Даян Робинсън
Самотникът и лилията (15)

12.

Лека мъгла, придошла от реката, бе обхванала Сан Рьогре в зловещата си неяснота. Сутринта мъжете се бяха заели да нарежат падналия дъбов клон и да проверят полето и другите дървета, оставяйки Карес и Соланж сами в салона. Въпреки, че до следобед слънцето все още не се беше показало, денят беше рядко горещ, с наситена влага, която караше двете жени да се чувстват неприятно.

— Не вярвам, че мъглата при реката ще е толкова гъста, че Филип да не посмее да опита да се върне в Шен Верт — изкоментира Соланж, махайки си с широкото палмово ветрило, напоено с аромата на ветивер. Те гледаха към френската врата, през която мъглата скриваше реката от погледите им.

— Да, би било жалко — отвърна Карес съвсем искрено.

Неговото присъствие я тревожеше, защото той я гледаше настойчиво всеки път, когато останеха заедно в една и съща стая. Той виждаше в нея видение на Аурора, а тя мразеше да й се напомня за приликата й с тази мъртва жена. Беше благодарна на Люсиен, че той го бе помолил да го придружи заедно с губернатора за обиколката на земите.

— Поне за едно нещо бих се радвала — той да остане тук тази вечер. Простете ми, но намирам атмосферата в Сан Рьогре за потискаща. Колкото повече хора има в тези стаи тази вечер, толкова по-добре — каза Соланж без заобикалки.

— Заради Деня на вси светии ли? — попита Карес, сепната от искреността на тази жена.

— Ако въобще някога е имало къща, обитавана от дух, то това е именно тази къща — каза тя категорично. — Пък и това самоубийство на връх празника направо е ужасно — добави Соланж, потръпвайки.

— Аурора е умряла на Деня на вси светии? — прошепна Карес, припомняйки си изражението на Люсиен, когато му бе напомнила, че празникът е само след два дни.

— Във всеки случай, слугите са я открили тогава.

— И къде е бил Люсиен? — успя да промълви Карес.

— Върнал се след няколко часа, лагерувал нагоре по реката на път за дома при едно от пътуванията, възложени му от Пиер-Франсоа — й каза Соланж, поемайки ролята на осведомителка на новата мадам Сен Амант.

— Разбирам. Нямало го е доста време — отвърна Карес, мразейки се за своето любопитство и за евтините си подпитвания за Люсиен и първата му съпруга зад гърба му.

Но тя трябваше да намери отговори на въпросите, които я преследваха още от първия ден, когато бе узнала за изумителната си прилика с Аурора.

— Така поне казват, че наистина е отсъствал доста време. Той сам поиска тази задача от Пиер-Франсоа. Ние естествено счетохме това за твърде странно. Но пък и самата Аурора беше доста странна, моля да ми простите за това, че не подбирам думите си — се изсмя грубо Соланж, продължавайки да опитва да раздвижи въздуха с ветрилото си.

— Какво имате предвид?

— Тя смяташе, че притежава определени сили — обясни Соланж, като тръсна натруфената си перука. — Например, предсказва бъдещето с помощта на карти. Снощи играхме именно на нейната масичка. Тя си я поръча от Франция. Обикновено седеше в салона на градската къща на Сен Амант в Нови Орлеан. Така се забавляваха много хора от всякакъв ранг. По време на сезона за посещения, щом някой влезеше в салона им, заварваше Аурора да седи зад масичката си за карти. Картите бяха пръснати на масата от едната й страна заедно с нейния „belle mignonne“ и с кристална гарафа с шампанско от другата — тръсна Соланж рамене.

— Какво за бога е това „belle mignonne“! — попита заинтригуваната Карес. Тя бе чувала това словосъчетание и преди, но не можеше да го свърже с нищо.

— Сега вече не са на мода и слава Богу. Бяха доста отвратителни, особено този на Аурора. „Belle mignonne“ това е човешки череп. Бяха много популярни по времето на стария крал Луи XIV. Както разбрах и кралицата си имала доста сериозна колекция. Те трябвало да те накарат да се замислиш за преходността на светските стремежи. Аурора специално го използваше само заради ефекта. Ето такава си беше — обясни Соланж, потръпвайки, и вдигна чашата с бренди към устните си. Бе започнала да пие, още щом мъжете излязоха, събираше кураж да остане сама в празната къща.

