Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rogue and the Lilly, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Даян Робинсън. Самотникът и лилията

Компютърна обработка: Линче Шопова

Оформление на корицата: Петър Христов

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

2.

Обедното слънце прежуряше от синьо-бялото лятно небе като огнена топка и караше знойния въздух в оградената градина на Урсулинския манастир да трепти така, че иначе идеалните цветни лехи изглеждаха разкривени. Карес си помисли, въздъхвайки, че през проблясващите златни лъчи на слънцето всичко изглежда размазано и нереално и изтри с опакото на дланта потта по челото си. Тя беше в Нови Орлеан вече четири седмици, но невероятната горещина все още я изумяваше. Навеждайки се отново, тя продължи да плеви градината на сестра Ксавиер, без да подозира, че е наблюдавана.

— Подобри ли се настроението й? — обърна се сестра Хачърд де Сен Станислас към сестра Ксавиер. Тя съчувстваше на мадмоазел де Вилие за обзелата я меланхолия.

— Долу-горе. Открих, че работата в градината и се отразява най-добре в моменти на отчаяние — обясняваше деликатната монахиня, докато я гледаха заедно през дългия прозорец на малката килия, която тя използваше за аптека. Нейно задължение бе приготвянето на лекарствата за болницата от другата страна на манастира.

— Всички други момичета, които дойдоха с нея от Франция, вече направиха избора си, но мадмоазел де Вилие отказва дори да обърне внимание на многобройните кандидати за ръката й. Боя се, че са започнали да я смятат за странна, пък и финото й телосложение не може да убеди никого, че от нея ще излезе здраво работеща съпруга. Въпреки красотата й, вече престанаха да й правят предложения — въздъхна сестра Хачърд де Сен Станислас.

— Има един мъж, доста настоятелен мъж, който желае да му бъде разрешен разговор с нея, но аз се опитах да го накарам да се откаже от намеренията си. Въпреки това, той не се отказва — каза сестра Ксавиер тихо, докато гледаха как крехката Карес се труди прилежно над цветната леха, а малкото й бяло котенце си играе до нея.

— И кой е този мъж? — попита учудено събеседницата й, защото не бе предполагала за съществуването на този мистериозен кандидат.

— Люсиен Сен Амант — каза сестра Ксавиер меко.

— Разбирам защо сте му отказала — отвърна сестра Хачърд де Сен Станислас с въздишка. — Значи той си търси съпруга?

— Казва, че това била причината да иска да се срещне с мадмоазел де Вилие. Мисли, че му е време за наследник. Жена му е починала преди почти седем години, а вие знаете, че този трагичен брак не му донесе деца.

— Една стара поговорка твърди, че от разкаялия се развратник става чудесен съпруг — лицето на вече не младата сестра Хачърд де Сен Станислас се смръщи в размисъл.

— Но дали се е разкаял — това е въпросът — отвърна сестра Ксавиер. — Вие познавате семейството му още от времето, когато неговата майка пристигна тук за пръв път преди толкова години.

— Да, помагах й в грижите за Люсиен от самото му раждане на борда на кораба. Още тогава той беше упорит, труден и решителен. Колко бебета биха оцелели след такова раждане? Не вярвах, че клетата майка ще бъде приютена, след като пристигнахме в Нови Орлеан, но Жак Сен Амант не бе обикновен човек. Като дясна ръка на губернатора Биенвил и благодарение на състоянието, което бе направил от търговията с кожи в Нова Франция, той можеше да има, която жена пожелае. Но избра бедната Габриел. Жак, разбира се, бе истинско спасение за Люсиен, защото майка му така и не се възстанови съвсем от преживяното. Сега и двамата са мъртви, а Люсиен е единственият наследник на състоянието на Сен Амант, както и на онова загадъчно наследство от Франция.

— Да, добрият Господ движи делата си по неведоми и чудни пътища — отвърна сестра Ксавиер.

