Даян Робинсън
Самотникът и лилията (32)

28.

— Ти си най-хубавата овчарка, която някога съм виждал.

Дълбок глас изтръгна Карес от концентрацията й. Тя се оглеждаше, облечена в костюма на Соланж за бала с маски.

— Люсиен! — извика Карес задъхано, виждайки отражението му във високото огледало. После се обърна и се втурна към него.

— Мислех си, че няма да се върнеш навреме.

Той разтвори ръце и я притисна до себе си.

— Обещах да се върна навреме и да те придружа. Винаги изпълнявам обещанията си — каза той и обхвана сърцевидното й лице с ръцете си.

Люсиен я целуна много нежно. Това докосване предизвика поток от желания, който премина през нея.

Тя потъна в сигурното убежище на прегръдката му, усети вкуса на устните му, докосна леко заоблената му брадичка с набола по нея брада, усети познатото й мъжко ухание. Колко много ненавиждаше предстоящото събитие, понеже си мислеше, че трябва да отиде без Люсиен. Соланж я накара да обещае, че ще отиде, дори ако съпругът й не се върне навреме. Тя се съгласи неохотно, понеже знаеше, че Люсиен не желае да противоречи на губернатора и на съпругата му.

— Мислех, че няма да дойдеш и ми беше противна мисълта за бала с маски — призна тя след една спираща дъха целувка. — Ако побързаме, ще има време да се преоблечеш. Паскал каза, че имаш костюм от миналата година. Той го е приготвил и го е оставил в гардероба ти.

— Ще трябва да се избръсна, скъпа — отвърна Люсиен, като все още я държеше в прегръдките си, сякаш самата мисъл да я пусне го плашеше. — Когато влязох в къщи, помолих Паскал да донесе топла вода.

— Къде си бил? Наметалото ти е скъсано и мокро — каза загрижено Карес, щом успя да огледа по-внимателно съпруга си.

Той изглеждаше уморен. Простите дрехи, които носеше, бяха одърпани и мръсни. Същото бе състоянието и на обикновената триъгълна шапка, която беше захвърлил, смачкана на един стол.

— Пътешествия в името на короната — рече нервно той, отдръпвайки се от нея. — Трябва да внимавам. Не искам да разваля такъв изключителен костюм.

— Такава е идеята на Соланж относно облеклото на една овчарка — каза заядливо Карес, оглеждайки роклята.

Тя беше от розова копринена тафта, гарнирана с волани, които откриваха розовото и синьото върху белия фон на набраната фуста. Дантелен корсет повдигаше високо гърдите й. Дълбоко изрязаното деколте почти разкривайте кораловите й пъпки. Копринена престилка, каквато нито едно селско момиче нямаше, довършвайте тоалета. Късата пола стигаше само до глезените и откриваше розови копринени обувки с високи токове и бели копринени чорапи, обсипани с мънички розови точки.

— Има и една огромна смешна шапка, цялата покрита с копринени цветя и разбира се, бял сатенен овчарски ямурлук. Маската е само домино. Мисля, че ще приличам на овца! — каза Карес с неодобрение.

Люсиен се засмя на описанието й. Тя изглеждаше очарователно в костюма. Той се съгласи, че само овчари в двора на Версай могат да си позволят подобни костюми.

— Ти ще бъдеш най-хубавото агънце — отвърна той, като докосна къдрите, които Мариет внимателно бе подредила, за да прилича на елегантна селска девойка.

Почукване на вратата обяви, че Паскал е донесъл водата за бръснене. Карес седна пред огледалото, а Люсиен застана до поставката за бръснене. Тя постави руж върху бузите си, поправи този върху устните, част от който Люсиен бе погълнал с целувките си. Сложи парфюм с аромат на момина сълза зад ушите си, около врата и в деколтето. За момент докосна огърлицата си, от която висеше медальон с надпис: „Всичко е прекрасно, когато обичаш.“ Колко вярно бе това. Тази нощ щеше да бъде изпълнена с удоволствия, тъй като любимият й се бе върнал. Нямаше значение къде е бил, важно беше, че си е вкъщи.

— Готова ли си, красавице моя? — попита Люсиен, като излезе от сянката на най-отдалечения ъгъл на стаята.