— Спомням си, че мама ми разказваше за тях, когато бях малка — каза замислено Карес. — Тя също мислеше, че са били отвратителни.

— Вашата майка е знаела за „belle mignonnes“, скъпа? Странно, защото те бяха популярни само измежду аристократите във Версай. А Люсиен ни каза, че сте от Лион — изкоментира Соланж, вперила в нея присвитите си очи. — Вие не сте тази, която би трябвало да бъдете, Карес. Или, за да се изразя по точно, вие сте точно тази, която би трябвало да сте, но не и тази, за която се представяте.

— Бяхте започнала да ми разказвате за Аурора и за нейната увереност, че притежава магически сили й напомни бързо Карес.

— Ах, да, Аурора — отвърна Соланж, но проницателните й сини очи казваха на Карес, че тя ще се откаже да й задава въпроси за нейното минало засега, но няма да забрави съмненията си. — Е, както казах, нейният „belle mignonne“ беше само за ефект. Тя палеше вътре в него свещ и го покриваше с една от перуките си. Никога няма да забравя ухиления череп и светлината на свещта, която се виждаше през дупките на очите му. Това създаваше определена атмосфера, точно както я искаше тя. Всеки научаваше бъдещето си чрез картите й. Странно, но предсказанията й обикновено се оказваха верни. Разбира се, към това трябва да се прибавят нейната репутация и страхът на хората от нея.

— Хората са се бояли от нея? — попита Карес с изумен глас. Тя знаеше, че африканците са се бояли от нея, но не знаеше, че и с французите е било така.

— Да, при това доста — отговори Соланж и отпи една голяма глътка, преди да продължи. — В Нови Орлеан се говореше, че била върховна жрица на някаква африканска религия, наречена вуду. Знам, че африканците се бояха до смърт от нея. Моята прислужница твърдеше, че Аурора притежавала огромна сила, която можела да използва за добро или зло в зависимост от настроението си, а нейното настроение изглежда обикновено я теглеше към злото. И после, разбира се, тя беше родена в навечерието на Деня на вси светии, което за много хора е сигурен белег за притежание на ясновидски способности. Странно, но тя умря точно на рождения си ден. — Соланж потръпна и се пресегна за бутилката с бренди, която бе оставила на масата, и след като измъкна тапата от гърлото и, напълни чашата си до ръба.

— Колко странно, че е решила да се самоубие на рождения си ден, нали? — попита Карес внимателно, мислейки си, че Аурора не е била от склонните към самоубийство.

— Тя винаги казваше, че е родена на Деня на вси светии и на него ще умре — обясни Соланж, пребледняла, въпреки румения си тен. — Чак сега се сетих за това нейно пророчество. Тя го направи в драматичните си одежди на бала с маски, който те организираха по случай рождения и ден навръх Деня на вси светии, една година преди нейната смърт. Господи! Ако си го бях спомнила, никога нямаше да се съглася е идеята на Филип да дойдем в Сан Рьогре, преди да се върнем в Нови Орлеан — каза тя и вдигна с трепереща ръка чашата към устните си.

— Тя е казала, че ще умре на Деня на вси светии — изрече Карес гласно мислите си, чудейки се дали тази жена е била превъртяла дотолкова, че да се самоубие, само за да се сбъдне пророчеството й.

— Люсиен се вбесяваше от нейното театралничене, както го наричаше той. Те се скараха ужасно точно по средата на партито. Когато Филип се опита да застане на нейна страна като каза, че силите на злото ще я защитават винаги на рождения й ден, Люсиен го нарече глупак. Люсиен си тръгна за Сан Рьогре, а нейните насмешки все още отекваха в ушите му. Тя го обвини, че не иска да приеме факта, че тя е надарена с особени дарби, пред които е безсилен.

— Колко ужасно — прошепна Карес, мислейки за това как Люсиен се е справял с такава жена.

