Даян Робинсън
Самотникът и лилията (6)

4.

— Това е моята годеница Карес дю Вилие, Доминик — каза Люсиен с едва доловима заплаха в студения си, строг глас. — Тя е гостенката, за която ти говорих.

— Да, м’сю — успя да каже жената с напрегнат глас, без да сваля очи от Карес.

— Скъпа, това е Доминик, моята икономка тук и в Сан Рьогре. В плантацията имам и една готвачка — Зои. Тя ръководи слугите докато отсъствам.

— Добър ден, Доминик — каза Карес с лека усмивка. — Сигурна съм, че ще мога да науча от теб много неща за това как да бъда господарка на плантацията. Трябва да поговорим за двете домакинства след сватбата ми с мосю Сен Амант.

— Да, мамзел — отговори меко Доминик. — Простете ми изумлението, но вие приличате на една жена, която познавах преди много време. В полумрака за миг ми се стори, че сте дух.

— А тази жена в Нови Орлеан ли живее? — попита Карес любопитно, въпреки че усети безпокойството, което причиняваше на Люсиен тази тема.

— Тя е мъртва, мамзел — отвърна Доминик, обърна се и се отдалечи с плавна походка към френския прозорец в дъното на стаята.

— Не й обръщай внимание. Тя служи на семейството, откак е пристигнала с майка си от Сен Доминик преди много години. Боя се, че сега, когато майка й е мъртва, тя е поела покровителска роля спрямо семейството — обясни Люсиен. — Елате в градината за нашата закуска. Нали обещах на добрата сестра, че ще се храните. След това ще ви разведа из къщата.

— Дали сестра Хачърд де Сен Станислас е предполагала, че ще закусим с вас тук насаме? — попита Карес с немирна усмивка, позволявайки му да я разведе из стаите, обзаведени с изискани мебели, каквито можеха да се открият и в парижките салони.

— Това, което не знае, не може да разтревожи добрата сестра — каза той и се усмихна дяволито по начина, който тя бе заобичала, и това смекчи печалното изражение на неговото красиво, но меланхолично лице.

Отлично поддържаната градина бе отделена от основната сграда чрез кухнята, над която бяха разположени малките апартаменти за младите неомъжени гости, а до нея бе крилото за слугите. Дъбовете и магнолиите засенчваха каменните плочи на пода, ароматът на портокалите и прасковите се примесваше със сладката миризма на маслиновите храсти и преплитащите се стъбла на жасмина. Банановите дървета спускаха дългата сянка на изумрудените си листа върху бронзовия слънчев часовник, поставен върху три мраморни херувимчета в средата на градината. Това бе едно интимно, уединено убежище в центъра на града. Орнаментирана желязна маса и столове бяха поставени под разпръсналите клони на гладкостволна мирта, пищно отрупана с наситенорозови цветчета.

— Прекрасно е — въздъхна Карес, а Люсиен я настани на масата, подредена със сребърни прибори и висококачествен порцелан. За пръв път, след като се бе озовала в Ла Салпетриер, тя седеше зад маса, толкова богато подредена, колкото и тия в бащиния й замък.

— Мислите ли, че ще можете да бъдете щастлива тук? — попита той тихо, сядайки срещу нея. Очите му я гледаха настойчиво.

— Вярвам, че бих могла — отвърна тя с плаха усмивка.

— Почакайте да ви заведа в Сан Рьогре. Предпочитам това имение, но едновременно с това изпитвам нужда да идвам редовно и в Нови Орлеан. Мисълта за живота в имение, отдалечено на мили от града, плаши ли ви? — Той очакваше отговора с леко напрежение, сковало гъвкавото му тяло.

— Сигурна съм, че животът в плантацията ще ми допадне… Люсиен — каза тя, мъчейки се да не потръпне при мисълта за кошмарните мочурища, които бе видяла от кораба.

— Някои жени намират, че мястото е твърде усамотено, твърде потискащо — отвърна той, поклащайки елегантните си рамене, а меланхоличната сянка пробягна още веднъж по лицето му.

