Даян Робинсън
Самотникът и лилията (3)

1.

„Омагьосана съм от присъствието на един самотник.“

Шекспир, „Хенри IV“

Нови Орлеан, Луизиана

Юни 1749

— Вижте! Ето там, мадмоазел, Нови Орлеан! — извика с ентусиазъм старият моряк към дребната млада жена с отчаян вид, облегната на корабните перила, загледана в буйната тропическа растителност на приближаващия се бряг.

— Почти стигнахме, това е истинско чудо — измърмори Карес де Вилие, отмятайки един кичур от изпотеното си чело.

Макар че беше все още юни, горещината бе невероятна. Тя се бе спуснала над нея, изсмуквайки силата сякаш направо от костите й. Карес бе насочила безстрастния си поглед към реката, където една бяла чапла, кацнала на кафяво охрената повърхност, се навеждаше с елегантни движения да търси храна. Белите очертания на птицата контрастираха приятно на непроходимата джунгла от блата с характерната за тях почти осезателна призрачно зловеща атмосфера. Господи, помисли си тя, потръпвайки, рай ли беше това или по-скоро адът на земята?

— Дълго пътуване беше, мадмоазел, но скоро всичко ще свърши и вие ще намерите убежище в манастира на сестрите урсулинки в Нови Орлеан. Те ще се грижат добре за вас, докато си намерите съпруг измежду всички ония щастливци, които ще се състезават за ръката ви — каза морякът убедено.

Тази крехка жена се различаваше от селските момичета, които, макар и добри по душа, бяха просто необразовани млади жени. Повечето от тях се надяваха да се възползват от възможността да си намерят съпруг измежду заселниците в Луизиана. Мадмоазел Вилие се различаваше от тях като хубавия коняк от евтино вино, появяващо се всеки ден на трапезата, размишляваше старият моряк, потривайки прошарената си брада. Тя имаше маниера и обноските на благородница и той можеше само да предполага какво я бе принизило дотам, че да се съгласи да пътува за тая непозната земя, за да стане съпруга на мъж, когото никога не е виждала.

Ръката на Карес се вкопчи в дървените перила, така че кокалчетата й побеляха. След като пристигнеше, тя щеше да има само няколко спокойни дни в манастира на сестрите урсулинки, след което от нея щеше да се очаква да си избере съпруг измежду мъжете, които щяха да дойдат за новите flues a la cassette. На младите жени бе дадено ковчеже, съдържащо зестра, подарена от краля, за да не отидат при бъдещите си съпрузи без покъщнина. Печална усмивка премина по разтрепераните устни на Карес, когато си спомни за простите, здрави дрехи в нейното сандъче. Някога тя бе носила най-изисканите коприни и сатен като наследница на една от най-старите и благородни фамилии във Франция, но всичко това бе изтръгнато от ръцете й с едно-единствено движение на кралското перо.

Поемайки дълбоко въздух, тя си заповяда да не мисли за нищо друго, освен за настоящето. Това бе трик, който беше използвала, за да запази присъствие на духа през дългите дни на пътуването през океана. Миналото бе мъртво, изгубено безвъзвратно. Тя се бе преродила с преместването си от парижкия затвор в манастира на урсулинките на Светата майка в Руан. Защото въпреки всичко искаше да живее, да успее да изгради един нов, свой живот. Бе решила да не се предава, независимо от това какви премеждия й бе отредила съдбата.

— Не ми прилича на Париж на Новия свят — измърмори младата жена, застанала до Карес.

Тънките й устни се изкривиха в отвращение при вида на мрачните кипариси и живата дъбова гора отвъд развълнуваните жълто-кафяви води на реката. Дърветата бяха потопили в мътната вода гирляндите си от сив мъх, който моряците наричаха „испанска брада“.

— Мисля, че това е поредното преувеличение, предназначено да привлече нови колонисти, Ивон — отговори Карес с ироничен тон. — Губернаторът може и да е маркиз, но не мисля, че дори Маркиз де Водрюл би могъл да се опълчи срещу тази дива природа и да създаде la petit Paris^[1] на бреговете на Мисисипи, макар във Франция да наричат това място Нови Орлеан. То изглежда така необитаемо, толкова диво и… самотно — завърши тя с въздишка.

