Фела Скот
Бялата дева (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Колин недоверчиво се взря в Ян, когато той се качи на коня си и я погледна оттам. Изглеждаше толкова сериозен.

— Имам работа да върша, лорд Блекстоун. Не мога да дойда да яздя с вас.

Тя се надяваше, че с това ще се приключи тази работа. Той обаче нямаше вид на човек, който лесно се предава.

— Говорих с Моли. Тя каза, че вчера много си работила по подготовката за фестивала. Този следобед ти дава почивка.

— Не мога.

— А защо? — попита той и слезе от коня, за да застане до нея.

Тя закри очи е ръце от слънцето и го погледна. Той се усмихваше. Не можеше да устои на трапчинките му.

— Аз… — не можеше да измисли друго оправдание.

— В такъв случай всичко е уредено.

Той я хвана за ръка, заведе я до седлото, а после я повдигна.

— Трябва да си взема шала — Колин посочи кръчмата.

— Аз ще те топля, Лин.

Тя вече съжаляваше за това, особено след като той се качили и се настани на седлото и здраво я обгърна е ръце. Той беше прекалено близко и тя не можеше да се измъкне. Сигурна беше, че такъв му е бил планът.

— Къде отиваме?

Ян пришпори коня си в лек галон.

— Мислех да ти покажа малко околностите.

— Да ми покажете земята си ли искате да кажете?

Тя се засмя и вече й беше по-леко на душата като си мислеше за почивката след толкова работа.

— Да — усмихна се той и се показаха трапчинките му. — Да се похваля.

Така беше. Ян искаше да й покаже дома си, работата си. Да я запознае с това, което беше важно за него, да я запознае с хората, които бяха част от живота му.

Колин трябваше да признае, че той се държи като джентълмен и нито веднъж не се беше възползвал от близостта им. Тя се отпусна и истински се наслаждаваше на красивата природа. Земята на Блекстоун се простираше надалеч, като се редуваха гъсти гори и планини, пусти земи и великолепни морски канари. Земята на клана Макгрегър беше във вътрешността на страната, недалеч от морето. И все пак, Колин никога не беше виждала това море. Всеки миг, всяко ново преживяване беше наслада. Тя не си спомняше кога за последен път й беше толкова хубаво. Сега си позволи да не мисли за нищо и грижите й се изпариха със слънчевите лъчи.

Ян беше оставил любимото си място, което беше по-нагоре в планината, обърнато към земите му, за най-накрая. Когато стигнаха там, Ян скочи от коня си, а после помогна на Лин да слезе. Без да каже дума, хвана Лин за ръка и я заведе до мястото, където беше прекарал много часове сам, а зашеметяващата гледка спираше дъха му всеки път, когато я погледнеше. Той внимателно я наблюдаваше да види как ще реагира и не беше разочарован.

— Прекрасно е, лорд Блекстоун.

Тя почувства напрежението, което го обзе, и разбра, че го дразни, като не се съгласява да го нарича Ян.

— Баща ми беше английски поданик, но той казваше, че нищо не може да се сравни с шотландските планини. Наистина са великолепни.

— Искало ли ви се е някога да живеете в Англия?

Той поклати глава.

— Ходих на училище в Англия — това е единственото нещо, което искам да видя от нея.

Изведнъж Колин се натъжи, когато видя обработваемите земи, подредени нивички, готови за зимния сняг и една бавно криволичеща рекичка, която минаваше между тях. Тя видя горски поляни, сгушени сред гъстите дървета, полянки, където беше сигурна, че цели стада добитък и овце ще пасат през лятото. Замъкът Стоунхейвън се издигаше като ангел-пазител на края на селото с подчертаното присъствие на неговия лорд и господар. Дори и в разцвета си, земята на Макгрегър никога не беше била така тучна и плодородна.

— Всичко е така добре поддържано. Наистина блестящо се справяте със земите си.

— Не си струва да занемариш нещата. Баща ми е работил здраво, за да процъфтят тези земи. Голям глупак ще съм, ако позволя всичко да отиде на вятъра заради невежество или недоглеждане.