— Позволете му да посети мадмоазел де Вилие — рече изведнъж по-възрастната монахиня. — Може пък и да е вярно, че от разкаялия се развратник ще стане добър съпруг. Поне чувствителната Карес ще си живее добре като господарка на Сан Рьогре и прекрасната къща на Сен Амант. Жак бе добър баща за Люсиен. Можем само да се надяваме, че от него той е научил нещо за състраданието, както и от трагичната съдба на брака си.

— Ще направя както казвате, но мога само да се надявам за добро на младата дама, че Люсиен се е променил — каза сестра Ксавиер с леко потръпване, защото знаеше, че животът на Карес де Вилие като съпруга на Люсиен Сен Амант, може да включва много различни неща и уютът да влиза в тяхно число.

Карес привърши с плевенето, без да подозира, че съдбата й бе предрешена от двете монахини, които се опитваха да й помогнат да подреди новия си живот във френската колония. Вдигайки кошницата си, тя провери дали е взела няколкото стръкчета розмарин и листата градински чай. Сестра Ксавиер я учеше как да приготвя лекарства от билките, както и кои билки при кои болести помагат.

— Елате, скъпа моя, искам да поговоря с вас — каза сестра Ксавиер, като се приближаваше с плавната си походка, която явно всички урсулинки бяха усъвършенствали.

Бланш я следваше по петите, докато Карес вървеше към дървената пейка под високата магнолия в края на градината, където бе седнала сестра Ксавиер.

— Събрах розмарина и градинския чай, както ми поръчахте — каза Карес, сочейки кошницата.

— Много добре, скъпа моя — каза сестра Ксавиер с отнесена усмивка, сочейки мястото на пейката до нея. — Топло е, трябва да си починете малко. Искам да поговоря с вас по един важен въпрос.

— Да, сестро Ксавиер — отвърна Карес и седна под гостоприемната сянка на магнолията. Дървото имаше стипчив аромат, който действаше освежаващо.

— Един мъж ще дойде да ви види тази вечер, ако, разбира се, сте съгласна. — Тя спря за миг, сякаш обмисляше следващите си думи. — Срещала сте го и преди, макар за кратко. Казва се Люсиен Сен Амант.

Карес усети как една топла вълна я заля при думите на монахинята. Най-накрая той щеше да дойде, както бе обещал! Изведнъж усети, че прилив на енергия се разлива във вените й. Не беше я забравил.

— Значи искате да го видите? — попита сестра Ксавиер, макар че вече знаеше отговора.

Произнасянето на неговото име сякаш бе озарило мрачната Карес. Монахинята почувства как сърцето й потрепна. Тази млада жена бе толкова уязвима, че тя можеше само да се надява, че постъпва правилно, като позволява на Люсиен Сен Амант да влезе в живота й.

— Бих се радвала да го видя — отговори Карес тихо, опитвайки се да прикрие възбудата си.

— Добре, той ще пристигне в два часа — каза й монахинята. — Ако желаете да идете в килията си и да се освежите, преди той да е дошъл, бих ви разбрала. Дайте ми кошницата и аз ще отнеса билките в аптеката.

— Мерси, ръцете ми са се изцапали от плевенето — отвърна Карес, ставайки на крака, след като бе дала кошницата на милата монахиня.

— Ще го доведа да ви изчака тук в градината в два — каза сестра Ксавиер и също стана.

Можеше само да се моли тази среща да е за доброто на младата жена, но това нямаше да пристъпи съмненията й. Това, че Люсиен Сен Амант бе един от членовете на разпуснатата компания на жената на губернатора — маркиза дю Водрюл, не бе тайна за никого в града. За последните няколко седмици монахинята се бе привързала към симпатичната Карес с тъжните сиви очи. Тя се молеше сестра Хачърд де Сен Станислас да е права и този развратник наистина да е решил да се промени.

