Даян Робинсън
Самотникът и лилията (16)

13.

Мъглата сякаш се бе надиплила около верандата на долния етаж, правейки гледката, която се откриваше през отворените крила на френската врата в лятната трапезария, наистина зловеща. Всеки звук като че отекваше в тишината на неясната привечер.

Атмосферата в стаята бе обтегната, защото унилото време сякаш бе пръснало своето заклинание над всеки един от седящите до елегантно подредената маса. Разговорите бяха просто нескопосани опити на някой от гостите да прекъсне натежалото мълчание, което повече не се издържаше.

Карес чувстваше, че всяка частичка от нея е обхваната от съмнения, заради това, което бе направила. Тя се вслушваше във всеки звук, който би могъл да бъде част от церемонията на африканците. Забеляза с тревога, че Люсиен е потънал в някакви свои мрачни мисли в другия край на масата. Неговият тлеещ тъмен поглед се бе спрял на пламъчетата на свещите в сребърния канделабър, поставен до него.

— Ще провеждат ли в бараките си тази вечер обичайната церемония? — стресна всички гласът на Филип, а Карес подскочи, събаряйки чашата си с вино. Тя се бе втренчила, неспособна да помръдне, докато червеното вино се разливаше по бялата покривка като кръв.

— О, Божичко! — възкликна Соланж и се прекръсти. — Разливането на вино предсказва, че ще се лее кръв.

— Господи! Стига с тия глупости — предупреди я Люсиен, процеждайки думите през здравите си бели зъби.

— Никакви церемонии няма да има тази вечер в бараките, нито пък ще се говори повече за суеверия тази вечер.

— Наистина, скъпи Люсиен, вие се държите като човек, комуто нещо тежи на сърцето — отбеляза Соланж с лека усмивчица. Нейната отнесеност, дължаща се на брендито, изпито през следобеда, изчезна при възможността за словесен дуел с красивия домакин. Той продължаваше да я привлича. И тъй като така и не беше я вкарал в леглото си, сега Соланж търсеше отмъщение, заяждайки се с него.

— Защо сте отменил церемонията на робите? — настоя Филип, без да позволява темата да бъде сменена, дори след като прислужницата почисти разлятото вино.

— Щеше да е опасно в тази мъгла — отвърна Люсиен, без дори да поглежда Филип, но впил поглед в Карес в другия край на масата.

Погледът на тези пронизващи абаносови очи сякаш минаваше право през нея. В полумрака на стаята те като че ли блестяха на светлината на свещите като страховития поглед на някой хищен звяр, а той все така си оставаше загадка, енигма. Защо я гледаше така настойчиво? Този нетрепващ поглед почваше да й лази по нервите, които и без друго бяха опънати до краен предел.

— Тук има нещо — каза Соланж, надушвайки тайната. — На всички така ни се искаше да видим истинска вуду церемония, при това в навечерието на празника на Вси светии. Колко любопитно би било.

— Боя се, че Сан Рьогре е твърде нелюбопитен — отвърна Люсиен, хвърляйки само бегъл поглед на Соланж, преди отново да впери магнетичните си очи в Карес.

— Може пък и да не ви се наложи да пропуснете своята вуду церемония, Соланж — й каза Филип, а кехлибарените му очи се присвиха в неприязън, когато погледна Люсиен. — Без значение какво точно сте разпоредил, африканците ще направят церемонията си, дори затова да им се наложи да се скрият в блатата, далеч от погледа ви.

Това подмятане беше толкова близко до истината, че Карес усети как коленете й отмаляват. Наложи й се да прибере ръце в скута си, за да не видят другите, че те треперят.

— Дали пък Филип не е прав? — попита Соланж Люсиен с нарастваща възбуда.

Широките, покрити с коприна рамена на Люсиен потръпнаха едва доловимо.

— Може би. И ако искате да се разходите из блатата в тази мъгла, то аз не мога да ви спра, Соланж.

— Въобще не сте забавен, скъпи. Загубил сте онова ваше много опасно излъчване. — Соланж нацупи малките си подли устни, флиртувайки с него.

— Сега имам своите отговорности — каза той дрезгаво, хвърляйки на Карес поглед, който бе не по-малко интимен от една целувка.

— Станал сте скучен — произнесе категорично Соланж, като че това беше най-тежката обида. — Просто не знам как издържате брака с такъв скучен мъж, Карес.

