Даян Робинсън
Самотникът и лилията (20)

17.

Оранжеви и сини пламъци се изстрелваха нагоре към тъмносиньото кадифе на нощното небе от големия огън в центъра на селото Чоктоу. Тъмни силуети се движеха около проблясващата светлина, а жените поставяха препълнените с храна блюда пред мъжете, които седяха най-далече от пламтящия огън. Мирисът на печено месо се издигаше заедно с пушека от изгарящите дърва в хладния нощен въздух, към блестящите като диаманти звезди. Над тъмните води плаваше полираната като опал есенна луна, която изливаше хладната си светлина на потоци върху гладката повърхност на езерото. След залез-слънце бе започнал празник в чест на гостите французи и на успешния лов.

Карес седеше с гръб към солидното стебло на един вечнозелен дъб, настрани от кръга жени от Чоктоу. Тя постави глинената купа на земята до себе си и извади от джоба си носна кърпа, за да изтрие ръцете си. Яхнията от еленово месо бе вкусна, подправена с непознати билки и тя я бе изяла цялата, настрани от другите. Усещаше погледите на другите жени и слушаше мелодичния им език. Последните няколко часа тя бе основната тема на разговорите им. Не бе необходимо да знае езика им, за да усети значението на думите им.

— Ти свърши? — поинтересува се мекият глас на жената, наречена Иси.

След като видя озадаченото изражение на Карес, когато хубавата млада жена се хвърли в прегръдките му, Люсиен обясни, че Иси е най-малката сестра на Нашоба. Името й значило елен, понеже винаги е тичала след тях, дори като дете, бърза и грациозна като млада кошута. Той я бе наблюдавал как израства през онези дни, когато бе живял в Чоктоу. Тя беше за него като собствена по-малка сестра, настоя той, докато следваха Нашоба до жилището му в северния край на площадката. Но с женската си интуиция Карес усети, че чувствата на Иси към Люсиен бяха повече от сестрински. Тя беше забелязала страстта, светеща в очите на младата жена от Чоктоу, която следеше всяко движение на Люсиен, докато бяха в жилището на Нашоба. Сега Иси стоеше пред нея и това бе първият път, когато младата жена се обръщаше към нея.

— Да свърших — отговори Карес, гледайки нагоре към грациозното момиче, което се бе хвърлило в прегръдките на съпруга й.

— Беше много вкусно. — Тя се усмихна уморено и й подаде купата. Денят беше дълъг и единственото нещо, което искаше, бе да спи. Чудеше се колко ще продължи вечерното тържество.

— Ти ела гледа — каза Иси, като посочи бързо с ръка към мястото, където седяха жените.

— Благодаря — каза Карес и се изправи на крака, понеже смяташе, че ще бъде грубо да откаже.

Като напуснаха жилището за празненството, Люсиен й обясни тихо, че тя няма да яде с него. Това не се практикувало в Чоктоу. Мъжете и жените се хранеха отделно. По-късно щеше да им бъде предоставено отделно жилище, една от четириъгълните, покрити летни къщи, които стояха под дърветата, на брега на езерото в края на селото.

След като я остави под разклонения дъб, Люсиен се присъедини към кръга на мъжете, в далечния край на горящия огън.

Любопитни женски очи следяха разговора на Карес и Иси. Някои от жените бяха с голи гърди, като Иси, но други носеха шемизети от плат, купен от французите срещу кожи. Децата се мушкаха между жените, играейки с пръчки, бебетата лежаха на странни дъски, увити в еленова кожа. Виждаха се само малките им лица с очи като черни лъскави копчета. В кръга на жените цареше радостна атмосфера, която ги правеше да изглеждат като едно голямо семейство. Карес завидя на чувството им за принадлежност към някаква общност. Това чувство й бе чуждо и тя разбра с болка, че тези хора, които някои във Франция и в Нови Орлеан наричаха диваци, притежаваха топлина и грижа един за друг, които не бе виждала в този предполагаем монумент на цивилизация — Версай.