— Ако ми помогнеш да си завържа маската.

Карес се изправи и се обърна към него с домино в ръка. Тя спря, когато го видя. Костюмът му стоеше перфектно. Пират-измамник, от яркочервената превръзка на челото до широките ръкави на разтворената на гърдите риза. Обут бе в тесни, черни бричове, натъпкани във високи ботуши. Около кръста му беше обвит червен пояс, на който висеше меч. Към едното му ухо бе прикрепена златна обица. Черната маска на очите му създаваше около него тайнственост.

— Е, какво мислиш? — попита той с лека усмивка.

— Стои ти идеално — каза тя с дрезгав смях. — Пират-измамник.

— Това като комплимент ли да го приема? — заинтересува се той.

В същото време взе от ръката й доминото, докато Паскал изнасяше съдовете с вода.

— Обърни се, скъпа.

— Харесват ми такива пирати — каза нежно тя, обръщайки се, за да може да завърже маската й.

— А аз обожавам такива полуовчарки — промърмори Люсиен и се наведе да целуне грациозната й шия. Ела. Ако не тръгнем веднага, ще бъда принуден да те държа в тази стая цяла нощ — рече той, отделяйки се от нея с въздишка.

— Разбира се, можем да си тръгнем рано — предложи с тих шепот Карес, докато той наместваше пелерината върху раменете й.

— О, без съмнение ще си тръгнем рано — потвърди той, а гласът му преливаше от страст, която трудно удържаше.

— Като си мислиш, че ще се върнем вкъщи, времето на досадния бал при Соланж ще изтече много по-бързо.

— Шапката ви с цветя, мадам и ямурлукът ви! — каза й разчувстван след проявата на нейната любов и желание.

Той й подаде огромната претрупана шапка и ямурлука, отрупан с букетчета рози и панделки. Трябваше да се бори със себе си, за да не я грабне в прегръдките си. Нямаше желание да ходят, където и да било. Искаше да се любят по онези начини, по които знаеше, че ще възбуди цялата й страст.

— Няма да си сложа тази шапка, докато не стигнем до Водрюл — отсече тя решително, гледайки претрупаната декорация върху сламената шапка. — И ще се чувствам като кръгла глупачка, ако облека този ямурлук, но предполагам, че ще обидя Соланж, ако не нося пълния костюм.

— Ямурлукът е вече твърде много — съгласи се Люсиен. — Мисля, че Соланж ще преживее разочарованието да не го види.

Соланж му препречваше пътя достатъчно тези дни. Карес не беше длъжна да се съобразява с нея. Въпреки че Соланж му досаждаше, имаше начин да я накара да мълчи. След като вече притежаваше красивата си съпруга, нямаше как Соланж да го принуди да влезе в леглото й, колкото и да го заплашваше и каквото и да му предлагаше.

Дори ако това означаваше да види сивите очи на Карес да го гледат с отвращение, нямаше да се поддаде на изнудването на Соланж. Той й беше заявил това, като тръгна нагоре по реката заедно с Нашоба. Когато докладът му стигне до Франция, с изнудването на семейство Водрюл ще бъде свършено, ако всичко, разбира се, върви по плана му.

— Добре. Значи ще оставя този ямурлук — каза Карес със смях, който звучеше като сребърни звънчета.

Тя захвърли наметалото на пода.

— Вече съм готова за бала с маски.

Домът на губернатора плуваше в светлини, когато каретата им спря отпред. Високи фенери допълваха светлината на луната в необикновено топлата за сезона нощ.

Изобщо не й трябваше пелерина в такава топла нощ, помисли си Карес, докато Люсиен я водеше по тротоара до къщата, на губернатора. Маркизът и маркизата стояха на входа на декорираната в бяло и златно бална зала и посрещаха пристигащите. Те бяха единствените, на които бе позволено да бъдат без маски. Соланж беше облечена като римска императрица, а съпругът й като римския император Цезар.

— Колко подходящо. Те третират колонията като собствена империя — каза Люсиен на Карес, като се наредиха в колоната на гостите, чакащи да ги приемат.

