Даян Робинсън
Самотникът и лилията (17)

14.

— Какво си мисли, че прави той? — прошепна Люсиен, гледайки как високата, стройна фигура на Филип прекосява раковините, за да се озове до Доминик.

Той бягаше като полудял, крещейки нещо на изумената Доминик, движен от някакви необуздани страсти, известни само нему, докато останалите го гледаха ужасени.

Барабаните спряха да бият, когато се разнесе викът му, танцьорите застанаха неподвижни и объркани, като че пробудени от дълбок сън, но все още унесени. Доминик се изправи пред Филип, без да се отдръпва, а стройната й ръка все така държеше вдигнатия нож. Тя бе застанала предизвикателно, без следа от страх.

— Това трябва да бъде сторено. Тя не може да се върне в Сан Рьогре — думите на Доминик прокънтяха в тишината на горещата нощ.

Тя го погледна с устни, изкривени от отвращение заради глупавото му държание.

— Ако тя е достатъчно силна, за да се завърне, нека бъде тъй — обяви Филип и се пресегна да хване изящната китка на ръката, държаща ножа.

Те стояха като застинала картина на лунната светлина, докато накрая физическата сила се наложи над силата на духа. Тя свали бавно ножа до себе си и после го хвърли на земята.

— Ще съжалявате за това, м’сю! — извика гневно Доминик и робите се раздвижиха несигурно, без да знаят какво иска тя от тях.

— Има ли някаква опасност за него? — попита безсрамно, както се стори на Люсиен, Карес.

— Не, макар че с удоволствие биха го убили за това, което направи. Той е французин, а те знаят, че не е сам. Усещат присъствието ни в мрака — отвърна троснато Люсиен. — Освен това знаят, че Цвайг е някъде наблизо. Свободата, която са усетили през тази нощ, е само една илюзия и те го осъзнават. Но Филип ще трябва често да хвърля по един поглед през рамо оттук нататък. Има и други, по-потайни начини да убиеш един човек от този да го направиш пред очите на свидетели, особено когато човек е твърдо решен да го направи.

Карес захапа долната си устна, защото не можеше да се въздържи да не помисли дали зад думите му не се криеше още нещо. Изведнъж усещането за безопасност изчезна от блатото през тази ужасна нощ, въпреки че тя беше все така притисната към силното, гъвкаво тяло на своя съпруг. „Някои смятат, че е било убийство“, бе казала Соланж…

— Ще е най-добре да известя Цвайг — каза твърдо Люсиен. — Празненството приключи, поне за това навечерие на празника на Вси светии. Ела, трябва да се появим пред тях с достойнство. Те ще разберат, че всичко е свършило.

Люсиен извади от единия си ботуш малък пистолет, който тя не бе знаела, че носи, вдигна го във въздуха и стреля веднъж. След това, хващайки ръката й, той тръгна спокойно към центъра на могилата.

Робите стояха стъписани едновременно от изстрела на пистолета и от появата на Сен Амант. После Карес дочу изплашеното им шушукане, докато отстъпваха на няколко крачки. Тъмните им очи се спряха върху Люсиен и Карес и после отново се върнаха на Доминик.

Изглеждаха така, сякаш очакват някакъв знак, някакво потвърждение, че това, което се бе случило, е самата истина. Двойницата на Аурора Сен Амант ли стоеше пред тях, или може би нейното собствено видение?

Въоръженият надзирател Цвайг изникна от мрака, както и сънливо изглеждащите маркиз и маркиза дьо Водрюл. В ръката на губернатора имаше малък пистолет. Соланж бе пребледняла като надгробния камък на Аурора на лунната светлина. Всички приказки за екзотични изживявания й се бяха изпарили от главата и тя стоеше, онемяла до съпруга си.

— Край на всичко. Край — произнесе Люсиен със силен, студен глас, който не търпеше възражения. После той се обърна към Доминик: — Кажи им да си вървят обратно в жилищните помещения. Никой от нас не иска някой да пострада.

