Фела Скот
Бялата дева (7)

СЕДМА ГЛАВА

Само едно петънце светлина докосваше небето, а ранните утринни часове бяха обгърнали Колин и Роналд в тъмнина. Тежка ноемврийска слана беше паднала по дърветата и пътя и завиваше света с леденостудено бяло одеяло. Каруцата залиташе и подскачаше по неравния път и те не се опитваха да надвикат шума. За Колин чувството за самота беше добре дошло.

Мислите й бяха съсредоточени върху предстоящия ден. Когато Роланд спомена вчера вечерта, че ще ходи в селото на следващата сутрин да занесе масите и пейките, които беше направил за кръчмаря, тя го беше помолила да отиде с него. Джийн се безпокоеше и каза, че още не се е възстановила достатъчно за дългото пътуване. Колин обаче остана непреклонна, завладяна от една необяснима непоколебимост. Какво ли се опитваше да постигне с това отиване? Селото лежеше в края на земите на замъка на Блекстоун… вражеска територия. И все пак, нещо я подтикваше да отиде и тя се подчини на това чувство.

Вече бавно се зазоряваше и в душата й назряваха съмнения. С дневната светлина дойде и страхът от това, което правеше. Тя обаче беше непоклатима. Трябваше да събере информация за Черния вълк, после можеше да го убие. Колин беше готова с плана си.

Роналд си пробиваше път с каруцата покрай продавачите и сергиите, които се бяха наредили покрай оживените улици. По-голямата част от сутринта бяха пътували, за да стигнат до селото и той, без да губи време, отиде до „Гарванът“. Колин знаеше, че Роналд иска да обърне и да тръгне към къщи възможно най-бързо, защото се безпокои, че е оставил Джийн сама. Той беше мълчалив мъж — казваше съвсем малко, но Колин виждаше любовта, която съществуваше между двамата. Тя им завиждаше за любовта — за такава любов копнееше и тя.

Колин прекъсна тези мисли, учудена колко далече я бяха отнесли. Тя слезе с мъка от каруцата. Краката й бяха изтръпнали от дългото пътуване без прекъсване. Колин последва Роналд в кръчмата.

Вътре беше оживено, повечето маси бяха пълни с редовни клиенти. Колин огледа стаята, а после се извърна, когато разбра, че самата тя е център на внимание. Не беше трудно да се открие собственикът, един як мъж с престилка, вързана около заобления му корем. Изглеждаше доволен, че вижда Роналд и бързо изчезна в задната стая.

— Най-добре ще е да седнеш, докато помогна на мистър Макнийл да разтовари каруцата.

Тя вдигна поглед към Роланд и се усмихна.

— Мисля, че достатъчно съм седяла. Ще стоя докато имам възможност.

— Проклети жени изруга кръчмарят и се върна. — Жена ми отиде до пазара и кой знае какво е намислила тая Лесли.

— Сигур е още в леглото, пустата му Лесли — каза един мъж, който стоеше наблизо. — Т’ва момиче все е в леглото.

Кръчмарят се намръщи, докато всички се смееха. Колин с неудобство разбра шегата им.

— Можеш ли да почакаш, докато жена ми се върне, Роланд. Тогава ще мога да ти помогна с масите.

— Да — каза Роланд и кимна.

Колин знаеше, че той иска да се върне възможно най-бързо.

— Аз ще се погрижа за клиентите ви, мистър Макнийл — каза тя.

Още двама мъже влязоха точно когато тя правеше предложението си.

— Друг път вършило ли си подобна работа, девойче? — попита кръчмарят с изпълнен със съмнение поглед.

— Не — искрено отговори Колин. — Но пък имах трима братя да обслужвам. Освен това, работата е само за минута-две, докато разтоварите каруцата.

Мистър Макнийл й подаде пълна кана бира.

— Обслужи мъжете, които току-що влязоха, а после отново напълни чашите на тези, които искат.

Тя взе каната в дясната си ръка и грабна две халби в лявата. Почувства съвсем лека болка в рамото, но не й обърна внимание. Тя внимателно се движеше из претъпканата стая. Навсякъде, където минаваше, разговорите стихваха. Тя доближи масата до огъня и сложи халбите пред двамата мъже. След това започна да им налива питиетата.

Колин се стараеше да не среща погледите им и нарочно не обръщаше внимание на коментарите, които чуваше.

— Благодаря ти, девойче.

Гласът бе мек, познат и тя вдигна поглед да види мъжа, който проговори. После замръзна на мястото си и разля бирата върху масата, като препълни халбата. Тя с ужас се отдръпна.

— Няма нищо — увери я Ян и по погледа й разбра, че се чувства неловко. — Донеси парцал и ще го избършем. Нищо не е станало.

Тя само стоеше и гледаше с широко отворени очи.

— Изплаши я — каза Джефри и се засмя.

