Даян Робинсън
Самотникът и лилията (33)

29.

Потоци сребърна лунна светлина танцуваха по тъмните води на Мисисипи, когато съненият екипаж на Филип задвижи кораба от пристанището на Нови Орлеан. Карес стоеше до перилата заедно с Филип. Тя се взираше в блещукащите тук-там светлини на града, които постепенно се превръщаха в малки точици.

— Благодаря ти, Филип, че правиш това за мен — каза меко тя, наблюдавайки отдалечаващия се бряг със замъглени очи.

Всичко, което бе видяла тук, беше лъжа, маскарад, като костюма, с който бе облечена, като празниците на Соланж. Всичко се градеше върху измама, измамата на Люсиен и жаждата му за отмъщение.

— За мен е удоволствие — отговори тихо той. — Предполагам, че нощта е била ужасна за теб. Ако желаеш, заповядай в кабината. Имам малко бренди, което, надявам се, ще те успокои.

— Да, разбира се — съгласи се тя.

Малката кабина бе осветена от няколко закачени на стената фенера. Вътре имаше вградено легло от едната страна и груба маса с няколко стола, опряна до прикрепения към другата стена шкаф. От него Филип извади бутилка и две чаши. Той стоеше с гръб към Карес и тя не можа да види, че извади още една малка бутилка, от която също сипа в нейната чаша.

— Това ще те стопли. Тук е хладно — каза той, подавайки й чашата.

— Всичко ще бъде наред. Сигурна съм — увери го Карес, като отпи от течността.

Конякът затопли гърлото й, но остави странен вкус в устата й. Тя си замълча. Той беше толкова мил и загрижен за нея, че по никакъв начин не би искала да нарани чувствата му.

Филип седна срещу нея, наблюдавайки я със странните си присвити очи.

— Мога ли да попитам какво не е наред, скъпа. Ние сме приятели и ще ти помогна с каквото мога.

Тя прикри с ръка прозявката си и му разказа това, което й бе казала Соланж. Може би той щеше да й помогне да разбере защо Люсиен е извършил това. Въпреки че двамата мъже не се понасяха, те са били съседи дълго време, а и Аурора е била доведена сестра на Филип. Само ако не й се спеше толкова, помисли си тя, допивайки брендито. Едва държеше главата си изправена.

— Никога не съм разбирал Люсиен. Но като се има предвид състоянието на майка му и животът, който водеше баща му, няма нищо чудно. Никога не съм чувал да говори за маркиз Вилие, макар, че няколко пъти е бил във Франция.

Карес се опитваше да следи разговора, но главата й клюмна и стаята се завъртя около нея. Наоколо се спусна мрак.

Филип вдигна падналата от ръката й чаша. Той благодари мислено на непочтените занимания на Соланж, едно, от които бе вноса на опиати. Те свършиха добра работа сега.

После той вдигна Карес от мястото й, отпусната безчувствено. Пренесе я до леглото. Зави я с тънко одеяло и прошепна:

— Скоро ще си бъдеш у дома, моя Аурора!

Наведе се и отмести от лицето й паднал кичур, след което нежно целуна устните й.

Корабът следваше пътя си по реката, когато слънцето се появи на изток. Филип стоеше до перилата и наблюдаваше наоколо. Преминаха край „Бон Шанс“, после покрай „Шен Върт“, докато накрая достигнаха бленуваното място. Сан Рьогре, там, където той и любимата му Аурора бяха прекарали толкова нощи, изпълнени със страст. Веднага щом Люсиен заминеше, тя изпращаше някой роб от плантацията, яхнал муле, за да го покани. Радостта, която бяха изживели във виолетовата спалня, щеше скоро да се възцари. Тя се върна при него, както бе обещала. Никога нямаше да забрави как го дразнеше онази нощ, когато го караше да си върви. Той я сграбчи, за да я накаже за бързите промени в настроението й. Тогава тя го погледна и му каза, че ако я убие, ще се върне и ще го преследва. Тя спази обещанието си.

