Даян Робинсън
Самотникът и лилията (26)

22.

Във въздуха се усещаше дъх на пролет. Карес се сбогуваше с Люсиен при портата на двора. Губернаторът беше свикал в замъка си. Върховния съвет и в такъв чудесен ден Люсиен реши да върви пеша.

— Предай почитанията ми на Соланж и на губернатора — каза му Карес — И им благодари, че са толкова загрижени за здравословното ми състояние.

Дълбоки трапчинки се появиха на бузите й като се усмихна на съпруга си, който иронично разтегна устни, преди да я целуне за довиждане.

Тя стоеше до отворената врата и наблюдаваше елегантната му фигура, която се отправи надолу по „Рю дьо Шартр“. Бяха изминали три дни от катастрофалното соаре и ужасните преживявания в мъглата на същата улица. От тази нощ до сега Карес не бе напускала дома си. Люсиен изпрати известие на Соланж, че жена му се е почувствала зле, което я е принудило да напусне соарето, без да се сбогува. В отговор Соланж изпрати кошница с плодове, внесени от Сент Доминго, с пожелания за бързо оздравяване.

Затвори портата с въздишка и тръгна обратно към къщата. Тихата им идилия беше към своя край и то толкова скоро. Действителността още веднъж се натрапи в живота им с известието от правителствената сграда, че се свиква спешно Върховния съвет тази сутрин. Последните три дни бяха рай, кратък втори меден месец. Не допускаха посетители. Дори Филип бе отпратен след кратко обяснение, че Карес е напуснала балната зала поради заболяване. Той не повярва на Люсиен, тя ги чу да се карат. Филип настояваше да види Карес. Когато му бе отказано, той изхвърча от къщата и блъсна входната врата.

Когато Люсиен се качи горе, тя не коментира това, което бе чула. През тези няколко скъпоценни дни искаше да се изолира от света и проблемите. Съмненията и подозренията, свързани с Люсиен, бяха погребани от магията на магнетичното му присъствие. Тя не желаеше нищо да ги изкарва на повърхността. Въпреки че знаеше, че живее в измислен рай, тя не искаше да се тормози с тях. По този повод се въздържа да спомене за странната фигура, която бе видяла на двора призори. Това тя искаше да разбуди сама, без Люсиен. Той все още пазеше в тайна работата си за губернатора дьо Водрюл и не се знаеше кога пак ще замине от Нови Орлеан. Нищо не трябваше да смущава краткото време, което имаха заедно, разбира се. Не и спор, засягащ Доминик.

Предметът на нейните разсъждения се появи на вратата на кухнята. Доминик носеше кошница в ръка и изглежда се бе запътила към открития пазар, разположен по дигата.

— Преди да тръгнеш, Доминик, бих искала да поговорим — извика й Карес — Ще бъда в салона.

Тя почувства върху себе си погледа на жената, докато вървеше към вратата, отворена, към централния хол.

Застанала пред камината в салона, Карес се загледа в портрета на майката на Люсиен, трагичната Габриел. Тя ли бе наистина причината за властта, която имаше Доминик? Тази сутрин Люсиен се обърна към икономката, давайки й отпечатаните от Водрюл хартии, които щяха да служат за валута в колонията. Когато Карес го прекъсна и му каза, че като господарка тя предпочита да пазарува, той изглеждаше изненадан.

— Разбира се, щом така искаш, скъпа, но Доминик познава пазара и знае какви продукти да купува. Готвачката се нуждае от специални билки и ароматични подправки, а ти може да не ги разпознаеш — продължи той.

— Аз пазарувах, докато те нямаше и бих желала да продължа — отвърна решително Карес със стоманено изражение в обикновено топлите си очи. — Запозната съм с подправките, които изисква готвачката.

— Разбира се, щом така искаш, но вземай със себе си Доминик или Паскал. Не е безопасно сама жена да се движи по улиците, без да я придружава слуга. Могат да те сметнат за някоя от жените на доковете. Нови Орлеан винаги е бил корумпиран, но откакто Водрюл и Соланж започнаха да управляват, атмосферата стана още по-отровна. Преобладава мнението, че всичко е позволено, че всичко и всеки може да бъде купен до най-високото стъпало — каза й той, а в очите му се четеше отвращение от всичко това.

— Ходи, ако искаш, но за сигурност вземай Доминик или Паскал — продължи той, докато пиеха сутрешното си кафе. — Но, скъпа, мисля, че днес не трябва да излизаш. Предполага се, че още се възстановяваш от болестта. — Той се усмихна. — Соланж ще бъде изненадана да види, че изглеждаш така добре, ако те срещне на пазара.

