Даян Робинсън
Самотникът и лилията (11)

9.

Сребърните лъчи на луната се спускаха надолу през разперените, дълги клони на вечнозелените дъбове и обливаха със загадъчна светлина верандата в Сан Рьогре и жената и мъжа, седнали зад елегантната маса за хранене. Те наблюдаваха смълчани как комарите обикалят около стъкления похлупак на ветроупорната лампа, предпазващ трепкащия пламък на фитила, който осветяваше дантелената покривка на масата. Горещият нощен въздух ги галеше и те се взираха в мрачната алея, която се проточваше към водите на Мисисипи. Около тях се носеше уханието на жасминовия храст, извисил се на невероятна височина до ъгъла на къщата. Това бе идеалната романтична атмосфера. Но верандата бе изпълнена със стари спомени, с усещането за една отдавна мъртва, но все пак присъстваща жена, която наблюдаваше новата господарка на Сан Рьогре.

Карес вдигна издължената винена чаша към устните си. Тази вечер пиеше повече, отколкото бе свикнала, но атмосферата на тази къща й лазеше по нервите. Това бе един елегантен оазис в средата на блатото, което напираше от всички страни. Но Карес възприемаше тази красива къща досущ като блатото, като живо същество, приютило тайни, очакващо тя да направи погрешната стъпка. Потръпна леко от мисълта за глупавата си фантазия и отпи от студеното, сухо вино, за да утоли жаждата си и да набере смелост да посрещне първата си нощ като господарка на Сан Рьогре.

— Какво има, скъпа — дочу дълбокият, въпросителен глас на Люсиен, който я погледна така, че ръката й трепна и няколко капки се разляха на покривката.

— Какво имаш предвид? — попита тя и постави внимателно чашата на масата.

— Радвам се, че одобряваш виното, което съм избрал. Не си спомням да съм те виждал да пиеш толкова, колкото изпи тази вечер. И тъй като не хапна много от превъзходната вечеря на Зои, ми се стори, че нещо те тревожи — отвърна той, поставяйки тежките, инкрустирани сребърни прибори върху крехката порцеланова чиния. Неговият пронизващ поглед разсичаше пространството на масата и не й позволяваше да се извърне.

— Неприятностите… в жилищните помещения… ти успя ли да укротиш страховете им? — попита колебливо тя, отвръщайки на погледа му.

— Това ли те тревожи? — попита той и се пресегна през масата, за да поеме ръката й в дългите си, красиви пръсти.

— Много неща, свързани с живота в плантацията, ми се струват странни, но все пак съм сигурна, че усетих тревожната атмосфера в къщата и особено между слугите — му каза Карес.

Бе решена да го накара да осъзнае, че тя не е просто глупава, млада девойка, която ще остави красивата му външност и неговото богатство да й завъртят главата дотолкова, че да забрави за всичко останало.

— Африканците си имат своя собствена религия, свои вярвания. Те се различават много от нас, но и ти ще започнеш да ги разбираш, след като прекараш повече време в Сан Рьогре — й обясни Люсиен с тих, убедителен глас.

Той погали ръката й, докато пронизващият му поглед я омагьосваше, за да я накара да не мисли за нищо друго, освен за неговото докосване, за спомена от допира на тези умели пръсти, галещи пламналата кожа на нейното тяло.

— Изглежда имам още много да уча — успя да каже тя въпреки болезненото желание, което неговото докосване бе разпалило във вените й.

— И какво удоволствие ще е за мен да те направлявам — рече той лукаво и повдигна ръката й към горещите си устни.

Този път вместо страха се появи приятната тръпка на желанието, когато той прокара език по дланта й и след това взе едно от малките й пръстчета в устата си, смучейки го с леко, възбуждащо движение, което предизвикваше експлозивни потръпвания по тялото й. Нейната въздишка се понесе из нощния въздух като сивия трептящ дим, идващ от фитила.

Мъгливият облак на страстта попиваше всичките й страхове, всичките въпроси от съзнанието. Оставаше само невероятното усещане за пробуждащото се желание, което изпълваше сърцето и ума й с обещание за удоволствия, надхвърлящи въображението. Лунната светлина, процеждаща се през клоните, която преди й се струваше зловеща, сега се бе превърнала в прекрасно романтично сияние.

— Ела, да се оттеглим в спалнята — й заповяда нежно Люсиен, без да пуска ръката й, докато се изправяше на крака. С едно бързо, силно движение той я придърпа към себе си.