— Той е най-очарователният и необикновен мъж, който някога съм срещала — отговори й Карес с пресъхнало от страст гърло.

Люсиен я погледна с очи, които изглеждаха огромни на фона на бледата скована маска на неговите съвършени черти. Те пламтяха от копнежа му по нея, после една лека усмивка разчупи чувствените му устни и се стопи за миг в далечното, мраморно изражение на невероятно красивото му лице.

Нейните ръце болезнено желаеха да се докоснат до него, да почувстват как копринените му коси се разливат като студена вода по пръстите им, да усетят мъжествената грубост на хладните къдрици по гърдите и бедрата му. В мислите си тя се плъзгаше по мускулестото му тяло, припомняйки си допира, вкуса и миризмата на формите, кои го обожаваше. Карес искаше да усети ръцете му по кожата си толкова силно, че желанието й се превръщаше почти във физическа болка. Тези далечни черги трябваше да се смекчат от силата на неговата страст, тези устни трябваше да шепнат името й отново и отново, да го крещят с вик, изтръгнал се от душата му.

— Скъпа моя съпруго — каза тихо той с глас, превърнал се в дрезгав шепот от вълнението и вдигна чашата си в нейна чест.

— Но моля ви, имам чувството, че ви притеснявам в спалнята ви, Люсиен — оплака се Соланж с гримаса на неприязън върху стиснатите си устни.

— Соланж — каза нейния съпруг. В тази единствена дума се съдържаше предупреждение.

— Аз искам само да погледам гази вуду церемония. Ще бъде чудесна тема за разговор през зимата в Нови Орлеан. — Тя се изправи, избутвайки ореховия стол с гневен ритник на обутите си в сатенени пантофки крака, преди някой от мъжете да е успял да я спре.

— Изглежда ни предстои една малка разходчица из покритите с мъгла блата след вечерята — въздъхна Пиер-Франсоа дьо Водрюл, ставайки на крака.

Филип и Люсиен го последваха.

— Ще ви се отрази добре на храносмилането — промърмори Соланж, потупвайки съпруга си по леката издутина, която се подаваше над сините му копринени бричове.

— Няма да е зле да обуете ботушите си за езда. Почвата ще бъде доста влажна на много места — каза Люсиен, поглеждайки със съжаление губернатора и неговите елегантни обувки със сребърни катарами. — Вие също, Соланж.

— Глупости, ако съсипя тия, имам още много други — се запъна инатата жена, твърдо решена, че нищо няма да я спре да направи това, което знаеше, че Люсиен не иска тя да направи.

— Мога лично да го потвърдя, още повече че тя донесе повечето от тях със себе си от Нови Орлеан — каза съпругът й е кисела усмивка.

— Няма ли да дойдеш с нас, Люсиен? Все пак ти си наш домакин — изсъска срещу него Соланж от мястото, където бе застанала заедно с Филип и съпруга си.

— Ще ви настигнем по-късно, Соланж — отвърна раздразнено Люсиен. — Знам къде ще ви заведе Филип, но аз и Карес искаме да обуем нещо по-подходящо за подобно изпитание.

— Както желаете — каза Соланж, тръсвайки закръглените си рамене. — Хайде, Филип, вие ще водите.

— Да ги оставим да вървят, накъдето са намислили — каза Карес, изправяйки се, след като Люсиен отмести стола й.

Техните гости бяха изчезнали в мъглата.

— Ти ме изкушаваш, малката ми, но един господ знае къде ще ги отведе този глупак Филип — отвърна той, поставяйки ръце на раменете и, докато горещите му устни търсеха пулсиращата точка в основата на шията й. Върхът на езика му направи страстно кръгово движение по копринената й кожа.

Карес почувства как сърцето й заби възбудено, когато той застана толкова близко зад нея, че тя усещаше топлината на неговото тяло, която пареше всеки отделен нерв по кожата й. Пръстите й се вкопчиха в облегалката на нейния стол, за да противостоят на отмалата, която бе изпълнила крайниците й. Нищо друго нямаше значение, освен това, че устните на Люсиен галеха шията й, а ръцете му я притискаха страстно. Светът започваше и свършваше в кръга на тяхната прегръдка.