— Аз не се плаша лесно — каза Карес и горчива усмивка изкриви устните й при спомена за ужасите на Ла Салпетриер. — Пък и Бланш ще го хареса.

— Коя, за Бога, е Бланш? — той повдигна една от тежките си черни вежди.

— Моята котка, или по-точно — моето коте — отговори тя и поднесе изящната кристална чаша към ноздрите си, за да усети аромата на първото добро вино, което опитваше от времето на трапезите в бащиния си дом.

— Бруно вероятно ще протестира, но съм сигурен, че те ще успеят да се спогодят по някакъв техен си начин — каза Люсиен безстрастно, забелязвайки как тя държи чашата. Това бе маниерът на жена, привикнала към най-доброто, а не на просто селско момиче, заето в търговията на коприна.

— Бруно?

— Моето куче е от изключително трудна за определяне порода, точно като господаря си — каза той с насмешка.

— Моля… не ви разбрах — заекна тя и отдръпна чашата от устните си, без да е опитала от виното.

— За нас, за нашия съвместен живот. Дано донесе и на двама ни това, което търсим — каза той изведнъж, протягайки чаша към нейната. — И за Бланш и Бруно, дано успеят да намерят начин да заживеят в мир заедно в Сан Рьогре.

Карес докосна ръба на чашата му със своята, чудейки се какво ли лично терзание причиняваше тези резки смени в настроението и сардоничните гримаси на самоирония, които често прекосяваха красивото му лице.

След тъмните мисли тя намери облекчение в усещането, което финото, сухо вино оставяше у нея, плъзгайки се в гърлото й като коприна.

Закуската премина леко, след като, с една от типичните си мигновени промени на настроението, Люсиен се превърна в най-забавният компаньон на масата. Той я забавляваше с историйки за Нови Орлеан и странните и забавни жители, които кръстосваха калните му улици. Храната, сервирана от напрегнатата Доминик, се оказа превъзходна, приготвена с пикантни подправки и аромати, които бяха нови за Карес. Люсиен обясни, че те представляват комбинация от билки, донесени от робите от Западна Индия, и местни растения, познати на индианците, като например стритите листа от лаврово дърво, използвано за ястията с друго растение, наречено бамя.

— Бихте ли желала да видите останалата част от къщата? — попита той, след като привършиха със силно, горещо кафе и богат десерт.

— С удоволствие, ако не си мислех, че бих могла да си седя тук цяла вечност — въздъхна Карес със задоволство. Топлото слънце, мекият, влажен въздух, виното и прекрасната храна я бяха накарали да изпадне в безметежност, каквато никога не бе изпитвала.

— Една бърза обиколка, после трябва да вървим при мадам Сесил — припомни й той.

— Разбира се — отвърна тя, изтегляйки стола си.

Стаите на първия етаж бяха обзаведени с маси с мраморни плотове и полирани мебели от орехово дърво, кипарис и кедър, в стила на френските провинции. По стените висяха огледала с позлатени рамки, орнаментирани с герба на Сен Амант, както Карес предположи. Имаше аплици с инкрустирани цветя над полицата на камината, няколко гоблена, и всичко това с качество, което би правило чест на най-изискания замък. Канапета, тапицирани със синя и златна дамаска, бяха разположени от двете страни на направената от сив мрамор камина в гостната.

Беше просто чудесно и толкова необичайно за това диво място. Но в къщата се бе настанила самотата, сякаш това не беше дом, а просто набор от мебели, размишляваше Карес, обикаляйки първия етаж. Той говореше малко, сякаш интересувайки се повече от нейната реакция при вида на интериора, нещо, което скоро започна да я изнервя. Докато се изкачваше по стръмната вита стълба към втория етаж, тя усети едно определено чувство на потиснатост, което се опитваше да я завладее. Люсиен бе толкова смълчан, така далечен, че тя започна да се чуди дали не беше казала нещо, което да го е обидило. Скоро усети, че й се иска вече да е време да тръгват за шивачката. Не че мисълта за това посещение, където трябваше да прикрива белега си, я радваше особено, но възможността да избяга от натегнатата атмосфера, настанила се между тях по време на обиколката из къщата, й се струваше почти желана.