— Вероятно е било глупаво от наша страна да се радваме, че не са ни свалили на брега заедно с другите на пристанището в Мобил — каза Ивон.

— Мисля, че нямахме голям избор в случая — добронамерено я поправи Карес. — Изглежда някои жени са били определени за Мобил, а други за Нови Орлеан, макар че не знам как точно са преценили това.

— Капитанът определено бе разочарован, когато отначало ти тръгна да слизаш в Мобил — изказа Ивон мисълта си на глас, тръсвайки медните си къдрици при спомена за това как се бе разтревожил този мъж и как бе мърморил, че ако не заведе госпожица де Вилие в Нови Орлеан, това ще бъде краят му.

— Останаха само осем от нас. Изглежда тук мъжете, които си търсят съпруги, не са чак толкова много като в Мобил — въздъхна Карес, неспособна сега, когато почти бяха пристигнали в Нови Орлеан, да приеме факта, че там, в зловещата джунгла, се намира мъжът, за който би трябвало да се омъжи. Това, че ще трябва да прекара остатъка от живота си на тази непозната суша като съпруга на мъж, когото все още не бе срещнала, надхвърляше границите на въображението й.

Гледайки мрачния сив мъх, развяван от лекия влажен ветрец, позлатен тук-там от алените лъчи на залязващото слънце, тя си припомни ония две тъмни призрачни очи и докосването на една ръка до бузата й. Непознатият, който я бе посетил в мрачната й килия в Париж бе отнесъл със себе си сърцето й. Как би могла да се влюби в човек, чието име дори не знаеше и от чието лице бе видяла ясно единствено едни изгарящи очи? Все пак между тях се бе случило нещо. Беше се появила внезапна искра, която все още я стопляше, макар и останала само в спомените й. Тя беше сгънала неговия плащ най-отгоре в сандъчето си и от време на време го вадеше, за да го притисне до лицето си и да усети слабия аромат, с който все още бе напоен. Силна болка я прониза, докато се питаше дали би могла някога да го забрави. Дали споменът за тяхната кратка среща нямаше да я преследва до края на дните й?

— Ах, petit Paris — произнесе Ивон, а всяка дума бе пропита от сарказъм, посочвайки просеката в гъстата гора и островърхата зелена тръстика, бележеща началото на Нови Орлеан.

Няколко груби постройки, едва видими през избуялата тропическа растителност, очертаваха разкалян път, тръгващ от груб насип. Църковната камбанария се издигаше в розово-виолетовото небе на късния следобед и обещаваше поне минимален досег с цивилизацията. Докато корабът пускаше котва в речния канал, двете млади жени разглеждаха оживения пристан и зеления площад, обграден от правителствени сгради и солидно изглеждаща църква с тухлени стени и каменна зидария отзад. Четвъртата страна на площада бе отворена към реката.

— Това е Плас Роял, госпожици — им каза старият моряк, преди да се заеме отново със задълженията си. — Вие сте у дома си.

 

Карес улови погледа на Ивон, когато младата жена сви рамене по галски, сякаш казваше — сега сме тук и нека извлечем най-доброто от положението. Карес й отвърна с кратка усмивка на съгласие и после отново се вгледа в оживения пристан, запълнен от какви ли не плавателни съдове — от големи фрегати до груби плоскодънни лодки, направени само от няколко свързани трупи. Карес с учудване установи, че дългият тесен съд, носещ се по водата, би трябвало да е кану, а хората, гребящи с леки, грациозни движения, са първите индианци, които виждаше. Миризмата, която тепърва щеше да свързва с Нови Орлеан, се носеше над водата, за да ги посрещне. Това бе богатата смесица от ароматите на река Мисисипи, свеж плодороден мирис на земя, чувственият парфюм на тропическите цветя и уханието на силно кафе.