Колко време са стояли така, потънали в безбройните усещания, които ги бяха залели, така и нямаше да разберат. Изведнъж резкият лай на Бруно ги измъкна от унеса. Кучето се бе появило иззад стола на Люсиен и сега бе вперило поглед през отворената френска врата в мъглата. Козината на гърба му беше настръхнала, когато той вдигна огромната си рошава глава и зави с първобитния вопъл на своите предци. След това тръгна бързо към вратата, където застана на пост, препречвайки входа; бърните му се извиха назад и зъбите му се оголиха в дива гримаса на предупреждение към всеки, който би дръзнал да влезе без разрешение.

— Какво вижда той? — попита Карес, шепнейки изплашена. Отново почувства как косъмчетата по гърба и врата й се изправят под напора на първичния инстинкт за самосъхранение.

— Мисля, че по-скоро усеща нещо — отвърна Люсиен напрегнато. Той притисна за малко раменете й в желанието си да я успокои.

— Добре, момчето ми, добре — заговори Люсиен на животното с нисък, успокояващ глас, като леко го галеше.

Карес застана до мъжа и кучето. Това не беше нощ, в която да й се иска да остане сама, пък било то и в другия край на стаята. Тя не виждаше нищо, като се взираше в мъглата, която обвиваше по-ниските клони на дъбовете. Каквото и да бе усетил Бруно, то бе отвъд човешките възприятия. Тя едва не се извърна, когато го забеляза. Това бе една сфера от светлина, която сякаш танцуваше по поляната до блатата, сега почти невидима от мъглата.

— Боже мой! — възкликна тя, усещайки как Люсиен се изправя до нея. — Виждаш ли това?

— Да, наричат го feu follet^[1] — обясни той, но гласът му бе напрегнат.

— Какво е „feu follet“? — думите на Карес прозвучаха като ужасен плач, защото танцуващата светлинка й приличаше на капризно видение.

— Това е мистериозното огнено кълбо, което се появява от блатата, вероятно защото там има гниеща растителност в изобилие. Може често да бъде забелязано нощем в блатата, а понякога се случва да се появи и в разчистени пространства като ливадата до къщата на ръба на тресавището. — Гласът му този път беше твърд и той я притегли по-близо до себе си.

Тя посрещна с благодарност успокояващата топлина на тялото му и се загледа във видението, което изчезваше в мъглата. Бруно, явно загубил интерес към сцената, отиде до масата, където започна да търси остатъци от храната.

— Дори Бруно реши, че не си струва да преследва един блуждаещ огън — пошегува се Люсиен, опитвайки се да прогони страха от очите й.

Какво ли й бе казала тази отмъстителна вещица Соланж, докато бяха отсъствали сутринта? Той усещаше, че тя се чувства несигурно около него и болка прониза сърцето му, когато си помисли, че тя може би се страхува от него.

— Ако Соланж го види, сигурно ще бъде изумена и ще се убеди, че този път наистина е видяла дух — се опитваше да представи всичко като шега Карес, тъй като Люсиен бе пожелал същото, но коремът й все още бе свит на топка.

— Трябва да тръгна след тях, скъпа. Филип не познава пътеките през блатата така добре, както аз. Може би дори сега, докато говорим с теб, те вече са се загубили. Ще е по-добре ти да изчакаш в салона, докато аз отида да ги потърся. Там не е място за теб. Сечището притежава някаква ужасяваща атмосфера, на която не искам да ставаш свидетелка, защото мястото е неприветливо дори на дневна светлина. Мисля, че само Соланж би могла да сметне подобна нощна разходка за увлекателна. Тя винаги е в търсене на някакво възбуждащо усещане, но възприятията й за това са твърде ограничени и лесно се отегчава — каза той с глас, в който се прокрадваха презрение и сарказъм.

— Няма да ме оставиш сама в тази къща — поправи го Карес. — Не ме интересува колко зловеща е атмосферата там, нищо не може да е по-лошо от това да остана тук сама. Хайде да се качим горе и да облечем нещо по-подходящо. — В гласа й се долавяше твърдост, която му подсказваше, че няма смисъл да спори.

— Не забравяй, скъпа, че съм те предупредил — каза той гробовно, с отсянка на нещо, което би могло да бъде отчаяние или примирение, стаено в тъмните му очи, и те излязоха от стаята.