— Помислих си, че сигурно не вършите много работа — тя се опита да се усмихне. — Толкова време прекарвате в кръчмата.

Той се усмихна, като чу това.

— Да, напоследък съм се захласнал по едно момиче. Заради нея работата ми не спори.

— Не трябва. Не си заслужава да прахосвате времето си в кръчмата.

Ян погледна Лин и се зачуди защо тя така ревностно се опитваше да го обезкуражи. Той знаеше, че тя го желае — личеше й от време на време.

— Защо все ми се противопоставяш? Защо не можеш просто…

Колин сложи пръст на устните му, за да го спре, а по лицето й личеше болка.

— Не говорете така, милорд.

Той стисна ръката й и целуна дланта й.

— Ти си най-странното момиче, което познавам.

— Не ме познавате — прошепна тя. — Не знаете коя съм и откъде идвам. Нищо не знаете за мен.

— Точно това искам — да знам коя си и откъде идваш.

Тя издърпа ръката си и се обърна на другата страна.

— Защо просто не ме оставите на мира?

Ян беше обзет от отчаяние. Той искаше да я накара да го погледне. Да я целуне и да разсее съмненията й но не го направи.

— Караш ме да изпитвам нещо, което си мислех, че не бих могъл да изпитам отново. Толкова ли, е лошо това, Лин? Толкова ли е ужасно да искам и ти да изпитваш някакви чувства към мен?

— Не мога да изпитам нищо към вас.

Очите й се замъглиха от сълзи! Тя не можеше да изпитва желание към него. Не можеше да го обича!

Този път той наистина я накара да се обърне и да го погледне.

— Не вярвам на това, което казват прекрасните ти устни. Ти наистина изпитваш нещо. Виждам го.

— Не… — тя се опита да му го каже в очите. — Аз…

Не можеше. Много я беше срам. Беше предала баща си, клана си. Андрю, самата себе си. Не можеше да сдържи сълзите си.

Ян я взе в обятията си и я успокои.

— Не плачи, девойче. Не исках да те разплаквам.

Изглеждаше толкова обезнадежден и така отчаян, докато тя плачеше. Това беше нещо, на което не би си помислила, че е способен един мъж със свиреп вид като него. Нежността му я разстрои още повече.

— Моля те, заведи ме вкъщи.

Това нещо последното нещо, което му се искаше да направи, но той се съгласи.

Яздиха без да си промълвят.

 

— Къде са отишли всички тази вечер? — попита Колин, като се огледа и видя празните маси, докато метеше пода.

Лесли посочи, като кимна с глава.

— В конюшните. Организаторът на боевете с кучета дойде днес в селото и сега изпробват късмета си. Дочух, че Самюъл ще пуска кучето си.

Колин спря ужасено.

— Организаторът на боевете с кучета?

— Да, ще се върнат веднага щом се излъчи победител.

— Това е жестоко — промълви Колин и й се стори ужасно хората да залагат пари на такова нещо.

— Аз ходих веднъж — Лесли се спря, за да си спомни как е било. — Достатъчно ми беше. Ужасно беше направо.

Колин отиде до вратата и я отвори. Чу крясъците, а после и кучетата. Изведнъж едно от тях нададе тих вой. Стори й се, че умира. Като по-скоро реагираше, отколкото мислеше, Колин тръгна по посока на шума, здраво стиснала метлата си.

Конюшните бяха полумрачни и от една греда висеше фенер. Усети силната миризма на дим, бира и прекалено много хора, но тя се промъкна сред гората от гърбове. Изненадани от нейното присъствие, мнозина я пускаха да мине и отстъпваха настрани, когато тя им размахаше метлата. Тя си проправи път до средата на кръга от мъже.

Гледката беше ужасна. По-едрото куче беше захапало другото за шията, но никой от присъстващите не обръщаше внимание на жалния му лай. Имаше кръв навсякъде. Колин пристъпи напред.

— Махни го — тя изкрещя на Самюъл, но той не й обърна внимание, развълнуван от предстоящата победа.

— Казах — тя вече пищеше и това привлече погледа му, — махни го.

— Хайде де, Лин. Откъде накъде ще правя това? — той я изгледа, като че ли беше луда.