Жената впери поглед в него за един дълъг миг, в който времето сякаш спря. Нейните бадемови очи се взираха първо в него, а после през него.

— Както желаете, м’сю, но мисля, че и вие като всички, които са се събрали тук, не желаете Аурора Сен Амант да се завърне.

— Нея я няма. Всичко, което е тук, са костите й, които се пекат под този камък на слънцето на Луизиана. — Той се прокашля силно, сочейки алабастровата гробница.

— Може би, м’сю — каза тя и плъзна очи към фигурата на Карес до него.

След това тя вдигна ръка и посочи зад себе си. Като по общо съгласие, робите последваха нейния величествен жест и тръгнаха от могилата обратно към бараките си.

— Невероятна жена — каза губернаторът, докато всички те следяха оттеглящите се фигури. Когато последните двама мъже взеха клетката от гробницата, всички осъзнаха, сковани от първобитен страх, че в нея бе затворена змия.

— Невероятно! — изсумтя Соланж. — Тази жена е много опасна. Направо не мога да повярвам, че й позволявах да ми помага да се обличам. Не я искам повече за моя прислужница — каза тя на Карес с отвратено изражение.

— Естествено, разбирам ви — отвърна Карес, мислейки си с отпаднало сърце как би могла да изтърпи присъствието на Доминик около себе си. Макар че Люсиен сякаш бе привикнал с нейните чудатости, защото тя се справяше така добре с робите, Карес не искаше повече да има нищо общо с тази жена. Тя я беше изиграла и от всичко, което видя тази вечер й ставаше ясно, че все още е обсебена от мисълта за Аурора. Фантин ще продължи да бъде нейна лична прислужница, се закле тя.

— Не искам да ви обидя, скъпи Люсиен, но независимо от това дали все още има треска или не, аз и маркизът отпътуваме утре за Нови Орлеан. Нагледах се на страхотии — каза Соланж на Люсиен, след като пое ръката на своя съпруг. — Махни този пистолет, Пиер-Франсоа, изглеждаш глупаво. Заведи ме обратно в къщата. Бих пийнала нещо силно.

Филип стоеше, обърнат с гръб към тях, отнесен в собствените си мисли пред гробницата на Аурора. Той изглеждаше така тъжен и обречен, че Карес го съжали. Сигурно беше я обичал много, въпреки че тя му бе само доведена сестра, мислеше тя. Без много да разсъждава, тя се приближи към мястото, където Филип бе изпаднал в съзерцание.

— Трябва да се връщаме в къщата, Филип — каза тя меко, докосвайки ръкава му.

Той се обърна, лицето му беше бледо, и я погледна така, сякаш гласът й го бе пробудил от сън.

— Ти си тук — въздъхна гой.

— Аз съм Карес — напомни му тя. — Хайде, елате, имате нужда от почивка.

— Време е всички да тръгваме — каза Люсиен високо с хладен, твърд глас, а в тъмните му очи тлееше гняв, когато застана до Карес. — Аз и съпругата ми се уморихме от тези глупости.

— Вашата съпруга — вдигна глава Филип с устни, изкривени от неприязън. — Тя беше ваша съпруга само по име — изсъска той, кимвайки към гробницата, след това, без да чака другите, се обърна и закрачи към къщата.

— Остави го сам, от него могат да се очакват само неприятности — заповяда Люсиен на Карес и взе ръката й в своята, сякаш тя бе непослушно дете. — Мисля, че ми дойде до гуша от Филип Дюбрюл за тази вечер.

Това бяха последните му думи, след което двете двойки се отправиха смълчани към убежището, което им предлагаше къщата. Въпреки че продължаваше да държи ръката й, той сякаш беше далеч оттук, изгубен в някакви собствени мисли, в които тя не беше добре дошла.

Огромна умора обзе Карес, когато стигнаха до градината в задната част на къщата. Всичко беше утихнало, дори жилищните помещения на домашната прислуга. Сякаш всичко е било един кошмар, но образите, които кръстосваха съзнанието й отново и отново, бяха прекалено реални.