Когато тя облече с помощта на Фантин сивия си ленен костюм за езда и кожените ботуши. Люсиен вече също бе обул своите високи до коляното ботуши. Появи се слаб ветрец, който разнесе част от мъглата, макар че тя все така се стелеше над гъстата растителност на блатата. Те бяха освободили Фантин за нощта и видяха как тя изтича през градината по посока на кухнята, където се намираха стаите на женската прислуга.

— Насам — каза Люсиен на Карес и те тръгнаха по пътеката, която едва се виждаше на светлината на надупчения калаен фенер, който той носеше в едната си ръка.

Пътеката свърши с конюшните и помощните постройки, граничещи с края на мрачното благо. Карес чувстваше, че вятърът набира сила, тъй като вече развяваше полите й и огромните клони на дъбовете бяха почнали да пращят и проскърцват при допира си един в друг, издавайки печални звуци. Когато минаваха край бараките на робите, тя видя, че всичко там е утихнало, но не защото те спяха, а по-скоро защото в тях нямаше никой. Всички ли бяха отишли на това празненство, за което тя бе дала разрешение да се състои?

— За пръв път в живота си и Филип да е прав — изкоментира Люсиен хладно, също виждайки, че бараките са празни.

Карес се поколеба само за миг, след като той й направи знак да го последва в тунела, образуван от дъбовите и кипарисови дървета, покрит с мъх, откъдето започваше блатото. Доловил страха й, той протегна ръка, която на светлината на фенера бе придобила бронзов оттенък. Усещайки как тези мазолести пръсти сграбчват ръката й, тя сякаш почувства, че част от силата му се прелива в нея и престана да се страхува. С този невероятен безстрашен мъж до себе си, който познаваше блатата като дланта си, както бе казала Соланж тя нямаше от какво да се бои.

— Трябва да вървим по тази пътека, докато стигнем до „cheniere“, където си мисля, че са решили да проведат тази своя тъй наречена церемония.

— Какво е това „cheniere“! — прошепна Карес, макар да не знаеше защо, шепти. Благото й изглеждаше като зловещо, забранено място, в което не би трябвало да се опитват да проникнат.

— Cheniere е могила от раковини, доста голяма могила, която стои там от незапомнени времена. Обикновено на тези могили има по няколко вечнозелени дъба, точно както и на тази, но на нея има и още нещо. — Той спря на тясната пътека, вдигайки фенера така, че тя да може да види лицето му. — На тази могила има един гроб, гробът на моята първа съпруга Аурора.

Карес усети как дъхът й заседна в гърлото. Тя се вгледа в тези черни очи, които не отбягваха погледа й. Видя в тях тъга и разкаяние, усещане за обреченост и малко след това хладно отдръпване, като че ли охладнявайки към нея, той нямаше да й даде възможността да го отблъсне.

— Точно за това не исках да идваш с мен. Исках да запазя тайната за смъртта на Аурора още известно време, докато се опознаем по-добре, разбира се. Тя се самоуби. Точно затова не е погребана на светената земя на семейното гробище. Филип настоя да я погребем тук, защото това било любимото й място в Сан Рьогре. Разбира се, доста по-късно открих, че тя е изповядвала тази африканска религия. Дори е била водачка на групата роби в плантацията. Филип казваше, че ставайки тяхна жрица, тя преодоляла страха си от тях. Не бях разбрал колко страшно е било за нея в действителност да остава сама в имението, докато не стана прекалено късно.

„Някои казват, че е било убийство“. Тези думи се въртяха из съзнанието й, когато гледаше Люсиен. На трепкащата светлина на фенера, разпръскващ мрака в това потискащо блато, се виждаше само бледото му лице. Тя облиза устните си, които бяха така изсъхнали, че й пречеха да говори.

— Знам това — успя да отвърне тя.

— От кога? — попита той, а погледът му прикова очите й със силата на вълнението.

— В деня, в който идвахме насам от Нови Орлеан с плоскодънната лодка — започна Карес. — Ивон ми каза за слуховете, които е чула. Беше решила, че ще е по-добре да ги науча от нея, отколкото от някой непознат. Тя ме умоляваше да не им позволявам да ме изплашат или да се набъркат в моя брак с такъв добър човек.

— А ти успя ли? — каза той дрезгаво.

— Да, защото както ти казах, не се плаша лесно. Познавам ужаси, които другите дори не могат да си представят — каза тя простичко. — Освен това тя каза, че ти си добър човек, а ти наистина си добър с мен.