— Махни го веднага или така ще го прасна по главата, че ще ме помни — тя вдигна метлата и се приготви да действа.

— Но той печели, девойче — изплака той.

Тя не отстъпи.

Когато той не помръдна да разтърве кучетата, Колин пристъпи напред с насочена метла. Тя удари по-голямото куче по главата и му привлече цялото внимание. То заканително й изръмжа.

— Махни го, Самюъл!

Най-накрая Самюъл излезе напред и сграбчи кучето си Той го издърпа и поклати глава.

— Сума ти пари щях да спечеля.

Колин бръкна в джоба си и извади парите от бакшишите.

— Ето, вземи.

Беше вбесена. Знаеше, че личи по гласа й, по движенията, по погледа. Когато той се поколеба, тя се нахвърли върху него.

— Вземи си проклетите пари, Самюъл — тя му ги напъха насила в ръката, без да обръща внимание на ръмженето на кучето му. — А сега си върви вкъщи, преди да си ги изпил всичките.

Кучето излая по нея, тя се обърна и точно замахна с метлата. Раздърпаната слама за втори път удари кучето.

— Я да млъкваш.

После се обърна към насъбралите се мъже:

— Вие всичките трябва да се засрамите!

Кучето най-после затвори уста и седна. Мъжете започнаха да се разотиват.

Един мъж пристъпи напред.

— Ти пък коя си, по дяволите?

Колин не трепна пред гнева му. Тя посочи към по-малкото куче.

— Ти сигурно си мъжът, който е донесъл горкото животно тук, за да се бие.

— Да — каза той присмехулно. — Той си е мое куче.

— Вече не е — каза тя толкова сериозно, че той направо се стъписа.

— К’во каза?

— Много добре ме чу — Колин вече беше излязла от кожата си. Не можеше да понася този мъж. Тя коленичи до кучето. — То бере душа и аз ще го взема.

— Как ли пък не — изрева той и я сграбчи за ръката.

Той я развъртя наоколо, но тя му подпря метлата под брадичката и заблъска по зъбите, които му бяха останали.

— Не се опитвай да ме спреш. Ще взема това куче.

Той беше глух пред заплахата й.

— Ти си фурия девойче, признавам си го. Но няма да ми вземеш кучето.

— Ако дамата казва, че иска кучето, тогава може да го вземе.

Вниманието на човека се пренасочи към Ян, който стоеше само на няколко крачки, а до него беше Джефри.

— Нищо няма да изкараш от едно мъртво куче. Дай й го.

Мъжът като че ли преценяваше ситуацията и накрая отстъпи.

— Така и така бере душа — каза той и си тръгна.

— Нямах нужда от вашата помощ — Колин каза на Ян.

Той я погледна и са зачуди дали беше с всичкия си. Да направи това, което направи, беше лудост. А после има наглостта да му се изправи и заяви, че нямала нужда от помощта му.

— Да не си си загубила ума, Лин?

— Не, и ще ви бъда много благодарна, ако просто не ми се бъркате в работите. Справях се чудесно и без вас.

Тя се наведе и се опита да вдигне кучето, но то беше прекалено голямо. Въпреки това, тя нямаше да моли Ян за помощ.

Ян с мъка се сдържаше да не се разсмее. Той се приближи и леко я измести настрана.

— Аз ще го заведа до тая купа сено — той посочи точното място в плевнята. — Иди да донесеш малко гореща вода и малко бинт от Моли.

Този път Колин не възрази. Тя изтича да направи това, което й беше казано. Ян занесе животното до ъгъла и го сложи върху меката слама. Той се наведе да види раните на кучето. То силно кървеше.

Колин се върна с водата и парцал и седна на пръстения под до него. Тя внимателно почисти пръстта и кръвта. Кучето вдигна глава да я погледне и тя тихо му заговори.

— Ще се оправиш, момченце. Аз ще се грижа за тебе.

Животното като че ли разбра думите й и в погледа му пролича доверието. Тя продължи работата си.

Ян внимателно наблюдаваше Лин и помагаше, когато го помолеше. Нито един от тях не проговори, освен когато се налагаше. Когато направи всичко, което беше по силите й, Лин се облегна на една от яслите с главата на кучето на скут и с обич започна да го гали.

