Даян Робинсън
Самотникът и лилията (31)

27.

Градската къща беше потънала в сенки и нямаше никой, когато Карес се прибра у дома. Мъждукащата светлина на една-единствена свещ я посрещна в студеното, тъмно фоайе.

Паскал дойде откъм жилищата на слугите, когато Раймонд й помагаше да слезе от каретата до входа на конюшнята. Тя бе настояла да я закара до задния вход, тъй като не искаше да чака Паскал да измине целия път през къщата, за да отвори входната врата.

— Аз съм вечеряла. Ако запалиш огъня в спалнята ми, ще си легна веднага — каза тя на Паскал, който я придружи до салона. — Мосю не се ли е върнал още?

— Не, мадам — отговори Паскал, като позволи на Бруно и Бланш да влязат след него.

— Те нахранени ли са? — попита тя, навеждайки се да потупа Бруно, след което погали копринения гръб на Бланш.

— Да, мадам, готови са да заемат топлото си място пред огъня — каза Паскал с лека усмивка, първата след обзелата го меланхолия, причинена от смъртта на любимата му Доминик.

— Мисля, че си прав — съгласи се тя, изкачвайки се по стълбите зад Паскал, който носеше газена лампа, за да осветява пътя.

След като запали огъня, той напусна спалнята й и остави Карес заедно с двете животни. Тя изпита леко притеснение, след като отвори вратата на гардероба, но беше твърде изморена, за да се нервира.

Облече бяла копринена нощница и наметна кадифен домашен халат. Наля си малко коняк от бутилката, поставена върху бюрото на Люсиен. Независимо от пламтящия огън и тежкия кадифен халат, тя не успя да прогони студа от костите си. Знаеше, че това се дължи по-скоро на съзнанието й, отколкото на времето. Думите на Пиер не искаха да излязат от ума й, въпреки че се опитваше да ги прогони.

Гледайки бюрото на Люсиен, потънала в мисли, в първия момент тя не забеляза писмото, което лежеше там. Но по някакъв начин кръстът върху восъчния печат на хартията привлече вниманието й и я измъкна от мъглата на разсъжденията. Тя го бе виждала преди, във Франция. Не можеше да се сбърка кралския печат.

Изненадана, Карес взе плика и го обърна в ръката си. Трябва да е дошло с последния кораб от Франция, може би с дипломатическата поща за губернатора, но нямаше съмнение, че е адресирано до Люсиен. Той е бил излязъл, когато са го донесли, така че Паскал сигурно го е взел и поставил на бюрото.

Връщайки плика на мястото му, тя допи коняка си. Ето още една тайна, засягаща съпруга й — писмо от краля. Човек, който не е бил във Франция, да е в такива близки отношения с краля; нещо, което придворните във Версай се стремяха да постигнат години наред.

— Кой, всъщност е той, Бруно? Можеш ли да ми кажеш? — мърмореше тя на глас, като седеше в стола до огъня и галеше рошавата глава. Кучето се повдигна, за да я погледне със сънени очи.

— Защо не попиташ него самия?

Дълбок мъжки глас произнесе отчетливо тези думи зад гърба й.

Карес се изправи бързо на крака и се огледа. Люсиен стоеше до библиотеката от другата страна на камината. Тя погледна френските врати. Те все още бяха заключени, а вратата към коридора беше затворена.

— Но… как? — заекна тя.

— Това е нещо, което възнамерявах да ти покажа, скъпа — каза той с необикновено енигматичен поглед.

Люсиен се обърна, свали си шапката, постави я на един стол и тогава леко натисна един от орнаментите на библиотеката. За смайване на Карес, библиотеката се плъзна тихо навън и откри най-горната част от стълбите. Един фенер със запалена в него свещ проблясваше там, където той го бе оставил.

— Ти си влязъл оттук? — попита Карес озадачено. — Но защо?

— Мислех да те изненадам. Видях светлина от улицата, а и не можах да намеря ключа си. Глупаво беше да събуждам Паскал, когато можех толкова лесно да използвам скрития вход — обясни Люсиен, като взе фенера и затвори вратата на библиотека.