— Елате, елате, деца мои — подкани ги мекият, но настойчив глас на една монахиня на средна възраст, облечена в сивата роба на сестрите урсулинки. Тя ръкомахаше към Карес и Ивон да я последват като квачка, която събира пиленцата си. — Време е да съберете вещите си. Ще слезем на брега, веднага щом малките лодки дойдат от пристана.

Карес слезе заедно с Ивон в трюма, за да открие своето сандъче и малката покрита кошница с подаръка на стария моряк. Вътре, свито на бяла топчица, лежеше мъничко, котенце. По време на пътуването корабната котка бе родила и Карес получи едно от котенцата. Старият моряк го бе поставил в скута й през един от лошите й дни, когато тя с часове не правеше нищо друго, освен да гледа в морето. Първата усмивка, която някога бе виждал на нейното нежно лице, му подсказа, че от този миг Карес и котенцето, което тя нарече Бланш, ще са неразделни.

— Чудя се дали мъжете ще чакат, за да ни мернат? — прошепна Ивон на Карес, докато се качваха на една от леките гребни лодки, появили се иззад сянката на един по-голям кораб. — Сестра Маргьорит ми каза, че това е нещо обичайно, когато се очаква кораб с изселени момичета.

Двете сестри, сестра Маргьорит и сестра Терез, бяха придружили младите жени от манастира в Руан до тук. Добродушните сестри трябваше да се уверят лично, че момичетата са пристигнали на местоназначението.

Карес се затвори в себе си още щом лодката, в която гребяха двама яки моряци, се понесе по водата с цвят на охра. Някъде там, в тази дива земя, беше мъжът, за когото трябваше да се ожени. За миг сълзи замъглиха очите й, защото тя знаеше, че това никога няма да бъде мъжът с тъмните очи, който бе откраднал сърцето й. Тя трябваше да го забрави, да го изгони от мислите си или това, което я очакваше, би се оказало още по-трудно, помисли си, хапейки долната устна, за да овладее риданието, опитващо се да я обхване.

Освен това вече нямаше време за мисли за старите болки и разочарования, защото скоро щяха да слязат на пристана, гъмжащ от какви ли не мъже, всеки един нетърпелив да види новите момичета, дошли от Франция.

Горещи вълни обгърнаха Карес, докато й помагаха да слезе от лодката. За миг тя усети как нечий боязлив, но алчен поглед изучава лицето и фигурата й, докато кръгът на тълпата сякаш се стесняваше около нея. Не обърна внимание на похотливите забележки и стисна с две ръце кошницата с котето, докато повдигаха сандъчето й от лодката, за да го поставят в краката й.

Похотливите лица, неприятната миризма, носеща се от някои от мъжете около нея, я задушаваше и тя почувства как надвисналото, изгарящо тропическо небе я притиска и сякаш изсмуква дъха от дробовете й. Точно когато си помисли, че ще изкрещи под напора на нарастващия страх, и че тълпата ще я разкъса, усети една ръка върху рамото си. Тълпата изглежда се смили, отдръпна се и Карес успя отново да поеме въздух.

— Мадмоазел, мога ли да ви помогна с нещо? — се осведоми един мъжки глас, докато нечии решителни, тънки пръсти обхванаха рамото й, измъквайки я от тълпата.

Когато се обърна, за да отговори, Карес почувства как нещо я разтърси. Дъхът заседна в гърдите й, беше шокирана и не можеше да откъсне поглед от дълбоките, привличащи тъмни очи, които би различила навсякъде, макар да не можеше да разпознае лицето.

— Вие! — въздъхна тя, а изумлението накара лицето й да пребледнее.

— Простете, мадмоазел, но познаваме ли се отнякъде? — прошепна сдържано тъмнокосият висок мъж и само една искрица на загадъчно усещане проблесна в тъмните му очи. С ловки движения той я измъкна от тълпата мъже. Те изглежда му се подчиняват, забеляза Карес въпреки шока и изненадата.

— Само за миг си помислих, че е така — изрече тя едва-едва, гледайки го смутено.