 

Нощта почти беше свършила, но Колин продължаваше бдението си — не искаше да остави горкото животно само. С ръката си усещаше неравномерното му дишане, а всеки хрип беше усилие. То вдигна глава.

— Шшш, не мърдай, момченце. Ще се убиеш. Кучето я погледна с мрачен поглед, изпълнен с болка.

Колин се разгневи на начина, по който го беше гледал господарят му. То нежно заблиза ръката й.

— Ти като че ли спечели още един приятел, Лин — Ян седна срещу нея. — Насъбрала си цяла менажерия. Кръчмата никога няма да си остане същата.

Колин избърса сълзите, които бяха напълнили очите й Като че ли напоследък единственото нещо, което правеше, беше да плаче.

— Няма защо да се тревожите за него — тъжно каза тя. — Кучето е мъртво.

— Съжалявам, девойче. Направи всичко възможно, за да го спасиш.

Тя вдигна глава и погледна Ян, в чиито очи видя съчувствие.

— Искам да го погреба. Може би до поточето сред дърветата.

Ян не каза нищо повече. Той стана и отиде на мястото, където висяха някакви инструменти. Грабна лопатата и излезе.

Колин продължи да държи кучето, а ръката й още го галеше.

Когато Ян се върна, той вдигна кучето от ръцете й. Тя го последва навън. Слънцето вече се показваше — розово петънце на черния фон на небето. Мястото, което Ян беше избрал, беше красиво и Колин се трогна от вниманието му. Дали беше заради нея или животното, не знаеше, а и не я интересуваше. Единственото нещо, което беше от значение, беше, че кучето ще почива в мир до брега, над него щяха да бдят високи брези.

Ян нежно сложи животното в гроба, който беше изкопал, а после го зарови. Лин придърпа шала още по-плътно около себе си, защото й стана студено от мразовитата есенна утрин. Ян свърши работата си и отиде да застане до нея.

Тя се обърна към него.

— Благодаря ти, Ян.

Ян видя как тя се връща в кръчмата, доволен, че го е нарекла Ян. Знаеше, че за него значи повече, отколкото трябва. И все пак, той не се сдържа да се зачуди дали нямаше да бъде краткотрайно, дали следващия път, когато го видеше, няма да му каже пак „милорд“. Той бавно се върна в конюшнята.

— Изглеждаш доста доволен за човек, който е стоял буден цяла нощ с някакъв помияр.

Ян мина покрай Джефри, който небрежно се беше облегнал на вратата на хамбара, и върна лопатата на мястото й на кукичката.

— Да — усмихна се Ян. — Мисля, че тази жена ми е взела акъла.

Джефри се засмя.

— За това и съмнение няма.

Ян потупа приятеля си по гърба.

— Време е да си ходим вкъщи, приятелю.

Джефри изгледа Ян с ококорени от учудване очи, а устата му грейна в широка усмивка.

— Ти наистина си си загубил ума, Ян.

— Да — Ян се засмя силно и продължително и Джефри се присъедини към веселието му, а дружният им смях отекна в конюшнята на кръчмата.

Ян дойде на себе си, но в очите му още играеше едно весело пламъче.

— Тази дребна женичка ме кара да мисля и върша странни неща. Безпомощен съм пред самия себе си, дори и това да означава, че ще ми се присмееш, приятелю.

— Хубаво е, че те виждам да се смееш. Ще направя всичко възможно да се въздържа да не ти се изсмея. — Джефри се провали почти веднага, неспособен да овладее смеха си. Само като си представеше как Ян държи помияра, той се заливаше от смях. — Мислиш ли, че ще успея?

 

Ян остави кучето на пръстения под, а то не откъсваше поглед от него и се чудеше как да му угоди.

— Подскачай — Ян заповяда на животното и то веднага се подчини, като заподскача през глава до вратата.

— Ти си потаен човек, Ян Блекстоун. Не знаех, че си такъв.

— Просто искам отново да видя усмивка на лицето на Лин — Ян си спомни за няколкото пъти, когато тя се беше усмихвала наистина щастливо. — Голям глупак съм, но напоследък това изобщо не ме интересува.

