Фела Скот
Бялата дева (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Колин чу говор и независимо от болката си, независимо от желанието си да се скрие от ужаса, тя се отскубна от мрака, който я заобикаляше. Бавно и протяжно значението на думите започна да се избистря в съзнанието й, тя изведнъж отвори очи. Беше в Грегър Касъл, в стаята на Емет. Тя веднага потърси Андрю. Той се отскубна от чичо си и се затича към протегнатите и ръце. Тя силно го прегърна.

— Като че ли сестра ми се е присъединила към нас. — Емет погледна първо нея, а после Дуайт, който стоеше до леглото му. — Все още не съм съвсем сигурен, че разбирам какво искаш.

— Магьосницата — процеди през зъби Дуайт. — Искам магьосницата.

— Какво те кара да мислиш, че тя е тук? — Емет се преструваше, че си разглежда ноктите и изглеждаше невъзмутим пред внезапното избухване на Дуайт.

Колин разбра, че е много раздразнен, въпреки че беше сигурна, че Дуайт не можеше да го забележи. Дуайт като че ли беше прекалено погълнат от собствените си вълнения, за да може да схване чуждата измама или намерение.

— Съобщих й, че ти искаш да я видиш — думите на Дуайт имаха стоманено звучене.

Едно мускулче на челюстта на Емет потрепна. Колин разбра, че е разгневен. Тя си беше имала достатъчно неприятности с него през последните месеци, за да може да разбере тънките оттенъци на настроението му. И все пак, той просто се усмихна, а после се засмя.

— Хайде, Дуайт — той почти се лигавеше. — Не знам дали ще дойде, но можем да почакаме, ако искаш.

— Ще чакаме.

Колин се молеше да се забави възможно най-дълго но само след няколко минути Джейкъб доведе Хуанита в стаята на Емет.

Емет му махна с ръка.

— Можеш да си вървиш, Джейкъб. И се погрижи да не ни безпокоят.

Веднага след като вратата се затвори след Джейкъб, Дуайт сграбчи магьосницата и я завлече при Колин.

— Махни го. — Дуайт я наплю, а страхът, който се изписа в погледа на Хуанита беше истински. — Ако не го направиш, ще те убия, девойче.

Тъмният й поглед се насочи към Колин, но тя вече не го разбираше.

— С удоволствие, Дуайт Макдъгъл.

— Не ме докосвай — предупреди я Колин. — Навреди на бебето ми и ще си имаш работа с нещо по-лошо от Дуайт.

Хуанита се спря.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е бебето на Ян Блекстоун. Той ще убие всеки, който навреди на мен или на детето.

Дуайт нави черната коса на Хуанита около ръката си и болезнено я дръпна назад.

— Но ти ще умреш, ако не го направиш. Направи това, което искам, и можеш да си идеш далече, много далече. Аз ще взема Колин с мен, а този кучи син никога няма да разбере какво се е случило с копелето му.

— Не го слушай. — Колин привлече гневния му поглед към себе си, но тя не се смути. — Той те лъже. Той знае, че Ян няма да се усмири, докато не ме намери.

Дуайт избухна и едва не захвърли Хуанита през стаята.

— Хич не го е грижа за тебе! Единственото нещо, което го интересува, е детето, което носиш.

— Не, Ян ме обича, Дуайт. За разлика от тебе, той не иска да нарани мен или детето.

Той целият почервеня и на Колин й се стори, че ще се пръсне от цялата тази кръв в главата му.

— Никой не те обича повече от мен. — Гласът му трепереше, а крясъците му се бяха превърнали в немощен шепот. — Никой.

— Ти не ме обичаш — каза Колин с цялата омраза, която успя да събере. — Ти обичаше майка ми. Аз не съм тя — наблягаше на всяка дума със силата, която й беше останала — майка ми!

— Да, аз обичах Кейти — Дуайт изглеждаше объркан. — Но аз също толкова обичам и теб. Ти имаш нейната коса, нейната кожа, нейните смарагдови очи. През всичките тези години аз копнях по теб и сега ти ще си моя. Няма да позволя на това дяволско копеле да те притежава. Не и моята Колин.