Тя усети устните му, търсещи взаимност, да се движат по нейните, докато той я притискаше, а копринената й рокля се люшна от силата на прегръдката му. Ръцете й се повдигнаха и се сключиха около врата му и тя потъна в топлината на неговото тяло. Обгърната от ръцете му, Карес можеше да забрави за страховете си. Но когато устните и се разтвориха под неговите, тя почувства как едно студено течение облъхна и двама им и чу глухото ръмжене на Бруно, който се бе проснал на няколко метра от тях.

Люсиен се стегна при звука от клавесина, който достигна до тях през отворената френска врата. Това бе само за миг, после всичко утихна, но и това бе достатъчно, за да го накара да се отдръпне от Карес.

— Какво беше това? — попита, тя, разбирайки учудена, че шепне.

— Стой тук — нареди й той и тръгна бързо край настръхналия сега Бруно към вратата на салона.

Атмосферата още веднъж натежа от загадъчността й прикритата заплаха. Студеният повей бе изчезнал толкова бързо колкото се бе появил. Беше останала само влажната горещина на нощта, която я обграждаше, докато тя седеше и чакаше, без да знае точно какво.

Изведнъж Карес усети, че не може да издържи и миг повече сама. Това беше прекалено плашещо. Тя побърза да отвори френската врата, водеща към салона и към Люсиен.

След като спря за малко на прага, тя се взря в полумрака, защото бяха запалени само две свещи, поставени върху мраморната полица на камината в другия край на стаята. Люсиен стоеше с гръб към нея до клавишите на гравирания клавесин.

Той се обърна при звука на стъпките й и прошепна… една дума с дрезгав, изпълнен с отчаяние глас: — „Аурора!“

— Не — успя да отговори тя въпреки болката си, — аз съм Карес, твоята съпруга.

Той тръгна към нея с очи, блестящи като въглени от някакво необяснимо чувство. Ръцете му се протегнаха, за да обхванат главата й, обръщайки бледото й лице към себе си. Изгарящият му поглед премина по нежните й черти, сякаш за да се увери, че именно тя стои пред него.

— Никога не ме изоставяй — заповяда й той с пронизваща дрезгавост в гласа, а очите му блестяха трескаво. — Закълни се!

— Аз… кълна се, че никога няма да те изоставя — произнесе тя, когато пръстите му се притиснаха по-силно към нежната й кожа. Пред нея стоеше един плашещ непознат, който изискваше вярност.

С бързина, която я остави без дъх, той я взе на ръце и излезе през вратата, притискайки я здраво към себе си. Главата й бе заровена на гърдите му, и тя усещаше ускореното биене на сърцето му, докато я носеше към тяхната спалня. Бруно го следваше по петите.

Стаята беше осветена от една-единствена свещ, поставена на фина масичка до леглото. Люсиен не забави крачка, докато не стигнаха до леглото. Той я постави внимателно на крака и свали роклята й с опитни движения, които подсказаха на Карес, че тя едва ли е първата жена, която съблича. Люсиен не бе произнесъл нито една дума след своята заповед в салона, но ръцете и устните му използваха свой собствен език, който всяка част от тялото й разбираше.

Стонът, който се изтръгна от гърлото й, беше смесица от опасение и страст. Люсиен никога не бе изглеждал толкова странен, както когато езикът му следваше пътя на неговите ръце по втвърдените й гърди и очертанията на гърба й, смъквайки остатъка от дрехи по тръпнещото й тяло. Крайниците й се подчиняваха на движенията на неговите силни, настойчиви ръце, които й правеха знак да свали роклята си, корсета и ризата си, които падаха едно по едно като листа, носени от вятъра.

Той имаше вид на обсебен мъж, когато се наведе, за да свали сатенените пантофки от краката й. Дъхът заседна в гърлото й, щом започна да смъква копринените чорапи от стройните и бедра. Устните му целуваха, галеха нежната им вътрешна част и трапчинките на коленете й.

Един алабастров лъч лунна светлина се стичаше през дантелените завеси на френската врата и се отразяваше в продълговатото огледало, окачено между двата прозореца в рамка от палисандрово дърво. Карес видя фигурата на жена, застанала пред коленичил мъж, който бе притиснал устни към нежната, с цвят на слонова кост, кожа на нейния корем. Тя установи изумена, че именно нейните ръце, заровени в абаносовата коприна на косата му, го притискаха към нея, че точно нейното голо тяло, изпънато срещу него, търсеше всеки нюанс от умелото му прелъстяване.

Отражението на палавата жена в сребърното огледало я изпълваше със странна вътрешна възбуда. Сякаш от нея бе паднала маска, прикривала досега една потискана част от съществото й, че в тази странна къща й бе позволено да се почувства свободна под опеката на господаря на Сан Рьогре.