Карес седна на земята на мястото, оставено за нея до възрастна жена с фини черти и сиви кичури в черната коса. Тънка ръка, станала бронзова от годините, прекарани на слънце, се вдигна и докосна пепеляворусите къдри на Карес, след това погали бузата й. Тя седеше тихо, чувствайки, че този жест е много важен.

— Ти си красива, дете мое и съвсем истинска — каза й по-възрастната жена на френски. — И идваш само с любов и милост в сърцето си.

— Да… — Карес направи пауза, понеже не знаеше името на възрастната жена, въпреки че я бе видяла в жилището на Нашоба.

— Наричам се Луиу или дива гълъбица на вашия френски — обясни тя, а нежните й очи гледаха внимателно големите, сиви очи на Карес. — Нашоба е мой син и аз се отнасям към съпруга ти, дясната ръка на Жак, също като към собствен син.

— Какво имахте предвид с това, че съм съвсем истинска? — попита Карес, когато ударите на барабаните и пронизителните звуци на тръстиковите цигулки изпълниха въздуха.

— Много се говореше за тебе нагоре и надолу по реката, както и от село на село. Казват, че ти си била призрака на жената на дясната ръка на Жак, но след като те видях, мога да кажа, че всичко това са глупави приказки — отговори Луиу първо на френски, а след това по-високо на чоктоуски. Жените слушаха внимателно какво казва тя. Очевидно бе, че тя искаше да чуят всяка нейна дума.

— Аз… не разбирам — заекна Карес, смаяна, че дори тук, в изолираното селище, я преследва приликата й с Аурора. — Те смятат, че аз съм дух?

— Да, защото много приличаш на първата му жена, но аз виждам, че нямаш нищо общо с онази. От твоите очи искри доброта, а нейните бяха от лед — убеди я Луиу.

— Вие сте познавали Аурора? — попита изненадано Карес, спомняйки си твърдението на Люсиен, че никога не го е придружавала до селото, понеже ги е плашела.

— Тя беше известна като Ледените очи и много хора наоколо се страхуваха от нея, защото беше вещица. Това го знаеха всички — потвърди Луиу тихо, въпреки че Карес не мислеше, че някой друг, освен Иси, знае френски.

— Страхувах се за Дясната ръка на Жак, понеже беше женен за нея. Когато я убиха, си отдъхнах — говореше убедено възрастната жена, докато наблюдаваха през пламъците мъжете, който си подаваха един на друг дълга глинена лула.

— Ти казваш, когато я убиха, Луилу. Аз мислех, че е паднала или се е самоубила — каза Карес, опитвайки се да измъкне повече от жената.

Иси седеше от другата страна на майка си. Бадемовите й очи поглеждаха често през огъня към Люсиен. Тя още веднъж показа, че не се интересува от присъствието на Карес, а само от Люсиен, който седеше до брат й.

— Не, тази икономка, Доминик, е видяла един мъж в къщата с вещицата, същата тази нощ, в която е умряла. Историята, която се носи по реката е, че тя го е видяла в галерията да се кара с нея същата нощ, само часове преди да я намерят мъртва върху камъните долу — тихо й разказваше жената чоктоу. — Тя е била убита от този мъж, всички африканци знаят как е умряла тя, хората от Чоктоу също знаят. Тя заслужаваше да умре, защото беше зла, но французите, те не искат да признаят това. Ето защо измислят глупави истории, че тя е паднала или скочила — каза с насмешка Луиу.

Карес почувства студени тръпки. Тя си спомни, че попита Люсиен защо се примирява с Доминик, когато бе явно, че тя издевателства над него. Беше ли истинската причина тази, че тя е видяла нещо същата вечер, в навечерието на Вси Светии; — нещо, което не е трябвало да види? Дали е видяла него да се кара с Аурора, след което е заминал и се е върнал на другия ден, като е казал, че току-що се връща от пътуване нагоре, по реката?

— Студено ли ти е? — попита загрижено Луиу, като я видя да трепери.