— Да, прав си — капитулира Карес с гримаса. — Днес може да отиде Доминик, но утре ще я придружа. Можеш да кажеш на губернатора, че се възстановявам бързо.

Разглеждайки красивото, но не съвсем нормално лице на Габриел, Карес изпита раздразнение. Тази жена бе превърнала в ад живота на съпруга си и бе причина синът й да бъде потаен и предпазлив във взаимоотношенията си. След това Карес почувства, че не е права да обвинява бедната жена за нещо, което не е могла да контролира. Габриел не е била виновна за лудостта си, но колко ли съдби е засегнала и наранила.

— Искахте да говорите с мен, мадам. — Тихият глас на Доминик я стресна.

— Да, отнася се за нещо, което чух и което видях в неделя призори — каза тя, наблюдавайки жената за някаква реакция. Такава нямаше.

— И как мога да ви помогна, мадам?

Гласът на Доминик бе студен и учтив, лицето й — непроницаема маска.

— Чух, че има нова последователка на вуду в града. Говори се, че дори някои от френското общество посещават ритуали й и търсят съветите й. Смятат я за отлична чародейка. Познаваш ли я?

Карес питаше, без да отклони поглед от това каменно лице.

— Да не би да се нуждаете от услугите на магьосницата, мадам?

В наблюдателните очи на жената просветна искрица интерес.

— Не, но искам да знам името й — настоя Карес.

— Ако искате да я посетите, аз ще бъда много щастлива да ви придружа — отговори Доминик безучастно.

— Името!

— Тя има няколко имена, мадам — каза Доминик.

— И едно от тези имена е Аурора, нали? — попита Карес с още по-твърд глас.

— Има много неща, свързани с вуду, които не разбирате, мадам, но ще се радвам да ви науча — каза меко тя и се приближи. — Знам, че това ще ви заинтригува, след време. Вие сте белязана, ето тук.

Тя застана до Карес, протегна ръка и докосна бенката над устните й.

— Заедно бихме били по-силни, от която и да е магьосница в Сент Доминго. Присъединете се към мен! Нека бъда ваша учителка, ваша водачка!

Погледът на самурените й очи беше странен и се впиваше хипнотично в смаяния взор на Карес.

— Аз… аз не искам такава сила.

Карес заекна, спъвайки се пред магнетичните очи. Тя знаеше, че жената се опитва да преодолее съпротивата й и, че има странен план, който засягаше и двете.

— Говорите така, защото никога не сте опитвали.

Доминик произнесе това със сладък тон с акцента на Сент Доминго. Настоятелният й поглед не се отделяше от бледото, нервно лице на Карес.

— Вие се страхувате от силата му. Това е разбираемо и показва вашата интелигентност. В началото тя също се страхуваше, но впоследствие това й донесе голямо успокоение.

— Кого имаш предвид? — попита Карес, но дълбоко в сърцето си тя знаеше името.

— Тази, която беше вашият двойник, Аурора Сент Амант — произнесе Доминик, без да мигне и без да отклони погледа си от очите на Карес.

— Аз не съм нейният двойник. Никога не съм познавала тази жена — изрече Карес с пресъхнали устни.

— Но вие толкова приличате на нея. По-красива сте, но това е поради силата ви. — Доминик продължи да разтакава напрежението. — Аурора се страхуваше от всичко. Тя се зае с вуду от страх. — Устните й се отпуснаха, докато говореше за мъртвата жена. — С вас ще бъде различно. Вие ще дойдете при мен като ученичка, със силата си, а не от страх.

— Не желая да имам нищо общо с практикуването на вуду, Доминик. Ако ще бъдеш икономка тук, бих искала да нямаш нищо общо с вуду заниманията — отговори й Карес с най-твърдия глас, който успя да излезе от гърлото й.

— Не вие избирате вуду, то само ви избира — изсъска тя, като за момент омраза разкриви хубавите й черти. — Но вие ще разберете това навреме и тогава ще молите за помощта ми, както направи Аурора.

Доминик вдигна високо и гордо глава и погледна Карес, като че ли тя бе малко дете.

Къщата изглеждаше толкова празна, толкова тиха, че Карес чуваше ударите на сърцето си, преминаването на кръвта през вените й, докато водеше безшумната битка на волята с елегантната Доминик. Жената притежаваше един от най-силните характери, с които някога се бе срещала.