Тя отмести поглед, за да го види.

— Виж, цялата пребледня.

— Не може да бъде — усмихна се Ян. — Как се казваш?

Колин нищо не каза.

На Джефри това му харесваше.

— Господи, Ян.

Ти съвсем я смути.

— Лин — най-после отвърна тя.

— Не съм те виждал преди, Лин. От къде си?

Ян наблюдаваше как младата жена поставя каната на масата, но вече със замислен поглед. Тя като че ли мислеше какво да каже.

— Тя дойде с мен — каза Роналд, който тъкмо влизаше в кръчмата и държеше единия край на маса. — Лин е отседнала у нас за малко.

Ян отново втренчено изгледа Колин. Тя беше сигурна, че по погледа му не личи да я е разпознал. Той нямаше представа, че я е виждал преди, нямаше представа коя е. От това тя се почувства силна, а опасността вече не й се струваше толкова близка. Тя се усмихна. Видя как той отреагира — реакция, която я изненада. Изведнъж си спомни думите на брат си, чието значение витаеше в съзнанието й… ти, сестричке, си прекалено хубава, за да ти устои някой мъж.

Колин никога не се беше смятала за хубава — чувстваше само как несгодите в живота й се отразяват върху нея. И все пак, когато се огледа, беше очевидно, толкова очевидно, че даже тя не можеше да отрече впечатлението, което създаваше сред тези мъже и най-вече върху един мъж.

— Макнийл — Ян извика на кръчмаря, който беше последвал Роланд в стаята и дишаше трудно от усилието, с което носеше неговия край на тежката маса.

— Да, лорд Блекстоун — отвърна той и избърса потта от лицето си с ръка, която пък избърса в престилката си.

— Трябва да викаш Лин да ти помага тука в кръчмата. Ти все мрънкаш за помощничките си. Или за липсата на такива — засмя се Ян, а после й подхвърли монета. — Тя ще внесе нужното разнообразие.

Повечето клиенти се съгласиха и подкрепиха Ян.

— Може би не иска да работи. Почти нищо друго освен стая и храна не мога да й давам.

Ян погледна право в очите Колин и сърцето й замря.

— Обзалагам се, че ще си изкарва добра надница от бакшиши — каза той.

Това я накара да погледне монетата, която беше хванала. Беше много повече, отколкото заслужаваше. Тя се приближи до мястото, където стоеше Роланд.

— Ти си добре дошла да останеш, колкото си искаш с нас, Лин. На Джийн много й харесва компанията ти.

— Знам, че съм добре дошла в къщата ви, но с другото дете, което скоро ще ви се роди, нямаш нужда от тоя допълнителен товар, Роналд. — Колин бързо го прегърна и пъхна монетата в ръката му. — За роклята, която Джийн ми зае.

Тя толкова бързо измисли плана, че й остана съвсем малко време да се замисли за опасността. Главата й бучеше от вълнението, а в душата й цареше страх. Тя си помисли за Андрю, колко много й беше липсвал през последните няколко седмици, докато тя се възстановяваше от раната си. Как ще изтърпи да е далече от него за по-дълго време? Колин се спря на едно нещо — щеше да е близо до Черния вълк. Щеше да сложи край на враждата и да даде на сина си живот без омраза и избиване.

— Бих искала да работя тук, мистър Макнийл, ако желаете да ме вземете.

Мистър Макнийл не даваше вид, че има смелостта да й откаже и само кимна.

— Продължавай да работиш тогава, девойче. Тия мъже умират от жажда.

Ян се облегна на каменната стена и се почувства доста доволен от себе си. Той зорко наблюдаваше Лин, докато тя пълнеше чашите и внимателно избягваше пуснатите ръце и пръстите, които щипят. Тя беше красива, с удивително зелени очи и яркочервена коса. Но имаше нещо друго, нещо, което му убягваше, което го интригуваше, караше го да проявява повече любопитство, отколкото трябваше да прояви, и повече любопитство, отколкото беше проявявал към жена от много отдавна.

— Тъкмо бях започнал да се страхувам, че Блеър е убила мъжа в теб, приятелю.

Думите на Джефри отново привлякоха вниманието на Ян.

Джефри не се отказа, дори когато погледът на Ян опасно се смрачи.

— Ако знаех, че някаква червенокоса ще те върне към живота, отдавна да съм ти намерил една.

Ян се засмя като чу това.

— Не е заради червената коса, въпреки че е най-красивата, която съм виждал. Заради погледа в очите й, Джеф. Почти съм сигурен, че е гневен.

— Да, но най-добре е да се подготвиш, Ян. Това е поглед, който казва „не“. Тя е тук само от няколко минути и ми е ясно, че няма да стопли леглото ти.

— Не леглото ми се нуждае от топлина — тихо каза Ян. — Сърцето ми се нуждае от нея.