— Аз не съм твоя, Дуайт — изпищя Колин, погълната от собствения си гняв и омраза. — Аз съм жена на Ян Блекстоун, майка на неговото дете. Няма да позволя да разрушиш доброто, което открих сред цялата тази грозота и лудост.

Смехът на Емет проникна през мъглата на яростта, която я беше обгърнала. Тя се обърна към него.

— Ти го обичаш, нали, сестричке?

— Да — призна тя, след като повече не желаеше това да е тайна. — Аз обичам Черния вълк и нито един от вас няма да го убие. Той е прекалено силен за вас.

Това наистина подейства силно на брат й, а усмивката му застина и се превърна в маска на насилието.

— Убий тази кучка, която се нарича моя сестра. Не съществува Макгрегър, който така предателски да говори!

— Тя е моя, Емет. Ти ми я даде и аз ще си взема своето — заяви Дуайт.

Емет изглеждаше отвратен.

— Ти искаш тази кучка? Дори след като си е разтворила краката за него? Можеш да се отървеш от детето, но никога няма да се отървеш от неговата смрад по нея.

— Млъквай, Емет. — Гласът на Дуайт беше напрегнат.

— Млъквай или ще те убия.

От това изражението на Емет стана арогантно горделиво.

— Ти се осмеляваш да ми говориш по този начин — запъчи се той и се вдигна, колкото можа, от кръста нагоре.

— Ти си едно нищо, Дуайт Макдъгъл. Ти не си нищо освен копелето на семейството и си тук само защото аз благоволих да стане така. Махай се от дома ми, или тебе ще накарам да убият.

Емет се протегна за връвчицата, за да позвъни на Джейкъб, но ръката на Дуайт го спря. Изненадата, изписана по лицето на Емет беше очевидна, но тя още повече се усили, когато Дуайт го хвана за гърлото. Емет се изскубна от Дуайт и силно заби юмрука си в корема му, въпреки че не можеше да използва краката си, от кръста нагоре тялото на Емет беше все още силно.

Колин не се поколеба и секунда повече. Тя взе Андрю на ръце и побягна от стаята без да се обръща. Колин внимателно си проправяше път на излизане от замъка. Тя вървеше надолу по тъмните коридори възможно най-бързо с Андрю на ръце.

Тя зави на едно място и се блъсна в някого. Тя се стресна и започна да бяга, но се оказа, че Нели се е изпречила на пътя й. Колин никога през живота си не се беше радвала повече от това, че вижда някого. Тя бързо й подаде Андрю.

— Нели, заведи го при отец Макклауд. Не разрешавай на никой да те спира. — Сълзи напълниха очите й. — Пази ми сина, Нели. Обещай ми.

— Какво става, миледи?

— Нямам време да ти обясня. Моля те, Нели, умолявам те. Не ме бави. — Колин побягна по коридора от Нели.

— Обещавам, миледи — извика Нели след нея.

Колин успя да стигне обратно до предната част на имението. Дуайт я видя и тя побягна надолу по стълбите до входа. Тя успя да отвори масивната врата, преди той да я е настигнал. Втурна се навън. Изведнъж някой извика — един селянин я беше видял. Колин разбра, че никой тук нямаше да й помогне.

— Хвани я — извика Джейкъб, който излезе тичешком — Колин уби брат си, който безпомощен лежеше в леглото си.

Колин нямаше време да опровергава лъжите му. Тя едва успяваше да се скрие в уличките, а много от селяните се бяха втурнали след нея, включително и Джейкъб. Тя не знаеше къде е изчезнал Дуайт. Възгласите, които се чуваха, бяха грозни, а от думата „вещица“ я полазваха тръпки. Тя побягна с всички сили, но твърде много препятствия се изпречваха на пътя й. Колин се почувства като в капан, не можеше да избяга от селото, в което беше израсла, от хората, които някога беше обичала.

Най-накрая Джейкъб я улови и грубо я повлече по улицата. Един камък я удари по ръката, а после още един по гърба.

— Тя се е отдала на Черния вълк.

— Предателка!

Джейкъб вдигна ръка, за да спре възгласите им. Тълпата притихна, но се приближи, а погледите им бяха заплашителни и враждебни.