— Тя наистина беше ужасна жена — съгласи се Соланж. — Мисля, че всички ние осъзнавахме, че не е съвсем на себе си. Повечето хора страняха от нея заради това. Тя наистина ги плашеше, защото не бе лесно да се разбере, че Аурора не признава никакви граници. Знам, че много от тях говореха за проклятието над Сен Амант, за това, как Люсиен като баща си се е оженил за ненормална жена.

— Тя беше ли достатъчно ненормална, за да се самоубие, само за да се сбъдне предсказанието й? — попита Карес, а от основата на гръбнака й се надигна студена тръпка при мисълта, че прилича на една душевноболна.

— Това винаги ме е учудвало, защото Аурора изглеждаше прекалено самовлюбена, за да се самоубие. Тя се наслаждаваше на страхопочитанието на африканците, както и на някои бели — каза Соланж замислено. — Бих могла да си представя, че ще убие някой друг, но не и себе си.

— От това, което ми казахте, и аз съм склонна да стигна до същото заключение — съгласи се Карес. — А ако е било нещастен случай?

— Вие сте била на верандата и сигурно сте видяла здравите облегалки на перилата. Бихте ли могла да паднете случайно през перилата, които са високи над талията ви? — всяка дума на Соланж бе пропита от нейния цинизъм.

— Не, трябва да призная, че ми се струва невъзможно — каза Карес с въздишка.

— Има и друга история за това, какво се е случило през този ден — й каза Соланж, снижавайки глас, да не би случайно да я чуе някой от слугите, ако мине по верандата край салона.

— И каква е тя? — попита Карес с пресъхнала уста. Знаеше, че не иска да чуе това, което ще й каже Соланж, но любопитството й беше прекалено голямо.

— Домашните прислужници твърдят, че чули как мъж и жена се карат в салона малко преди полунощ. Те са имали свободна вечер за празника, но слугите твърдят, че Аурора настоявала, че не й е необходим никой в къщата. Това било необичайно, защото тя обикновено се чувствала неспокойна в Сан Рьогре. Имението е толкова изолирано, а и Люсиен бе започнал да пътува все по-често нагоре по реката, за да надзирава фортификациите по заръка на Пиер — Франсоа. Но през тази вечер тя била освободила всички слуги, като казала, че очаква съпругът й да се върне, тъй като е рожденият й ден. Изглежда той й го е обещал. Слугите; които си идвали от религиозната служба на едно сечище надолу по реката, чули караницата и решили, че мъжът е Люсиен. Слуховете твърдят, че слугите видели една висока стройна мъжка фигура, застанала на светлината на свещите до далечната стена на салона. По-късно, разбира се, много се чудиха кой точно е бил мъжът. А робът, чието задължение е да стои през нощта в една барака на брега, за да предизвестява за посетители, твърди, че чул самотен ездач да се приближава по пътеката край реката късно през нощта. Може ли това да е бил убиецът на Аурора? Трябва да разберете, скъпа Карес, че много хора се бояха от Аурора, а този страх би могъл лесно да се превърне в омраза, омраза толкова силна, че да стане убийствена. По-лесно бих могла да си представя, че е била убита, отколкото, че се е самоубила — каза твърдо Соланж, допивайки остатъка от бренди в чашата си на една глътка.

— Склонна съм да се съглася с вас, въпреки че не познавам… Аурора. — Карес направи пауза. — Но другата възможност е прекалено ужасяваща.

— Какво имате предвид? — попита Соланж остро, застанала вдървено в крехкия позлатен стол.

— Ако е била убита, тогава значи убиецът така и не е бил открит. Той, ако е той, е все още жив, вероятно все още живее в Луизиана.

— Ох, помислих си, че имате предвид нещо друго — промърмори Соланж, веейки си с палмовото ветрило.

— Какво си помислихте, че ще кажа? — попита Карес изненадано.