— Това ще бъде вашата стая — обяви той отсечено, сочейки стаята от дясно.

Висок таван, просторен френски прозорец към задната веранда — тази стая имаше определено мъжко излъчване, което подсказа на Карес, че това е неговата спалня.

— Чудесна е — каза тя, не знаейки какво да добави.

Нима я бе довел тук, за да я прелъсти преди сватбата, си помисли без особена причина, но и без тревога. Ако бе така, то той явно не бързаше да я омае, защото седеше в далечния ъгъл, вгледан в нещо на бюрото.

— Вярвате ли в съдбата, Карес? — той се обърна към нея с напрегнато изражение върху решителното си лице и със странна болка в дълбочината на очите му.

— Може би. Наистина не съм съвсем сигурна — призна тя с леко свиване на раменете. Какво бе намислил.

— Ах, горкото ми момиче, чудя се защо ли се съгласихте да се омъжите за мен — каза той с изкривени в гримаса чувствени устни, прекосявайки стаята с няколко гъвкави крачки, за да застане пред нея.

Погали бузата й с върха на пръстите си, отмятайки едно заблудено кичурче, завило се близо до устните й. Бавно проследи очертанията на сочната й долна устна, гледайки надолу към нея с неразгадаемо изражение в бездънните си тъмни очи, които сякаш я притегляха, омагьосвайки я със силата на своята воля.

Като че топъл мед се разля по вените й, изпълвайки я с успокояваща топлина, която приспиваше всяка съпротива. Знойният въздух, изпълнил стаята, сякаш ги държеше в прегръдката си, времето бе спряло, не съществуваше нищо друго, освен пространството, в което се намираха. Поглеждайки в очите му, тя потръпна от наслада при допира му и усети нарастващото желание, когато той прокара пръсти по устните й. Искаше от него нещо повече от докосването на ръката му. Тя искаше да усети устните му, изгарящо притиснати към нейните, вкуса им по езика си.

— Желая те, моя сладка Карес, искам да опитам медения вкус на устните ти, да почувствам допира на копринената ти кожа. От първия миг, в който те видях, знаех, че ще стигна дотук, нуждая се от теб твърде много. Не би трябвало да ти казвам това, защото така ще ти дам очевидно предимство във връзката ни. — Изричането на тези думи определено му костваше много.

— Не ни очаква дуел — каза тя с дрезгав шепот, навеждайки глава над неговата.

— А така ли е наистина, мила? — прошепна Люсиен, и езикът му повтори пътя на пръстите.

С едно движение тя се оказа в прегръдките му, устните му бяха върху нейните, попиващи мекотата им и изискващи взаимност. Като листенцата на цветче, разтварящо се на лъчите на утринното слънце, нейните устни се разделиха, зовяха го, позволяваха му да проникне в тях.

Усещайки взаимността й, езика й, който отчаяно търсеше неговия, той разбра, че собствената му страст се е разгоряла до такава степен, че трябва да се бори, за да я контролира. Опитът му в секса, който бе използвал при другите си завоевания, за да преодолее всяка съпротива, сега го отврати като евтина измама, защото той разбра, че тази крехка, тръпнеща в очакване жена се различаваше от всички останали. Не ставаше въпрос просто за невинността на Карес; чувствата, които изпитваше към нея, бяха по-различни. За пръв път в живота си Люсиен долови едно ново усещане — срам. Знаеше, че да продължи това, което бе започнал, ще е низко, защото тази чувствителна жена му имаше доверие. Той бе решил да вкуси от сладостта на Карес преди техния брак, като я прелъсти тази вечер. Бяха му се насъбрали доста безсънни нощи заради страстта му към нея. Нямаше намерение да чака три седмици до деня на сватбата. Люсиен Сен Амант не чакаше за нищо. Но нещо се бе случило, когато той погледна в тези изразяващи пълно доверие сиви очи, а тя протегна ръце, за да ги обвие около врата му. Сякаш се бе погледнал в огледало. Огледало, което отразяваше егоистичен, служещ само на себе си развратник. Изведнъж той поиска да бъде всичко онова, което Карес виждаше, когато го погледнеше. Пожела да бъде рицарят в блестящи доспехи, който тя вярваше, че е; спасителят, дошъл да я избави от кошмара, в който се бе превърнал животът й.