Острото чукане по тежката входна врата разпръсна магията, в която Доминик изглежда бе оплела Карес. Когато тропането се повтори, тя каза на икономката:

— Моля, отиди да провериш кой е. Предполагам, че Паскал помага на Раймонд в конюшнята.

— Разбира се, мадам.

Доминик се обърна с изражение и маниер на почтителна прислужница.

Карес изпусна въздишка на облекчение, когато жената излезе от салона, за да отвори вратата. Тя погледна към ръцете си и видя, че треперят. Скри ги в гънките на роклята и се опита да си възвърне самообладанието. Да се справи с Доминик щеше да бъде много по-трудно, отколкото си мислеше. Жената изглежда си имаше план и сила на волята, за да го осъществи. Тя почувства надигащ се яд към Люсиен, че я постави в такова положение. Защо той не искаше да види Доминик такава, каквато всъщност беше, а се осланяше на спомени от детството? Тогава гласът в нея й напомни, че може би има друга причина за неговата снизходителност към икономката.

— Не, няма да ме отпратиш, Доминик — познат мъжки глас гърмеше от фоайето.

— Какво има? — попита Карес от вратата на салона, доволна, че ужасните й мисли бяха прекъснати.

— Скъпа, толкова се тревожех! — извика Филип, преминавайки покрай Доминик.

— Защо не си на събирането на съвета? — изненадано попита Карес.

— Извиних се и си тръгнах рано — каза той, като сви рамене, с което показа, че не отдава значение на събирането. — Толкова се безпокоях за теб, скъпа — той вдигна ръката й до устните си за поздрав.

— Няма нищо за безпокойство — рече тя и внимателно издърпа ръката си от здравата му хватка — Както виждаш, съвсем се възстанових от настинката, въпреки че пропуснах толкова много от вечерта на Соланж — излъга тя, притеснена от неговата загриженост.

— Не трябваше да напускаш толкова бързо. И да се прибираш сама вкъщи — било е опасно, скъпа — подкачи я той, а очите му я поглъщаха.

— Съжалявам, че съм те разтревожила. Разбира се, че си прав — отговори тя, като търсеше в съзнанието си изход от неудобната ситуация с някаква друга тема на разговор. — Може би мога да се извиня, като помоля Доминик да ни сервира кафе в градината. Толкова е топло днес, че ми се струва, че е дошла пролетта.

— С удоволствие ще приема поканата ти и възможността да прекарам известно време в твоята компания — отвърна той галантно.

Карес усети, че зад думите му се крие нещо повече от учтиви маневри. Женският инстинкт й доказваше, че любовта на Филип към нея растеше или, може би, напомни си тя, растеше любовта му към жената, която приличаше на Аурора. Тя го поведе навън, като беше наясно, че Доминик ги следи. Тогава си спомни, че Филип и Доминик бяха полубрат и полусестра. Странното неудобство, което бе почувствала в салона, разговаряйки с Доминик, я обхвана отново. Имаше нещо не наред в тези оплетени роднински връзки, нещо погрешно в самата им същност, но това нямаше представа какво бе това, което я тревожеше. Съществуваше само първичния инстинкт, че някой я заплашва, или някакво древно поверие, което тези хора имаха в робството си. Въпросът, който изникна в съзнанието й, бе дали Люсиен знае цялата история.

Настаниха се на масата под клоните на вечно зеления дъб, който се открояваше в градината, Карес сипа на Филип чаша горещо кафе от сребърния кафеник, донесен от Доминик, преди да тръгне за френския пазар. Тя беше донесла също тъка и поднос с този новоорлеански любим специалитет, горещ оризов калас.

Градината никога не прецъфтяваше напълно през кратката зима в Луизиана, камелиите и жасминът продължаваха да цъфтят в субтропичния климат. Но имаше признаци, че градината отхвърля зимното одеяло за пролетно прераждане. Някой беше донесъл луковици на хиацинт от Европа и ги бе засадил в лехи около посипаната с камъни пътека. Деликатното ухание на тези приличащи на камбанки пъпки пръскаше аромат в мекия въздух, потвърждавайки идването на пролетта, а след нея — и на дългото лято.

— Възнамеряваш ли да посетиш събитието на Нови Орлеан? — поинтересува се Филип, като бъркаше кафето си с една от тежките сребърни лъжички.

— И какво ще бъде то? — попита Карес леко усмихната, наливайки и на себе си чаша ухаеща течност.