Соланж погледна през рамо, за да се убеди, че са сами и каза тихо:

— Някои предполагаха, че убиецът би могъл да е Люсиен. Не мисля, че някой може да го обвини, ако го е сторил. Говореше се, че по време на дългите отсъствия на Люсиен тя е приемала любовника си, вероятно някой от изповядващите заедно с нея вуду. Имаше доста французи, които, макар и да не споделяха напълно нейните вярвания, признаваха, че тя притежава специални сили, сетивни сили — обясняваше Соланж, а очите и светеха алчно от клюката, която споделяше. — Шушукаше се за странни ритуали или оргии, или както там ги наричат, на някакво сечище в блатата през летните нощи. Хората мислеха, че той вече не е можел да търпи начина, по който се държеше тя или че я е заварил с любовника й, изчакал е, докато той си тръгне, и я е убил. Той би могъл да изчезне после в блатата, защото ги познава като дланта на ръката си, и да се появи отново, когато тялото е било открито, сякаш току-що се е завърнал. Никой не знае какво точно се е случило през онази вечер и ние също няма да узнаем, но хората обичат да си приказват. Аурора беше точно този тип жена. Все още се говори за нея, макар че тази вечер ще се навършат седем години от смъртта й. Трябва да ви кажа, че това донесе и на Люсиен особена репутация. Няма нищо, което една жена да харесва повече у един мъж, от това усещане за опасност около него.

Карес почувства как й призлява едновременно от думите на Соланж и от факта, че дава ухо на тези клюки. Самата идея, че Люсиен би могъл да убие Аурора, беше нелепа. Той определено не би се оженил след това за нея, за една жена, която така напомня на Аурора, ако я беше убил. Никой не би направил нещо подобно, освен ако не беше много болен, обсебен от мисълта за жената, която бе убил в изблик на ревност и искайки след това да я възкреси. Не, помисли си тя в желанието си да обърне гръб на тези предположения. Той не беше такъв тип! Не беше!

— Добре ли си, скъпа! — Дълбокият, познат мъжки глас я измъкна от мрачните й размисли, но това така я стресна, че тя отскочи от него.

— Моля… моля те, добре съм — прошепна тя, дърпайки се от ръцете му, които бяха стиснали толкова силно раменете й, достатъчно силно, за да могат да блъснат една дребна жена през парапета на верандата долу на каменните плочи.

— Соланж, що за приказки с духове сте разказвала на съпругата ми? — обърна се Люсиен с гняв в очите към пълната жена, която продължаваше да си вее с ветрилото, а на жестокото й лице се бе изписала доволна физиономия. Това бе радостта на котката, която бе направила смъртоносното си движение, след като е измъчвала жертвата си.

— Определено не мога да се сетя за какво говорите — каза тя провлачено. Сините й очи бяха студени като лед. — Само тази къща би могла да изплаши някого.

И все пак в гласа й се долавяше триумф. Тя бе посяла семето на съмнението в съзнанието на Карес, както бе желала. Щеше да му го върне за това, че не бе пожелал да спи с нея. Беше се оженил за тази крехка жена — дете, вместо да стане неин любовник, и щеше да си плати за това. И все пак, тя беше казала на Карес онова, което други разнасяха от години из Нови Орлеан. Загадката около смъртта на Аурора Сен Амант нямаше да бъде разрешена никога.

— Не бива да позволявате на Соланж да пълни красивата ви главица със страхотиите на нашата Луизиана — предупреди я губернаторът, след като последва Люсиен в салона.

Жена му се бе захванала отново със старите си трикове да сее неприятности, той го усещаше във влажния въздух. Пак бе придобила вида си на хищна котка.

— Къде е Филип? — попита Карес, за да смени темата.

Трябваше някак да прогони думите на Соланж от съзнанието си. Сега разбираше, че тази жена бе искала поради някаква своя извратена, егоистична причина, да я накара да се усъмни в Люсиен. Аурора явно не беше единствената странна жена в Нови Орлеан.

— Той се държа като плашливо младо жребче — изсумтя губернаторът, вземайки гарафата от ръцете на съпругата си. — Мисля, че пи достатъчно, скъпа — промърмори той на начумерената Соланж. — Това ми е необходимо сега повече, отколкото на теб.

— А, ето го и него — каза Люсиен с тон, който говореше красноречиво за неприязънта му към Филип.

— И аз бих пийнал малко бренди — промърмори Филип, зървайки Пиер. — Какво отвратително време.

— Ще останете ли през нощта? — попита рязко Люсиен, докато Филип си наливаше от брендито.

— Да, бих желал да остана в Сан Рьогре тази нощ — отвърна той и надигна чашата към устните си.