— Тази жена предаде всички ни с пошлото си влечение по Ян Блекстоун.

Той беше приковал вниманието им, а когато погледна Колин, тя ясно видя омразата, която винаги беше прикривал зад каменната си маска. Той постави ръката си върху заобления и корем.

— Тя носи детето му без никакви угризения. Тя дори заяви, че обича този човек-вълк, а неговото зло сега расте в утробата й.

Това предизвика отново възгласи, а селяните брутално и грозно я заплашваха.

— Клада! Това е единственият начин да се пречисти! Тя трябва да гори на кладата!

— Клада — Джейкъб прошепна в ухото й. — Те искат да те изгорят, Колин Макгрегър.

Колин искаше да каже нещо, каквото и да е, но думите не идваха. Обзе я такъв див ужас, че тя си помисли, че може да умре от него. Молеше се за мигновена смърт. Щеше да е по-добре от изгаряне. Коленете й омекнаха и тя се строполи до Джейкъб.

— Не губи съзнание, вещице. Искам да разбереш какво сме намислили.

Той я удари по лицето и я извади от унеса й.

— Искам да почувстваш как пламъците разкъсват плътта от костите ти.

Джейкъб позволи на селяните да я пренесат през моравата до края на гората, а после да я вържат здраво за едно дърво. Колин извика, но никой не я чу, защото събираха съчки и ги трупаха в краката й.

Ян и Джефри влязоха в селото. Ян беше обезумял от тревога. Изведнъж той видя прислужницата на Колин да носи дете — неговия син. Той постепенно разпозна мургавата глава на детето, което беше видял в гората толкова отдавна. После си спомни името, което беше чул… Дрю.

— Къде отиваш с детето? — попита Ян и я спря, като застана с коня пред нея. Тя, изглежда, се уплаши, но остана твърда.

— Не е ваша работа, милорд. — Тя се опита да го заобиколи.

Ян отново застана пред нея.

— Няма да питам отново. — Гласът му стана по-нежен, но той ясно се изрази. — Къде отиваш с момчето?

Нели се огледа объркана. Ян видя как по лицето й се изписа ужас, когато от селото се понесоха шум и крясъци.

— Отивам при отец Макклауд — най-после успя да каже тя. — Господарката ми ме помоли да не давам на никого това дете, освен на добрия отец.

— Господарката ти Колин ли е?

— Да. — Нели вдигна поглед, а по страните й се стичаха сълзи. — Боя се, че господарката ми е в беда.

Ян се обърна към Джефри.

— Погрижи се тази жена да стигне невредима при отец Макклауд.

Джефри започна да се противи, но погледът на Ян го спря.

— Защити сина ми с живота си, приятелю.

— Да.

Джефри последва слугинята до църквата.

Ян незабавно се запъти по посока на шумовете. Улиците му се сториха необичайно празни и в съзнанието му заби тревога. Той се заоглежда, започна да претърсва селото, но не видя нищо, никого. Когато видя един старец забързано да минава покрай него, той го спря.

— Къде са всички?

Възрастният човек се сепна и засенчи очите си с ръка, за да го види по-добре. Въпреки това, той все още не го виждаше добре.

— Горят вещица. Най-добре побързай, ако искаш да видиш.

Той се затътри в посока извън селото на късите си и прегънати крака. Ян го последва.

Колин ужасено гледаше как Джейкъб поднася факла към сухите дърва и огънят веднага пламна. Изведнъж Дуайт си проби път измежду селяните. Той изблъска Джейкъб настрани и изгаси огъня с ботушите си.

Дуайт ръмжеше като животно в яростта си и мнозина се отдръпнаха от обсега на ударите му. Той стъпка и изгаси тлеещите съчки и разряза въжетата на Колин.

— Оставете я на мира — викаше Дуайт и заплашително махаше във въздуха с ножа си. — Тя е моя!

Преди Колин да може да се освободи от въжетата, с които я бяха завързали, Дуайт я сграбчи през кръста и я притегли към себе си.

— Тя е моя и ще убия всеки, който се осмели да ми попречи да я взема със себе си.