— Балът с маски на Соланж, с който да се отпразнува настъпването на пролетта — обясни той. — Смятам, че ще получиш поканата си сутринта.

— А как така си узнал това преди всички? — попита закачливо тя.

— Да приемем, че Соланж и аз сме много добри приятели. Това е всичко, което мога да кажа и да остана джентълмен — призна той и вдигна към устните си тънката като черупка на яйце чаша.

И така, Филип беше един от любовниците на Соланж. Карес установи това безкрайно изненадана. Тя очакваше той да е с някоя по-красива, по-изтънчена жена. Соланж притежаваше само първични инстинкти и сигурно бе груба и недодялана в любовните си авантюри.

— Ти си изненадана, скъпа. Да смея ли да се надявам, че поне малко ревнуваш?

Той я погледна толкова настоятелно, че я накара да се изчерви.

— Филип, ти си добър приятел и като такъв, аз няма да разисквам личния ти живот. — Отговори Карес, като се зае да налива кафе.

— Но аз бих искал да съм нещо повече от добър приятел — изрази протеста си той, навеждайки се към нея.

— О, сега разбирам с каква работа си бил зает, Дюбрюл, за да си тръгнеш от съвета рано — сардоничният глас на Люсиен долетя до тях откъм отворената порта.

Карес вдигна поглед от кафеника. Лицето й се оживи и върху устните й разцъфтя прекрасна усмивка.

Но чувствените му устни не отговориха със същото. Те бяха присвити, челюстта — стисната, а очите му — засенчени от подозрение. Стомахът й се сви и тя се почувства така, сякаш студена сянка закрива слънцето, след като погледна в тъмните му очи, в които блестеше яд.

— Струва ми се, че се натрапвам на вашето усамотение — провлачено изрече той, приближавайки се към тях.

Карес стисна дръжката на кафеника, докато кокалчетата й побеляха. Тя го постави бавно върху сребърния поднос. Изправи се и произнесе с напрегнат глас:

— Ще донеса още една чаша. Доминик отиде на пазар.

— Ако си сигурна, че не ви прекъсвам — каза язвително Люсиен.

Той я спря, като се протегна и стисна ръката й. Погледна я с изражение, което вгорчи настроението й.

Предложението Филип да я придружава на най-различни обществени събития беше негово. Той настояваше тя да ги посещава в негово отсъствие. И сега да играе ролята на наранен съпруг, когато при всяка възможност ги хвърляше един към друг! Това я разяри. Той провали интимното настроение, което се бе създало между тях след завръщането му и това й причини болезнено чувство на загуба.

— Няма какво да прекъснеш.

Думите бяха изречени с презрение, а тя не можеше да си намери място от яд и унижение. Издърпа ръката си от хватката му, обърна се и се отправи към кухненската постройка.

— Трябва да имаш повече доверие в жена си — произнесе Филип, докато Люсиен издърпваше един стол от ковано желязо.

— Когато ти си наоколо, не бих имал доверие и на добрите сестри урсулинки — сухо промълви Люсиен. — Имам силна памет и си спомням твоята, много повече от семейна загриженост към доведената ти сестра.

— И аз си спомням безчувственото ти отношение към Аурора. Ти знаеше, че тя се страхува да стои сама в Сан Рьогре и въпреки това системно отсъстваше, за да служиш на Водрюл. Знам, че изпълняваше задълженията си към короната и към красивата Франция, но не се интересуваше, че Аурора е съвсем сама, единствената французойка в плантация, пълна с негри, с изключение на грубиянин Цвайг, твоя надзирател — избълва Филип разгорещено.

— Нима Аурора е била сама? — попита Люсиен с горчив цинизъм в гласа, а едната му тъмна вежда се повдигна презрително. — Странно, но Доминик ми разказа друга история. Изглежда Аурора е изпитвала удоволствието от твоята компания дни наред, когато аз съм отсъствал.

— Значи освен икономка, Доминик е и твой шпионин! — озъби се Филип. — Тази жена винаги ме е мразела. Тя не може да се примири с мисълта, че като легитимен наследник, богатството на Дюбрюл е в мои ръце, докато тя дори не е призната от баща ми за негово дете. По същата причина тя мразеше и Аурора. Ние имахме предимството да бъдем членове на семейство Дюбрюл, докато тя, с кръвта на Дюбрюл във вените си, беше слугиня.

Той сви рамене и добави:

— Разбира се, тя би казала всичко, за да дискредитира и двама ни, въпреки, че използваше Аурора за свои собствени цели.