Карес го гледаше все още изненадана, докато той сваляше мокрия си плащ.

— Но защо има скрито стълбище в господарската спалня? — поинтересува се тя.

— Когато баща ми е строил къщата, той го е включил в плановете, тъй като е живял в Нова Франция и е преживял индианските нападения. В Сан Рьогре също има такъв изход, в стаята, която принадлежеше на Аурора. Пожарът също е опасност в Нови Орлеан. Проходът е още един път за бягство. Излиза зад големия маслинен храст отстрани на къщата, до портата в стената. Ако не знаеш за неговото съществуване, никога няма да разбереш, че има такъв, тъй като жасминът, който обвива къщата, скрива изхода, затворен от иззидана стена.

— Не мога да повярвам, че никога не си ми казвал за неговото съществуване — опита се да отговори Карес през стиснати устни.

— Прости ми, скъпа, нямах намерение да те плаша — извини се той, като застана пред нея.

Протегна ръка и погали нежно бузата й, след това докосна разпуснатата по гърба й коса.

— Казвал ли съм ти, колко ми харесва да гледам пуснатата ти коса, падаща като лунна светлина?

— Такива сладки думи! — каза остро тя.

Той криеше нещо и се опитваше да отвлече вниманието й.

— Да и това е самата истина — той уви един копринен кичур около пръста си. — Каква прекрасна гледка си, скъпа, в такава нощ! А как мина раждането? Пиер син ли има или дъщеря?

— Син — отговори по-меко тя, спомняйки си за бебето, което бе държала за момент в ръце, преди да го подаде на Ивон.

— А как е майката?

— Чудесно. Изморена, но щастлива — отвърна Карес.

— Когато видях светлината от улицата, знаех, че си вкъщи — прошепна той, а тъмните му очи обхождаха лицето й, като че искаше някак да прочете мислите й. — Нямах търпение да те докосна, ето така.

Той погали косата й, после докосна брадичката й и обърна бледото й лице, за да срещне погледа й.

— Нямах търпение да усетя вкуса ти, както сега мълвеше той, докато устните му се впиваха в нейните. Почувства трепета и въздишката й, но устата й не се отвори, за да отговори на неговата.

— Отговори ми! — прошепна Люсиен, обгръщайки я с ръце, като я притискаше до себе си.

— Ти… ти ме объркваш и не мога да мисля — простена тя, когато устните му се спуснаха надолу по шията й. Те изгаряха кожата й и запалваха собствената й кръв.

— Не мисли, скъпа! Чувствай! — шепнеше гой, продължавайки да целува кожата й.

— Само ако беше толкова лесно — въздъхна Карес, сякаш думите му освободиха нещо в нея, позволявайки на заоблените женски форми да се огънат срещу твърдите мъжки контури на тялото му.

— Това е единственото, което има значение. Всичко останало е прелюдия — каза й той, а ръцете му галеха дългата й коса. Целуваше челото, клепачите, устните й. Целувката му беше силна, търсеща. Като че ли искаше да отстрани всички други мисли от главата й и да остави само горещото желание.

Ръцете й се обвиха около врата му, пръстите й се заровиха в гарвановочерната му коса. Докосването, о, да, мислеше тя, усещането, вкуса, миризмата му… Искаше да му даде усещанията си, да се превърне в чувствено същество, което не се интересува кое е правилно и кое не. В прегръдката му тя беше у дома си.

— Кажи ми, че само това има значение — настоя той, сваляйки кадифената й дреха.

— Само това има значение промълви тя.

В този момент той беше прав.

— Как искаш да те любя, скъпа? — попита Люсиен с глас, изпълнен от възбуда, като смъкна копринената нощница в краката й. — Така ли? — каза той, коленичи и притисна устни до корема й, а след това по-надолу, до пепеляворусите й интимни къдри.

— Сърце мое — простена тя, забивайки нокти в мускулестите му рамене.