Тълпата притихна, а яростта на Дуайт не им позволяваше да роптаят. Колин го изрита по пищяла и успя да се освободи. Тя тръгна да бяга, но съчките под краката и поддадоха и тя загуби равновесие и падна на колене. Точно когато Дуайт се протягаше към нея, един черен вълк изскочи между тях и Колин има време да избяга, без да могат да я настигнат. Острието на ножа на Дуайт се заби дълбоко във врата на животното.

Вълкът обаче тръгна към Дуайт с оголените си зъби и успя да го захапе преди едрият мъж да може да го отхвърли от себе си. Вълкът падна на земята с рев, а после притихна и остана неподвижен.

Ян видя тълпата на края на поляната. Той пришпори коня си в галоп и за секунди измина разстоянието.

Хора изскачаха от пътя му, а копитата на огромния му кон му позволяваха да мине през гъстата гора от хора. Чу се вик, когато го разпознаха, а мнозина се разбягаха от страх.

Ян забеляза Колин и скочи от коня. Колин застана между Дуайт и Ян.

— Всичко свърши, Дуайт.

— Нищо не е свършило, докато той не умре. — Ян пристъпи напред в очакване и готовност.

— Не свърши ли вече това избиване? Тази смърт? — молеше ги тя.

— Ти се закълна, Колин Макгрегър, пред Бога и мъжете на баща ти. Какво стана с клетвата ти? Какво стана с честта на клана? Толкова ли малко те е грижа за шотландските обичаи?

Ян погледна Колин и видя болката, изписана на лицето й.

— Вярна ли си на клана? Докажи го — подтикваше я Дуайт. — Убий Черния вълк.

Колин не помръдна. Ян извади собствения си нож и го сложи в ръцете и. Веднъж завинаги той трябваше да е сигурен какво щеше да направи тя.

— Искаш ли да ме убиеш, Колин?

Тя не помръдна. Просто се беше вторачила в ножа.

— Убий ме сега. Сега имаш възможност да изпълниш обещанието си.

Колин все още не помръдваше и той я хвана за ръка и сложи върха на острието на сърцето си, а ръката му все още беше върху нейната. Тя се отдръпна. Всички бяха в очакване. Всички ги гледаха.

— Не — извика тя в мъката си. — Не мога да убия мъжа, когото обичам, бащата на децата ми.

Тя се обърна да погледне Дуайт.

— Ако наистина ме обичаше, ти щеше да си отидеш, Дуайт. Умолявам те, върви си и ни остави на мира.

— Не мога, девойче. — Той изтегли меча от ножницата си. — Обичам те повече от самия живот. Възнамерявам да убия съпруга ти и да те взема със себе си, девойче. Не може да стане по друг начин.

— Ти си глупак, чичо.

Яростният рев на Дуайт предупреди Ян и той изтегли меча си, за да се отбранява. Тълпата се разпръсна, докато мъжете се биеха, мечове свистяха във въздуха, мечове кънтяха при сблъсък, острие в острие. На Колин не й остана нищо друго, освен да гледа. И да се моли.

На ръст бяха почти еднакви, а Дуайт беше само няколко сантиметра по-нисък. По-голямата сила на Ян не отстъпваше пред дългия опит на Дуайт. Всяко движение се парираше, всеки удар се посрещаше. Времето течеше болезнено бавно и Колин си мислеше, че сърцето й ще се пръсне в гърдите. Ако се намесеше, щеше да отвлече вниманието на Ян, и тя не помръдваше. Тя мълчаливо пищеше при всяка капка кръв, която падаше от меча на Дуайт.

Ян се умори, мечът вече тежеше в ръцете му, а единствената му утеха беше, че и Дуайт е уморен. Най-накрая, с боен вик на шотландски боец и последни сили, Дуайт се нахвърли върху Ян. Върхът на меча му се плъзна по корема на Ян, който се дръпна назад, а после Ян отново се хвърли напред и заби собственото си острие. То се заби дълбоко в корема на Дуайт и викът застина в гърлото му. Дуайт падна на колене, а по лицето му все още беше изписана изненада. Той погледна към Колин и затърси очите й с поглед.