 

Когато жената на кръчмаря се върна, тя заведе Колин на тавана, където щеше да спи. Мисис Макнийл само посочи стълбата и не пожела да се изкачи по нея. Колин реши, че така беше най-добре, като се имаше предвид широката й усмивка.

— Благодаря ви, мисис Макнийл. Ще се оправя.

— Наричай ме Моли, момиче. Слез долу да помогнеш да сервираме вечерята. После ти и Лесли ще се погрижите за кръчмата.

Колин кимна. Главното стълбище водеше до стаите на горния етаж, където отсядаха пътници, а малката стълба, по която тя се изкачваше, беше единственият път до тавана. Тя се огледа. Беше тъмно и имаше течение, два сламени дюшека на пода и един-единствен прозорец с кепенци в края с изглед към конюшните. Два малки куфара, поставка с леген и един стол бяха всичките мебели.

Тих стон се чу от един от матраците, а смачканото одеяло върху него се раздвижи. Една жена бавно се изправи и погледът й най-сетне се спря на Колин.

— Ти коя си?

— Аз съм Лин. Ти сигурно си Лесли.

Колин си спомни коментарите, отправени по-рано в кръчмата.

— Защо си тук, Лин?

Думите й бяха кратки и груби, но това не дразнеше Колин. Тя вече имаше опит с нестихващия сарказъм на Емет.

— Аз ще ти помагам в кръчмата.

Лесли се замисли за това преди да заговори. Присвитите й и недоверчиви бледосини очи преценяваха Колин.

— Не знаех, че имам нужда от помощта ти.

Колин се прокашля и после смело продължи:

— Знам, че работиш до много късно. Ще помагам повече на Моли през деня.

— Ще ставаш ли да помагаш за закуската?

Това изглежда се понрави на Лесли.

— Да. Така ти ще можеш да поспиваш.

Колин беше наясно за това, което Лесли правеше през нощта, но за нея това нямаше особено значение. Тя искаше само да се разбират, за да може да се съсредоточи върху другите си планове. Не искаше неприятности от Лесли.

Лесли стана от дюшека и прокара пръсти през русата си коса, като че я решеше преди да я изтегли назад и да я сплете.

— Е, не мога да те виня, че искаш да работиш, Лин. Обаче ако разбера, че ми вземаш и нощната работа, ще разбия хубавото ти носле.

Колин прие информацията безпристрастно.

— Нощната работа си е само за тебе. Обещавам.

Лесли погледна Колин право в очите.

— Виждам, че никога не си била гладна. Повярвай ми, хубавице, че когато коремът ти стърже от глад, моралът ти вече е без значение. Можеш да изкараш доста пари с хубостта си.

— Права си, Лесли. Никога не съм била гладна. Но има и по-лоши грехове от твоя — Колин си мислеше за клетвата си да убие Блекстоун. — Повярвай ми, моите грехове са по-големи от твоите.

Лесли се усмихна, а после приятелски подаде ръка.

— В такъв случай се разбираме. Колин стисна ръката на Лесли.

— Напълно.

 

— Лесли, споделяш ли всичките си тайни с Лин?

Колин не можа да се сдържи да не се усмихне, когато видя как Лесли се приближи до мъжа, който бе казал това, и със силно изразено полюшване на ханша сложи ръцете си върху него. Изглеждаше доста убедена в собствените си възможности.

— Има някои тайни, които едно момиче не трябва да казва на никого. Ще я науча как да обслужва мухльовци като вас, но няма да я науча как да ляга с вас, мухльовци. Това е само моя и ничия друга тайна.

Колин вече не се изчервяваше от такива разговори. Тя се смееше наред с всички други. Колкото и нагла и нахална да беше Лесли. Колин я харесваше. Тя беше човек, който щеше да оцелее.

Докато Колин разчисти всички маси и изтърка чашите, тя почти се беше изтощила. Рамото й я болеше и почувства как цялото й тяло се напряга. Сутринта щеше да настъпи твърде скоро и тя реши да не си губи времето, а да отиде направо на тавана в леглото си.

Умората й беше добре дошла, защото й помогна да заспи, без да размишлява за самотата, която я съсипваше. Андрю ужасно й липсваше и се надяваше, че второто съобщение, което беше изпратила по един пътуващ амбулантен търговец, ще стигне до отец Макклауд. Той със сигурност щеше да обясни отсъствието й пред Дрю, мислеше си Колин. Нарочно не прати известие на Дуайт или Емет. Ако плановете й пропаднеха, нямаше да й се налага да дава обяснения. Обвиненията за провала й можеха да са много по-лоши, отколкото гневът им от изчезването й.

Вече почти се зазоряваше, когато Лесли си легна на своя дюшек. Колин само се обърна и продължи да спи. Не след дълго Моли я извика и Колин слезе, за да започне още един ден.