се и се пресегна под леглото, за да извади, една обикновена червена торбичка, набодена с птичи пера. Изправяйки се на крака, тя каза: — Има някой, който не желае да се присъедините към мен. Тя ви е омагьосала. Нейният дух ви бутна по стълбите. Но не трябва да се тревожите. Разбрах какво върши тя и направих гриз-гриз торбички, като тази. Краищата на леглото са намазани със свещено масло и съм поръсила с пудра около леглото. Тя не може да преодолее такива прегради. Ето на, вие се възстановихте — заяви триумфално Доминик, държейки в ръка торбичката.

Карес почувства, че дъхът й спира, а косите й настръхват.

— Ти вярваш, че духът на Аурора ме е бутнал от стълбите и твоите вуду магии са спасили живота ми? — попита тихо тя, макар че отговорът й бе известен.

— Да, мадам, убедена съм. Почувствах присъствието й в къщата, още щом се върнахме от Сан Рьогре. Тя винаги беше толкова щастлива, когато се завръщахме от плантацията в градската къща. Колко много обичаше да кани обществото на Нови Орлеан на соарета тук. На нея не й харесва вие да сте господарката на нейно място — отговори Доминик с предупреждение в мекия, провлачен глас. Самуреният й поглед фиксираше озадачените сиви очи на Карес. — Тя ще се опита да ви стори зло, но аз мога да ви предпазя от силата й.

— Аз… аз не вярвам в такива неща — каза Карес, като направи опит гласа й да звучи твърдо.

Тази жена искаше да я изплаши, за да се присъедини към нейните вуду ритуали, които извършваше в склада до доковете.

— Ще ми повярвате след известно време. Тя ще ви принуди — закани се Доминик. — Мога само да се надявам, че няма да е твърде късно, за да мога да ви помогна.

— Вратата! Има някой на вратата — рече й вдървено Карес. Когато Доминик се обърна, за да отговори на настоятелното хлопане на медното мандало, тя й каза по-твърдо: — Не желая да бъда заплашвана. Не си мисли, че можеш да ме стреснеш и да ме накараш да се присъединя към твоите магьосничества.

— Ще видим, мадам! — Доминик имаше думата последна, спряла за миг до вратата с лека усмивка върху устните.

Карес потрепери. Тя установи, че жената наистина вярва, че духът на Аурора я преследва. Какво ли щеше да направи, за да се опита да я убеди, че това е истина? До къде ли щеше да стигне Доминик?

Пристигането на доктора и на Люсиен малко след него сложиха край на страховете и лошите й мисли. Д-р Виел каза, че се възстановява бързо, но я предупреди да почива през следващите няколко дни. След като изпрати лекаря до вратата, Люсиен се върна в стаята й.

— Доминик ми каза, че те е извикала Соланж — каза Карес, когато за пръв път останаха сами, след като се бе върнал.

— Ти знаеш как разсъждава Соланж. Смята, че всичко, което върши или иска да направи, е от първостепенно значение — отговори сухо той. — Тя ми връчи покана за бала с маски. Темата е да се облечем така, както бихме желали да изглеждаме, ако ни е даден друг живот. Най-съкровените ни желания — обясни с безразлично свиване на рамене. — Смея да твърдя, че това предоставя необикновени възможности за избор на костюми.

— Ще ми бъде интересно да видя какъв ще е изборът на Соланж — не можа да се въздържи да не каже Карес като на устните й се появи лека усмивка. — Но за това ли тя искаше да говори с теб? — настоя тя, убедена, че не й казва цялата истина.

— Както ти е известно, Соланж обича да се прави на велика лейди с придворни, които тичат при всеки неин повик. Тя вика хората просто заради удоволствието да упражнява властта си — отвърна той загадъчно.

— Значи няма да ми кажеш какво обсъждахте? — попита тя с въздишка и отмести поглед от него.

Той имаше свой начин да не отговаря на въпросите й и чак по-късно тя установяваше, че нищо не й е казал.

— За теб, скъпа, е по-добре да не знаеш някои неща. Соланж е замесена в доста непочтени дейности в Нови Орлеан. Ние сме приятели от много години. Тя знае, че може да говори свободно с мен, да иска съвета ми и е сигурна, че ще й отговоря честно. Когато си заобиколен с хора, които само ти се подмазват, честното мнение е по-ценно от злато.

— Разбирам — рече по-меко Карес.

Той каза, че са стари приятели. Тя се зачуди колко ли близки са били след смъртта на Аурора. Това беше отвратителна мисъл — Люсиен и корумпираната Соланж, но имаше много странни двойки и във Версай. Внезапно се почувства потънала в прах и лепкава. Искаше единствено да измие от себе си остатъците от болестта.

— Какво правиш? — попита изненадано той.

— Моля те, кажи на Раймонд да донесе вода за баня. — Карес каза това на съпруга си, като провесваше крака от леглото.