Карес поклати глава отрицателно и обви ръце около кръста си. Беше ли този елегантен мъж, който седеше с истинско достойнство сред войните на Чоктоу, наистина убиец? Но защо му е трябвало да убива Аурора? Възможно ли е да е било нещастен случай? Може би по време на спора тя се е приближила твърде много до парапета и някак си е паднала. Но ако това бе истина, защо се е оженил за жена, която толкова прилича на нея? Тя затрепери пак, докато си представяше кошмарите на тази нощ. Тези умели ръце, които предизвикваха наслада, когато докосваха кожата й, бяха ли способни да разтърсят Аурора с такава ярост, че да я бутне или накара да падне към смъртта си долу?

— Погледни, малката, танците ще започнат. — Луиу прекъсна ужасните й мисли, посочвайки към музикантите, които започваха да се предвижват към разчистеното място пред огъня. Нощта изведнъж се изпълни с дълбоки, смразяващи кръвта удари на барабаните, ритмичното биене на кратунените дрънкалки и високото, пронизително свистене на тръстиковите цигулки.

Младите войни започнаха да танцуват първо с леки движения, с които разказваха, както каза Луиу, за успешния лов на елена, сервиран на яхния. Жените бавно започваха да се изправят и да се присъединяват към мъжете, като танцуваха в кръга си обратно на часовниковата стрелка. Над тях, върху клона на дъба един бухал, чийто силует се очертаваше на лунната светлина, издаваше своите траурни звуци, които се прибавяха към необичайната сцена.

Карес стана, след като другите жени затанцуваха, дори и Луиу. Скоро тя остана да стои сама. Жените на Чоктоу се движеха грациозно под ритъма на странната музика. Примитивните удари объркаха нещо вътре в нея.

Това стана, докато наблюдаваше движещите се силуети. Видя през играещите пламъци друг мъж, който не беше Чоктоу, но не беше и французин, понеже носеше червената куртка на британски офицер. Изненадана от това, което видя, понеже знаеше, че се говори за война между французи и британци, тя стоеше като омагьосана; интересът й към танцуващите изчезна, като видя, че Люсиен говори настоятелно на британския офицер. Тя знаеше, че британците са принудили някои избягали банди от Чоктоу да напуснат френските си земи и да се присъединят към тях срещу всеки враг на Британия. Една от тези банди бе нападнала и избила френски и германски заселници по река Мисисипи.

Настоятелният й поглед все пак накара Люсиен да погледне към нея. В черните му очи гореше някакво непонятно чувство, което тя забеляза, преди той да се обърне към британския офицер за още няколко думи. Разговорът им, макар и кратък, беше напрегнат, почти приличаше на спор. Група танцуващи се придвижиха пред нея и скриха гледката за миг. След като преминаха, тя видя, че британския офицер е изчезнал. Люсиен се отправи към нея с хладно и непроницаемо изражение. Когато беше само на няколко ярда, нежна женска фигура се появи и сграбчи ръката му, издърпвайки го в кръга на танцьорите.

За момент по мъжественото му лице премина сянка, но изчезна като сенките, преминаващи покрай луната, след което се остави да го издърпат сред танцьорите. Той се движеше в кръг заедно с Иси под първобитните ритми и яркия огън.

Карес почувства голяма умора. Мускулите я боляха от напрягане през деня, а духът й бе изтощен от опитите да се нагоди към странностите на тази екзотична земя. Франция изглеждаше толкова далечна, като че някой друг, а не тя бе живяла там. А този нов живот бе изпълнен с толкова въпроси и съмнения, че се почувства смазана. Тя обърна гръб на съпруга си, който танцуваше със съблазнителната Иси, чиито бедра се извиваха като змии и говореха на свой собствен език и тръгна надолу към брега на езерото. Беше изморена също и от жените на Люсиен, истински или такива, които бяха само преследващи като духове спомени.

Езерото блестеше на сребърната лунна светлина и Карес се движеше бавно по брега му. Сиви филизи от мъх се люлееха на вятъра, който докосваше плискащата се вода като с целувка. Тъмни, зловещи силуети на мъртви дървета във водата се прибавяха към уединената атмосфера и внезапно самотен крясък на гмурец раздра тишината на нощта.

