Даян Робинсън
Самотникът и лилията (14)

11.

На масата, поставена на верандата с изглед към реката, два богато гравирани сребърни канделабъра хвърляха дълги сенки върху дантелената покривка. Карес, седнала в единия край на масата, наблюдаваше как в другия край Люсиен бе привлякъл вниманието на Соланж дьо Водрюл с леките флиртаджийски закачки, които жените обожаваха. Разпределянето на нечетния брой гости около масата се оказа трудна задача. Карес бе намерила нейния отговор, поставяйки съпругата на губернатора и Филип от едната страна, и губернатора в неговия уединен блясък, от другата. Но сега вече съжаляваше за тази подредба, защото настойчивите погледи на Филип, седнал от лявата й страна, започваха да я смущават. Карес си мислеше, че все някак ще успее по време на вечерята да завърже разговор за доведената му сестра, но нещо в неговия копнеещ поглед я спираше всеки път, щом понечеше да го направи.

— Сан Рьогре е точно толкова красив, колкото съм чувал за него, мадам Сен Амант — й каза губернаторът с галантна усмивка.

— Моля ви, наричайте ме Карес — отвърна тя и даде знак на Антоан, главният прислужник, че е време да се сервира ястието от бамя. — Не предполагах, мосю маркиз, че досега не сте посещавал Сан Рьогре.

— Но моля ви, вие ми оказахте такава чест, наричайте ме Пиер-Франсоа — каза той, свеждайки леко глава. Изкусно изработената му напудрена перука вероятно беше последна мода и във Версайския двор, но Карес предполагаше, че тя не бе много удобна във влажната жега на Луизиана.

— Винаги сме искали да дойдем, но Люсиен не даваше приеми тук… след смъртта на Аурора — намеси се Соланж дьо Водрюл и, усетила погрешната си стъпка, бързо отпи от виното си.

Последва дълго мълчание. Люсиен се бе втренчил в проблясващите пламъчета на свещите пред него. Филип пребледня при думите на маркизата и притисна салфетката, която бе вдигнал към устата си, така силно, че кокалчетата на ръката му побеляха.

— В такъв случай, имаме чудесната възможност вие заедно с губернатора да сте първите ни гости след нашето пристигане в Сан Рьогре — каза Карес толкова любезно, колкото успя да си наложи, твърдо решена, че първата й вечеря с гости няма да се превърне в катастрофа, и то заради спомена за Аурора.

Люсиен повдигна своята красива глава, гарвановочерната му коса блесна на светлината на свещите и въпреки че не каза нищо, неговите прекрасни тъмни очи блеснаха от възторг. Имаше и още нещо в тези изразителни зеници, което накара пулса й да се ускори и топлина да заструи по вените й. Тя видя отражението на желанието, тлеещо в техните дълбини. Припомняйки си думите му, казани по-рано в градината, тя бързо остави чашата си на масата. Ръката й се бе разтреперила под напора на собствената й страст.

— Бих искал да разбера каква е причината за посещението на вожда на чоктоусите — каза губернаторът на Люсиен.

— Нашоба дойде да ме предупреди, че англичаните замислят изненади заедно с някои от отцепилите се чоктоуси, които искат да тръгнат заедно с техните съюзници, племето Чикасоу, срещу френските заселници — отговори Люсиен, поглеждайки към маркиза. — Засилих постовете по границата на индиговите полета под ръководството на надзирателя.

— Англичаните ни предизвикват да тръгнем на война. Не е нужно да ви обяснявам, че победителят в нея ще властва над Североамериканския континент — изкоментира той замислено. — Отбранителната готовност на тази колония е била пренебрегвана твърде дълго, макар липсата на фондове, отпуснати от Франция, да е възпрепятствала всяко решение, което съм намирал.

Той въздъхна и даде знак на Антоан да напълни чашата му.

— А сигурен ли сте, че фондовете, изпратени в Нови Орлеан се употребяват за фортификациите^[1], за които са предназначени? — тонът на Люсиен беше безстрастен, но в думите му можеше да се усети упрек, който учуди Карес и стресна Соланж.

— За какво точно намеквате, Люсиен? — попита тя остро. Големите и сини очи бяха като две бучки лед.

— Нищо специално, Соланж. Вие за какво си помислихте, че намеквам? — й отвърна Люсиен с лека усмивка, която не достигна до очите му.