— Това е животът, красавице моя, самата му същност — напомни й той, изправяйки се на крака. Гласът му бе станал дрезгав от едва сдържаната страст. Задържа лицето й между ръцете си, впи горящия си поглед в нейния и каза:

— Затова са създадени мъжът и жената на този свят, за да празнуват чудната тайна, която съдбата е била достатъчно благосклонна да ни позволи да открием един в друг. Винаги търсех някой, нещо, което да запълни това празно място, да отговори на въпроса защо съм тук. С тебе узнах отговора.

— Аз също открих съвършенството с теб. — В очите й блестеше цялата й любов, а милувките й съдържаха цялата нежност на света.

— Ела, само на няколко крачки ни чака раят — каза той с дълбок глас, разкъсван от вълнение и желание.

Ръка за ръка, те тръгнаха към леглото, а желанието я изпълваше цялата, изваждайки я от самоконтрол. Тя се обърна към него. Ръцете й нежно се плъзнаха по жилетката му и за негово удоволствие започнаха да разкопчават копчетата. Желанието му нарасна неописуемо, когато тя нетърпеливо смъкна дрехата.

— Искам да почувствам кожата ти върху моята и коприната на гърдите ти, и… тук — рече Карес с палава усмивка, бавно спускайки ръка надолу по корема му към твърдия, пулсиращ символ на неговата мъжественост. — О, това също го искам — каза закачливо тя, а в същото време малките й ръце галеха члена му, а стоновете му изпълваха ушите й като най-сладка музика.

— Ако продължаваш да говориш така, моя красавице, няма да бъда отговорен за действията си. Всяка частица от мен крещи да се съедини с теб — шепнеше той, а очите му горяха като въглени.

— Това искам и аз.

Тя го погледна, след това се обърна и се намести в леглото.

Гледката на изящния й гръб и виненочервената лилия, която гореше върху чувствителното й рамо, разкъса сърцето му. Трябваше по някакъв начин да бъде там, да не позволи на това ужасно нещо да се случи. После, когато тя погледна към него с чувствена усмивка, с леко разтворени бедра, предизвикателството се оказа твърде силно. Тя усети, че Люсиен я сграбчи за кръста и потънаха в леглото. Ръката му раздели бедрата й и той нахлу в сладките й, влажни глъбини. Това я изненада, след това й се стори прекрасно. Усещаше тялото му да се плъзга по нея, пленявайки й. Каква наслада — да усеща цялата дължина и твърдост на члена му вътре в себе си, в най-интимната част от тялото си.

— Пак, пак! — викаше тя, докато той се движеше бавно навън и навътре, вкарвайки целия си член. Изпълваше я така, че тя чувстваше, че няма да издържи повече, след това се отдръпваше, оставяйки я празна.

— Не мога да издържа дълго така — простена той и я обърна с гръб към себе си.

Тя лежеше по очи, а ръцете му не спираха. Те галеха гърба й, красиво закръглените й задни части, копринените й крака. Твърдите косъмчета по краката му докосваха до нейните и възбуждаха всеки нерв. След това ръката му влезе между бедрата й, разтваряйки чашката на интимното й цвете, галеше, притискаше я, което я караше да потъва все по-дълбоко във възбудата.

— Пусни го да влезе — промълви той, като обходи с език ухото й, докато тя се разтваряше за него, предвкусвайки пътешествието в рая.

И Карес се отдаде на обхваналите я усещания. Ръката му дразнеше малката пъпка на страстта, след това навлезе в нея, показвайки й неизпитани досега нюанси на любовта. Тя се гънеше и извиваше в ръцете му. С извита в екстаз глава, тя го видя да се изправя срещу нея, да я наблюдава, да се убеждава в насладата, която й дава. Извика високо името му с изключителна възбуда и удовлетворение.

— О, моя прекрасна Карес, какво чудо си ти! Твоята вродена чувственост е като цвете, което се разтваря с все по-голяма красота — каза й той, като я гледаше да лежи изтощена в леглото.

Косата й се разстилаше около нея като коприна.