— Просто си спомни това, когато тя ти разбие сърцето, приятелю. — Джефри пак се засмя и преметна ръка на рамото на Ян. — Изумително е колко къса става паметта ни, когато изглупеем заради жена. Бог да ни е на помощ да не преставаме да обичаме хубавите девойки — Бог да ни е на помощ и те да не спрат да ни обичат.

Предупреждението на Джефри накара нежеланите скрити спомени на Ян да излязат на повърхността, но те не помрачиха доброто му настроение.

— Постой тук с кучето, докато намеря Лин.

— Твърдо си решил да ме забъркаш в кроежите си Джефри се престори, че се отвращава. — Да, отивай да доведеш девойчето. Непременно трябва да го видя.

Ян излезе от тъмната конюшня, но и навън все още му миришеше на сено и коне. През мрачното облачно небе от време на време се показваше слънцето и не можеше да реши дали да грее или не. Ян влезе в кръчмата, като си мислеше какво се кани да направи. Той все още не можеше да повярва, че е готов на всичко това само за една усмивка.

Очите му мигновено откриха Лин, привлечени повече по интуиция, отколкото от това, което виждаше. Удиви се колко красива беше, облечена само в проста вълнена пола и блуза без никакви дрънкулки, които да намаляват хубостта й.

Колин чу, че вратата се отваря, по внезапно влезлия студен въздух тя позна, че някой е влязъл, а по непознатия трепет в душата си разбра, че това беше Ян. Тя раздаде чашите, които носеше, и се опита да се успокои, преди да му даде да разбере, че знае, че е там. Той не й даде много време, за да изпълни трудната си задача.

— Лин.

Гласът му беше тих и вълнуващ. Но той бледнееше в сравнение с това, което предизвика в душата й златният му поглед, когато се обърна да го погледне.

— Добро утро, лорд Блекстоун.

Тя видя как окото му неуловимо потрепна от разочарованието, но въпреки това той широко й се усмихна и трапчинките му се показаха.

— Добро утро, Лин — той се приближи. — Искам да те помоля за една услуга.

Изражението на Ян беше толкова сериозно, че тя не можа да му откаже.

— От какво се нуждаете?

Той я хвана за ръка и я заведе до вратата.

— Намерих едно куче, докато яздех тази сутрин. Като че ли е ранено.

Очите й веднага се напълниха със сълзи, а старата й мъка се сля е новата. Вече беше изминала цяла седмица, но тя все още не можеше да се въздържи да не заплаче, когато си помислеше за жестокостта, която беше понесло кучето, което тя се беше опитала да спаси.

— Горкичкото — прошепна Колин и избърса една избягала сълза преди Ян да успее да я види. — Къде е?

— В конюшнята. Можеш ли да го прегледаш?

— Разбира се.

Колин си развърза престилката и я сложи на масата наблизо. Тя се обърна да потърси Моли и я откри на вратата на кухнята, откъдето й махаше да върви. Ян я хвана за ръка и отиде с нея до конюшнята. Приятно беше, че я беше хванал за ръката, въпреки че не беше нужно.

Отне й малко време очите й да привикнат е тъмнината. После тя видя кучето, което лежеше на осеяния със слама под. То вдигна глава, когато тя се приближи, и вдигна прах като развъртя от радост завитата си опашка, а очите му бяха големи и топли. Тъмната му и сплъстена козина стърчеше във всички посоки и то изглеждаше много миловидно. Колин веднага се влюби в него. — Какво му е? — попита тя и се обърна към Ян.

Чак сега тя забеляза Джефри да стои плътно зад него, а по лицето му грееше странна усмивка. Тя започна да подозира нещо.

— Доста лошо накуцва.

Колин се отдръпна на няколко крачки.

— Хайде, момчето ми — нежно го придумваше да стане и да тръгне Колин.

— Тръгвай — подкани го Ян, а после спря, когато Лин го изгледа любопитно. — Виж — посочи той. — Накуцва.

Кучето с мъка се приближи до Лин, а едното му краче беше вдигнато във въздуха и то подскачаше на три крака. Тя се наведе и го гушна. После внимателно го прегледа.