Какво правеше тя на това непознато, диво място, толкова различно от досегашните й представи? Криеш се, напомни й вътрешният глас ужасната причина, поради която бе дошла в Луизиана. Тези, които желаеха зло на нея и семейството й, никога нямаше да я намерят в тази забравена колония. Споменът за високия, загадъчен мъж, който я посети в затвора се промъкна в съзнанието й, както всеки път, когато беше самотна или я измъчваше носталгия по Франция. Кой бе той?

— Скъпа, не е безопасно да се разхождаш тук сама — сепна я познатият глас и я измъкна от глъбините на спомените.

— Свършиха ли танците? — попита тя, без да показва раздразнението си.

— За мене свършиха — отвърна тихо той.

— Иси сигурно е доста разочарована, че си си тръгнал рано. Тя изглежда харесва твоята компания — саркастично произнесе тя всяка дума. И когато вдигна високо красивата си глава, се взря в него с леденостудени очи.

— Ревност ли откривам в тези хубави очи? — промърмори той, хващайки брадичката й с твърди пръсти. Пронизващите му тъмни очи светеха като въглени на лунната светлина, изливаща се над езерото.

— Има ли жена в Луизиана, която не те познава? — възрази тя.

— Малко, може би — каза той, като повдигна рамене, а чувствените му устни се разтегнаха в тънка усмивка. — Казах ти, че невинаги съм водил примерен живот.

— Да, и Ивон ме предупреди, че си жребец — самец — призна Карес печално, с горчива усмивка, която предизвика трапчинки по бузите й.

— Дори измамниците могат да се променят, скъпа, под подходящо ръководство — закачи я той, очертавайки с пръст пълната й долна устна.

— А ако греховете му не подлежат на изкупление? — прошепна тя със закачка в гласа.

Усещането, предизвикано от досега на пръстите му, топлината на тялото му, толкова близо до нейното, изпращаха по вените й бавно, палещо, сладко желание.

— Всеки е способен да изкупи греховете си, мила. Може би просто трябва да намери подходящия човек, който да му покаже пътя — противопостави й се той нежно. След това се наведе и впи устни в нейните, зажаднели за целувка, с такава страст, че я привлече към себе си, механично, водена от собственото си изкушение.

Той я държеше в прегръдките си, докато устните му притискаха нейните с дълбока, наркотична целувка, която изчисти всички съмнения, всички мисли от главата й. Тя потъна в него както той в нея, като устремена река, вливаща се в приветстващата я прегръдка на морето.

— Ела! Има едно тихо място за нас — прошепна той в копринените й коси и я поведе, обвил с ръка кръста й, по едва забелязваща се пътека край утихналите кипариси.

Те излязоха от кръга жилища в средата на селището и ги оставиха зад гърба си. Лекият бриз от езерото носеше звуците на музиката и танците. Стигнаха до едно открито място между кипарисите, където стоеше четириъгълна, лятна къща покрита с кипарисови клони и листа, а стените й бяха измазани с пластир, примесен с мъх. Карес си отдъхна, като видя, че ще бъдат сами. Тази нощ тя искаше да се люби с Люсиен, да намери оня възторг с него, който успокоява, макар и за малко, съмненията и страховете от този мъж, който я държеше здраво до себе си чрез странна, невидима нишка.

Поток лунна светлина се спусна през преплетените клони и посребри тревата. Но от вътрешната страна на лятното жилище, през отворената врата, също се прокрадваше слаба светлина.

— Има ли някой там? — попита Карес с напрегнат глас.

Тя знаеше, че чоктоу живеят по много в едно жилище. Тази нощ нямаше желание да разделя с никой собствеността си.

— Не, Луиу е оставила да свети газената лампа, за да намерим пътя — отговори той, придърпвайки я към себе си — Ще бъдем съвсем сами тази нощ, скъпа, само с бухалите и Бруно за компания.

— Това е, което желая — прошепна тя, докато вървяха по високата трева към отворената врата.

— Ти си това, което аз желая, скъпа, моя. — Дрезгавият му глас бе изпълнен със страст, която само чакаше да бъде отприщена.