— Какво се канеше да направи тази жена с ножа? — попита Соланж Люсиен, прекъсвайки внезапно дългото мълчание.

— Ако Филип не я беше спрял, тя щеше да им даде знак да й донесат някакво животно, вероятно някой гълъб от гълъбарника в градината. Щеше да му пререже гърлото, принасяйки го в жертва, за да успокои духа на Аурора и той да не се върне обратно на земята в навечерието на Деня на вси светии — обясни той.

— Колко ужасно — Соланж потръпна. — Как можете да я понасяте около себе си?

— Тя винаги е била вярна на семейство Сен Амант и винаги е правила това, което е мислила, че е най-добро за фамилията, дори то да не е било винаги очевидно. — В гласа му се долавяше решителност, която дори Соланж реши да уважи.

Но докато се изкачваха по стълбите към своите спални, Карес осъзна, че е съгласна със Соланж. Тя не разбираше защо Люсиен не е освободил Доминик от домакинството си. Но пък, помисли си тя с огромна умора, имаше още толкова други неща, които тя не разбираше в Сан Рьогре.

— Съжалявам, че ти се наложи да присъстваш на този провал — каза й Люсиен, когато влизаха в тъмната стая. — Не забравяй, че аз исках да останеш в къщата. Докато човек не поживее по-дълго тук, му е трудно да разбере логиката на африканците.

— Както и на техните господари — каза Карес с известна горчивина.

Люсиен се обърна от мястото, където беше застанал в светлината на свещите, поставени върху полицата под своите стъклени похлупаци.

— Какво точно не разбираш в мен, скъпа! — В плътния му глас се долавяше любопитство и очакване.

— Всичко — каза тя раздразнено, успяла вече да свали единия си ботуш и занимавайки се с другия.

Напоителният аромат на разложението, идващ от блатата, все още се бе запазил по подметките й.

— Целият ти живот е загадка за мен от самото начало.

— Какво имаш предвид? — Гласът му беше напрегнат, отбраняващ се.

— Аурора, ти така и не ми каза за Аурора — отвърна му тя равно, докато сваляше жакета си и освобождаваше колана на полата, за да може да я свали.

— Самоубийството обикновено не е предмет на обсъждане — отвърна той натъртено.

— Ти трябваше да ми кажеш, а не да позволяваш да го науча от други хора — каза тя уморено, като свали ушитата в мъжки стил риза, която бе част от костюма й за езда. Обръщайки се към него, след като остави ризата в гардероба, тя усети как отмалата надделява над нея. Спря се за миг, облечена с ризата и корсажа си.

— Може би си права, но ние и двамата имаме своите тайни, не е ли така, скъпа? — Той прекоси стаята с няколко бързи крачки, докато се озова зад нея, поставил силните си ръце на раменете й, като я успокояваше.

— Отново говориш със загадки. — Тя отметна един кичур от лицето си, усещайки топлия му дъх по шията си.

— Позволи ми да ти помогна с останалите дрехи — прошепна Люсиен и развърза корсета й, оставяйки го настрани. С няколко ловки движения той свали корсажа й на пода и едва когато постави ръцете си върху раменете й, наметнати с ризата, тя разбра какво е намислил.

Алената лилия на нейното рамо пламна за миг, точно като в килията на затвора Ла Салпетриер. Той беше прав, тя също имаше своите тайни, които все още не можеше да се престраши да му каже. Поне засега. Не и преди да е сигурна, че няма да дойдат от Франция, за да я търсят. Когато се убедеше, че няма възможност да я върнат обратно в затвора, тя можеше да му довери всичко, но засега нямаше да му каже нищо. Който и да бе убедил краля да издаде ужасното писмо срещу нея и баща и, той би могъл все още да им мисли злото. Не, тук в Луизиана тя се чувстваше защитена от тези, които искаха да я наранят. Все още не беше дошло времето да свали своята маска, и дори пред Люсиен. Той самият, както тя бе почнала да осъзнава, носеше маска.