След това един облак премина през опаловата сфера, движеща се ниско по нощното небе, и замъгли живата картина на тяхната страст, отразена в стенното огледало. Единствено трепкащият кръг от светлината на свещта бе останал в мрачната стая, изпълнена сега с аромата на лилии от пламналото тяло на Карес. Тя цялата гореше от допира на Люсиен и усещането за него. Страховете и въпросите бяха избягали под напора на страстта, с която той я бе покрил. Сега единствено усещанията имаха значение.

Той се изправи на крака, извисявайки се над нея, след което бързо съблече дрехите от своето стройно тяло, като със силата на погледа си не й позволяваше да помръдне. Имаше нещо дивашко в тези огнени, несмирими черни очи, които проникваха в стаените й дълбини. Именно онази част от него, която търсеше чистото удоволствие, сега бе отразена в дълбочината на тези тъмни очи.

Люсиен я хвана за ръка и я привлече към балдахина и точно тогава луната се измъкна иззад облака, за да огрее отново в стаята. Той дръпна бързо кадифения шнур и ефирната материя на предпазната мрежа обгради леглото като с мъгла. После те сплетоха тела върху меките ленени чаршафи, неговите мускулести, мъжествени крака се увиха около стройните й бедра.

Нейните нежни пръсти се протегнаха към панделката, която държеше опашката му и я развързаха, позволявайки на косата му да се разсипе по дланите й. После тя изпъна гърдите си, за да ги поднесе към търсещите му устни. Въздишка на удоволствие изпълни задушната нощ, когато езикът му обиколи стегнатото розово връхче, пулсиращо при неговото докосване. Силните ръце не й позволяваха да се изскубне от пламенните му устни, от настойчивостта на неговото желание.

Но Карес и не търсеше начин да се откъсне, защото тя искаше да изпита всяко усещане, което Люсиен можеше да изтръгне от нейното наскоро пробудило се тяло. Самотата, безутешността бяха изчезнали, бяха се стопили в утехата на неговата прегръдка.

— Моята красива съпруга — прошепна той, а устните му търсеха шията й, за да се изкачат после до устата й и да я обладаят с една силна, опияняваща целувка, която бе балсам за нараненото й сърце.

Нищо не би могло да й навреди, докато беше с него. Тук, в неговите силни ръце, тя бе намерила убежище, тихо пристанище сред бушуващите щурмове на своя живот.

Когато умелите му пръсти разтвориха бедрата й с милувка, тя потръпна в очакване на екстаза, който щеше да последва. Искаше отново да се слее напълно с него, намирайки така физическо удовлетворение, докато духът й се носеше към апогея на най-сладостната загадка на живота.

Той я покри с тялото си и дъхът му сякаш бе заседнал в гърлото при вида на нейните коси, които лунната светлина насищаше със сребърно сияние. Нежните й сиви очи го гледаха с такова доверие, с такава любов, че той изведнъж срина стените, които бе изградил около сърцето си.

— Господи — въздъхна Люсиен, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Скъпи, няма нищо нередно в чувствата ти — прошепна тя и се пресегна да отмести синкавочерния кичур коса, който се бе спуснал над веждата му.

Нейното разбиране към това, което той изпитваше, нейната сладостна нежност го разтърси до дъното на душата.

— Трябва да те имам сега. Не мога да чакам повече — каза той с глас, изпълнен с такова невероятно желание, че почти я изплаши.

Без да откъсва очи от неговите, Карес уви бедрата си около краката му. Тя сключи ръце около врата му, изпъна бедрата си към него и в ухайния нощен въздух отекна неговият победен стон.

Тя трепна при първия тласък, уплашена от силата му. После, след като той нахлу във влажните й дълбини, се предаде, за да се наслади на своето отдаване.

Горещи устни върху горещи устни, тяло до тяло, две сърца, биещи в хармония, така те се издигаха все по-високо и по-високо, окъпани в лунната светлина, която бе галила толкова много любовници от незапомнени времена, докато те достигаха своето сливане. Виковете им на удовлетворение се смесиха и те откриха своето облекчение и успокоение, с обединени в едно тела и души.

Двамата спяха прегърнати леко в дълбокия унес на изтощението. Бяха заспали така дълбоко, че бурята вилня дълго навън и дъждът се изливаше непрестанно, преди да се събудят. Бруно се бе скрил под високото легло, за да се спаси от вятъра, който бе разтворил широко крилата на френската врата, позволявайки на дъжда да проникне в стаята.