— Крачето не го боли, когато го пипам.

— Сигурно нещо не му е наред. Накуцва доста зле — отбеляза Джефри.

Ян усети, че той прекалено много се забавлява и му хвърли един предупредителен поглед.

— Е — Лин се изправи, а по лицето й ясно личеше колко е учудена. — Не знам какво може да му е.

— Може би просто има нужда от малко любов — каза Ян.

Погледът му я задушаваше, а неговата топлина се предаде и на нея.

— Не бих могла…

Тя спря, когато видя разочарованието, което се изписа по лицето на Ян.

— Аз вече си имам гъска, за която да се грижа. Как бих могла да се грижа и за куче?

Ян се приближи прекалено близко и Колин се почувства неудобно. Тя се опита да отстъпи, но усети, че е заобиколена и от Джефри, който се беше приближил зад нея.

Ян я хвана за ръка.

— Той има нужда от помощта ти, Лин.

Тя беше притисната, без да може да избяга, но това беше една приятна дилема. Ян изглеждаше прекалено сериозен, а Джефри… прекалено весел. Колин се усмихна.

— Вие двамата сте скроили нещо. Усещам го интуитивно.

Устните на Ян потрепнаха, когато се опита да се въздържи и да не се усмихне, и Колин разбра, че е била права. Тя пак погледна кучето, което все още лежеше там, където го беше оставила, а после го извика.

— Ела тук, момчето ми.

Преди Ян да може да каже нещо, тя сложи пръст на устните му, за да го спре. Те всички наблюдаваха как кучето се втурва към нея и изведнъж е престанало да накуцва. То заподскача във въздуха, залая и неудържимо се развъртя без следа от накуцване или болест.

 

— Виж — заяви Ян с тон, в който личеше пресиленият му ентусиазъм. — Вече е по-добре.

Колин се опита да си сподави смеха в желанието си да накара Ян да пострада малко заради това, че я беше подразнил. Тя не успя, тъй като малкото кученце правеше всичко възможно, за да й привлече вниманието, и се разсмя от все сърце. То направо беше възхитително. Тя щастливо го гушна.

— Вие двамата сте ужасни — тя им се скара безуспешно.

— Казах ти, че няма да се хване — Джефри перна Ян по главата, както правеше, откакто бяха момчета. Тъй като не искаше да понесе вината за несериозното поведение на Ян, Джефри възрази:

— Аз нямам нищо общо с това, Лин. Него трябва да обвиниш, ако искаш.

— Какъв приятел си — Лин го подразни на свой ред. — Винаги ли бягаш при най-малкия признак за беда.

На Джефри му харесваше тази страна от характера на Лин и също му се искаше да могат да я виждат повече в такава светлина.

— Разбира се. За какво са приятелите?

— Благодаря, Джеф — измънка под носа си Ян. Той се начумери, но пламъчето в очите му си остана. — Ще го запомня.

— Е, аз трябва да тръгвам — Джефри намигна на Лин, и после бързо излезе.

— Ядосана ли си?

Ян наблюдаваше главата на Лин отгоре, докато тя с любов и загриженост си играеше с кучето. Когато вдигна поглед и срещна неговия, той си получи отговора. Беше доволен.

— Не — прошепна Колин, защото знаеше, че не си струва усилието да се опитва да се преструва, че е. — Къде го намерихте?

— Купих го от някакви пътуващи актьори. Обучен е да прави всякакви номера.

— Включително и да накуцва?

— Да. — Ян се усмихна и доби вид на дете, което са хванали да лъже. — Включително и да накуцва.

На Колин й харесваше непринудеността, която вече се чувстваше между тях.

— А вие бяхте много убедителен.

Тя притисна кучето към себе си, а острата му козина гъделичкаше бузата й.

— Ще го вземеш ли?

— Вие много се постарахте, лорд Блекстоун, Не знам дали ми е ясна причината.

— Не е ли очевидно?

Гласът на Ян беше нежен и на Колин й ставаше хубаво и приятно да го слуша. Тя трябваше да се върне на работа, но не й стигаше воля да го направи. Искаше да знае защо беше направил всичко това, та дори и по-късно да решеше да отрича или да не му повярва.