 

Първо Карес почувства, че устата й са пресъхнали, след това усети жажда, а после — пулсираща болка в главата, щом се опита да отвори очи. Тя се обърна, притискайки глава във възглавницата, за да спре болката, но това не помогна. Бавно отвори очи.

Това, което видя най-напред бяха теменужки и стая, цялата в лилави нюанси.

— Господи! — прошепна тя. — Къде ли се намирам?

— Бонжур, скъпа! — чу гласа на Филип някъде отдясно.

Тя се обърна и го видя, застанал до нея с чаша кафе в ръка.

— Ще ти помогна да седнеш, за да можеш да изпиеш това. То ще разсее главоболието и унеса, който чувстваш.

— Къде… къде съм? — заекна тя.

— В Сан Рьогре, разбира се, пак в твоята стая. Знаех, че ти липсва. Лилата е любимият ти цвят. Ето, изпий това. Не съдържа нищо друго, освен черно кафе и захар, точно както го обичаш. Виждаш ли, запомнил съм.

Той и се усмихна.

Невиждана до сега паника обхвана Карес, докато го гледаше. Той си мислеше, че тя е Аурора. Кръвта й се смрази, когато разбра, че той е луд, но това бе подвеждаща, строго пресметната лудост.

— Изпий го, скъпа! Уверявам те, че опият имаше само в брендито. Ние сме тук сами, с изключение на робите. Цвайг е пиян в къщата на надзирателя. Той също не можа да издържи на бренди с опиум. Никой няма да ни безпокои, а Зои подготвя специална вечеря за нас, както в добрите стари времена.

Карес отпи малка глътка от чашата, която той поднесе до устните й. Значи от наркотика я боли глава. Тя се разтрепери, когато установи, че е сама в празната къща с един луд. Робите нямаше да й помогнат. Те не можеха да вдигнат ръка срещу французин.

— Ти спа повече, отколкото си мислех, Аурора. Сега е късно следобед — подкачи я той, като отмести един кичур от лицето й.

Тя се вкамени от това докосване. Повдигаше й се. Трябваше да се концентрира, за да може някак си да излезе от този кошмар. Това бе единствената й надежда за оцеляване…

— Доминик е запазила всичките ти рокли в гардероба. Тя ги проветряваше редовно, понеже също вярваше, че ще се върнеш. Но обиците ти ги няма. Мисля, че тази кучка Доминик ги е взела в Нови Орлеан, когато се представяше за теб. Затова я убих. Тя оскверняваше паметта ти. Тя трябваше да бъде наказана. Опита се да те уплаши, като накара Паскал да сложи змията в гардероба ти. Той не й отказваше нищо, но този глупак беше взел пепелянка и можеше да те убие. Видях го да внася в кошница змията в двора сутринта, когато оставих визитката си. Той ми каза, че прави това само за да те сплаши, за да търсиш помощта на Доминик, но аз знаех, че трябва да я убия.

— Тя си мислеше, че е по-силна от теб и беше решена да го покаже. Прерязах гърлото й, както ти правеше с пилетата, които принасяше в жертва. — Той каза всичко това със задоволство, а в очите му блестеше гордост от онова, което е направил за нея.

Карес си помисли, че ще припадне. Филип беше високият французин, излязъл от хижата на Доминик. Чувствата й се сблъскаха в съзнанието й, щом разбра, че Люсиен не е убиецът. Но тя беше сама в тази изолирана плантация с един луд…

— Изпий си кафето, за да можеш да се облечеш. Решил съм вечерята да бъде сервирана на верандата пред будоара ти, както правехме, когато Люсиен отсъстваше — говореше той, като държеше чашата до устните й.

Тя знаеше, че за да го надхитри, трябваше да се съгласява с него. Дори се опита да се усмихне. Значи Аурора и Филип са били любовници и са се срещали, когато Люсиен е отсъствал от плантацията. Но те не са били кръвни роднини. Защо тогава Аурора не се е омъжила за Филип, а за Люсиен!