— Прости ми, ако съм извикала у теб болезнени спомени — прошепна тя, докато ръцете му сваляха ризата й от нейните рамене с цвят на слонова кост. — Знам какво означава да не можеш да говориш за нещо, което ти е причинило огромно страдание.

— Скъпа съпруго, когато сме само двамата в нашата спалня, миналото не съществува. Единствено настоящето е от значение, както и страстта между двама ни.

Неговият глас бе като прелъстителна милувка, а устните му целунаха нежно алената лилия на рамото й.

Ах, защо това не беше вярно, си помисли тя в пристъп на тъга, която бързо се оттегли при докосването на неговите умели ръце. Възбуждащото усещане от допира на горещите мъжки устни по кожата й я развълнува. Почти тропическия въздух целуна голото й тяло, точно като устните му, когато и последните й дрехи се свлякоха на пода.

— Ах, красавице моя, ти караш дъха ми да спира — прошепна той, обръщайки я нежно с лице към себе си. Неговите пронизващи тъмни очи се плъзгаха по тялото й, благоговение и страст горяха в тези тъмни като полунощ орбити. — Нека се отърсим от безсмислиците на тази вечер. Тук има място само за взаимно наслаждение. — Поставяйки ръцете си от двете страни на красивото й лице, той целуна нежно първо челото й, после върха на носа й и след това прокара устни по нейните тръпнещи уста.

Невероятното топло усещане за единение я обзе още веднъж, когато устните му се допряха леко до нейните, а ръцете му се спуснаха надолу, за да я прегърнат и да я притиснат по-силно. Умората и отнесеността изчезнаха сякаш мигновено под напора на неговото нежно прелъстяване. Когато я заведе до балдахина, покрит от облака на предпазната мрежа, тя си помисли с въздишка, че ако духът на Аурора обикаля из тази къща, то той спира пред прага на тяхната стая. Тук, въпреки полумрака, се чувстваше освободена от невидимото присъствие, което усещаше в другите части на сградата.

Карес вече не мислеше за Аурора, когато двамата заедно легнаха върху пухеното легло.

— Позволи ми да те освободя от напрежението на деня — прошепна той дрезгаво и страстно.

Отмятайки дългите копринени коси встрани, неговите красиви пръсти погалиха съвършената линия на гърба й, разтривайки стегнатите нерви, за които тя дори не предполагаше, че са изпълнени с такова напрежение. Въздъхвайки учудено, усети как по тялото й бавно се разстила топлина. След това неговото невероятно докосване се прехвърли върху задната част на бедрата й, масажирайки ги, отнемайки умората от мускулите й, докато накрая тя се почувства податлива като върба на вятъра.

— Прекрасно — въздъхна Карес. — Ти ме освободи от болката, за която дори не подозирах.

Плътен, гърлен смях бе неговия отговор, когато той се наведе и целуна съвършената полусфера с цвят на слонова кост, преди да продължи да масажира мускулите в долната част на краката й, после стройните й глезени, накрая дори малките й ходила.

Изведнъж тя започна тихо да хихика, след това се засмя с пълно гърло и се извъртя, за да то погледне.

— Гъделичкаш ме — запротестира, когато той се изправи до нея, прокарвайки пръсти по извивките на тялото й, докато тя усети как нежните й руси косъмчета настръхват на местата, където я бе докоснал.

— Ах ти, дявол такъв — оплака се тя, разтваряйки се в него с дрезгав мелодичен смях.

— И така са ме наричали — съгласи се Люсиен, притискайки я към себе си, гледайки към нея нежно усмихнат, като я държеше в силните си ръце. — По-добре е, когато се смееш. Сега може би се наслаждаваш на себе си малко повече.

— Да, малко — подразни го тя с изкусителен блясък в сивите си очи, който накара кръвта му да закипи.

— Има много начини да се прави любов, красива моя съпруго, и тази вечер смятам да те запозная с някои от тях — й обеща той, като притисна бедрата й към себе си и след това с няколко бързи, гъвкави движения се озова легнал по гръб, а тя — изпъната върху него.