Той си играеше с нея, осъзна Карес, точно както хищните котки от джунглата си играеха с жертвите си. Това беше още една нова черта в характера на съпруга й. Елегантният самотник, който бе флиртувал със съпругата на губернатора, бе изчезнал и на неговото място се бе появил един опасен циник. Соланж, изумена сега от промяната в мъжа, когото харесваше, вероятно обичаше да се възползва от влиянието и позицията си. Дори зад стените на манастира Карес бе дочула нещо за това как губернаторът и неговата жена са замесени в изпипана система за покровителстване, както и в други форми на корупция, като се възползват от постовете си, за да понапълнят собствените си ковчежета.

— Но стига толкова по военни въпроси. Ние допуснахме най-сериозната си грешка на компаньони, отегчихме нашите прекрасни дами — каза Люсиен невъзмутимо, вземайки закръглената, окичена с пръстени ръка на Соланж в своята. — Бихте ли могли да намерите сили в своите щедри сърца, за да ни простите? — Той поднесе пръстите й към устните си, след като тя кимна с крещящо декорираната си, напудрена перука, усмихвайки се пресилено като младо момиче.

Карес гледаше масата, стъписана от изненада. Пред очите им Люсиен се бе преобразил още веднъж в превзет придворен. Соланж вероятно бе заблудена, но Карес знаеше, че това е само поредната маска, която нейният съпруг надяваше по своя прищявка. Не можеш да решиш кой е истинският Люсиен; развратният придворен, богатият, зает плантатор или довереникът на вожда на чоктоусите, или може би и тримата заедно?

След като Антоан сервира десерта и сребърните подноси със захаросаните бадеми, разговорът се завъртя около зимния светски сезон, който щеше да започне през ноември, след като първият лек студ направеше безопасно прибирането в града. Соланж сподели плановете си за бал с маски. Люсиен слушаше, давайки си вид на силно заинтересуван и съпругата на губернатора бе поласкана.

Докато Соланж продължаваше да бърбори, Филип се наведе към Карес.

— Отегчаваме ли ви, Карес? — попита той тихо, а странните му кехлибарени очи сякаш поглъщаха всяка нейна черта.

— Мога да ви уверя, че не намирам разговорите за нападенията на индианците никак отегчителни — отвърна Карес.

— Тогава не намирате ли някои аспекти от живота в Сан Рьогре за плашещи? — настоя той. Тесните му кехлибарени очи се опитваха да проникнат отвъд студената й фасада.

— Не бих ги определила като плашещи. По-скоро обезпокоителни — каза тя, опитвайки се да отблъсне изнервящия му поглед.

— Безпокойство от какво? — гласът му бе тих, доверителен и сякаш цялото му тяло очакваше отговора й.

— Има нещо тук в къщата и земята наоколо… — тя спря, виждайки осезателния интерес в тесните му очи. Сега бе моментът да го попита, да разбере повече за Аурора. — Сигурно това ще ви се стори просто едно глупава фантазия, но понякога… почти мога да доловя как нечие невидимо присъствие ме следи от сенките.

— Въобще не бих го намерил за глупаво — отвърна той нетърпеливо, снижавайки гласа си, така че само тя да може да го чуе. — Има и други, които са усетили това присъствие. Аз го долавям през цялата вечер. Тя е тук с нас.

Карес усети как при тези думи по гърба й премина студена тръпка, а косъмчетата по ръката й настръхнаха. Тя едва успя да си наложи да вдигне чашата с вино към устните си и изпи това, което бе останало в нея, за да събере кураж за другите си въпроси.

— Кого точно имате предвид?

— Първата съпруга на Люсиен, разбира се. Аурора. — Гласът му се разходи по името, сякаш той изпитваше удоволствие от усещането за него върху езика си.

— Намирам я доста интересна — каза Карес през вдървените си, пресъхнали устни.

— Да, отлично ви разбирам. Вие си приличате, но нейната коса беше тъмна, черна като нощта. Тя само използваше бяла пудра, а очите й бяха наситено сини — й каза той с глас, изпълнен със странна възбуда. — Тя нямаше и вашата бенка над горната устна, но често си слагаше изкуствена бенка на същото място. — Той се загледа в устните й, унесен в мислите си.

Карес потръпна, колкото повече научаваше за Аурора, толкова по-малко й харесваше тя. Толкова много ли приличаше на тази мъртва жена? Какво точно виждаше Люсиен, когато я гледаше с такова желание в своите тъмни, изразителни очи.