— Бих могъл да изпратя моя надзирател да ви придружи по пътеката край реката. Ще ви заема кон — продължи Люсиен, застанал вдървено до Карес.

— Не, благодаря ви. Искам да се възползвам от вашето гостоприемство за още една нощ — отговори Филип, след като отпи голяма глътка от брендито.

— Мога ли да попитам защо? — провокира го Люсиен.

— Бих желал да посетя гроба на доведената си сестра утре сутрин. Утре е празникът, когато обикновено се отдава почит на мъртвите. Днес, в случай, че сте забравил, се навършва годишнина от раждането й, а утре — седем години от смъртта й. — Той говореше спокойно, но лявото му око потрепваше нервно.

След отговора на Филип ги погълна, досущ като мъглата вън от салона, натежалата тишина. Темата, която бе висяла толкова време във въздуха, сега бе подхваната. Въпреки това, никой не знаеше какво да каже.

— Не съм забравил, но все пак мисля, че мъртвите трябва да си останат в гробовете — каза Люсиен, нарушавайки мълчанието. — Този култ към тяхната памет може да се превърне в нещо ужасно. — Гласът му беше студен и остър като наточена стомана.

— Очаквах подобен отговор от вас — отвърна на удара Филип. Една веничка на слепоочието му пулсираше в ритъма на неговата възбуда. — Вие никога не сте я обичал, никога!

— Достатъчно, господа. Не и в присъствието на дамите — им припомни Пиер-Франсоа, заставайки между тях.

После се обърна към Карес и каза:

— Откривам, че апетитът ми е нараснал неимоверно. Ще вечеряме ли скоро?

— Ще проверя — тя погледна към него с облекчение. — Ако ме извините, ще сляза до кухнята на долния етаж и ще проверя дали лятната трапезария е подредена. — Тя хвърли един бърз поглед към гръмоносната физиономия на Люсиен и докосна леко рамото му, докато минаваше край него.

Това сякаш го изтегли от ръба на бездна. Той я погледна за миг така, сякаш не я беше познал, след това вдигна ръката й към устните си.

— Не се бави много. Липсваше ми — прошепна той до косите й.

В очите му вече го нямаше оня изгарящ гняв, бе останал само някакъв странен дълбок копнеж. Тя не можа да не се зачуди дали чувството, което бе съзряла в тези ониксови дълбини, се отнасяше до нея или до спомена за Аурора.

Чистият въздух, макар да бе топъл и задушен, й подейства ободряващо, докато слизаше по дясното крило на витото стълбище. Вдишваше дълбоко влажния въздух, сякаш за да прогони с това ужасяващите съмнения, който Соланж бе извикала у нея с клюките си.

Ранния здрач на есента и мъглата бяха изпълнили градината със сенки. Но шумът на работещите слуги все пак се чуваше, сякаш те бяха само безтелесни духове. Тя скръсти ръце пред гърдите си, като че ли й бе станало студено, но в горещия влажен въздух това не беше физически студ, а студ, проникнал в душата и заплашващ да я погълне. Колко подходящо време за навечерието на празника на Вси светии, помисли си тя, докато влизаше в кухнята.

— Готови ли сме с вечерята? — попита тя Зои.

Безупречно облечената едра готвачка тъкмо бе наредила на двете си помощнички да свалят железните тенджери от тлеещите въглени.

— Да, мадам — отговори жената с лице плувнало в пот от работата около горещото огнище на кухнята. Тя се грижеше после блюдата да бъдат пренесени в малкото кухненско помещение на долния етаж в къщата.

— Мадам, мога ли да поговоря с вас? — попита Доминик, която бе дошла в кухнята от трапезарията, където даваше наставления на прислужницата, която нареждаше дългата кипарисова маса, правена по поръчка в Нови Орлеан. Кипарисовото дърво не се повреждаше от влагата, която беше дори по-осезателна в стаите на мрачния първи етаж.

— Да, Доминик. Какво има? — отвърна й Карес.

— Може би ще е по-добре да поговорим на верандата — предложи тя.

— Разбира се — каза Карес и излезе от задушната кухня.

Доминик вървеше след нея с разтревожено изражение на обикновено ведрото си лице.