— Искам завинаги да те запомня така.

Черните му очи я поглъщаха. Тя лежеше и все още дишаше тежко от изживяното удоволствие. По копринената й кожа блестяха капчици пот. Тези настойчиви очи й се усмихваха, докосвайки я също като милувката на пръстите му.

— Говориш така, като че ме напускаш — тя му се усмихна закачливо.

Независимо от току-що изживяното пълно удовлетворение, тя почувства, че в нея отново се надига страстно желание. Как бе възможно той да я възбужда само с поглед?

— Животът е пълен с раздели и щастливи съединения, като това, тази нощ — отвърна Люсиен със загадъчен тон, който не й подсказа нищо.

Думите бяха толкова красиви, а устните му, оказали се върху нейните, така меки, че тя забрави, че не й е отговорил. Горещите му устни разтвориха нейните. Езиците им се срещнаха. Ръцете му обгърнаха финото женско тяло.

Топлината му запали огъня в нея. Ръцете й се спуснаха по мускулестия му гръб, след това към задните му части, притискайки ги към себе си. Стон се изтръгна от гърлото й, като усети втвърдилия се член до слабините си.

Желанието я обхвана още веднъж, отдадена на прегръдката му, опиянена от наркотичната му целувка. Тя пак бе жадна за екстаза, който можеше да изпита само с него, но този път искаше да го почувства изцяло в себе си, за да я задоволи с дължината си.

— Сърце мое, изпълни ме! — стенеше тя, извивайки се под горещите му устни, които докосваха шията й.

Неговият стон на капитулация прозвуча като химн на любовта, когато той се подигна над нея, разтвори я и я превзе. Тя отвърна на нахлуването му, забивайки нокти в стегнатия му таз.

Люсиен се стремеше към очакващите го глъбини, загубил контрол пред изгарящата от страст жена под него, която не се срамуваше от силното си желание. Той я обожавайте в този момент на превземане, когато тя му предаваше всичко. Когато се предаваше, тя бе сигурна и в неговата капитулация. Какво друго би могъл да иска един мъж от любимата си, освен този страстен отговор и приемането на всеки нюанс от тялото и душата му.

— Обичам те, моя красива Карес! — прошепна той, движейки се в нея.

— Обичам те, съпруже мой, Люсиен! — простена Карес, като тръпнеше с всяка част от тялото си.

Тя започна да се движи заедно с него, позволявайки на изключителното усещане да я обземе, чувствайки твърдия му, пулсиращ член да влиза в нея отново и отново. Влезли в един и същ ритъм, те изпълняваха танца на възторга под звуците на музика, която само душите им чуваха. По-бързо и по-бързо, двамата се издигнаха до чудото на върховното удоволствие. Екзалтираните им викове се сляха в един, когато достигнаха върха на съвършеното движение.

Думите бяха ненужни, тъй като нямаше думи, които да изразят това, което бяха изпитали. Телата им, сърцата им, най-съкровените части от техните същества общуваха по начин, който не включваше речта.

Те лежаха прегърнати един до друг и знаеха, че няма значение какво още ще им поднесе живота. Беше им даден най-ценният дар от съдбата, да преживеят пълното съединение на телата и душите. Ако животът им прекъснеше в този миг, те нямаше да съжаляват, тъй като бяха изпитали съвършенството, за което други само мечтаеха. Това преживяване превъзмогваше всяка болка, всяка самота. Съдбата им се беше доверила и им бе поднесла този дар…

Мъгла обгръщаше къщата, когато камбаните на църквата отброиха дванайсетте удара на среднощния час. Карес и Люсиен утихнаха, погълнати от съня и един от друг.

Един полуизгорял в камината пън падна и разпръсна искри около себе си, след това изгоря и се превърна в тлеещи въглени. Бруно се претърколи, потънал дълбоко в кучешките си сънища, а Бланш, свита в един стол, зарови нос в елегантната си, бала лапа, също дълбоко заспала.