— Може би вие ще успеете да ми обясните нещо, което ме озадачава — прошепна тихо Карес, като внимаваше Люсиен да не я чуе.

— Много се надявам да мога да бъда в помощ на такава красива дама — отвърна той, без да сваля очи от нея.

— Защо… защо Аурора не е погребана в семейното гробище?

— Тази земя е осветена от свещеник от Нови Орлеан. Аурора се самоуби и затова й отказаха правото да я погребат там. Тялото й е положено под мраморна плоча на една поляна между два огромни дъба. Това беше любимото й място — гласът му прозвуча някак странно.

След като той каза това, внезапно се появи въздушно течение в иначе спокойната гореща нощ и накара пламъчетата на свещите да трепнат и после да изгаснат. Листата на близкия дъб изшумоляха както полите на роклята на минаваща наблизо жена.

Филип вдигна глава като плашливо животно, надушило опасност. Очите му се насочиха към тъмната веранда, сякаш очакваше там да се появи някой. Ноздрите му настръхнаха и той се изправи наполовина от стола си. След това, потръпващ, седна отново на мястото си.

— Скъпи мой, какво има? — попита Соланж, втренчена в пребледнялото му лице. Прекръствайки се, тя промърмори: — Изглеждате така, сякаш сте видял дух.

— Не съм го видял, маркизо, усетих то — прошепна той.

— Изглежда от залива се задава буря. Нека влезем в салона — обяви Люсиен, като стана рязко и хвърли ленената си салфетка на масата с жест на отвращение. — Може би ще ни доставите удоволствие, като изсвирите нещо на клавесина, Дюбрюл.

Антоан запали тънките свещи на многобройните газени лампи в стаята, докато те влизаха през отворените крила на френската врата. В салона се бе настанила тягостна атмосфера, която дори чуруликащият глас на Соланж, която разказваше за една от многото си любовни афери в Нови Орлеан, завършила зле, не можеше да разсее. Всички бяха изнервени от забележката на Филип на верандата, но той явно не се трогваше особено от това. Той тръгна направо към клавесина, седна пред него и засвири някаква проста мелодия, докато вятърът бушуваше все по-силно около къщата и през отворената френска врата.

— Докато Филип е зает със своето занимание, ние можем да поиграем на карти — обяви Соланж, сочейки елегантна маса за карти от орехово дърво, доставена от Франция.

Тя бе поставена пред камината, украсена през този сезон на годината с голяма порцеланова ваза, боядисана в розово и кремаво, аранжирана с маслинови клончета, отрупани със стотици бели цветчета, от които се разнасяше наситен аромат.

Седнала срещу Люсиен, Карес почти успя да повярва, че се е върнала във Франция, в един от салоните на Версай. Само мекият, влажен въздух, толкова необичаен за студените дъждовни есенни дни във Франция, й напомняше, че се намира сред дивата природа на Луизиана. Тя усети как съзнанието й се отнася, докато Филип свиреше песен след песен, а Соланж продължаваше да флиртува все по-очевидно с Люсиен.

Бурята, която преди само загатваше за себе си, сега се развихри с пълна сила, блъскайки по плътните стени на къщата със силен вятър и пороен дъжд. Това изнервяше Карес все повече, докато играта на карти продължаваше. Нарастващата умора я накара да се почувства така, сякаш на клепачите й бяха окачени тежести.

— Добре ли си, скъпа! — прекъсна бръщолевенето на Соланж загриженият глас на Люсиен. Той погледна над ветрилото картите си, които държеше в дясната си ръка.

— Да, само бурята малко ме изнервя — отговори тя, опитвайки се да се съсредоточи отново върху играта.

— Вярно ли е, скъпи Люсиен, че по време на буря духът се разхождал из Сан Рьогре? — се поинтересува Соланж с подпийнал смях.

— Соланж, моля те — укори я съпругът й, но и той самият бе пийнал доста.

— О, Люсиен знае, че цял Нови Орлеан шушука за пословичния дух на Сан Рьогре — отхвърли тя забележката му с махване на пълната си, отрупана с пръстени ръка. Обръщайки се към Люсиен, тя попита нетърпеливо: — Ще видя ли духа тази вечер, скъпи! Много се надявам.