— Трябва да поговоря с вас за една особено деликатна ситуация, мадам — изрече Доминик колебливо. Меките й кафяви очи бяха неспокойни.

— Какво има? — попита тихо Карес, усмихвайки й се окуражаващо. — Като господарка на Сан Рьогре аз трябва да съм наясно с всички деликатни ситуации, Доминик.

— Да, и аз така си помислих, мадам — съгласи се жената. — Говорих с мосю Сен Амант, но той просто забрани церемонията, мислейки, че това ще бъде краят й.

— Каква церемония? — попита Карес, опитвайки се да следва накъсаната линия на мисълта й.

— Церемонията, която робите правят всяка година на този празник. Мосю Цвайг се съгласи с мен, че нейната забрана би могла да доведе само до вълнения. По реката се носи вестта за въстание на робите, но засега няма нищо подобно в жилищните помещения в Сан Рьогре — обясняваше Доминик, сплела ръце в отчаяние.

— И ти мислиш, че забраната на тази церемония може да доведе до бунт? — попита Карес, припомняйки си, че Доминик бе свободна жена, която сама бе избрала да работи като икономка на семейство Сен Амант. Стомахът й се превърна в ледена буца, когато осъзна, че тя говори истината. Все още й беше трудно да осъзнае факта за наличието на робството, позволяващо на един човек да притежава друг, въпреки че това беше част от ежедневието в Луизиана.

— Да, мадам. Не ми се ще да видя нито африканска, нито френска кръв по земята на Сан Рьогре.

— Робите могат да проведат празненството, ако го направят така, че то да не се вижда от къщата. Аз поемам отговорността, ако мосю разбере за това. И, Доминик, нека надзирателят и неговите хора да се погрижат нещата да са под контрол и всички да се завърнат, щом церемонията свърши — каза Карес, като хапеше устната си в размисъл за усложненията, които би могла да предизвика нейната промяна в нарежданията на Люсиен. Тя можеше само да се надява, че той никога няма да разбере какво е направила.

— Благодаря, мадам. Мисля, че това е много мъдро решение — каза Доминик с изражение на облекчение.

— О, Доминик, защо господарят е забранил тази церемония, която се е провеждала толкова години в Сан Рьогре?

— Защото… Защото тази вечер ще се навършат седем години, откак умря Аурора Сен Амант — отговори тя с огромна неохота, а в самурените й очи се появи странна сянка.

— Не беше ли умряла на празника на Вси светии? — опита се да я поправи Карес.

— Тялото й беше намерено рано сутринта на този ден, но робите вярват, че тя е умряла предишната нощ, на своя рожден ден — обясни Доминик. — А седем е много важно число в тяхната религия. Те вярват, че довечера се навършват седем години от смъртта й.

— Но… Аурора Сен Амант не е изповядвала тяхната религия, нали? — каза изненадано Карес.

— Напротив, мадам, тя играеше доста важна роля в тяхната религия — призна Доминик. — Тя беше върховна жрица на вуду в Сан Рьогре. Те вярват, че тя може да възкръсне от гроба на тази годишнина от смъртта си. Те искат да бъдат там, за да умилостивят духа й и тя да не стори зло на никой от тях.

— Но това е абсурдно, Доминик — каза Карес, без да може да прикрие презрението в гласа си, въпреки че при думите на жената косъмчетата по врата й настръхнаха.

— Може и така да е, мадам — отвърна Доминик с неразгадаемо изражение на иначе откритото си лице. — Така или иначе, те се бояха от нейната сила приживе и това не се промени след смъртта й. Ако това е всичко, мадам, ще отида при мосю Цвайг да му предам вашите нареждания.

Карес гледаше как грациозната фигура се стопява в мъглата, която бе надвиснала над имението. Какво бе направила? Тя едва сега осъзнаваше какво би станало, ако Люсиен узнаеше, че тя току-що бе дала на робите своето позволение да проведат церемонията си по посрещането на духа на Аурора, в случай, че тя възкръсне от своя гроб в навечерието на празника на Вси светии. Как щеше да издържи остатъка от дългата вечер, която и предстоеше, ослушвайки се за всеки звук, който би позволил на Люсиен да разбере за глупавото й решение?