Карес не страдаше от подобни притеснения, когато прекосяваше забързана покрития с широки кипарисови дъски под на страничния коридор, водещ към малката стаичка, където бе леглото й. Сърцето й сякаш пееше, докато една мисъл вълнуваше съзнанието й отново и отново — след един час ще го види пак. Нима все пак животът продължаваше? Всички други момичета си бяха избрали съпрузите и дори Ивон си бе намерила здравеняк канадец, един от търговците на дървен материал, които се бяха спуснали по Мисисипи чак от Канада и бяха решили да се заселят в Луизиана. Той имаше малка плантация извън града на брега на реката. Двамата трябваше да се оженят следващата седмица в църквата „Сен Луи“ на Плас Роял. Карес се радваше за Ивон, макар да знаеше, че ще й липсва това момиче с ведрия си характер, и то повече, отколкото се осмеляваше да си признае. Не бе почувствала нужда да се присъедини към Урсулинския орден, така че през изминалите няколко дни я обземаше все по-нарастващо отчаяние за бъдещето й.

— Изглеждаш толкова различна — чу тя познатия глас на Ивон, докато минаваше забързана край стаята й. Вратата бе отворена и се виждаше как тя работи върху една покривка, която сестрите бяха отредили за зестрата й. — Какво се е случило — попита Ивон, застанала на прага на стаята на Карес.

— Един джентълмен е пожелал да ме види след час — не можа да се сдържи да не каже тя, докато наливаше вода от каната в легена, поставен на грубата ракла.

— Кой е той? — попита Ивон, доловила възбудата в гласа на приятелката си.

— Люсиен Сен Амант — отговори тя, като миеше ръцете си с домашния сапун.

— Божичко! — възкликна Ивон. — Казват, че дори маркиз дьо Водрюл го ценял. Пиер ми разказа за него. Доста е заможен, има индигова плантация на Мисисипи и чудесна къща тук в града. Но репутацията му е доста скандална. Носи се слух, че две жени от градчето са се спречкали заради него. Пиер каза, че тогава и двете, естествено, са били пияни. Но Карес, той е толкова хубав, като голяма хищна котка — въздъхна Ивон, влизайки в малката, гола стаичка. — Ще му позволиш ли да поиска ръката ти?

— Аз… не знам — заекна Карес. — Все пак той идва само за да ме види, срещали сме се само веднъж на пристана.

Тя не искаше да храни празни надежди, болката щеше да е прекалено непоносима, ако той не се върнеше повече. А може би просто си играеше с нея; от това, което каза Ивон, едва ли би могло да се предположи, че би пожелал едно изселено момиче за своя съпруга. Люсиен Сен Амант нямаше откъде да знае, че тя произхожда от стар френски род. Вероятно, помисли си отчаяно, той просто си разнообразява с нея следобеда.

— Няма ли да си смениш елечето? — попита Ивон, защото Карес бе облечена с просто муселинено елече, прано доста пъти, тъй че материята му бе износена и изтъняла. — Знам, че имаш и по-хубави неща — посочи тя към дървената ракла, поставена пред грубо скованото борово легло.

— Не! — отвърна Карес по-рязко, отколкото бе искала. Тя винаги се събличаше сама, за да не видят алената лилия, прогорена на лявото й рамо. Предупреждението на непознатия й посетител, дошъл в затвора, се бе запечатало в съзнанието й, точно както алената лилия на рамото. — Не искам да си помисли, че се опитвам да му се харесам, ако е дошъл само да се забавлява в скучния следобед. Всекидневното ми елече ще е достатъчно — отговори тя, повдигайки брадичката си, жест, който, без да осъзнава, издаваше благородното й потекло.

Ивон я гледаше и не за пръв път се чудеше коя всъщност е Карес, откъде идва, защото тя никога не говореше за семейството или дома си във Франция. Когато заемеше тази поза, макар и облечена в дрипи, всеки можеше да усети, че нищо в нея не е обикновено. Ивон бе видяла веднъж как по улицата преминава маркиза дьо Водрюл със своята елегантна карета, теглена от четири прекрасни коня, и тя бе държала главата си, украсена с модна шапка, по същия начин.