— Ако продължаваш да пиеш от брендито ми, прекрасна Соланж, сигурно ще видиш доста неща тази вечер — каза Люсиен с глас, натежал от неговия сарказъм. Тя го изгледа за миг, след това, докосвайки ръката му, се изкиска цинично:

— Доста неприлично е от твоя страна да се задяваш така.

В този миг един силен порив на вятъра отвори с трясък френската врата и угаси всички свещи в канделабъра, който Филип бе поставил на клавесина. Пръстите му сбъркаха последния акорд и дори пияната Соланж остана безмълвна.

— Вероятно духът те е чул — рече губернаторът на жена си и стана да затвори вратата, защото дъждът валеше в стаята. — Както казва една стара поговорка, внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш.

Когато Люсиен достигна вратата, всички чуха силния звук от раздирането на нещо. Нов порив на вятъра дойде от верандата и заедно с него се появи тънко сиво-бяло видение, което се завъртя около тавана, а после слезе до пода.

— О, господи. — Стонът на Соланж изрази общото им впечатление.

Нейният съпруг закрачи към мястото, където нещото бе паднало, докато другите го следяха ужасени. Посягайки към него, той го взе и го вдигна високо на бледата светлина на останалите свещи, като каза:

— Ето го и твоят дух, Соланж, парче испанска брада.

Настана тишина, след което пискливият смях на Соланж изпълни стаята, а Люсиен излезе навън в бурята. Карес се затича към вратата с огромното желание да се отърве от атмосферата на салона, дори и ако за това й се наложеше да изтърпи гнева на бурята.

— Не се приближавай! — извика Люсиен от мястото, където бе застанал, няколко метра по-нататък на верандата. Проблясъкът на една светкавица освети това, което той бе имал предвид. Един чепат дъбов клон от дървото най-близко до къщата се бе отчупил и бе паднал през перилата на верандата. Беше счупил няколко секционни прозорчета от френската врата на една празна спалня.

Карес спря на прага, гледайки как съпругът й стои под изливащия се дъжд, втренчен в огромния отчупен клон. В следващия миг тя усети как две силни мъжки ръце обхванаха раменете й и един топъл дъх се плъзна по шията й.

— Това е онзи дъб, дъбът близнак — изсъска Филип. — Боже, счупил е прозореца на спалнята на Аурора.

Карес почувства как една тръпка прекосява гръбнака й от горе до долу при неговите думи и усети как ръцете му се впиват в раменете й.

— Моля ви — каза тя, тръсвайки рамене, — причинявате ми болка.

— Извинете ме — промърмори той, отдръпвайки ръцете си.

Тя не знаеше защо, но чувстваше, че трябва да махне Люсиен далеч от тази стая.

— Люсиен! — извика Карес в хаоса на бурята, излизайки на верандата.

Свирепият вятър блъсна лицето й, отмятайки полата й назад. После извика отново, тъй като той не я беше чул.

— Люсиен!

Той се обърна бавно, една светкавица освети измъченото му лице и изгарящата мъка в тъмните му очи, косата и вратовръзката му се вееха назад от вятъра. Тя протегна ръце и усети, че дъждът шибна кожата й.

— Люсиен, дръпни се от там! Ела при мен! — извика тя.

Карес не беше сигурна дали я е чул или не, но при следващия проблясък той беше вече при нея, грабвайки я в ръцете си. Притисна я така силно към себе си, че тя остана без дъх. Но това нямаше значение; всичко, което имаше значение, бе това, че тя беше в неговата прегръдка и той бе спасен от някаква ужасна опасност, която тя не смееше дори да назове.

Той я отведе в салона далеч от бурята. Вътре Соланж и Пиер-Франсоа стояха, вперили поглед в тях, докато Филип изцеждаше последните капки от гарафата с бренди, поставена на една масичка до камината. Вода се стичаше от дрехите им, когато Люсиен затвори вратата и после тръгна към мястото, където Антоан събираше пръснатите по земята карти за игра.

— Щом се разсъмне, доведи няколко полски работници да разчистят клоните, защото някои от тях са нападали от дървото. Сега не можем да направим нищо — рече той на прислужника негър. След това, обръщайки се към Карес и към гостите, той каза с безстрастен, убедителен тон: — Мисля, че е време да се оттеглим за тази вечер. Там на масата има свещи — и посочи към мястото, където бяха поставени свещи в единични медни свещници, до една горяща свещ, от която можеха да ги запалят.