— Сигурна ли си, скъпа, че се чувстваш достатъчно добре за това? — попита Люсиен, докато тя бавно се изправяше.

— Главоболието почти изчезна — увери го тя, когато той бързо застана до нея.

— Трябва да внимаваш по стълбите. Тези токове, приличащи на пясъчни часовници, и цялата тая мода могат да бъдат доста опасни — каза й той, като я прегърна. — Обещай ми, че ще внимаваш!

— Обещавам — прошепна тя, наслаждавайки се на съкровеното чувство, което изпитваше в прегръдките на Люсиен.

Щеше да бъде толкова лесно да се преструва, че всичко е наред, да забрави странните предупреждения на Доминик. Но знаеше, че не може да се преструва повече. Време беше Люсиен да узнае истината за жената, която толкова дълго е била част от живота му.

— Обещавам да внимавам, въпреки че Доминик смята, че с подходяща магия не трябва да се притеснявам, че мога да падна по стълбите. — Тя почувства, че той се стегна при тези думи.

— Доминик, както и много други от нейния народ, вярва в силата на подобни неща. Това е безвредно — каза той, искайки да прекрати разговора.

— Чудя се — разсъждаваше тя, — бих желала да съм толкова сигурна, колкото и ти, че това е безопасно.

— Какво имаш предвид? — попита тихо той, а тя бе сигурна, че не е изненадан.

— Доминик вярва толкова силно в тези неща. Тя се кълне, че е намазала леглото с някакво свещено масло и е поръсила със специална пудра. О, и е поставила гриз-гриз торбички под него. Това, твърди тя, ме предпазва от духа, който иска да ми причини зло. — Някак си тя не успя да произнесе името на Аурора.

— Ще говоря с нея. Но ако смяташ да живееш в Нови Орлеан и в Сан Рьогре, малката ми, ще трябва да свикнеш с вярата на африканците във вуду. Тя иска само да ти помогне, мислейки, че те предпазва. Ако можеш, опитай и го приеми.

— Страхувам се, че разбирам твърде добре мотивите й — промърмори Карес. След това вдигна глава, погледна го в очите и каза: — Доминик вярва, че призракът на Аурора обитава тази къща, а също и Сан Рьогре и ревнува, че сега аз съм твоя жена. Тя е убедена, че духът ме е бутнал по стълбите и ще се опита пак да ми навреди. — Ето, помисли си тя, казах му.

Люсиен я гледаше с някакво неразгадаемо чувство в тъмните си напрегнати очи. Чертите му бяха застинали в непроницаема маска. Въпреки че я държеше в прегръдките си, тя усети, че се е отдръпнал от нея, че се е скрил зад стената, която бе издигнал около сърцето си.

— Ще поговоря с нея, докато се къпеш — каза й твърдо. — Водата ще бъде донесена веднага.

Докосна с хладни устни челото й, а след това излезе. Тя чу стъпките му да отекват по дървения под на къщата, докато търсеше Доминик.

Карес се почувства странно изоставена. Трябваше да се чувства облекчена, че тази тайна не стои вече между тях, но усещаше, че това ги е отдалечило още повече. Той бе ядосан по един хладен и контролиран начин, което беше много по-изнервящо от избухване.

Раймонд донесе съдовете с гореща вода. След като ваната се напълни, той бързо излезе. Останала сама (дори Бруно и Бланш бяха навън) Карес дълго лежа във ваната. Опита се да се успокои и да подреди тревожните си мисли, причинени от настъпилото объркване в живота й.

Няколко учтиви почуквания на вратата прекъснаха разсъжденията й.

— Какво има? — извика тя, учудена защо, ако беше Люсиен или Доминик не влизат след първото почукване.

— Аз съм Нинон, мадам. Мосю помоли да ви помогна да се облечете — извика зад затворената врата, свободната цветнокожа жена, която работеше като готвачка.

— Влез, Нинон! — извика в отговор Карес.

Нинон се оказа много сръчна, макар и резервирана. Тя почти не говореше. Поинтересува се единствено какво Карес би желала да облече и как да направи прическата й. Завършеният тоалет на една дама от висшето общество изискваше помощ, за да се надиплят широките фусти, да се стегне корсетът, който повдигаше съблазнително бюста, както и да се затегнат многобройните закопчалки.

Карес оцени съобразителността на Люсиен. Вероятно той и Доминик бяха заети с дълъг разговор. Но установи също така, за голямо свое учудване, че той е наясно с обличането на една жена и затова бе изпратил Нинон. Как го бе нарекла Ивон — изключителен самец, женкар, в град, прочут с измамници и самци от всякакъв вид.