— Ти си толкова хубава, Карес, че Люсиен Сен Амант дори няма да забележи с какво си облечена — каза усмихнато Ивон.

— Мерси. О, Ивон, трябва да ме извиниш, не владея нервите си — отвърна Карес и кимна към приятелката си, преди да се обърне към правоъгълника от полиран метал, окачен на стената и служещ за огледало. Тя оправи набързо простата муселинена шапчица, обхванала косата й, прибрана на опашка, и една дълга букла, пусната през рамо. Малки къдрички се бяха завили над челото й от влагата, но такъв бе климатът в Нови Орлеан. Тя въздъхна в желанието си да има едно малко шишенце с любимия й аромат на лилия. Но от желанията нямаше особена полза, защото в целия манастир не се намираше дори едно шишенце с парфюм.

— Е, просто ще трябва да се справя с този мосю Сен Амант — каза тя с пресилена усмивка.

Обърна се към Ивон и оправи бялата си престилка над тъмносинята муселинена пола, поддържана от колосана ленена фуста. Дрехите, които бе облякла, щяха да се сторят прекалено прости дори на слугините в родния й замък, помисли си тя, хапейки долната си устна, докато спомените от едно друго време заплашваха да я обсебят.

— Време е. Чувам как камбаните на църквата удрят два часа — каза Ивон, побутвайки я приятелски към стълбите.

 

Обектът на техните притеснения стоеше отвъд стената на манастира пред кипарисовата му порта. Вперил поглед в масивната, измазана тухлена сграда, висока около два етажа и половина, построена в духа на френския Ренесанс, Люсиен Сен Амант се намръщи и вдигна силната си, бронзова ръка, за да хлопне силно с медната, орнаментирана халка на вратата. Сигурно бе полудял, за да позволи на подобна страст да го завладее. Но ето че той стоеше пред манастира на урсулинките в очакване на разрешение да говори с крехката млада жена, мисълта, за която го преследваше денем и превръщаше нощите му в безсънно мъчение. Наистина, съдбата си играеше с него.

Малкото прозорче във вратата се открехна за миг, след което тя самата бе широко отворена от портиерката. Махвайки му да я последва, тя го заведе най-напред в кабинета на сестра Хачърд де Сен Станислас. Монахинята го очакваше с овладяно спокойствие, състояние, коренно различно от неговото.

— Исках да поговоря с вас, преди да се срещнете с мадмоазел де Вилие — обясни възрастната монахиня, щом той прекрачи прага, затваряйки вратата след себе си.

— За да се уверите, че намеренията ми са почтени — продължи той с нещо повече от саркастична нотка в дълбокия си глас.

— А така ли е? — парира го тя, седнала с гръб към дългия прозорец, гледаш към билковата градина.

— Ако това е единственият начин да постигна целта си — да. Намеренията ми са почтени — отговори Люсиен, а чувствените му устни се изкривиха в цинична усмивка.

— Защо искате да я вземете за своя жена? — попита тихо самовглъбената монахиня. Очите й търсеха красивото му лице.

— По стандартните причини, които карат един мъж да поиска от една жена да се омъжи за него — отвърна той стегнато и една моментна вълна на меланхолия премина по благородните му черги, със сянката на някакво неразгадаемо чувство в тъмния поглед.

— Аз също забелязах приликата, скъпи Люсиен — каза меко възрастната монахиня. — Не можеш да замениш един човек с друг, само заради смътната му прилика с една изгубена възможност.

— Това не е просто въпрос на физическа прилика, въпреки че сте права, че има такава — опита се да обясни той, а в решителните му черти като буреносен облак се надигна мрачно изражение. — Трудно ми е да го обясня, но в нея има нещо, което ме привлича неудържимо, нещо, което само тя притежава.