Без да отронят дума, те последваха съвета му и дори словоохотливата Соланж остана безмълвна. Всеки грабна по един свещник, сякаш бе талисман против ужасите на мрака и всички напуснаха салона, запътени към различни крила на къщата.

Карес се наслаждаваше на успокояващата сила на стройното тяло на Люсиен, докато влизаха в своята спалня. Никога до тази нощ атмосферата на Сан Рьогре не й се бе струвала толкова зловеща, помисли си тя, потръпвайки.

— Благодаря ти, Фантин — каза Люсиен на младата прислужница, полузаспала в стола до трепкащата светлина на свещта.

Изправяйки се с мъка на крака, тя започна да помага на Карес да съблече роклята си, но при елегантното кимване на Люсиен даде знак, че е разбрала и бързо запали останалите свещи в стаята. Пожела им лека нощ, обърна се и напусна стаята.

В светлината на свещите Карес видя, че Бруно и Бланшет са заспали в отредените им ъгли. Докато тя се бе възстановявала, те бяха успели някак да уредят нелекото си съжителство. Едно добре премерено одраскване по носа на Бруно го бе научило да гледа на крехкото коте с повече уважение. Той бе разбрал, че трябва да стои по-далеч от нейните чевръсти лапички.

— Може би бурята ще доведе със себе си по-хладно време — каза Карес с надежда, опитваща се да се справи със сложното закопчаване на роклята си.

— Очакваш по-хладното време? — попита Люсиен, сякаш отдалечен на мили разстояние и все пак застанал зад нея на мястото на Фантин.

— Тази отвратителна жена и нейният съпруг няма да се махнат преди първото захлаждане. Надявам се тази година то да дойде необичайно рано — каза Карес с въздишка. — Вдругиден е Денят на вси светии. Доминик каза, че по това време често се захлажда.

— Ах, съгласен съм, че колкото по-скоро си тръгнат гостите, толкова по-добре, но така и не осъзнавах, че е почти първи ноември — разсъждаваше той на глас с лека тревога в глас.

— И какво те притеснява? — попита тя през рамо, разкопчавайки последната кукичка на корсета си.

— Няма значение — отговори той напрегнато. Но докато сваляше първо роклята си и после фустанелата, тя беше убедена, че това е нещо, което има огромно значение. Беше също така сигурна, че Люсиен няма да й каже нищо, защото тя бе останала изолирана от стената, с която се бе обградил, стената, която се появяваше винаги, когато имаше нещо, свързано с Аурора.

— Толкова си хубава на светлината на свещите — каза той нежно в косата й, застанал зад нея.

Тя усети как ръката му се придвижи напред и погали внимателно връхчетата на гърдите й през прозрачната материя на нейната риза. Желанието потече по вените и, въпреки че се опитваше да се пребори с неговата магнетична привлекателност. Тази вечер присъствието на Аурора в къщата беше прекалено осезателно. Тя не искаше да бъде само сянката на една мъртва жена. Но за нея той беше като наркотик, който тя жадуваше с всяка фибра на тялото си. Необходимостта от неговото докосване беше по-силна от честта й, достатъчно силна, за да пренебрегне достойнството си, дори само за да почувства още веднъж как той я увлича със себе си в онова невероятно изживяване.

— Тази вечер, скъпа, се нуждая от теб повече от всякога досега. — Гласът му беше дрезгав шепот, той бе поставил дланите на ръцете си върху пулсиращите й зърна, горещите му устни бяха допрени до трапчинката на врата й, там, където нейният пулс пърхаше бързо като крилцата на уловена птичка.

Тя се предаде, облягайки се назад към него и позволи на езика му да проследи сините венички по мраморната й шия. Нейната ръка потърси зад себе си гъвкавите му бедра, погали техните очертания и тя си припомни какво бе усещането да ги усети увити около себе си. Когато той свали фината риза от раменете си, ноктите й се впиха в него през плата на бричовете му.

Бурята изглежда отново набра сила, докато той я носеше на ръце към очакващото ги легло. Тя гледаше от мекия, пухен матрак, в който бе потънала, как той сваля дрехите от тялото си. Неговата очевидна възбуда я караше да потръпва неудържимо от страст. Тя усещаше някаква промяна у него тази вечер. Някаква плашеща и възбуждаща промяна. Не знаеше къде са корените й, във вилнеещата навън буря или в емоционалната буря вътре в него, но усещаше, че в него се таи сдържана ярост.