Яркото утринно слънце разпръсна мъглата и се промъкна в стаята, където Карес спеше сама. Потокът светлина най-накрая я събуди. Тя отвори очи и се загледа в празната възглавница на Люсиен. Само вдлъбнатината и слабото ухание показваха, че е бил там.

Протегна ръка и докосна мястото, където е лежала главата му. Тя се премести на мястото му и зарови лице във възглавницата му. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че той е тук и я държи в прегръдките си.

Почукване на вратата я извади от мечтите й. Тя седна в леглото и извика:

— Какво има?

— Аз съм Нинон, мадам. Нося ви закуската — извика жената зад затворената врата.

— Моля, влез — каза Карес, завивайки се с чаршафа, понеже беше гола.

След като Нинон отвори вратата, тя видя на пода нощницата си на купчина заедно с халата. Дрехите на Люсиен ги нямаше.

— Добър ден, мадам. Слънцето е изгряло и денят е чудесен.

— Точно това ме събуди, прекрасната слънчева светлина, която, ме огря — отвърна Карес, а жената постави подноса пред нея.

— Да направя ли нещо за вас, мадам? — попита Нинон, като й наливаше чаша горещо кафе.

— Може би Бруно ще иска да излезе, а виждам, че Бланш спи също като господарката си.

— Кучето излезе заедно с мосю тази сутрин — каза усмихнато Нинон. — Мосю ме помоли да ви предам това.

Тя й подаде сгъната на две бележка.

— Мерси, Нинон. Това е всичко засега. Нека след час Паскал да ми донесе вода за къпане.

— Много добре, мадам.

Нинон направи пауза, след това, преди да излезе, се обърна пак към Карес:

— Мадам, Мариет е променила решението си и иска да работи като икономка и камериерка. Ако все още искате да я наемете, тя ще дойде, когато пожелаете.

— Разбирам, но защо е променила решението си?

— Сега… сега, когато магьосницата е мъртва, тя не се страхува да работи в къщата.

— Добре, Нинон. Нека сестра ти дойде следобед. Ще си бъда вкъщи през целия ден.

Значи Мариет смяташе, че Доминик стой зад странните събития в тази къща. Тя се надяваше жената да е права, но някакъв инстинкт й подсказваше, че не е била Доминик. Дано да грешеше.

— Тя ще бъде много доволна, мадам — отговори Нинон.

Карес не забеляза кога тя напусна стаята, тъй като се съсредоточи в посланието на Люсиен.

Скъпа,

Прости ми, но мислех, че ще е по-лесно да замина, докато спиш. Трябва да напусна Нови Орлеан за седмица, но ще се върна, за да дойда с теб на бала с маски.

Обичам те!

Люсиен

Объркана, тя заоглежда стаята, сякаш щеше да го открие, застанал някъде, като снощи. Почувства, че нещо стяга гърлото й. Идваше й да крещи от болка. Той пак беше заминал, без дори да определи посоката. Само едно обещание да се върне за бала и написаните с решителния му почерк думи „Обичам те“, само това й беше останало от него, с изключение на слабата миризма в леглото, която напомняше за изминалата нощ.

Като оглеждаше стаята, Карес забеляза, че пликът с кралския печат липсва. Беше го взел със себе си.

Тя се обърка. Мъжът, който обичаше с цялото си сърце, беше енигма, мистерия. Когато беше с него, любовта и страстта му побеждаваха всякакъв разум. Нищо друго нямаше значение, когато бяха заедно. Целият свят бе в прегръдките му. Но когато я напускаше, съмненията започваха да я преследват.

Спомни си как я изненада снощи, влизайки през тайния вход и си помисли, че някой е използвал този вход, за да внесе змията, която бе сложена в гардероба й. Тя потръпна от отвращение. Надяваше се Мариет да е права и това да е била Доминик или някой, който работи за нея. Тя беше мъртва и Мариет беше права — магията на вуду трябваше да престане.

Тя беше мъртва, повтаряше си Карес, поднасяйки до устните си чашата с трепереща ръка. А висок французин е бил видян да напуска дома й сутринта, когато е била убита.