Натежалите клепачи на Люсиен се отвориха неохотно при трясъка на гръмотевиците и блясъка на светкавиците. Карес се размърда върху гърдите му, когато загърна раменете й с чаршафите. Той стана от леглото, промъкна се през мрежата и тръгна към френската врата, чийто крила сега се люшкаха напред-назад от яростта на бурята.

Щом затвори вратата пред дъжда, той видя бледа струйка светлина на източния хоризонт, което му казваше, че въпреки мрака на бурята, се приближава зората. Ставането му бе събудило Бруно. Кучето изпълзя с огромна неохота от сухото си убежище под леглото. Тогава Люсиен видя нещо в устата му.

— Ела тук, дай ми го, момчето ми — повика внимателно той кучето.

С неохотно изскимтяване Бруно пусна това, което бе захапал, върху сламената рогозка, която покриваше кипарисовите дъски през лятото. Оказа се кост от пилешки крак.

— Добро куче — прошепна той и почеса рунтавото животно зад ушите.

Нащърбеното острие на една светкавица освети стаята достатъчно силно, за да се убеди Люсиен, че Бруно е намерил тази кост под леглото. Ноздрите му се разшириха от гняв, а очите му се превърнаха в черен лед, докато гледаше костта. Той знаеше какво означава тя. Според африканските религии пилешките кости разваляха магиите, предназначени да донесат зло. Някой в Сан Рьогре беше сложил тази кост под леглото им, за да прогони злото, което си мислеше, че представлява Карес.

— Какво има? — поинтересува се нежният женски глас, идващ от балдахина, сякаш неговите мисли я бяха повикали.

— Нищо — отговори той безстрастно, обърна се с гръб към нея и се насочи към огромния гардероб до една от стените.

Люсиен отвори гравираната врата и бързо постави изсъхналата кост на един от рафтовете, решен да не предизвиква у жена си желание за нови въпроси. Той откачи от една закачалка с подплънки златист копринен халат и загърна с него стройното си, жилаво тяло. След това отиде до камината, драсна една клечка кибрит, съхраняван в плоска кутийка, и запали двете свещи, защитени от стъклени похлупаци.

— Изглежда първият ти ден в Сан Рьогре ще бъде дъждовен — каза той, носейки единия от свещниците, за да го сложи на мястото на изгорялата и разтекла се през нощта свещ на масичката до леглото.

— Какъв е този аромат? — попита Карес, докато нейните фини ноздри вдъхваха от уханието, което бяха долавяли само веднъж досега.

Тогава то бе принадлежало на наметалото, което и даде непознатият посетител в килията й в Париж. Тя никога нямаше да го забрави, защото това ухание все още се бе запазило в наметалото, сгънато на дъното на нейното сандъче.

— Уханието на мирта идва от плодовете, които се използват за приготвянето на восъка. Техните храсти растат навсякъде около Сан Рьогре — отвърна той. — Използваме ги, за да правим свещи, които изнасяме във Франция. След време ще свързваш неизменно този аромат с плантацията.

— Не, аз познавам миризмата на свещите. Това е нещо по-различно, ухае повече на гора — настоя тя, дърпайки шнура на звънеца, свързан с кухнята на първия етаж. Разсъмваше се. Някоя от слугините трябваше вече да е започнала да прибавя дърва в огнището, на което се притопляше храната, донесена от голямата кухня в края на градината. Първата кана с горещо, силно кафе сигурно вече къкреше, приготвено за утринната закуска. Така щеше да е и през целия ден, защото тонизиращият ефект на силното кафе беше признат както от господарите, така и от слугите за незаменим в изсмукващата дневна жега и влага, независимо от работата, която вършеха.

— Ето — каза тя, когато той дръпна мрежата, за да седне на леглото до нея. — Идва от халата ти.

— Ах, скъпа, сега те разбирам — усмихна се леко той и отмахна едно кичурче от бузата й. — Това ухание, което си усетила, е на ветивер. Идва от корена на това растение. Изсушените му корени се поставят по ъглите на гардеробите, за да предпазва дрехите от мухъл и да им придава приятен аромат. Използва се вместо лавандула. Тук въздухът е прекалено влажен, за да расте лавандула.

— Значи се използва само в Луизиана? — заинтересува се Карес, хапейки долната си устна при мисълта за значението, което имаше това, което й казваше Люсиен.

— И в Западна Индия също — отговори той и я прегърна, облягайки се на таблата на леглото. — Но благонравната сестра Ксавиер не ти ли разказа за корена от ветивер, докато й помагаше в градината на манастира?

— Монахините не използват ароматни билки за дрехите си — му напомни Карес със закачлива усмивка.

— Разбира се, че е така — каза той и отвърна на усмивката й, признавайки грешката си. Но все пак, помисли си, животът на монахините не му беше познат. Той имаше опит с жените в истинския смисъл на тази дума.