— Колко си красива, скъпа — подхвърли Соланж на Карес, когато застанаха една срещу друга. — Искам да говоря насаме с теб, след като всички гости пристигнат. Да се срещнем в будоара ми, когато стрелките на часовника отброят един часа.

Сините й очи гледаха Карес с някакво неразгадаемо чувство.

— Имам да ти съобщя нещо за семейството ти във Франция, което е много важно. Не се шокирай толкова, направих няколко проверки за теб. Знаех, че личността на селско момиче, която си приела, е само прикритие. Ти не си обикновена изселница. Разбрах това в момента, в който те видях, но нямах представа, че произходът ти е толкова благороден.

Соланж потрепна и се поклони ниско на Карес, като говореше толкова тихо, че никой да не може да чуе разговора им.

Моментна паника обхвана Карес и тя не можа нито да помръдне, нито да отговори. След като забеляза, че всички я гледат, тя се усмихна на Соланж и тръгна към балната зала. Чу, че Люсиен казва нервно няколко думи на маркизата, след което дойде и застана до нея.

— Нещо не е наред ли, скъпа? Изглеждаш така, като че ли си видяла призрак — каза й той с тих, загрижен глас.

— Не. Просто съм шокирана от костюма на Соланж. Не знам откъде й е хрумнало, че римските императрици носят червени перуки. Стилът може би е автентичен, но този цвят е ужасяващ.

Карес се опита да обясни по този начин изражението си. Тя наистина бе видяла призрак, призрака на своето минало, отразен в очите на Соланж.

— Тази жена обича да прави сензации. Съгласен съм с теб относно цвета.

След като маркиз и маркиза дьо Водрюл влязоха в балната зала, оркестърът засвири първия менует. Те направиха първите стъпки на танцувалната площадка и след като маркизът даде знак, останалите се присъединиха към тях.

Люсиен подаде ръка на Карес. Тя му хвърли бледа усмивка и постави студените си, треперещи пръсти в горещата му длан. Тялото й се движеше механично под звуците на музиката. Съзнанието й изцяло бе заето с думите на Соланж. Тя бе разкрила нейната самоличност, положението на семейството й, а също така сигурно знаеше и за обвинението, което я бе довело до затвора.

Карес приемаше партньори за следващите танци, но вниманието й беше съсредоточено в стрелките на големия часовник в коридора, който се виждаше от балната зала. Нетърпението й нарастваше, а времето бавно, агонизиращо пълзеше. Най-после стрелките показаха един часа. Тя излезе от балната зала, след като беше изпратила Люсиен за чаша шампанско. Всички бяха все още маскирани, затова не можа да познае високия мъж, с когото почти се сблъска.

Тя изтича нагоре по стълбите. Едва не събори един роб — лакей, облечен в ливрея и напудрена перука. Соланж наистина бе решила да превърне губернаторското жилище в малък Версай, но дали същото не се отнасяше и за интригите?

Карес стигна до затворената врата на будоара на маркизата, останала без дъх. Измъчваха я спомени. Каква ли игра играеше Соланж? Какви ли новини има за баща й и защо изобщо й е притрябвало да разкрива самоличността й?

Вратата се отвори мигновено, сякаш Соланж бе усетила страха й.

— Влезте, има много неща, които искам да ви разкажа. Мисля, че ще ви заинтересуват.

Студените й сини очи гледаха Карес с триумфиращ блясък.

Елегантна и официална, в синьо, златисто и слонова кост, стаята би могла да бъде една от тези във Версай. Всичко трябва да е донесено от Франция, помисли Карес, като влезе в будоара. Инстинктът я предупреждаваше, че е жертва, влязла в капана на ловеца.

— И така, вие сте дъщерята на маркиз де Вилие. Вашето семейство беше разсипано от един мъж — копеле, незаконно роден. Това е една от ирониите на съдбата. Тя си е играла с вас, скъпа. Но, забравих, че не знаете колко тъжен е станал животът ви — тя гледаше Карес, удължавайки агонията, играейки си с нея като котка с мишка.

— Какво искахте да ми кажете, мадам?

— Познавате ли мъжа, който убеди краля да издаде своето писмо срещу вас и вашия баща? — каза тя с жестока усмивка.