— Това, което казваш за Доминик, е вярно, но кой би я обвинил? Животът на свободните, но със смесена кръв хора не е лесен. Свободен, но неприет като френски гражданин в Нови Орлеан, винаги държан настрани от обществото. Не смятам, че намираш това за лесен път — разсъждаваше Люсиен, като гледаше събуждащите се цветя в градината.

— И още нещо. Чух, че силата й расте сред негрите, а също и сред някои най-изтънчени френски граждани — каза Филип. — Знаеш, че има нова вуду магьосница, за която се говори, че има голяма власт.

— Чух! — отговори той решително.

Карес спря по средата на пътя зад високия маслинен храст, щом чу, че се споменава името на Доминик. Широкият гръб на Люсиен бе обърнат към нея, така че не можеше да я види. Без да се срамува, реши да подслуша разговора им.

Тя изпусна тиха въздишка, като чу съпруга си да признава, че е чул за новата магьосница. Тя се чудеше, стискайки малкия поднос, дали той не знаеше, също така, че част от нейния ритуал е да се маскира като Аурора. Със светлата си кожа, облечена в дрехите на Аурора и с нейната перука, в сумрака би могла да мине за мъртвата жена. Колко ли хора са виждали наистина Аурора? Много малко, а и отдавна са я забравили. Но всичко това целеше в Нови Орлеан да се разнася мълвата за нейното възкръсване. Карес изведнъж разбра защо е толкова важно за Доминик тя да се присъедини към нея. Приличаше на Аурора толкова много, че дори французите, участващи в тези ритуали, щяха да повярват, че Доминик е съживила мъртвец. И Люсиен изглежда не можеше или не желаеше да спре Доминик. Може би, шепнеше онзи тих глас в нея, това е така заради всичко, което знае или което е видяла преди седем години, в навечерието на празника на Вси Светии.

Тя пое дълбоко въздух за кураж и излезе от скривалището си зад сладката маслина, понеже забеляза, че Раймонд я наблюдава от вратата на малката конюшня.

Имайки предвид обстоятелствата, трябваше да се опита да се държи колкото е възможно по-нормално. Никога не се бе чувствала по-самотна, нямаше къде да отиде, не можеше да вярва на никого, дори на Люсиен. Нямаше значение колко много го обича, в съзнанието й оставаха нерешени въпроси.

— Нещо не е наред ли? — попита остро Люсиен и двамата мъже се изправиха на крака при приближаването й.

— Няма нищо — отговори кратко тя, поставяйки на масата тракащите съдове, тъй като ръцете й трепереха и тя трудно удържаше тежкия, претрупан поднос. Трябваше да се досети, че наблюдателните очи на Люсиен ще открият всяка промяна върху лицето й. Те бяха в такъв синхрон, че той лесно можеше да разбере, че е нещастна.

Контролирайки чувствата си (на това се беше научила в манастирското училище), тя седна на издърпания й от Люсиен стол. След като мъжете седнаха, тя сипа на Люсиен чаша прясно горещо кафе, което му бе донесла от кухнята. Светският, ежедневен ритуал на сервиране на кафе, сметана и захар, поднасянето на сладкиша, всичко това я отвлече от мислите й.

— Филип ми разказа, че Соланж планира съвършен бал с маски за посрещане на пролетта преди започването на Великите пости — каза Карес на Люсиен, като му подаваше чинията със сладкиша.

— Чух за това от губернатора — произнесе Люсиен с лека гримаса. — Ти познаваш Соланж. Тя е решена този маскен бал да съперничи на всички провеждани досега във Версай. Ще спечелят шивачите в Нови Орлеан, така че загубата няма да е съвсем пълна.

— А ти какво ще облечеш, Карес? — попита Филип, пиейки друга чаша кафе.

— Дори не съм мислила за това — призна тя, облекчена, че той не й каза „скъпа“ пред Люсиен. — Освен това, вълнението в маскарада е, че никой не знае кой стои зад маската.

Тя се опита да се усмихне.

— Същото като в живота — бал с маски — изкоментира Люсиен, а черните му очи фиксираха настойчиво Карес, понеже искаше да привлече погледа й. — Всъщност никога не знаем кой е зад маската, чии чувства са истински и чии са фалшиви.

— Това е цинично заключение, но е вярно — съгласи се Филип.

— А ти какво мислиш, скъпа? — продължи Люсиен.

Тъмните, наблюдателни очи, които не пропускаха нищо, продължиха да я гледат със същата странна настойчивост. Изглежда, че той очакваше нещо от нея, но тя нямаше представа какво е то.