— Какво правиш? — възкликна тя, смеейки се изненадано.

— Почакай и ще видиш — закачи я той. Тъмните му очи блестяха срещу нейните. — Искам да виждам цялото ти тяло, докато се любим.

Тя почувства как ръцете му се плъзват отзад, а след това се снижават към бедрата й и ги разтварят, подготвяйки я със своето умело докосване за едно още по-страстно и по-интимно проникване. Нейният стон на възбуда му подсказа, че тя е почти готова да го приеме. Той проникна бавно с един от загрубелите си пръсти в нея, усещайки топлината и влагата й, подсилвайки внимателно възбудата, обхванала слабините й. Искаше да прогони всички съмнения, всички ужасни видения на нощта от нейното съзнание и да ги замени с невероятната наслада от тяхното любене. Тя притежаваше прекрасен вроден талант за това, който той искаше да доведе до пълното му разцъфване.

— Ще ме развратиш — прошепна Карес докато езикът му се движеше в ухото й.

— Надявам се да е така — изсмя се той и изведнъж постави ръцете си върху стройната линия на талията й, за да я повдигне така, че да може да проникне в очакващите й дълбини.

— О, да — въздъхна тя, усещайки невероятно чувство на пълнота, когато той влезе в нея, изпълвайки я със своята възбуда, със своята любов.

— Седни, красавице моя, за да мога да те видя — напътстваше я Люсиен, помагайки й да го възседне.

Малките й ръце притискаха гърдите му, докато той потъваше в нея и я гледаше на светлината на свещите.

Нейната пепеляворуса коса се бе разпръснала в сребърен ореол около бледото цвете на лицето й. Твърдите, коралови розови пъпки на зърната й го възбуждаха, гледайки го от закръглените й гърди с цвят на слонова кост, когато тя изпъна гръб, наслаждавайки се на благоговението в неговите очи, прераснало почти в боготворене.

— Ти си като красива лилия под напора на вятъра. — Гласът му бе изпълнен с любов и наслада.

Той знаеше, че никога няма да забрави този красив миг, в който тя бе потънала в сребристо сияние и пробудена страст, отвръщайки на неговото желание със своите непокварени движения. Сърцето му бе изпълнено с благодарност към съдбата за това, че му беше дала втори шанс в любовта с тази невероятна жена. Спомените от миналото можеха най-после да бъдат погребани. Каквото и да се случеше с него през остатъка от живота му, той щеше да помни този миг на съвършена наслада, когато се бе почувствал възроден в нейните ръце.

Карес не изпитваше срам пред неговия обожаващ поглед, защото подобно чувство би било напълно неуместно в тази атмосфера на любов и приемане. Това усещане бе част от една друга реалност, където подобни мисли не съществуваха. Бе останала само мисълта, че най-после са се открили един друг след такава дълга самота. Тя не знаеше как би могла да обясни подобно чувство, но то беше силно, това бе усещането за съпричастност, сякаш целият им предишен живот бе играл просто ролята на прелюдия към този миг. Като всички други млади момичета, и тя бе мечтала за мъжа, който ще се появи един ден, и ще бъде влюбен в нея. Но колко по-щастлива бе сега, когато бе открила своята друга половина, своя духовен партньор. Съдбата ги бе събрала някак си по средата на собствената им мъка и отчаяние.

Тя му се усмихна с любов и раздвижи леко бедрата си в желанието си да удължи невероятното усещане, че той бе проникнал в нея и двамата бяха обединени във възела на любовта.

— Колко щастливи трябва да бъдем за това, че съдбата е благосклонна към нас — каза тя, мислейки си за всички онези, които никога няма да узнаят какво са притежавали.

— Какво има, ma chere? — попита той меко, галейки гърдите й, спускайки се надолу към талията й. — Сянка премина по твоето прекрасно лице.