В тъмните му очи проблесна толкова пронизваща, оголена болка, че Карес се отдръпна. Той погледна към нея, сякаш искаше да каже нещо, но просто преценяваше последствията.

— Изправен съм пред такава смелост и вярност. Може би някой ден ще се почувствам достоен за тях — каза й с глас, изпълнен с някакво странно чувство и след това поднесе ръката й към устните си.

Снишавайки фенера, той се обърна, без да пуска ръката й и я поведе навътре в блатото, към могилата и гроба на Аурора. Карес не можеше да разбере как той усеща накъде трябва да вървят, защото пейзажът около тях й приличаше повече на декорите на кошмар, но Люсиен явно се чувстваше като у дома си сред неземната буйна растителност на гората и блатото. Усукани лози, дебели колкото човешка китка, се бяха увили около древните дънери на дърветата, спускайки къдрици от клони, протегнати като ръце. С навлизането навътре в блатото въздухът ставаше все по-тежък от миризмата на гнило и уханието на цъфтящите лози. Под техните ботуши по пътеката, макар и отъпкана от ходилата на много роби, се разстилаше плесен от нападалите листа. Навсякъде Карес усещаше влагата, капките вода по листата, по увитите лози и по перестите листа на кипариса.

Те вървяха по криволичещата, виеща се пътечка и достигнаха до едно голямо кипарисово дърво, в чиито корени, протегнати вън от задушаващата вода на блатото за глътка въздух, Карес се спъна. В този момент тя видя пред себе си червено сияние и чу барабаните, биещи в изнервящ ритъм, който едновременно я плашеше и я караше да се унася. И без да е била там, тя разбираше, че това са звуците на Африка. Те нашепваха за традиции, чувственост и свобода.

Люсиен спря на ръба на това, което бе нарекъл cheniere. Те двамата все още бяха скрити от гъстата растителност и наситения мрак на блатото.

— Миризмата идва от казана, в който варят тафия. Трябва да се придвижим внимателно напред. Мога само да се надявам, че Цвайг им хвърля по едно око, както обикновено прави в такива нощи. Независимо от това, което ще видиш, не бива да отронваш и звук. Тафията е силен ром, който те си приготвят. Не знаем от колко време вече го пият. Нито звук — предупреди я той и не помръдна, докато тя не прошепна, че го е разбрала.

След като се приближиха, там ги посрещна гротескна гледка, която сигурно надхвърляше дори въображението на Данте. Един стар африканец стоеше до белия надгробен камък, издялан от мрамор и приличащ на малка, зловеща детска къщичка за игра, и свиреше на някакъв инструмент с две струни. Беше покрит с нещо подобно на змийска кожа. До стария роб бяха застанали трима млади мъже, които биеха барабани, направени от големи изсушени кратуни и череп, който приличаше на кравешки. Използваха и някакъв странен инструмент, направен от черепа на алигатор. По странните барабани бяха опънати кожи, които им придаваха тази особена, плътна вибрация. Върху надгробния камък бе поставена голяма клетка, от която се носеше зловещ шумолящ звук. Африкански мъже и жени танцуваха около гроба в ритъма на музиката. Мъжете бяха облечени само с червени препаски, а жените носеха къси облекла, направени от яркочервени кърпи, зашити една за друга по някакъв специфичен начин, а главите им бяха покрити с пъстри тюрбани. Светлината на огъня пръскаше техните дълги сенки върху белия мрамор на гроба.

Докато Карес и Люсиен наблюдаваха танцьорите, прикрити от гъстата растителност на блатото, от индигово черните облаци се показа луната. Нейният блясък само направи сцената още по-зловеща, посребрявайки мъха, който висеше от клоните на дъба, надвесени над надгробния камък. Сега те сякаш фосфоресцираха на тази странна светлина. Това като че още повече възбуди танцьорите и те започнаха да се кривят и гърчат в конвулсии, а въздухът се изпълни с техните дрезгави крясъци. И други, появили се откъм дърветата, се присъединиха към тях. Те всички се събраха в странен спираловиден кръг около надгробния камък, блестящ на алабастровата светлина на луната.

— Боже — прошепна Люсиен, стискайки здраво ръката на Карес. — Видях и останалите от другата страна на могилата. Погледни през дърветата, на лунната светлина може да се види част от роклята на Соланж. Тия глупаци! Та те дори не се опитват да останат скрити. Хич не ми харесва атмосферата тази вечер, дивашка е. Това не е място, където французите са добре дошли.