— Но вие сте я срещал само веднъж и то за съвсем малко — припомни му монахинята.

— Това е причината да съм днес тук, сестро — обясни той с леко натъртване. — Искам да изясня чувствата си и може би да опозная мадмоазел де Вилие.

— И ако чувствата ви се потвърдят? — попита тя тихо.

— Бих поискал ръката й — отговори Люсиен, тръсвайки леко широките си рамене, сякаш за да каже: „Какво друго бих могъл да направя?“

— Тя ви очаква долу в градината, но преди да се срещнете с нея, искам да ви предупредя — му каза сестра Хачърд де Сен Станислас, след като той застана до нея при дългия прозорец, гледащ към билковата градина. — Не само видът й е слаб и крехък, тя е склонна към меланхолични настроения. Не знам през какви премеждия е преминал младият й живот, но очевидно те са оставили белега си върху нея. Точно като вашата бедна майка, простете ми сравнението, тя има нужда от нежни ръце.

— А вие не мислите ли, че аз съм способен на нежност, сестро? — попита той и едно мускулче по силната му челюст заигра нервно.

— Мисля, че искате да поправите старите си грешки и че ще бъде благородно от ваша страна, както и за доброто на тази млада жена, ако се вглеждате дълбоко в сърцето си, преди да си направите каквото и да е заключение. Умолявам ви.

Той погледна през прозореца към стройната женска фигура, неподозираща, че я наблюдават. Тя бе спряла, за да погледа едно от съвършените алабастрови цветчета на магнолиите, разцъфнали до жилавите им, тъмнозелени листа. Карес се наведе внимателно, за да вдъхне от аромата му, без да докосва нежните листенца, които можеха да започнат да вехнат от един лек допир. Той почувства как през него премина дивият спазъм на страстта. Ако това, което казваше монахинята, бе вярно, тя имаше нужда от също толкова нежно докосване, както цветчето на магнолията. Изумлението се бореше с желанието в него и той установи с учудваща яснота, че независимо от това, в което се бе превърнал, изпитваше нежност към тази необикновена жена. Той не помнеше откога не бе желал, не бе искал да закриля така някоя жена. Много време бе минало. Жените в обкръжението на маркиза дьо Водрюл бяха просто хедонистично множество, което извикваше много различни емоции, но нежността определено не беше между тях.

— Бях забравил колко проницателна можете да бъдете вие, сестро — каза й той печално и после неочаквано се усмихна оживено, отвръщайки се от прозореца. — Обещавам, няма да й причиня болка.

— Ах, скъпи Люсиен, вие бяхте такова упорито дете на моменти, а сега показвате тази скрита прилика с майка си. За съжаление, сега тя почива тук под студената надгробна плоча. А заслужаваше да види това. — Монахинята посочи към самотната фигура в градината.

— Може би, сестро — каза той с меланхолична усмивка, която не достигна до очите му, завладени от старо отчаяние, — не би трябвало да я карам да чака.

— Довиждане, скъпи Люсиен, ще се моля и за двама ви — каза монахинята меко и направи кръстния знак пред него.

— Няма да е излишно, сестро. Вероятно ще имаме нужда от това — каза той и кимна грациозно с чернокосата си глава за сбогом.

Карес чу стъпките му по застланата с пясък пътека, преди да го види, но една част от нея вече бе усетила неговото присъствие. Като че ли всеки неин нерв бе опънат до краен предел. Тя видя високата му сянка върху тухлената стена на градината, докато той се приближаваше зад нея. За миг остана така, неспособна да помръдне, с дъх, заседнал в гърлото й, след това бавно се обърна.

— Добър ден, госпожице — каза той тихо. Мъжественият му глас пробяга по гърба й като докосването на любяща ръка.

— Мосю… — успя да изрече тя едва чуто.

— Вие сте дори по-прекрасна от спомена ми за вас — каза той, изказвайки гласно мислите си, а тъмните му очи се плъзнаха по изящните й черти, привличайки плахия й сивоок поглед върху себе си със силата на своята воля.