— Това бе само тъга за онези, които не познават благословията на подобно щастие — отвърна тя, изпъвайки се при допира му. Дългата й копринена коса се разстла по ръцете му като студена вода.

— Значи ти също усещаш, че сме били предопределени един за друг — разсъждаваше той, а красивите му черти помръкнаха за миг. Лекотата бе отстъпила място на дълбоката почуда от мистериозния начин, по който се бяха открили един друг, при условие, че всичко бе против тях. Той си спомни как баща му казваше, че това, което е писано, ще се случи. Но колко странни бяха пътищата на съдбата, които ги бяха събрали заедно. Тази прекрасна жена, която външно така напомняше на най-голямото му поражение, щеше да го изведе от отчаянието на миналото.

— Out — прошепна тя, поглеждайки го със сивите си очи, в които се бяха отразили сърцето и душата й. — Je t’aime, Люсиен.

— Je t’aime, Карес — отвърна той. Гласът му бе дрезгав от силата на вълнението, което почти не му позволяваше да говори. Той почти не се контролираше. Повдигна я леко от себе си и се озова върху нея. Тъмните му очи проблясваха с див копнеж:

— Je t’aime, Карес. — Гласът му прозвуча като вик срещу болката в живота и той я притискаше отново и отново.

Сълзи се стекоха по лицето й като знак за всички потиснати чувства в живота й. Той бе казал, че я обича и тя бе осъзнала през булото на екстаза, че за пръв път в нейния самотен живот някой й казваше тези думи.

След това нямаше вече думи, остана само музиката на споделените викове на удовлетворение, когато той я отведе на онова извисено място, принадлежащо на удоволствието. Двамата заедно достигнаха върха в пълна хармония, намирайки успокоение и доволство. Потънали в уюта на взаимната си прегръдка, те заспаха докато вятърът свиреше около солидните ъгли на Сан Рьогре. Дъждът се плисна срещу прозорците и вятърът изви клоните на гигантските вечнозелени дъбове. Но те продължаваха да спят, чувствайки се защитени в сключените ръце на любимия, без да имат представа за гнева на природата.

Изведнъж Карес се събуди, а сърцето й биеше толкова силно, че тя си помисли, че би могла да го чуе, независимо от бурята. Тя дишаше пресекливо, а въздухът не й достигаше. Какво се бе случило? Какво я бе изплашило? Измъквайки се от прегръдката на спящия Люсиен, тя си спомни.

Тя не можеше да диша, задушаваше се в това тясно, ужасяващо място. Трябваше да се измъкне някак си, те трябваше да я пуснат. По тънката струйка светлина тя можеше да разбере, че отвън бе ден, можеше да усети аромата на дъжда и да почувства вятъра. Не можеше повече да понася тъмнината и ужасяващата самота на гробницата.

Тръпка разтърси стройното тяло на Карес при спомена за кошмара. Гробът на Аурора, тя беше затворена в тази мраморна гробница. Ужасът от нея все още не беше я напуснал.

Един повей на вятъра срещу отворената френска врата донесе в стаята аромата на дъжда. Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да прочисти съзнанието си от ужасяващия сън. Тя почувства хлад, припомняйки си, че се е мислила за Аурора, прикована завинаги в мраморната гробница на могилата в блатото. И тогава тя усети уханието на цветята под дъжда, уханието на виолетките през ноември.

— Какво има, ma chere? — я попита Люсиен със сънлив глас докато ръката му се протягаше, за да погали рамо то й.

— Прегърни ме! — възкликна тя. — Mon Dieu, прегърни ме!

Той я притисна към себе си почти спящ. Но Карес, дори с, глава опряна на гърдите му, не можеше да заспи. Тя се страхуваше да затвори очи, за да не се пренесе още веднъж на онова ужасно място в блатата. Но макар и будна, тя не можеше да отстрани онова странно усещане за присъствието на Аурора. Тя беше тук, в стаята, бе дошла с повея на вятъра, донесъл аромата на виолетки и на първоноемврийския дъжд. Беше денят на Вси светии, ден, в който си спомняме за мъртвите.