— Не — прошепна Карес. — Как се казва той? — ужасната болка в стомаха я предупреждаваше, че не трябва да чува името.

— Люсиен Сен Амант! — просъска победоносно Соланж.

— Аз… не ви вярвам — заекна объркано Карес, като се разсмя шокирано и отчаяно.

Всяка частица от тялото й крещеше, че това не може да бъде вярно.

— Може би това ще ви убеди.

Тя й подаде пергамент със счупен официален печат.

Писмото беше от началника на затвора Ла Салпетриер. Той заявяваше, че тя е била арестувана по данни от обвинително писмо, подписано лично от краля по молба на мосю Сен Амант. Сълзи потекоха от очите й и Карес не можа да дочете ужасните думи. Ръцете й се разтрепериха и пергаментът падна на пода.

— Но защо се ожени за мен, след като е знаел коя съм? — попита тя с разтреперани устни.

— Може би, за да си отмъсти на баща ви. Той го мразеше, в това няма съмнение. Люсиен си навлече много неприятности, за да състави това обвинение, а и похарчи доста пари. Пък и забележителната ви прилика с онази кучка, Аурора. Тя наистина беше зла, но мъжете се лепяха за нея като мухи на мед — призна Соланж. — Но той само казваше, че съдбата си играе с него. Говореше някакви глупости от Шекспир, че единствената му любов идва от единствената му омраза. — Тя сви пълните си рамене.

— Той знаеше ли, че имате тази информация? — попита Карес озадачена.

— Трябва да призная, че беше забавно да наблюдавам яда му, че не може да направи нищо, а аз мога да ви разкажа всичко — призна Соланж, а сините й очи разкриха удоволствието от това да накара Люсиен да страда.

Той беше проявил лош вкус и беше отказал да сподели леглото й. Тя ще го накара да си плати за това. Не само той може да търси отмъщение.

— Но защо е направил това? — запита Карес с недоверие.

Разбираше, че ревността е накарала Соланж да разследва миналото й. Тя е желала Люсиен, а той й е обърнал гръб. Затова сега търси отмъщение. Това беше стара история, но защо тя трябваше да участва в играта й?

— Когато Доминик беше убита, аз разбрах, че ако не искам да има следваща жертва, трябва да ти кажа. Няма причина Люсиен да ме накара да замълча, както направи с вашата икономка — каза тя нервно.

— Вие смятате, че Люсиен е убил Доминик? — изрече Карес, чувствайки, че я обхващат страх и отчаяние.

— Видели са висок французин да излиза от къщата на Доминик в деня на убийството. Висок, чернокос французин. Но той никога няма да бъде разпитан. Полицията, Върховният съвет, те никога няма да обесят французин за убийство на цветнокожа жена. Никога. — Соланж изстреля тези думи. — Той уби Доминик, понеже тя знаеше, че е убил Аурора. Това беше част от неговия облик, всички знаеха, че е убил жена си в изблик на ярост. Говореше се, че тя си е намерила любовник, за да запълни времето на честите му отсъствия. Да мислят, че е способен на такава страст, беше доста вълнуващо за повечето жени в Нови Орлеан.

Соланж въздъхна уморено. Тя започна да се отегчава от играта. Малката дори не се разплака.

— Трябва да се върна в балната зала. Можете да останете тук, за да съберете мислите си. Ще бъде по-добре, ако не ни видят да излизаме заедно.

Карес я гледаше, твърде нещастна, за да говори и само кимаше с глава. Тя погледна надолу към лежащия на пода пергамент. Какво трябва да направи? Дали се бе омъжила за мъж, който е луд? Дали и правенето на любов не беше част от плана му за отмъщение срещу баща й?

— О, моите съболезнования, скъпа. Баща ви е починал в Бастилията преди три месеца — каза Соланж, преди да излезе.

Карес агонизираше. Тя разбра, че човекът, за когото се бе омъжила, на когото бе дала цялата си обич, цялото си сърце и душа, е отговорен за нейния престой в затвора, за смъртта на баща й. Тя не можеше да се контролира, преглъщаше трудно, хлипанията я задавяха. Но сълзите нямаше да й помогнат. Трябваше да реши какво да прави. Не можеше да види Люсиен, преди по някакъв начин да си изясни какво е извършил. Защо го е направил? Какво ли е сторил баща й, за да предизвика толкова омраза у Люсиен? Тя дръпна маската от лицето си и я захвърли на пода. Беше й омръзнало от заблуди и фалшиви лица.