— Трябва да вървим, скъпа моя, докато все още имам силата да ти устоя — прошепна той дрезгаво до копринената трапчинка на шията й, отдръпвайки се от изгарящото изкушение на устните й.

Люсиен свали ръцете й от врата си и задържа китките и със силните си пръсти, а след това повдигна нежните и длани към устните си, преди да отстъпи от това, което желаеше повече от всичко съвършенството на стройното й тяло, красотата на овалното й лице.

— Ти си по-силен и по-опитен от мен — каза тя с усилие, но без да се опитва да прикрие, че тя също го желае непреодолимо.

За един кратък миг, притисната до сърцето му, тя изпита привързаност към него и искрата на надеждата, че може би и за нея е останало малко щастие в тоя свят след всичко, което бе преживяла, проблесна отново.

— Смелостта и откровеността, които виждам в очите ти, ме изпълват с преклонение, малка моя — каза той с леко потрепващ глас. Болката и меланхолията в тъмния му поглед се засилиха, докато се взираше в лицето и, сякаш се стараеше да запомни всеки негов фин детайл.

— Любов моя — въздъхна тя и една лека усмивка се появи на устните й, все още горещи от неговите целувки. — Благодаря на Бога, че ни позволи да се срещнем, защото аз наистина бях загубила всякаква посока и надежда, когато стъпих на пристана през първия си ден в Нови Орлеан.

— Казват, че пътищата на съдбата са неведоми — промърмори той, отвръщайки поглед, а в мъжествения му глас се появи шеговита нотка.

— Не… не разбирам — заекна тя, разбирайки, че думите му носят и скрит подтекст, който не можеше да схване.

— Независимо от това какво си чула за мен, знай едно, скъпа Карес — аз искам да бъда това, което ти си мислиш, че съм. Ще се грижа за теб и ще те обичам до края на дните ни заедно. Кълна се в това. — В гласа му имаше решителност, която никога преди не бе долавяла. Вглеждайки се в тези магнетични очи, тя забеляза болка, която я прониза и разтърси.

— Не ме е грижа какво говорят другите — увери го Карес, срещайки погледа му с нежните си сиви очи. — Това, което сме били, преди да се срещнем, е минало. Животът ни започва отново днес, затова нищо, което се е случило преди, няма значение.

— Ах, мила, защо всичко не беше толкова просто? — каза той тъжно, поклащайки тъмнокосата си глава. После отмести погледа си и потъна в стари спомени, за които тя не знаеше нищо.

Карес нямаше представа колко време бе стоял така, но почувства до мозъка на костите си, че тези спомени представляват по някакъв начин заплаха за тяхната връзка. Само звънът на църковната камбанария от Плас Роял, отмерващ часа, успя да го измъкне от вцепенението. Потръпвайки леко, сякаш за да се отърси от меланхолията, той се обърна към нея, протегна ръка и я поведе надолу към първия етаж.

— Тръгвате ли, м’сю? — се чу някъде от полумрака до френския прозорец мекият глас на Доминик.

— Мадмоазел де Вилие има час при мадам Сесил — отговори Люсиен. — Кажи на Паскал да докара каретата.

— Да, м’сю — отвърна тя. Тъмнокафявите й очи все така не слизаха от лицето на Карес. Сякаш видът на младата жена я бе омагьосал.