 

Мекото следобедно слънце бе затоплило двора, когато Карес напусна усамотената спалня. Това беше първата й пролет в Луизиана. Знаеше, че тук тя идва рано, но във Франция това означаваше, че си отива зимата. Дори не й трябваше пелерина. Някои аспекти от живота в колонията дори й харесваха. Седнала на една желязна пейка в края на билковата градина, тя вдигна лице към мекото залязващо слънце, чудейки се къде ли е Люсиен, тъй като го нямаше в кабинета му на първия етаж.

Тя се надяваше да има някаква полза от разговора му с Доминик и тази жена да престане да твърди, че духът на Аурора обитава къщата и че ще й причини зло. Единствената опасност идваше от някой, който беше съвсем жив.

След като слънцето започна бавно да залязва, оцветявайки западния хоризонт в розово и бледолилаво, в градината стана хладно и тя се изпълни със сенки. Карес се вдигна от убежището си и се отправи към къщата. Главоболието й бе изчезнало и се чувстваше освежена. Потърси Люсиен, чудейки се какво ли го е погълнало така изцяло, за да не се появи следобед.

Тя бродеше из празните стаи на първия етаж, докато стигна до салона, осветен единствено от свещите в стенните свещници, прикрепени от двете страни на портрета на Габриел. Влизайки в стаята, тя почувства, че я обзема страх. Като че ли някакво шесто чувство я предупреждаваше да се махне. И тогава я видя, поставката за перуки. Оформена като човешка глава, тя стоеше на малка, изящна масичка, използвана обикновено за игра на карти. Бяла перука, фризирана с букетчета копринени теменужки, се открояваше върху поставката, която бе осветена отвътре от трептящия пламък на свещ. До нея имаше тесте карти, подредено като за сеанс. От другата страна на картите бе поставена кристална чаша, наполовина пълна с шампанско.

Карес стоеше и се взираше в масата, припомняйки си разказа на Соланж за това, как Аурора е посрещала гостите си и е гадаела бъдещето на всеки от тях. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гръдния й кош. Всеки изпънат нерв по тялото й я предупреждаваше да напусне. Някой искаше да я уплаши, да я накара да вярва, че духът на Аурора витае наоколо.

Внезапно я обзе яд, а не страх, който й вдъхна сили да свърши с това веднъж и завинаги. Тя се обърна и излезе от салона, викайки:

— Доминик! Доминик!

В къщата не отговори никой и Карес забърза към жилищата на прислугата, разположени над кухненската постройка. Миризма на сготвено се носеше от отворената врата. Тя видя Нинон да приготвя вечерята, но нямаше и следа от Люсиен или Доминик. Ядът я изгаряше като пламък, докато бързо изкачваше стълбите, водещи към стаята на Доминик. Вратата се отвори, след като се облегна на нея, изтощена от нетърпеливото хлопане.

— Мадам, мадам, вие ли сте? — Нинон и Паскал излязоха от кухнята, привлечени от звуците.

— Къде е Доминик? — извика Карес.

Мъжът и жената първо се спогледаха, след това вдигнаха глави към Карес.

— Доминик е в къщата си на улица „Сент Ан“, мадам — отговори Паскал.

— Нейната къща? — Карес се задъхваше. Нямаше представа, че Доминик притежава къща в областта.

— Елате, мадам! Ще ви донеса поднос с топла храна в будоара ви, ако желаете — каза Паскал. Докато слизаше по стълбите, тя прочете жалост в очите му. — Мосю го извикаха, но съм сигурен, че ще се върне веднага, щом може.

Тя му позволи да я придружи до стаята й, а Бруно и Бланш се втурнаха по петите й. Паскал запали свещниците от винаги горящата нощна лампа на масичката до леглото. След това се наведе да разпали загасналия огън, тъй като с настъпването на вечерта стана хладно и влажно.

— Ще се върна с подноса ви, мадам — каза той до вратата.

— Откога Доминик притежава собствена къща, Паскал? — попита внезапно тя.

— От дълго време, мадам. Преди тя беше на майка й. Мосю Жак й я даде — обясни той с разбиране в тъмните си очи. — Това ли е всичко?

Неспособна да направи нищо повече, освен да кимне и да се усмихне уморено, за да го освободи, Карес се отпусна в един стол пред разгорелия се огън. И така, майката на Доминик е била любовница на Жак Сент Амант. Тя можеше само да се взира в огъня, а сърцето й да се къса при мисълта, че е възможно Доминик да е последвала традицията и да е станала метреса на Люсиен. Това ли беше причината да позволява толкова власт на Доминик? Дали се бе оженил за жена от своето съсловие, само за да си осигури легитимни наследници?

Нямаше отговор в танцуващите пламъци и тя остана да седи в полутъмната стая, очаквайки Люсиен. Дали щеше да дойде от прегръдките на любовницата си, мислеше си тя, а по бузите й се стичаха сълзи. Внезапно и хрумна, че и Доминик, и Люсиен отсъстват. Кой тогава бе поставил перуката в салона? Странно, но й се стори, че усеща ухание на теменужки в усамотената стая.