Толкова ли бе погълната от мислите за човека, когото бе срещнала само веднъж в Ла Салпетриер, че да вижда точно него във всеки мъж с изразителни тъмни очи? Тя си припомни, че много французи имаха тъмни очи, а дори не бе сигурна за цвета на косата на своя посетител, защото той носеше напудрена перука.

Под тъмната триъгълната шапка на мъжа, застанал до нея, се подаваше гъста, добре поддържана коса, сресана назад на елегантното чело и прибрана на опашка в основата на врата. Лицето му беше слабо и ъгловато, със силно изразени черни вежди над наситено тъмните му очи, засенчени от гъсти мигли, примигващи сякаш много по-рядко от тези на другите мъже. Карес забеляза трапчинката на решителната му брадичка под пълните, неусмихващи се устни. Този мъж бе така загадъчен, фините му черти издаваха аристократа у него, а кожата му имаше бронзов загар. Мускулестата, почти хищническа грация на високата му жилеста фигура, я държеше нащрек, както и усещането, че той бе самотник. Неговата резервираност, ясно доловимата му дистанцираност, намекваха за трудни за достигане дълбини. Неочаквано тя се запита какво ли се крие зад тази студена фасада.

Той бе свел поглед към нея, мълчанието се проточи, докато той изучаваше лицето й, търсейки нето, за което тя нямаше представа. Точно силата на погледа, осъзна тя, бе онова, което й напомняше за мъжа, посетил я в затвора преди около осем месеца.

— Ако се бяхме срещали, мадмоазел, щях да си спомням за това, защото човек, веднъж видял лице, красиво като вашето, никога не би го забравил — прошепна той с дълбок, кадифен тембър, който се чувайте ясно, независимо от шумотевицата на пристана.

— Моля да ми простите, мосю, грешката е моя — отвърна тя учтиво, отдръпвайки се от дланта му, която все още допираше ръката й. — Напомняте ми за един човек, когото познавах във Франция. Колко глупаво от моя страна да си мисля, че бих могла да го срещна в Нови Орлеан.

— Често виждаме това, което жадуват сърцата ни — отговори той със странен блясък в дълбочината на непроницаемите си очи.

Искрицата се появи само за миг и след това изчезна.

— Мадмоазел де Вилие, дръпнете се оттам — извика сестра Маргьорит, забързана към Карес. — Сестра Ксавиер ще ни придружи до манастира. Един роб ще пренесе вашето сандъче заедно с тези на другите. Ще имате време да общувате с господата, след като се установите. — Тя деликатно придърпа Карес по-далеч от този поразителен мъж, притекъл й се на помощ. — Мосю, ако желаете да говорите с госпожицата, можете да се обадите в манастира.

— Тъй и ще направя, сестро — бе неговият отговор, придружен с леко кимване на красивата глава и едва доловима насмешка.

След този лек поклон той отправи грациозен жест към Карес, сваляйки шапката си. Абаносовата му коса проблесна на лъчите на залязващото слънце като крило на гарван.

Карес се остави да я заведат до мястото, където се бяха събрали другите в очакване около една сестра с нежни черти. Вероятно, това е сестра Ксавиер, помисли тя. Любопитство проблесна в очите на Ивон при вида на елегантния мъж, неоткъсващ поглед от малката фигура на Карес, докато тя неохотно се отдалечаваше от него.

— Кой беше тоя? — попита Ивон, щом двете млади жени усетиха, че са изостанали малко от останалите момичета. Две монахини ти отвеждаха от пристана, а сестра Ксавиер вървеше най-отзад.

— И представа нямам — прошепна Карес, отвръщайки се решително от последния заинтригуван поглед на мъжа, който продължаваше да ги следи със завладяващия си тъмен поглед.

— Ако имаш късмет, може би той ще дойде в манастира, за да поиска ръката ти — каза Ивон, оглеждайки се през рамо, за да мерне за последен път красивия непознат. Той се насочи направо към теб, сякаш те познаваше. Наблюдавах го още откак слязохме от лодката. Не свали поглед от теб. Де и аз да имах твоя късмет — въздъхна тя.