— Върви, Доминик — напомни й той кратко. Икономката изчезна през френския прозорец, а Люсиен махна на Карес да го последва в предния салон, където щяха да изчакат каретата. Тя използва възможността да огледа помещението, което бе зърнала само за малко, преди да се качат на втория етаж. Бе затъмнено и изпълнено със сенки, защото дървените кепенци бяха дръпнати, почти залостени, за да спрат безмилостното следобедно слънце. Но дори в този полумрак погледът й бе привлечен от един портрет на мраморната поличка на камината. Той беше на млада жена, облечена според модата отпреди двайсет години, но не дрехите, а очите й заинтригуваха Карес. Те бяха големи и тъмни, изпълнени със странна тъга. Тя бе сигурна, че тя е роднина на Люсиен, защото между тях имаше поразителна прилика, особено в меланхоличните абаносови очи и пълните, чувствени устни.

— Коя е тази красива жена на портрета? — се поинтересува Карес, по-скоро за да наруши проточилото се мълчание, отколкото от любопитство.

— Габриел Сен Амант, по баща де Клюе. Това име говори ли ти нещо?

— Не, но тя е член на семейството ти, нали? — попита Карес, стресната от намръщеното изражение на красивото му лице. Още веднъж усети, че той играе с нея някаква странна игра, в която само той знае правилата.

— Тя беше моя майка — отговори Люсиен с равен, контролиран глас. — Баща ми поръча портрета на един парижки художник, когато бях на осем години.

— Очите й са толкова тъжни — не можа да се въздържи да произнесе гласно мисълта си Карес.

— Тя си имаше причина да бъде тъжна — отговори той с леко дрезгав глас. — Преследваха я спомените й за миналото, както често става.

— Искаш да кажеш, че в миналото й е имало трагедия, която тя не е могла да забрави? — попита Карес, поглеждайки портрета.

— Каретата пристигна — обяви Люсиен рязко.

— Хайде, мадам Сесил ни очаква.

Когато той я придружи до отворената врата на каретата, Карес осъзна, че не е отговорил на въпроса й за майка му, но така й се искаше да избяга от потискащата атмосфера на къщата, че не каза нищо, за да не забави тръгването им. Все някак, помисли си тя, когато стане мадам Сен Амант, ще успее да разбуди загадката на градската къща.

Безмилостните, нажежени до бяло лъчи на лятното слънце ги посрещнаха с ослепяващата си светлина след затъмнения салон. Карес трябваше да си пази сянка с ръка. Тежка жега и влага сякаш бяха сграбчили улиците, които бяха почти обезлюдени, когато двамата потеглиха по Сен Пиер към Рю Роял. Обикновено калните улици бяха се превърнали в изсъхнали коловози, които караха каретата да се поклаща. При преминаването през една дълбока дупка Карес се притисна в Люсиен.

— Би трябвало да отидем при такова време в Сан Рьогре — каза той прегръщайки я, за да направи силното клатене на каретата по-поносимо за нея. — Благонравните сестри от самото начало само поставят пречки пред брака ни, а сега ще трябва да чакаме още три седмици, за да заменим тази горещина за прохладата на предградието.

— Какво имаш предвид под пречки? — попита Карес, изненадана, опитвайки се да не показва колко ободряващо й действа допира на мускулестото му тяло. Това бе невероятното усещане, че има някой, който се грижи за теб след толкова месеци самота.

— Опитвах се да убедя благонравните сестри да ми позволят да те видя още от първата седмица след твоето пристигане в Нови Орлеан — обясни той.

— Но защо не са ми казали! И защо да не ти позволят да ме видиш?

— Мисля, че моята репутация в града е достигнала дори зад манастирските стени. — Устата му се изкриви в усмивка, която можеше да бъде определена единствено като саркастична, когато колелата влязоха в нов коловоз при завоя към Рю Роял.

— И наистина ли си толкова порочен? — подразни го тя. Край усмихващата й се уста се появиха дълбоки трапчинки, а в сивите й очи проблеснаха искрици.