— Ето, изпих си кафето — прошепна тя и подаде чашата на Филип.

— Трябваше да се противопоставиш на майка си и да се омъжиш за мен — каза той, като че четеше мислите й. — Знам, че ти се страхуваше от нейната сила на магьосница, от триковете, които бе научила в Сент Доминго. Но единственото, което тя искаше, беше помощта на Люсиен за дълговете на баща ми — въздъхна Филип. — Това ме направи толкова ревнив онази нощ, мислех си, че той ще се върне, ще те докосва. Това ме накара да загубя контрол, скъпа. Затова направих всичко, което се случи — обясни той, а стеснените му очи се напълниха със сълзи.

Погледна я за миг и продължи:

— Но ти си отмъсти. Нямаше те цели седем години. Остави ме да изкупя вината си. Чаках толкова дълго. Ти обеща, че дори ако те убия, ще се върнеш и ще ме преследваш. Спомням си как се смееше, понеже знаеше, че съм ядосан и искам да те убия, ако не мога да те притежавам. Аз всъщност нямах намерение да го правя, но ти продължаваше да ми се смееш. Трябваше да те спра — обясняваше той с разумен тон, сякаш в това имаше перфектен смисъл.

— Ти си ми простила, Аурора, нали? — Той я погледна с умоляващи очи.

Карес внезапно разбра защо очите му винаги й изглеждаха толкова странни. Те бяха очи на луд, хладнокръвен убиец.

— Простих ти — промълви тя.

— И затова се върна, нали?

— Да, затова се върнах — повтори тя, заеквайки от страх, но почти възвърнала контрол.

— Знаех, че няма да стоиш далеч от мен завинаги, но ти ме накара да чакам толкова дълго — каза Филип, вдигайки ръката й до устните си.

Карес едва се удържа да не издърпа ръката си. Ако я докоснеше по по-интимен начин, беше сигурна, че ще закрещи и никога няма да спре.

— Но аз трябва да се контролирам. Имаме на разположение цяла нощ. Първо нашата вечеря, която ще ни събере отново. Ще извадя това, което искам да облечеш, всичките любими неща — рече той, изправи се на крака и тръгна към гардероба.

Тя наблюдаваше кошмара, в който сама участваше, да се развива пред очите й. Филип извади от гардероба бледолилава рокля в стил, излязъл от мода преди години. Полата беше проядена от молци, но Филип не забелязваше това. Последваха сатенени бледовиолетови чехли с изтъркани токчета, лилав корсет, завързан с черна панделка, фуста и бледолилави копринени чорапи с черни сатенени жартиери с теменужки върху тях.

Карес потръпна при мисълта, че трябва да облече дрехите на мъртвата жена. Но ако искаше да избяга от този луд, трябваше да поддържа в болната му фантазия мисълта, че Аурора е жива.

— Иди да видиш дали е готова специалната ни вечеря, докато се обличам. Искам да те изненадам — опита да се усмихне тя.

Той трябваше да излезе. Не можеше да се разсъблича пред него.

— Не се бави. Нямам търпение да сме заедно.

Той се забави на вратата и тя спря да диша, като мислеше, че никога няма да се отърве от него. Но Филип излезе. Тя скочи на крака и претърси стаята за нещо, което можеше да й послужи за оръжие. Съзнанието й беше хаос от страх, отвращение и яд. Трябваше да облече дрехите на Аурора, за да спечели време и да избяга. Не смяташе да сменя бельото. Само роклята, обувките и чорапите, понеже щеше да ги забележи.

Тя се справи много трудно с роклята без помощта на камериерка. Погледна се в огледалото и видя, че ружът й е изтрит, а косата й — объркана. Пръстите й потрепериха още веднъж, когато посегна към четката за коса на мъртвата, но трябваше да направи прическата си като нейната. Пое дълбоко въздух, грабна сребърната четка и я прокара през косите си.

Тя видя, че перуката липсва от поставката и разбра, че Доминик я е взела, за да я носи на вуду церемониите. Вдигна косата си на кок и се наложи да използва фибите на Аурора. Трябваше, освен това да гледа портрета й, за да наподоби прическата.