Отвътре лятната къща представляваше само една стая, със земна настилка, отъпкана с пластир и боядисана в бяло със стрити мидени черупки, донесени от течението. Грубо легло с дюшек от оплетена тръстика, чаршаф от кожа на сърна и черно одеяло от козина, което лежеше преметнато върху него, стоеше почти в средата на единствената стая. Сега Карес можеше да види, че имаше няколко малки глинени газени лампи, които висяха на въжета. Беше примитивно, но чисто и изпълнено с уханието на дивия жасмин, който се виеше по вратата и по празните ъгълчета на къщата.

Бруно възпроизведе нещо като поздрав, когато влязоха, след това се търколи и заспа. Той не беше сам, до него имаше още две кучета от неопределена порода. Те също затупаха приятелски с опашки.

— Изглежда, че Бруно си е довел дами в къщи — засмя се Люсиен.

— Какви глупачки сме ние жените. Красив мъжкар, който може да ни омайва с уменията си, може и да ни накара да забравим всичко, дори достойнството си — обсъди печално Карес.

— Мисля, че не говориш от сърце, моя прекрасна лейди — закачи я Люсиен и я притисна към себе си.

Тя не успя да отвърне очи от нежния му, страстен поглед, от тихото очакване в тези влажни очи. Страховете и съмненията бяха като дим, отнесен от силата на желанието му. Карес не можеше да се бори със страстта си към него, това чудно чувство да принадлежиш, да бъдеш желан. Избавление от несретите в живота си намираше само в прегръдките му.

— Да, любов моя, когато съм с теб, аз забравям всичко, освен радостта — прошепна тя, когато устните му се сведоха към нейните.

Езикът му докосна меките й заоблени устни. Той простена от удоволствие, като чу излизащите от душата й думи, които проникваха през всички издигнати бариери около сърцето му. Бавно, с чувствена радост, той отпи от сладостта на тези устни, които тя му предлагаше като дар.

Притисната към него като жасмин към издръжлив дъб, Карес отпиваше, целуваше кораловата панделка, която бе езикът му, обвит от нейния собствен, с пълно съзнание, че иска да погълне всичко. Тя моделираше меките си очертания спрямо неговите, търсейки начин да се плъзне в чудото на прегръдката му.

— Цял ден чаках да те докосна, скъпа, да показа колко горд съм от теб, от смелостта ти. — Гласът му се превърна в шепот, докато целуваше краищата на устните й, съвършените й, като опали клепки, меката кожа на шията й.

Дъхът й бе въздишка, която приветства ръцете му, внимателно разкопчаващи жакета на костюма й за езда. Фините й пръсти се преместиха към ризата му. После следваха само пламенните движения на страстната нужда, докато сваляха дрехите от тялото му, които бяха пречка за дивното усещане на мъжката кожа до сатененото й тяло.

Те застанаха голи един пред друг, без неудобство в пълните с обожание погледи. Светлината от лампите обливаше телата им с мек блясък и те изглеждаха като съвършени бронзови скулптури на древни богове. Люсиен повдигна за миг ръката й до устните си и я поведе към леглото.

Изкусителния жасминов аромат отвън и уханието на лилия, излъчващо се от кожата й обвиха Люсиен, легнал до тази чудна жена — дете, чието единствено желание изглежда бе да е с него. Тя искаше толкова малко от него, че късаше сърцето му. В този момент той бе готов да свали звездите от небето, за да украси прелестните й форми.

Той я придърпа под себе си върху меката кожа. Устните им се сляха с копнеж и жадувана нежност. Краката й се вплетоха в неговите, пръстите й галеха мускулестия му гръб. Устните му целуваха шията й, след което се преместиха надолу към съвършените, розови върхове на гърдите й. Докосваше я с влажния си кадифен език и устни, а в същото време сърцето му се изпълваше с музиката от доволните й стенания.

Някъде отвън се носеха обикновените звуци на цигулка и шума на вятъра, преминаващ през клоните и листата на вечнозелените дъбове. Вътре, в техния скрит будоар, отделен от останалите в селото, се чуваха само екзалтирани стенания и въздишки на съединяващи се влюбени.