— Мисля, че за някои хора това е вярно. Намирам го цинично, както каза Филип, и много тъжно — отговори Карес замислено.

— Защо тъжно? — настоя Люсиен, а черните му очи искряха.

— Хората носят маски, за да се предпазят от нараняване, понеже са били така удряни от живота, те стават предпазливи и внимателни. И след като си създадат такава маска, те се затварят в себе си и се изолират дори от щастието и връзката, която наистина желаят — отвърна тя, а големите й сиви очи го погледнаха с тъга и нежност.

— Моя прекрасна Карес, ти продължаваш да ме смайваш. Знам, че се ожених за красива жена, но нямах представа, че съм се оженил за философ — изрече той с глас, станал дрезгав от някакво неопределимо чувство.

Взе ръката й от масата и я притисна до топлите си устни. Тя почувства, че сърцето й се преобръща от този жест и от тлеещата покана в изразителните му очи. Тя се усмихна в отговор. Когато той беше такъв, внимателен и нежен, подозренията й се струваха смешни.

Филип се изкашля, като се въртеше от неудобство на стола си. Люсиен не обръщаше внимание на госта, но на Карес й стана жал за мъжа. Тя се принуди да откъсне очи от магнетичния поглед на Люсиен.

— Още малко кейк? — попита тя.

— Не — каза той сковано и се изправи на крака. — Мерси, Карес, за прекрасната утрин. Люсиен.

Той се поклони леко по посока на Люсиен. Взе триъгълната си шапка и бастуна от празния стол, поклони се сковано още веднъж и измърмори: „Адиос“. След това се отправи бързо към градинската врата.

— Мисля, че го обидихме — въздъхна Карес.

— Надявам се! Може би няма да се върне — мързеливо каза Люсиен.

— До следващия път, когато заминеш от Нови Орлеан и го накараш да служи като придружител.

Карес произнесе това с нотка на раздразнение, загледана в люлеещата се назад-напред порта след излизането на Филип.

— Няма да стане скоро — отговори той, без да отрече, че това, което казва тя, е истина.

Почувства, че пак я обхваща яд. Ако някой носеше маска, то това бе Люсиен. Когато се намираше в прегръдките му, тя усещаше, че той е другата половина от душата й, но имаше моменти като този, когато смяташе, че изобщо не го познава. Той рядко говореше за себе си. Никога за времето, през което е бил женен за Аурора, или къде ходи по време на мисиите си, за които се предполагаше, че са в името на губернатора и на Франция.

— И кога, по-точно, ще заминеш пак? — попита тя с напрежение в гласа.

— Страхувам се, че не мога да ти кажа, скъпа. Нека, когато сме заедно, да живеем за мига. Бъдещето ще дойде достатъчно бързо — каза меко той, галейки дланта й с палец, като че ли успокояваше диво същество.

— И така, от мен се иска да чакам и никога да не задавам въпроси — отвърна тя, без да го погледне. — И никога да не надничам под маската.

— Дали и двамата нямаме своите тайни? — напомни й той.

— Аз… аз не мисля, че те са едни и същи — заекна тя.

— Може би искаш да ми кажеш, след като искаш да има тайни между нас, защо държиш мъжки плащ на дъното на куфара си — каза той, усетил, че думите му я шокираха.

Ако тя искаше истината, нека се започне оттук.

— Ти си ровил в куфара ми? — тя се задъха, а лицето й побеля като платно.

— Аз не. Доминик. Тя е искала да го разопакова, както е направила с останалите ти дрехи, но след като намерила плаща, дойде при мене — обясни той. — Понеже ти настояваше да го вземеш със себе си от Сан Рьогре, тя си е помислила, че му отдаваш специално значение. Така ли е наистина, скъпа?

Ръката му стисна нейната, сякаш се страхуваше тя да не избяга.

— Доминик! Трябваше да се досетя! — извика Карес с отвращение. — Тя е и твоя доносница. Писна ми от извиненията ти относно държанието на тази жена!

Издърпа ръката си от неговата, докато той я гледаше изненадано. Изправи се и погледна към него. Сивите й очи бяха като буреносни облаци на яростта и безнадеждността.

— Ти отказваш да видиш същността на тази жена. Твое право е да не забелязваш странното й държание, както ти го наричаш. Достатъчно! До гуша ми дойде от Доминик!

Карес хвърли като камъни думите върху него, след това се обърна и побягна през двора към външните стълби, които водеха към спалнята им.