Успя по някакъв начин. Като сравни образа си в огледалото с портрета, самата тя се уплаши от приликата. Когато облече роклята, също изтръпна. Беше точно нейният размер. Чехлите също й пасваха перфектно.

Докато стоеше и се взираше в огледалото, й се стори, че усеща мирис на теменужки. Тя се обърна, очаквайки да съзре Аурора, но нямаше нищо, освен студ, ухание на теменужки и тишина.

— Но ти си тук, в стаята — каза Карес, втренчена в портрета.

Внезапно тишината бе разкъсана от падането на една книга от библиотеката до камината. Тя падна само на няколко стъпки от краката на Карес, като че някой я взе от лавицата и я хвърли на пода. Докато гледаше книгата, изведнъж си спомни за скрития изход, за който й бе казал Люсиен, намиращ се някъде тук, в стаята на Аурора.

Почукване на вратата я стресна. Чу се гласът на Филип:

— Готова ли си, скъпа? Масата е подредена и чакаме само теб, за да бъде сервирано.

Свободата беше пред нея, а Филип стоеше точно отвън. Той не трябваше да влиза. Тя трябваше да спечели време.

— Ще дойда след минута, скъпи! Не бързай, искам да те изненадам. Искам да изглеждам точно както си спомняш — извика тя.

— Ще чакам, но с нетърпение. Какво са няколко минути в сравнение със седем години — каза Филип.

Карес въздъхна облекчено и започна да опипва дърворезбата на библиотеката, като натискаше всеки дървен лист или цвете, за да намери скрития механизъм. Стомахът й се сви от притеснение. Претърси цялата стена до камината. Най-накрая, когато се разплака от разочарование, тя натисна средата на едно цвете, което приличаше на магнолия и библиотеката се отвори. Миризмата на влага и мухъл, която я удари в носа, се смеси със студения теменужен въздух в стаята.

Имаше стълби, но тя знаеше, че няма да ги вижда, след като вратата се затвори. Погледна назад към спалнята и видя, че някой е запалил тръстиковата лампа до леглото. Бързо я грабна.

— Благодаря ти — прошепна Карес, като се обърна за момент към празната стая.

Знаеше, че нечие присъствие я наблюдава и чака. След това влезе в прохода и затвори вратата на библиотеката след себе си.

Фина дантела от паяжини висеше по иззиданите тухлени стени, от двете страни на тесните стълби. Карес държеше лампата високо и внимателно си проправяше път към първия етаж. Като стигна дъното на стълбите, тя се спря за миг, преди да натисне дръжката на вратата. Нямаше представа точно къде на първия етаж се отваря тази врата, дали няма да има някой прислужник и накъде да тръгне, ако се измъкне незабелязано.

Постоя така известно време, като хапеше устни и премисляше всички възможности. Реши, че не може да разчита нито на робите, нито на надзирателя. Пътят край реката бе единствената възможност. Щеше да върви по него, да мине покрай „Шен Верт“ и да стигне до „Бон Шанс“, въпреки че нямаше представа от разстоянието. Слънцето вече залязваше, но щеше да изгрее луната. Тя се реши и отвори вратата. Озова се в една от стаите, използвани за склад. Карес я прекоси и застана до вратата, която извеждаше към верандата на първия етаж. Спря и се ослуша.

Бавно отвори вратата и стъпи на тухления под на верандата. Нямаше никой, но през градината тя виждаше жени, които прислужваха в кухнята. Забърза към тази страна на къщата, която бе обърната към реката. През клоните на вечнозелените дъбове тя видя отблясъците на придошлата от пролетните води река. Над главата си чу тропотът от ботушите на Филип по дъските на горната веранда. После чу нервното му чукане по стъклото на френския прозорец и думите му: „Влизам!“, след което хукна между дъбовете. Стегнатият корсет й пречеше да бяга. Поемаше си въздух с мъка. Високите токове и широките поли също бяха препятствие. Проклинаше наум женската мода. Движейки се така трудно, тя се озова на пътя, почти до блестящата Мисисипи.