Когато я притегли към себе си, той промърмори до пламналите й устни:

— Ще се опитам да бъда нежен, но не мога да го обещая.

— Нито пък аз — отвърна тя на стреснатия му смях.

След това Люсиен вече не се засмя, когато тя захапа долната му устна толкова страстно, че това накара кръвта му да закипи. Търсещите му устни се устремиха към нейните жадно и безпощадно. Тя отвърна на грубата му целувка, като сплете езика си с неговия, увивайки го в своята влажна, кадифена атака, след това го засмука, опитвайки вкуса му с неудържимост, на която не бе мислила, че е способна.

Силните мъжки ръце обхванаха в дланите си пухкавите овали на задника й, притискайки я към мускулестото му тяло. Нейните нежни пръсти се бяха заровили в кичурите на косата му, докато се целуваха и прегръщаха като диви животни. Те се търкаляха по пухения матрак в танца на страстта, първо той отгоре, а после тя.

Със затворените пред бурята крила на френската врата, която не позволяваше на студения въздух да проникне, стаята беше топла и уютна, точно като прегръдка. Телата им скоро се покриха с пот и това само прибавяше още нещо към тяхната освободеност, която ги бе обвързала с магията си.

Те сякаш не можеха да се наситят на вкуса, на миризмата, на усещането за другия. Стонове и въздишки на страст и удоволствие изпълниха стаята с най-сладката музика, в контраст на звуците на нестихващата буря.

— Да, моя любов — извика тя, след като той проникна в нея твърдо, с усещането за триумф, изпълвайки я със своето желание. Бедрата й се изпънаха, за да го посрещнат, движейки се, връщайки се назад, отговаряйки на неговото проникване със собствената си дива страст.

Те само усещаха, защото бяха прекалено възбудени, за да мислят, че и двамата търсят причина да забравят трагичното си минало. Споменът за техния живот, преди да се срещнат, бе пометен за няколко скъпоценни мига извън времето, когато заедно споделиха своята първична страст, която поглъщаше цялата им памет.

По-късно, когато вече лежаха прегърнати, изтощени, но доволни, Карес усети как някаква странна меланхолия я обзема като моментно призляване. Тя въздъхна, притискайки се още по-плътно към гъвкавото тяло на Люсиен.

— Какво има, скъпа моя? Ти въздъхна толкова тежко — прошепна той в заплетената коприна на косата й, галейки я с пръстите си, наслаждавайки се на удоволствието, което проникваше през кожата му.

— Не знаех, че меланхолията се спуска над теб като мъгла — каза тя, усмихвайки се плахо в опита си да прогони тъгата, която се опитваше да я погълне.

— О, мисля, че мога да ти го обясня. Нарича се „Le petite mort“, малката смърт. Когато любовниците изживеят едно особено близко сливане, в което се обединяват душата и тялото, разделянето след това, когато са постигнали удовлетворение е много трудно. Трудността идва от това, че те осъзнават, че вече не са едно цяло и че трябва да се завърнат към собствената си идентичност. Ти това чувстваш сега, скъпа — й обясни Люсиен, подкрепяйки думите си с леки целувки по косата й и копринената кожа на слепоочията. — Затвори очи и се унеси в сън. Това е просто част от живота, част от любовта.

Карес постъпи както той я посъветва и затвори очи с желанието да заспи. Но думите „малка смърт“ продължаваха да отекват в преуморения й мозък. Тя не искаше да допусне, че думата „смърт“ може да се свърже по някакъв начин с тяхната връзка, макар да разбирайте, че Люсиен бе говорил само метафорично.

Пък и за спане имаше достатъчно време. Тя усети равномерното му дишане, което й показваше, че той е заспал. Когато чу часовника да бие един след полунощ, осъзна, че вече е Денят на вси светии, когато мъртвите трябваше да се върнат на земята. Потръпвайки леко, Карес зарови глава в гърдите на Люсиен. В неговата силна прегръдка нищо не можеше да й навреди, дори духът на Аурора. Тогава, припомняйки си за отчупения дъбов клон, тя усети студена тръпка. Какво се бе случило на Деня на вси светии, та то така тревожеше Люсиен? Тя имаше чувството, че то засяга Аурора, а от годишнината от смъртта й ги делеше само един ден.