Горещите му устни търсеха всяка красива извивка, всяка нежна вдлъбнатина, а пръстите му галеха чувствителната коприна на бедрата й, докато тя ги разтвори за палещата му целувка, за чудното му докосване.

— Красива, толкова красива, моя красива съпруго — прошепна той, повдигайки се, за да може да погълне с поглед гледката под себе си.

Тя вземайте дъха. Съвършена жена. Русата й коса я обкръжаваше като златна аура. Гледайки го изпод тежки клепки, пушечно сивите й очи изразяваха едновременно учудване и желание, меките й розови устни бяха погълнати от настойчивата му уста.

Не съществуваше спомен от друга, защото никога не бе имал жена, която да показва с всяко изражение и докосване любовта си към него. Това бе такова ново преживяване, това невинно приемане на желанието му и обземащата я страст. Беше изживял чувствена възбуда с други, но никога тази дълбока необходимост от съединяване на двете тела и души.

Навеждайки глава, той нежно целуна мекото възвишение на слабините й, задъхан от уханието и гладкостта на кожата й.

— Имам чувството, че никога не съм любил преди, скъпа.

— Любов, моя, желая те! — въздъхна тя. Думите му бяха развълнували душата й.

— Аз също, любима — отговори Люсиен нежно, разтваряйки пулсиращите й, деликатни вътрешни листенца, той търсеше вход към тази влажна, сладка пещера. Не можеше да контролира нито миг повече острия си глад. Със стон, който бе едновременно завоевание и капитулация, той проникна в горящото й, очакващо го тяло.

— О, да, това е, което искам, което трябва да имам! — извика тя. Ръцете й обвиха гърба му, докато тя се огъна, за да го посрещне със своя тласък. Силата на обсебилото я желание я смайваше. Тя посрещаше тласъка с тласък, отвръщаше на възторжения стон с възторжен стон. Тя почувства сълзи да се стичат по бузите й, когато, отхвърляйки всички задръжки, те се пренесоха в друг, замайващ свят, изпълнен от спираловидния танц на любовта, с екзалтирана хармония на движенията, чувствени усещания и сливане на духовете.

— Карес, обичам те, — думите се изтръгнаха от гърлото му, когато той достигна върха на удоволствието.

— Люсиен, любов моя, обичам те! — отвърна като ехо тя и гласовете им звучаха като един-единствен възторг от върховното удоволствие и пълната наслада, обединили телата и душите им в едно.

Хладът на кадифената нощ ги обгръщаше, легнали под мъхестото одеяло от черна, мечешка козина. Той я притискаше към себе си, а златни кичури от косите й се пилееха по гърдите му и по тъмната козина на одеялото. Малките газени лампи бяха угаснали и само промъкващата се през вратата и отвора на покрива лунна светлина докосваше със сребро копринените й коси. Бавното й, едва доловимо дишане показа на Люсиен, че тя е заспала, изтощена от дългия ден.

Въпреки тревогите, които заплашваха да го обземат, той не можа да заспи. Бе обзет от угризения и странни, чужди за него мисли. Ако можеше, щеше да промени миналото си, но знаеше, че това е невъзможно. Но ако не бяха трагичните грешки от миналото, той нямаше да държи в ръцете си тази прелестна жена. Противоречието, което измъчваше душата му и отнемаше съня му, бе, че ако тя узнаеше истината за миналото, Люсиен можеше да я изгуби, а на това той щеше да се противопоставя с всяка фибра на тялото си. Но той знаеше, че има начини да бъдат откривани тайните. Имаше хора, които щяха да бъдат твърде щастливи да я осведомят за другите страни от характера на съпруга й. Затягайки прегръдката си, той се закле тихо в самотата на нощта, че ще я предпазва от истината толкова дълго, колкото бе възможно. Мисълта, че тези нежни сиви очи могат да го гледат с отвращение и омраза, режеше като нож. Не, тя никога не трябваше да узнае истината. Никога.