Спря за миг да отдъхне. Пътят вече беше пред нея и тя се почувства почти свободна. Изведнъж чу звук от мъжки ботуши, стъпили върху паднал клон. Филип я следваше… Ужасът я скова. Тя го усещаше все по-близо и по-близо. Не можеше да стои тук като животно в капан. Трябваше да опита. Карес събра полите си, пое дълбоко въздух и хукна към дигата. Там стоеше закотвено плоскодънното корабче. Щеше ли да успее да скочи вътре и да развърже въжето преди Филип да я настигне?

— Аурора, Аурора! — слабият бриз носеше виковете му.

Тя се обърна и видя, че тича след нея с широки разкрачи. Обръщайки се пак към пристанището, съзря кораба, но си помисли, че няма шанс да достигне до него, преди той да я хване. Освен това не беше достатъчно силна да изтласка тежкия съд от брега. Но тя видя нещо друго. Една пирога с елегантно изправена в нея фигура се плъзгаше по блестящата река към пристанището на Сан Рьогре. За момент тя остана като омагьосана. Широките рамене и гордата глава бяха на Люсиен.

В този миг две ръце я сграбчиха и в нея се втренчиха лудите, животински очи на Филип. Тя започна да се бори с него, но полата и сатенените чехли, натежали от калната почва по дигата, работеха против нея.

— Ти не престана! — ръмжеше Филип. — Винаги си искала него.

Карес чуваше гласа му като изпод земята. Очите й щяха да изскочат от орбитите под натиска на ръцете му, които я стискаха за гърлото. „Люсиен, о, Люсиен!“ — тихо проплака тя. Знаеше, че ще умре от ръцете на Филип, също като Аурора.

Внезапно ръцете му пуснаха гърлото й. Тя политна, но запази равновесие и не успя да падне в калта. Наоколо ухаеше на теменужки. Задъхвайки се, тя наблюдаваше Филип, който стоеше като омагьосан, втренчен в сребристите води на Мисисипи. След това мина край нея сякаш не съществуваше и се насочи към бурните води на реката.

— О, разбирам! Тя е друга. Не си ти! — извика Филип. — Но ти се върна при мен, както обеща… Аз идвам! Аурора!

Той нададе вик и се хвърли във водата с разтворени ръце, като че ли искаше да прегърне някого.

Карес наблюдаваше ужасена как бързото течение на реката го поглъща. Той изчезна. Не се виждаше нищо друго, освен тъмната вода, докосвана от лунна светлина.

— Скъпа! — извика Люсиен, тичайки бързо откъм пристанището.

Тя се обърна към него с разтворени ръце, твърде изтощена, за да се движи. Достигайки я, той я грабна в прегръдките си, сякаш беше безтегловна. Тя се притискаше до него и хлипаше от облекчение.

— Хайде, скъпа, да се махаме оттук! — рече Люсиен, след като и двамата можеха да говорят. — Той си отиде и повече няма да те безпокои.

Той я поведе към къщи, като я подкрепяше през кръста. Уханието на теменужки беше изчезнало.

— Той беше луд — каза Карес, бършейки сълзите си. — Убил е и Аурора и Доминик.

— Значи не е било самоубийство! — възкликна Люсиен. Огромен товар се смъкна от раменете му. — През всичките тези години си мислех, че се е самоубила, понеже е разбрала, че не я обичам. Но аз установих това, едва, след като се оженихме. Това беше грешка.

— Не се обвинявай, скъпи. Тя и Филип са били любовници. Мисля, че той й е бил омръзнал, разбрал го е и затова я е убил — разсъждаваше Карес. — Той мислеше, че аз съм Аурора, която се е върнала при него. Беше ужасно.