Ян видя мъката, изписана по лицето й, когато се отвърна от изпълнения с омраза поглед на Дуайт. Дуайт падна назад и вече не беше заплаха за себе си или за семейството си. Ян отиде при Колин и я прегърна.

Някой изкрещя:

— Това е дяволът, Колин. Трябва да избягаш от това зло.

Колин вдигна поглед към Ян и тихо каза:

— Този мъж не е зъл… той е нежен и мил.

Отец Макклауд си проправи път през тълпата и застана до Колин и Ян. Той се обърна към разгневената тълпа и заговори:

— Ян Блекстоун не е по-голям дявол, отколкото вие или аз. Той е просто един човек, който се е срещнал с изпитанията на Бог така, както той умее.

Той насочи изпълнения си с любов поглед към Колин, а после към Ян.

— Той е само един човек, който толкова обича една жена, че й дава живота си и вярва в любовта й, силна като неговата.

— Ами вълка, отче? Виждам, че това е дяволска работа.

— А аз виждам голям приятел, а не дявола — спореше Колин.

Ян погледна Колин и предложи той да разясни случая, без да го е грижа какво си мислят те, но с желанието Колин да разбере.

— Намерих го хванат в капан преди много години. Гледах го, докато се оправи, а когато ходя в гората, той ми е верен спътник. Той просто беше едно животно, а не дявол.

Колин плахо отиде и застана до вълка, а после коленичи до мъртвото животно. Мъчно й беше, че е убит. Тя го погали и мълчаливо се сбогува.

— Никога не съм вярвала, че можеш да се превръщаш във вълк.

Тя стана и се изправи срещу грубите и омразни хора от нейния клан.

— Баща ми ме принуди да дам клетва, на която не мога да удържа — продължи тя. — Срам ме е от омразата и лъжите, които той разпространяваше, наследството, което той остави за децата и внуците си. Страх ме беше да следвам сърцето си.

Погледът й се прехвърли на отец Макклауд.

— В сърцето си открих такава голяма любов, че не успях в опитите да изпълня обещанието си.

Колин почувства, че сълзи се стичат по бузите й.

— Бог ме благослови като ми даде Андрю, а сега ме благославя с мое собствено дете. Ян Блекстоун е баща и на двете деца… как може той да е лош?

— Ти си позор за клана — извика някой.

— Позор? — извика Колин. — Да не би да е честно да мразиш и избиваш? Ако това е чест, аз не искам да съм част от нея.

Отец Макклауд дойде и застана до нея.

— Добри ми хора, Колин не е опозорила клана си. Обещанието е изпълнено. Черният вълк е мъртъв. — Той посочи към мъртвото животно. — Нека легендата да умре с вълка.

— Тя е убила брат си!

— Не е — Хуанита привлече вниманието на всички към себе си, когато пристъпи напред, за да я чуят. — Дуайт уби Емет. Не главатарката на клана, Джейкъб ви е излъгал.

Чу се някакво мърморене и всички се заоглеждаха, за да открият Джейкъб. Него го нямаше, а изчезването му беше по-красноречиво от думите на Хуанита.

— Време е да си вървим вкъщи.

Хуанита се обърна и си тръгна.

Хората бавно се разотидоха. Ян взе Колин в обятията си и тя силно го притисна към себе си. Тя се почуди колко странен е животът — защо Хуанита беше казала истината. Колин никога нямаше да разбере.

Джефри се приближи на коня си с Андрю, а Ейнсли плътно ги следваше.

Колин взе Андрю в обятията си и с гордост се обърна към Ян.

— Ян, запознай се с Андрю, твоя син.

Ян взе Андрю от Колин и двамата плахо се изгледаха. Андрю най-накрая се засмя и прегърна Ян с пухкавите си ръчички. Когато Ян отново се обърна към Колин, тя видя как сълзите проблясват в очите му с цвят на старо злато.

— Чудесно момче е, Колин. — В погледа на Ян се четеше гордост и благодарност.

— Да — тя вплете пръсти в неговите. — Нека погребем вълка, Ян, на място, където духът му ще бди над децата ни, докато растат. Той беше верен и храбър приятел.

— Обичам те, Колин.

Тя се усмихна.

— Обичам те, Ян Блекстоун. Сега и завинаги.