— Извинете, мислех, че Соланж е тук — изрече късният посетител, застанал до отворената врата.

Той беше облечен като мускетар от двора на Краля Слънце, Луи XIV. Широка шапка и черна маска около очите закриваха лицето му закриваше лицето му.

— Какво има, скъпа? — той бързо се завтече към нея.

— Мосю? — зададе въпрос тя с очи, пълни със сълзи.

— Извини ме, аз съм Филип — каза той като свали маската.

— Филип! Може би ти ще ми помогнеш — рече с облекчение Карес.

В съзнанието й се оформи идея. Ще отиде при Ивон и Пиер. Те ще я приемат, ще й дадат убежище, докато подреди обърканите си мисли и вземе решение относно Люсиен.

— На вашите услуги съм — каза той, като свали шапката си с театрален жест.

— Филип, това е сериозно!

— Разбира се, прости ми. Ще направя всичко, за да ти помогна.

— Трябва да изляза оттук, без никой да ме види и най-вече Люсиен — обясни тя. — Ще ти бъда благодарна, ако ме придружиш до къщата на Сониер.

— Сониер? Но те заминаха днес за плантацията си „Бон Шанс“. Видях ги да се качват на снабдителния кораб заедно с робите и бебето.

— Разбира се, колко съм глупава! В града има епидемия и тъй като индианските нападения престанаха, те са се върнали в плантацията.

Карес разсъждаваше с измъчен глас. Къде да отиде сега? Какво да направи?

— Ако е толкова важно, скъпа, мога да те закарам с моето корабче до „Бон Шанс“. То е подготвено за отплаване към „Шен Верт“. Канех се да замина утре сутринта. И без това започват Велики пости и сезонът в обществото приключва до Великден — обясни той със странно нетърпение в кехлибарените си очи.

— Но аз трябва да тръгна тази нощ, преди Люсиен да разбере къде отивам — каза отчаяно тя.

Трябваше да се махне от него. Ако наистина е луд, какво ли ще направи, като разбере, че тя знае, че е виновен за смъртта на баща й? Може да реши да направи отмъщението си пълно и да я убие. Ако това, което казваше Соланж, е вярно, той бе убивал вече два пъти.

— Ако е толкова важно, можем да тръгнем веднага. Екипажът ми спи на борда. Има пълнолуние и можем да потеглим, веднага, след като стигнем доковете. Сложи си маската. Знам един черен вход и ще се измъкнем, без никой да ни види. Призори ще бъдеш в „Бон Шанс“.

— Филип, не знам как да ти благодаря.

Тя говореше и се опитваше да завърже маската си.

— Но аз нямам пелерина!

— Навън е топло, но ако ти трябва наистина, сигурен съм, че Соланж има една в гардероба си.

Филип каза това хладно и се отправи към големия гардероб, до стената. Отвори го и извади тъмновиолетова пелерина.

Карес захвърли овчарската шапка и наметна пелерината. Помисли си, че е обречена да носи дрехите на Соланж тази нощ. След това отхвърли тази мисъл. Жената я бе наранила умишлено. Не я интересуваше какво ще си помисли.

— Този цвят много ти отива, скъпа. Наистина е твоят цвят. Трябва да го носиш по-често. — Филип каза това с неразгадаемо изражение върху лисичето си лице.

Карес потръпна, щом разбра, че носи любимия цвят на Аурора.

— Ела, скъпа, трябва да тръгнем, преди Люсиен да почне да те търси — забързано изрече Филип, като вдигна качулката на главата й.

Тя кимна, че е готова и те излязоха тихо от будоара на Соланж. Завиха наляво към задните стълби, които извеждаха в градината, на пътеката покрай жилищата на прислугата.

Те не видяха високия, облечен като пират мъж, който стоеше в сянката в дясно от спалнята на Соланж. Той обаче ги видя и продължи да ги наблюдава със стиснати челюсти и пламнал поглед.