— Бил ли си някога в Париж? — попита Карес меко и се облегна назад, за да го принуди да я погледне и тя да може да забележи изражението на очите му.

— Париж? Но защо питаш, скъпа! — отвърна той нервно.

— Чудех се дали не е възможно да съм те виждала там. Може да сме се разминали на улицата, без да подозирам, че един ден ще бъдем съпруг и съпруга — каза тя и тръсна рамене, очакваща със сърце, заседнало в гърлото й, дали Люсиен ще се окаже непознатият, който бе станал неин спасител в онзи студен ден в затвора Ла Салпетриер.

— Това е доста романтична мисъл, скъпа, но не беше ли ти от Лион? — На красивото му лице бе изписана предпазливост, а очите му изстинаха от недоверие.

— Аз… аз съм била няколко пъти в Париж с баща ми… за доставки на специална коприна за тамошните магазини — заекна тя и трепна под студения му, зорък поглед.

— За възрастта си имаш доста натрупани впечатления — продължи той с леден, дистанциран глас, който смрази кръвта й.

— Да, така е — каза тя с нотка на обида в гласа си.

— Прости ми, бедна моя — й каза той нежно, вдигайки изстиналите й пръсти към топлите си устни. — Не исках да извикам у теб спомена за отминала болка. Всичко това е минало, оставено зад теб. Луизиана и Сан Рьогре са ново начало. Да оставим миналото на мира. Никога повече няма да говорим за него, освен ако ти сама не пожелаеш. Винаги ще съм готов да те изслушам. — Тъмните му очи се бяха стоплили отново, когато я целуна по върха на носа, сякаш тя беше дете.

Едно кратко почукване на вратата я накара да премълчи отговора си и Люсиен извика на прислужницата да влезе. Той постави възглавницата зад раменете й, докато Фантин влизаше в стаята с бял плетен поднос в ръце, затваряйки вратата зад себе си с крак.

— Вашето кафе — обяви тя с лекия си акцент. На елегантната си глава носеше безупречна шапчица, а снежнобялата й престилка пропукваше от трайното колосване. Тя се приближи към леглото с плаха усмивка. Богатият аромат на горещото кафе, разнасящ се от сребърната кана на подноса, изпълни въздуха. — Добро утро, м’сю и мадам — поздрави ги тя, докато издърпваше мрежата на балдахина.

— Добро утро, Фантин — отвърна Люсиен, след като тя постави големия поднос пред тях.

Докато той я питаше за времето и за почвата в плантацията, Карес наля от черното, горещо кафе в тънките като черупка на яйце порцеланови чашки. Тя осъзна, че Люсиен така и не й бе казал дали някога е бил в Париж. Той така бе извъртял разговора, че да отвлече вниманието й върху това, че се бе издала, че е прекарала известно време в Париж. Този път я бе надхитрил, но тя реши твърдо да узнае истината. Ако именно той беше нейният загадъчен непознат, защо да го крие? Тя потръпна от студената влага. С идването си в Сан Рьогре бе намерила вместо уют къща, пълна с тайни. Решила, че горещото кафе ще прогони страховете й, тя вдигна чашката към устните си и тогава видя цветчетата нарисувани под позлатения й ръб. Това бяха виолетки, любимите цветя на Аурора.

Тя усети как стомахът й се разбърка, след като отпи от кафето. Беше глупаво да позволи на такава дреболия да я разтревожи и тя го знаеше, но това не й помагаше особено. Накъдето й да се обърнеше, все нещо й напомняше за Аурора.

— Добре ли си? — попита Люсиен, след като бе заповядал на Фантин да каже да донесат вода за къпане.

— Само лек студ, нищо повече. Бурята е охладила въздуха след горещините — му каза Карес. — Кафето е толкова ароматно и така ме сгрява.

— Имам чувството, че си някъде далеч от тук, скъпа. Разтревожих се, че може би още бродиш из миналото — каза той, притискайки ръката й със силните си пръсти.

— Миналото е забравено, не помниш ли — сгълча го леко тя, измъквайки ръката си, за да повдигне чашата към устните си.

Още днес, зарече се тя, ще започне да преобразява Сан Рьогре като съпруга на Люсиен и нова господарка. Имаше лошото предчувствие, че ще е трудно да изтрие спомена за Аурора, независимо колко силно го желаеше. Но щеше да го изтрие, защото тя беше съпруга на Люсиен и искаше да прогони духа на Аурора от къщата и от неговото съзнание. С цялото си сърце и душа тя желаеше да го накара да я забрави.