— Вие сте много мил, господине — отвърна Карес с тиха въздишка и се опита да се откъсне от тези очи, проникващи твърде дълбоко в душата й.

— Люсиен — каза той. — Искам да чуя името си, произнесено от вашите устни. Кажете го. Кажете името ми — й заповяда нежно гласът му. Той бе уловил погледа й с невидимите окови на сърцето и душата, които не й позволяваха да се отвърне от него.

— Люсиен — отвърна тя, а дълбокият й глас обгърна името му в невероятно чувствена обвивка, която накара кръвта му да закипи.

— Карес, ах, Карес — повтори той нежно името й, вкусвайки от аромата му върху устните си. — Толкова дълго очаквах този ден. — Силният му поглед сякаш я прегърна и притегли към себе си.

— Мислех, че никога няма да дойдете — прошепна тя, опитвайки се да прикрие факта, че освен това го е очаквала.

— Благонравните сестри не ми позволяваха да се срещна с вас до днес. Репутацията ми не е измежду най-добрите, мила Карес — каза той, без да се опитва да бъде това, което не е.

— Значи, искате да кажете, че сте мъж с минало — го подразни тя леко. Дълбоки трапчинки се появиха от двете страни на апетитните й устни.

— Но това не ви плаши — отбеляза той. Тъмните му очи блеснаха одобрително и той се пресегна да отметне едно заблудило се кичурче от бузата й. Не можеше да се въздържи, трябваше да я докосне.

— Мисля, че нищо не може да ме изплаши, докато съм с вас — каза тя. Думите идваха, без следа от кокетство, направо от сърцето й.

— Ах, Карес, защо трябваше да ви търся толкова дълго? — По изразителните му очи премина мигновена меланхолична вглъбеност, като облак, покрил за малко слънцето. След това, тръсвайки широките си рамене, покрити с елегантна гълъбовосива жилетка, ушита от най-фина коприна, той каза с шеговито примирение: — Но съдбата все пак ни позволи да се срещнем. — Човек невинаги получава втора възможност в живота си.

— Втора възможност? — попита тя учудено.

— Седнете до мен и ми разкажете нещо за живота си в манастира, откакто дойдохте в Нови Орлеан — помоли той, умело сменяйки темата на разговора, разбрал, че се е разкрил твърде много.

— Няма много за разказване, боя се, че всичките ми дни протичат по един и същ начин. Помагам на сестра Ксавиер в билковата градина и в аптеката да приготвя лекарствата. Освен това, често й помагам в преподаването и грижите за сираците в училището и лазарета — обясни тя внимателно, сядайки до него на пейката.

— А какво мислите за Нови Орлеан? — поинтересува се той, облягайки се назад, но така, че тялото му да остане обърнато към нея, за да може да й отдели цялото си внимание.

— Видяла съм едва малка част от него — каза тя с плаха усмивка. — Веднъж отидох до пазара на кея с няколко сестри, но това едва ли е достатъчно, за да придобие човек ясна представа.

— Ще променим това още тази вечер. Ще дойдете с мен на разходка из града. Ще наредя да докарат каретата от дома ми — каза той, като се пресегна за втори път да отметне кичурчето от бузата й. Желанието да я докосва бе толкова силно, че трябваше да се бори с него, за да го контролира.

— Чудесна идея, но монахините няма да разрешат на нито една като мен да излезе без придружителка, преди да е сгодена — обясни тя с тъжна гримаса.

— Господи, това е все едно да си в затвора — пошегува се той и видя как по нежните й черти премина странна сянка. — Нещо нередно ли казах, мадмоазел?

— Не, аз просто гледам на живота по различен начин. За мен Урсулинският манастир не е затвор, а убежище — отговори тя тихо, отмествайки поглед от него.

— Убежище от какво, ако мога да попитам? — каза той внимателно.