— Много хора в Нови Орлеан мислят така — каза той с горчивина.

— И как си успял да си спечелиш тази репутация? — продължи тя.

— Мисля, че ще е по-добре да оставим тази тема за някой друг път, макар да съм сигурен, че ще се намерят доста хора, които ще се радват да ти отговорят. Но стига сме говорили за мен. Това трябваше да е разходка из града и аз не се сещам за по-добър вариант за продължаване на тази разходка от Рю Роял — умело смени темата той. — Както сама виждаш, тя е по-широка от останалите улици, около тринайсет метра, за да сме по-конкретни, а причината за това е, че тя пресича центъра на града и е основната търговска улица на Нови Орлеан.

— Тук явно има доста изискани магазини — каза изненадано Карес, защото минаха край многобройни сгради, на витрините, на които се рекламираше всичко от перуки до свещи за осветление. Въпреки горещината, виждаха се няколко клиенти, бавно обикалящи магазините, както и роби, изпълняващи поръчките на господарите си. През облаците от прах, които висяха в знойния въздух като мъгла, тя видя търговци на фини платове, мебели, бижута, мъжки и дамски фризьори и дори погребално бюро. За кратко тя забрави за дивото, изпълнено с влечуги кипарисово блато, граничещо с града и че все още имаше опасност от нападения на индианци срещу Нови Орлеан по неговите граници, отдалечени само на няколко улици. Ако не се вглеждаше така внимателно, можеше почти да повярва, че това е някое френско градче.

— Пристигнахме — каза Люсиен, след като спряха пред една сграда, боядисана в бледия цвят на праскова.

Двата дълги, тесни прозореца с тъмнозелени кепенци и дантелени пердета, дръпнати, за да спрат лятното слънце, придаваха на магазина доста уединен вид.

— Това прилича по-скоро на частен дом, отколкото на магазин — изкоментира Карес докато той й помагаше да стъпи върху грубите дървени дъски, наречени banquettes^[1]. Когато се пресегна за полираната медна дръжка на боядисаната в зелено врата, тя рязко се отвори и на прага се появи доста закръглена жена на средна възраст, облечена в натруфена рокля от небесносиня копринена тафта с фина дантела по достигащите до лакътя ръкави и почти дълбоко изрязано деколте. Напудрената й коса бе сресана назад над силно гримираното лице и хваната отзад с шиньон, а главата й бе покрита с малка дантелена шапчица, излязла на мода в Париж покрай мадам дьо Помпадур. Диаманти проблясваха в обеците й, както и върху доста късата й набита шия. Големите й блестящи сини очи, единственото красиво нещо у нея, се плъзнаха презрително по простата рокля на Карес, но светнаха веднага, щом мярнаха Люсиен.

— Скъпи мой, как се радвам да ви видя — потръпна тя и потупа гърдите му със сгънатото си ветрило, флиртувайки с него. Какво правите при мадам Сесил, палавник такъв? Обзалагам се, че се каните да купите рокля на някоя щастливка.

— Човек не може да скрие нищо от такава наблюдателна жена като вас, Соланж — отвърна Люсиен, навеждайки се над протегнатата пълна ръка, отрупана с пръстени, които блестяха на слънцето.

— Позволете ми да ви представя моята годеница, Карес де Вилие — провлече той, а тъмните му очи проблеснаха дяволито. — Карес, искам да ви представя маркиза дьо Водрюл.

— Очарована съм, маркизо — каза Карес студено с грациозен реверанс, но главата й остана високо вдигната, а очите й срещнаха презрителния поглед на по-възрастната дама.

— Някой път трябва да ми кажете как успяхте да го постигнете, мадмоазел. Как придумахте този дявол да ви позволи да го заведете пред олтара — каза Соланж дьо Водрюл, гледайки надменно Карес.

След това с едно завъртане, при което изящната й рокля помете земята, тя позволи на Люсиен да й помогне да се качи в каретата си, която я очакваше, запретната с четири породисти коня, за които говореше цял Нови Орлеан.