— Не, не ми се струва, че разбирам, дори и да е очевидно.

— Съвсем просто е — отстъпи Ян. — Исках да те видя да се усмихваш, миледи.

Ян видя как тя се обръща на другата страна, а бузите и горяха от смущение. Той се наведе и обърна главата й към себе си.

— Усилията ми бяха възнаградени. Дори си по-красива, когато се усмихваш, Лин.

Колин не успя да се сдържи и нервно захихика.

— Искахте само да се усмихна?

— Да.

Удивление, смущение, удоволствие… Всичко това се преплиташе в душата й и тя направи точно това. Усмихна се. Влажната муцунка на кучето душеше ръката й, то искаше тя да продължи да го гали и се подразни, че беше спряла.

— Много е взискателен.

Колин почеса главата му, а когато то се обърна, почеса коремчето му.

Ян се протегна и го повдигна и отново придоби сериозен вид.

— Дай сега да се разберем, крастав плъх такъв.

Опашката на кучето не спря да се върти, докато той кротко го поучаваше.

— Не съм те довел тука, за да отнемаш времето и вниманието на дамата.

Той пак се обърна към Колин, този път със страстен поглед.

— Има и други, които копнеят за вниманието й.

На Колин й се прииска да целуне Ян. Тя бавно се наведе. Устата й беше полуотворена и приканваща. Тялото й беше надделяло над разума. Предупрежденията и съветите, които той можеше да й даде, бяха напълно пренебрегнати. Тя искаше да целуне Ян.

Устните й докоснаха неговите, меки и податливи. Беше вкусен. Хубаво миришеше. Колин прокара ръка по врата му и го придърпа към себе си. Ян се почувства добре.

Колин започна да го целува невинно и с любопитство, но с всеки удар на сърцето му страстта й все повече я завладяваше. Ян се отдръпна и я задържа на една ръка разстояние, а между тях постави кучето. По гладкото й чело се появиха бръчки от недоволство.

— Не ви ли хареса?

Стори му се, че Колин е обидена, а лекото потрепване на долната й устна караше Ян още повече да се безпокои.

— Да.

Ян се опита да събере повече въздух в дробовете си, толкова беше развълнуван от единствената й целувка. Този момент я накара да изпита още по-голямо недоволство. Той побърза да добави:

— Да, Лин. Малко е да се каже, че ми е харесало.

По лицето й не се изписа разбиране.

— Хареса ми страшно много, девойче.

Устните й бавно се разтегнаха в една срамежлива усмивчица, а по очите й личеше, че е доволна. Колин се приближи, но Ян се отдръпна.

— Имай милост — промълви той, а собственият му глас беше напрегнат и звучеше като чужд. — Една сладка целувка и се изкушавам за още и още.

Колин се почувства объркана. Той винаги й беше давал да разбере, че иска повече от нея. Тя зададе очевидния въпрос.

— Какво ви спира?

Въздишката му я развълнува. Беше тъжна и изпълнена с извинение.

— Защото искам повече от един флирт в конюшнята, Лин.

Тя все още не разбираше какво й казваше.

— Когато те любя — обясни той, — искам да те любя с часове. Искам да се насладя на всеки миг и всеки сантиметър от тялото ти. Не искам да ти вдигна полата и да те обладая в сеното.

Ян се наведе и още по-плътно се приближи, а думите му вече бяха преминали в шепот.

— Искам да помириша омайния парфюм на кожата ти, а светлината на огъня изкусително да танцува по млечната ти белота. Искам да се заровя в косите ти до забрава и да вдишвам аромата им. Искам да опитам соления вкус на потта по корема ти, когато страстта нажежи телата ни.

Колин се задъхваше, имаше чувството, че е тичала с километри, а не беше направила и една крачка. Ян й подаде кучето и отиде до вратата на конюшнята. Обърна се да каже:

— Казва се Дакс.

После изчезна. С треперещи ръце Колин притисна Дакс в обятията си.

— О, Боже — каза тихо. И зарови пламналото си лице в острата му козина. — О, Боже!