— Движете се бързо, госпожици, но с достойнство — нареждаше зад тях сестра Ксавиер. — Не бихме желали да привличаме вниманието повече, отколкото вече го направихме при пристигането си.

— Да, сестро — отвърнаха двете млади жени, опитвайки се да сдържат смеха си, защото изглеждаше невъзможно да не привличат вниманието.

Всички погледи бяха насочени към тях, докато пресичаха тревистия площад, който старият моряк бе нарекъл Плас Роял. Отляво и отдясно на площада бяха разположени казармените помещения. Не бе останал прозорец, незает от мъжко лице, втренчено във вървящите между постройките жени. Слугите, бързащи да изпълнят заръките на господарите си, бяха единствените пешеходци, необръщащи внимание на редицата от млади жени, водени към манастира.

Карес наблюдаваше тази картина през периферията на малката си ленена шапчица. Църковната камбанария, която бяха видели от кораба в задната част на площада, се оказа част от стабилна тухлена постройка, подсилена с камък. До църквата бяха разположени затворът, полицейският участък и домът на отците капуцини. Висока трева и бурени бяха обрасли всяка част от площада, която краката на пешеходците не бяха отъпкали. Лози с малки бели цветчета се увиваха около дънерите на дъбовете и пръскаха аромата си в нагорещения въздух. От локвите на разкаляните улици долиташе серенадата на жабите, контрастираща със звъна на църковните камбани. Въпреки френския колониален стил на сградите, за Карес Нови Орлеан носеше своята тропическа, екзотична атмосфера.

Достигнали края на площада, те свиха по улица, наречена Рю Шарт, минаваща край ред добре поддържани къщи. Някои от тях имаха тръстикови покриви, други бяха покрити с тънки кипарисови дъски, но всички бяха боядисани в бяло и разположени в средата на разкошни градини с портокалови и прасковени дървета. Тропически палми и други растения, които Карес никога не бе виждала, растяха тук в изобилие.

— Още малко остана, деца мои — окуражи ги мекият глас на сестра Ксавиер.

— Е, поне на мъжете няма да им се налага да ходят дълго, за да дойдат при нас — каза Ивон на Карес хихикайки.

— Уверявам ви, че неприятности няма да има — изкоментира сухо монахинята.

— Надявам се да сте права, особено за оня тъмнокос мъж, който бе заинтригуван от мадмоазел де Вилие — отвърна Ивон през рамо въпреки смръщването на Карес.

— Той, деца мои, е точно мъжът, който няма да дойде, за да ви ухажва — им каза монахинята с убеденост, която само раздразни любопитството им.

— Но защо, сестро? — настоя Ивон.

— Люсиен Сен Амант не си търси съпруга, повярвайте ми — отговори сестра Ксавиер.

— Тогава значи е женен? — продължи Ивон с явно разочарование в гласа.

— Вдовец е — бе лаконичният отговор.

— Значи все пак е свободен — каза Ивон със задоволство.

— Люсиен Сен Амант не е мъжът, който една млада жена би си пожелала за съпруг — каза твърдо сестра Ксавиер. — Неговата репутация се различава от това, което търсим за нашите девойки. Повярвайте ми, той никога не би дошъл да си търси съпруга, не и той. Той е измамник, развратник, опасен човек. Изхвърлете го от мислите си, деца мои. Той не е за вас.

Карес усети искрицата на негодувание в изражението на Ивон и разбра, че и двете си мислят едно и също. Люсиен Сен Амант не бе лесен за забравяне, не по-лесно от непознатия й спасител в Париж. Все още усещаше силата на неговото излъчване, допира на дланта му по ръката си. Стройната й фигура потръпна, тя се опита да изхвърли спомена за него от съзнанието си. Мисълта за обещанието му да дойде до манастира, за да я види, я разтърси. Дали щеше да го спази? Искаше й се това да няма значение за нея, но един вътрешен глас й казваше, че има значение. Огромно значение.