— Значи това е съпругата на губернатора — прошепна Карес, след като Люсиен се върна при нея. — Напомня ми на муле, оседлано с конска сбруя, но независимо от нея, тя си остава муле.

— Карес де Вилие, мисля, че ние двамата ще си паснем чудесно — каза Люсиен, смеейки се, и й отвори вратата на каретата.

Студено сивото и абаносовото в сенчестия интериор на магазина бяха чудесна отмора за очите след ослепяващото слънце. Обзаведен с няколко бели, орнаментирани със злато френски стола, той беше истински оазис сред прашната, гореща улица.

— М’сю, но вие подранихте — посрещна ги меко модулираният глас на една стройна, елегантна жена, застанала при вратата с копринени завеси в другия край на стаята.

— Завършихме нашата закуска по-рано, отколкото предполагах — отвърна Люсиен с равен глас.

Защото той искаше да ме прелъсти, си помисли Карес с неочаквана яснота и го погледна със замислено изражение. Защо ли спря, мислеше тя, спомняйки си как маркизата го нарече палавник и дявол.

— Мамзел, ако дойдете с мен в една от нашите пробни, ще можем да започнем с вземането на мерките. Моята помощница ще ви покаже платовете, които имам на склад, и няколко рокли, които са вече ушити и им остава съвсем малко, за да бъдат завършени — обърна се към нея мадам Сесил, след като Люсиен ги запозна. Тя дръпна сивите завеси, зад който се откри тесен коридор.

— Ще те чакам тук, скъпа — каза Люсиен и седна на един от крехките столове. Високата му, гъвкава фигура контрастираше с ефирния стол, а неговата мъжественост само още по-ярко подчертаваше женственото излъчване на стаята.

Опитвайки се да прикрие нервността си, Карес позволи на жената да я заведе в една от малките пробни, където бяха поставени три стенни огледала, закрепени едно спрямо друго под такъв ъгъл, че тя да може да се огледа от всички страни. Събличайки се с помощта на една от помощничките на мадам Сесил, тя настоя да запази ленената си риза с ръкави до лакътя. Белегът й бе прикрит от дрехата, но стомахът й се сви, когато грациозната мадам Сесил влезе, носейки една брокатена рокля с цвят на лавандула и разпръснати тъмнолилави виолетки, поръбена със злато. Роклята беше прекрасна, но сигурно е била на мода поне преди пет години.

— Мамзел, мосю Сен Амант желае да преправим тази рокля, за да може да я носите в деня на сватбата си — обясни мадам Сесил с внимателно подбрано неутрално изражение, макар че в него се долавяше нещо, което странно наподобяваше съжаление.

— Материята е чудесна. Може би с няколко поправки ще можем да я приведем по в крак с модата — каза Карес, забравяйки, че би трябвало да изглежда като обикновено провинциално момиче, което няма представа каква е модата в Париж. — Къде я намерихте, мадам Сесил?

— Мосю Сен Амант ми я донесе, мамзел — отвърна жената, отбягвайки погледа на Карес. — Мисля, че тя принадлежи на семейството му от доста време.

— Надявам се, че ще бъдете по-щастлива на сватбата си в тази рокля, отколкото първата мадам Сен Амант — промърмори младата помощница със своя западноиндийски акцент, докато помагаше на Карес да облече изящната рокля.

— Тихо! — заповяда мадам Сесил на помощницата. Карес срещна в огледалото съчувствения поглед на по-възрастната жена и стомахът й се превърна в буца лед. Припомни си думите на сестра Ксавиер през оная първа вечер, когато влязоха в Урсулинския манастир. „Той е вдовец“, бе казала тя. Как бе могла да забрави този факт? Поглеждайки роклята, Карес разбра какво имаха предвид другите две жени. Сватбената рокля на неговата първа жена й беше по мярка, а той искаше тя да я носи в деня на сватбата. Господи, помисли си тя и мозъкът й се замая от объркването, що за мъж си бе избрала за съпруг?