— От живота, мосю, от живота — отвърна тя. Горната й устна потръпна така осезателно, че тя я задържа между малките си бели зъби.

— Тогава е време да погледнете страховете си в очите — каза Люсиен топло и едновременно убедено и постави ръцете си върху нейните, отпуснати в скута й. — Погледнете ме, Карес де Вилие.

Тя бавно вдигна глава, за да види тези завладяващи очи. Той я гледаше решително, но погледът му бе приятен като нежно докосване. Светът престана да съществува, с изключение на онова малко кътче зад оградата на градината, където той я привличаше към себе си със силата на магнетичната си воля.

— Вие, Карес де Вилие, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга? — попита я той с тих, сдържан глас, сякаш не отчиташе колко неочаквано бе това предложение, след като се познаваха от толкова скоро.

— Господине! — ахна тя, докато ръцете му продължаваха да държат нейните, а погледът му не помръдваше от лицето и.

— Добре, ще приема това за утвърдителен отговор — каза той сухо. — Като ваш избраник настоявам да потвърдим нашата връзка с целувка.

Преди да успее да проговори, тя усети как ръцете му я пускат и я притеглят в прегръдката му. Отначало устните му само се допряха до нейните, а после, когато се опита да заговори, той я увлече в страстна целувка, която накара всичките й мисли да отлетят при трепета от физическото удоволствие, което се надигна в цялото й същество. Тя усети как ръцете й сами се обвиват около врата му, като че се движеха по своя собствена воля. Лек стон се откъсна от гърлото й, когато целувката му стана още по-осезателна с болезнено сладостното си движение по нейните влажни, отдадени устни. Колебливо, но неспособна да спре, тя докосна езика му със своя и тогава дълбоко в него се надигна стон.

Тя обожаваше усещането за него, невероятното чувство за обвързаност, което изпитваше в закрилата на неговата прегръдка. След всичките тези месеци, прекарани в ужасяваща самота, довела я до отчаяната мисъл, че никога няма да познае щастието, тя разбра, потънала в прегръдката му, какво означава надежда. В тази мъжка прегръдка като че ли бе зърнала светлинка в дъното на мрачния тунел на отчаянието.

Времето сякаш бе спряло, защото Карес нямаше никаква представа колко са стояли, изгубени в прегръдките си, докато накрая настойчивият звън на камбана ги изтръгна от вглъбението. Сякаш се връщаше от друго измерение, където нищо, освен Люсиен Сен Амант и изгарящите му устни, долепени до нейните, не бе имало значение. С неохота той се отдели от нея и попита:

— Какво има?

— Звънът на камбаната означава, че трябва да се съберем в трапезарията — отвърна тя с въздишка.

— Ще се върна утре, скъпа, и с това ще сложа началото на вашето завръщане в живота — прошепна той до слепоочието й и целуна нежно копринените й къдрици. Сега ще е по-добре да вървя, докато все още се владея поне малко.

Тя се отдръпна от него и се изправи. Той също се изправи на крака, извисявайки се над нея.

— Довиждане, мосю — каза тя с плаха усмивка. Гласът й едва се долавяше.

След това тя си отиде, отдалечавайки се като игриво коте от него по пясъчната пътека към сводестата лоджия в края на градината.

— Господи — измърмори Люсиен, поклащайки глава в учудване и самоирония.

Тя го бе спечелила по начин, по който нито една друга жена не бе успяла, а беше само момиче. Той не бе сантиментален, но тя докосна сърцето му и именно то беше проговорило, когато поиска ръката й. Какво бе сторил, позволявайки на този импулс да го тласне към такава страст? Карес де Вилие, боеше се той, беше опасна страст. Трик на съдбата и възможност за изкупление. Какви ли други изненади му готвеше тя, давайки път на този брак, размишляваше той със сянка на раздразнение в тъмните си очи, гледайки към безлюдната пътека. И как ли ще изтърпи непоносимите часове, докато я види отново?