— Едно не мога да разбера, скъпа, защо помоли Филип да те закара до „Бон Шанс“? — попита той озадачено. — Видях ви, когато излязохте от будоара на Соланж и си помислих, че отивате да се усамотите в дома на Филип. Отидох там и трябва да призная, че бях готов на убийство; мислех, че ще ви заваря в имението. Разбрах, че изобщо не сте ходили там, но Филип се е готвел да замине за „Шен Върт“ сутринта. Тръгнах към доковете и разбрах, че корабчето му току-що е отпътувало. Някой ми каза, че Филип спешно трябвало да придружи една лейди до „Бон Шанс“. Ето защо се забавих толкова. Спирах при Сониер, спирах в „Шен Върт“ и почти изгубил надежда, реших да отдъхна малко у дома, преди пак да потегля. Когато те видях да се бориш с него, разбрах, че съдбата ме е изпратила, но мислех, че съм закъснял.

Той я притисна по-плътно до себе си.

— Защо изобщо тръгна с него?

Бавно, Карес му разказа всичко, което бе чула от Соланж. Това беше последната тайна, останала между тях. Тя искаше да разбере истината. Защо Люсиен е искал да отмъсти на семейството й?

— Да ти трябва да узнаеш историята за това, колко странно съдбата е свързала нашите семейства. Когато баща ти е бил млад, се е влюбил в моята майка. Тя е живяла в съседно имение, близо до Лион. Майка ми обаче не отговорила на чувствата му. Тя обичала друг млад мъж, който семейството й не одобрявало. Когато я принудили да се сгоди за баща ти, тя избягала с любимия си. Открили ги след седмици, но когато се върнала в имението, тя установила, че е бременна от любимия си. Разярен, баща ти изпратил писмо до Орлеанския херцог и тя и семейството й били хвърлени в затвора, но наказанието на майка ми било особено сурово. Изпратили я заедно с проститутките, крадлите и убийците в затвора Ла Салпетриер, където я жигосали с червената лилия.

Карес потръпна.

— А какво е станало с любимия й?

— Той се присъединил към френската армия и баща ти не успял да го открие. Майка ми нямала този късмет. Съзнанието й се помрачило от ужасите в затвора. Тя била изпратена в Нови Орлеан заедно с момичетата за изправление. Те били първите булки тук. Родил съм се на борда на кораба с помощта на монахините. Жак Сен Амант видял бедната ми майка да ме носи на ръце и се влюбил от пръв поглед. След като и двамата ми родители починаха от треска и Аурора беше убита, около мен се вдигна много шум. Един ден от Франция пристигна богат, уважаван джентълмен — баща ми. Аз бях единственият му наследник. Той ми разказа всичко това и ме закле да отмъстя, като ми посочи начина и ми даде средствата. Но не можех да понеса мисълта, че една невинна жена ще страда. Затова те посетих в затвора. Разбрах, че ще те изпратят в колонията и реших да те чакам като Жак.

— Винаги съм знаела, че това си бил ти. Именно твоето наметало пазя — промълви Карес, притискайки се с обич до него.

— Аз се чувствах виновен заради Аурора. Не я обичах и затова започнах да работя за короната, за да не съм с нея. Мислех, че като спася тебе, ще изкупя вината си. Но се оказа съвсем различно. Веднага след като се оженихме разбрах, че никога не съм обичал и няма да обичам друга така, както теб.

Те спряха под дъбовете и се погледнаха с цялата любов, която бликаше от сърцата им.

— Чела съм някога, че да разбираш всичко означава да прощаваш всичко. Не мога да поправя стореното от баща си, но то принадлежи на миналото. Нека остане там, където му е мястото — тя докосна красивото му лице. — Обичам те, Люсиен!

— Обичам те, Карес! — отвърна той и се наведе да целуне тези изваяни устни.

Както жасминът се увива около дъба, така и те съединиха телата и душите си. Призраците от миналото изчезнаха завинаги. Оставаше само прекрасното настояще със същото обещание за бъдещето. И когато остарееха, те щяха да погледнат назад, към изминатия заедно път Сан Рьогре без съжаление, защото им беше даден най-великият от всички дарове — истинската любов.