Обръщайки се към мястото, което той посочи, тя видя проблясването на коприна между дърветата, осветени от луната, която сега се намираше точно над тях. Карес се зачуди дали те също намираха тази сцена толкова ужасна и плашеща, колкото бе тя за нея. Ако Соланж беше търсила ново екзотично приключение, то тя не бе останала разочарована.

Когато луната огря раковините на могилата, избелвайки ги така, че те заприличаха на кости, барабаните започнаха да ускоряват своя ритъм. Танцьорите разтвориха своя кръг, щом от тъмните сенки в източната част на сечището се зададе процесия. Няколко от най-силните полски работници носеха грубо изработен покрит стол, в който се виждаше седяща фигура. Когато излязоха на лунната светлина, Карес усети как дъхът й секна в гърлото, защото седналата фигура с царствена осанка беше Доминик.

— Доминик ли е сега тяхната върховна жрица? — прошепна изумено Карес към Люсиен.

— Да, казах й, че не искам това събиране да се състои тази вечер — каза Люсиен троснато. — Специално я помолих, а тя не е зачела желанието ми. Това не е в неин стил, но явно за нея вуду е по-важно от лоялността. Тя е свободна жена и може да постъпва, както намери за добре. Но и представа нямах, че още се бои от силата на Аурора.

Карес не можеше да обуздае треперещия спазъм в себе си, появил се при мисълта, че Доминик я беше изиграла със своята историйка за слуховете за бунт на робите, за да може да постигне собствената си цел. Церемонията по успокояването на духа на Аурора беше толкова важна за нея, че беше готова да излъже, за да може тя да се състои. Що за жена е била Аурора, за да предизвиква такъв страх дори седем години след смъртта си? И какво ли би си помислил Люсиен, ако узнаеше, че е позволила да я измамят, че бе била достатъчно наивна, за да даде съгласието си тази церемония да се състои въпреки неговото нежелание…

— Добре ли си? — попита Люсиен със загрижен глас щом усети, че тя трепери до него.

Знаеше си, че трябваше да настоява тя да остане в къщата. Карес не бе живяла достатъчно дълго в Луизиана, за да разбере това, което виждаше.

— Странно наистина, трябва да призная, че съм доста смутена да открия, че една жена, която е била до мен няколко месеца като моя лична прислужница, е вуду жрица — отговори Карес, свивайки недоверчиво рамене. — А ми се струва, че виждам и Фантин в далечния край на кръга. Всички африканци в Сан Рьогре ли са последователи на тази религия? — Гласът й потрепери от осъзнаването на факта, че те всички бяха тук, танцувайки, движейки се под първобитния ритъм на африканските барабани. Никога Луизиана не й бе изглеждала толкова чужда, толкова плашеща.

— Те не ти мислят злото — увери я Люсиен. — Тяхната религия е много важна за тях, как го е и нашата за нас и дори може би още по-важна, защото всичко друго им е отнето. Сега това е единственото нещо, което притежават — призна нерадостно той.

Полските работници свалиха покрития стол върху тебеширенобелите раковини на могилата, за да може Доминик да слезе. С царствена грация тя стъпи върху раковините, облечена в яркочервена дреха от коприна, покриваща стройната и фигура от дясното рамо над гърдите й до средата на бедрата. Носеше тюрбан от златиста коприна на главата си, вързан така, че краищата стърчаха стегнато във въздуха. Краката и ходилата й бяха боси, но около глезените й бяха поставени гривни със звънчета, които подрънкваха при всяка нейна стъпка към гроба на Аурора.

Карес усещаше напрегнатия Люсиен до себе си, докато двамата гледаха как грациозната фигура се приближава към гробницата. Когато тя застана точно пред нейните гравирани врати, те чуха да се разнасят думите на заклинание.

— Dancez Calinda! Badoum! Badoum!

Думите на заклинанието, подети от африканците, се понесоха из горещия влажен нощен въздух като сивия дим от кладата. Зловещите звуци сякаш се смесиха с блатото, идвайки отвсякъде. Те ги заобикаляха.

— Господи, не! — един дрезгав мъжки глас се извиси над думите на заклинанието, когато Доминик измъкна от дрехата си дълъг крив нож и го вдигна високо във въздуха.