Фела Скот
Бялата дева (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Ян лесно се придвижваше из притъмнялата гора, защото пътеката, която следваше, му беше позната.

В душата му се надигаше гняв, от който кръвта му кипеше. Не можеше да повярва на наглостта на тази жена. Тя наистина очакваше той да се бие с нея. Трябва да е побъркана! Луда!

Да, реши той. Тя е луда.

Вече вървеше по стръмно и конят му внимателно подбираше къде да стъпи по каменливата пътека, която криволичеше и завиваше. Те продължително се изкачваха, а най-накрая пристигнаха в една каменна къщичка, сгушена сред дърветата на планинския склон. Коминът пушеше и димът се виеше преди да изчезне в тъмното небе. Джефри вече беше пристигнал. Ян слезе от седлото. Той отведе коня до навеса, прикрепен към къщата.

— Помислих си, че ще се качиш дотук, за да ти мине ядът.

Ян изсипа кофата с овес в хранилката преди да се обърне към приятеля си.

— Сигурно е луда, Джеф. Не знам какво да правя с тази жена.

— Да, тя наистина се оказа трудна работа.

Джефри и Ян мълчаливо влязоха в къщичката. Ян стоеше до огъня и гледаше как пламъците поглъщат сухите дърва. Джефри седна на пейка до грубо скованата маса.

— Прав беше, че не се би с нея. Не можеш да се биеш с жена, дори и да е главатар на клан.

— Никога не съм виждал толкова гняв в очите на жена.

— Нейните баща и братя са й предали в наследство омразата — една представа зачести враждата, която не са могли да довършат. Това е тежък товар за една жена, която трябва да го носи в сърцето си.

— Да — промълви Ян и си спомни как главатарката се беше опълчила срещу него с предизвикателство и гняв. Ядът, който все още се таеше у него, премина и той се засмя.

— Много грозна изглеждаше. Беше като мъж в тези панталони.

Джефри също се засмя.

— Нямаше и местенце по нея, което да не е покрито със сажди. Много пъти ще трябва да се мие, за да изтърка тази мръсотия от себе си.

— Не смятам, че това ще е от голяма полза — ухили се Ян, който все още се забавляваше със спомена за главатарката Макгрегър. — Тя е хубаво момиче и има нужда от мъж, който да вкара ума й в правия път и да я накара да мисли за други неща, а не за това как да ме убие.

Това накара Джефри да се намръщи.

— Наистина ли смяташ, че тя иска да те убие, Ян?

— Изобщо не се съмнявам. Изобщо.

 

Колин отвори очи и видя една жена да седи до нея. Пълно объркване цареше в размътения й разсъдък. Тя се огледа и се опита да разбере къде е. Всичко й беше непознато. Една голяма каменна камина заемаше цяла една стена на малката стая, а в средата имаше маса и пейки. До камината стоеше един люлеещ се стол и един овехтял бюфет красеше една от стените. Външната врата беше плътно до един голям стар скрин.

Жената беше млада, но тежкият живот беше оставил следите си по нейното лице. Вече наближаваше времето, когато трябваше да ражда, Колин видя наедрелия й корем, когато тя се протегна да й избърше челото. От нежния й допир Колин се успокои. Тя харесваше топлите й тъмнокафяви очи, изражението на малкото й кръгло лице. Тя й имаше доверие.

— Къде съм? — прошепна Колин с пресипнал глас.

Жената трепна от изненада.

— Да благодарим на Бога — прошепна тя и се просълзи.

Колин се усмихна.

— Мисля, че дължа благодарността си повече на вас, отколкото на Бог.

Първоначално жената се ужаси, а после се усмихна.

— Нищо няма да ни стане и на Бог да благодарим. Бяхте, много болна.

— Чувствам се сякаш съм мъртва.

— На косъм беше, девойче.

Колин затвори неописуемо уморените си очи.

— Благодарна съм за… — бяха последните думи, които изрече преди пак да се унесе в сън.

 

— Може би е разбрала безполезността на враждата, Ян. Вече повече от две седмици минаха от пожара в житницата.

Ян вдигна поглед от розата, която внимателно почистваше от бодли и вдигна рамене на това, което каза майка му. Цветето миришеше хубаво, но днес това не му доставяше удоволствие. Градината, която обикновено беше източник на утеха и спокойствие, не можеше да му помогне. Той все още изживяваше грозната сцена при пожара.

— Може би. Но нещо ме кара да мисля, че не е. Видях как ме погледна и ми стана ясно.

Ейнсли взе розата и я сложи при останалите в препълнената с красиви цветя кошница.

— Може би Колин Макгрегър много прилича на тази роза. Щом веднъж й се махнат бодлите, тя става безобидна. Срещата ви е махнала бодлите й.

— Нараних жена с меча си — каза с отвращение Ян. Той беше при розовия храст и го почистваше от изсъхнали и прецъфтели цветове.

— Ти… — майка му постави ръката си върху неговата и спря. Ян се обърна да я погледне в очите.

— Ти не си възнамерявал да я нараниш. Не можеш себе си да виниш за това, което е станало.

— Напротив. Трябва по-добре да се владея.

— Ами тя? — попита Ейнсли. — Не можеш да носиш отговорност за гнева и постъпките й. Тя си е виновна за раната. Освен това ти каза, че било само драскотина.

Ян нищо не каза.

— Розите са прекрасни тази година. Ех, да можеше баща ти да ги види — Ейнсли благоговейно погали кадифените цветчета. — Той наистина си обичаше розите.

— Най-добре си го спомням точно тук в неговата градина — в гласа на Ян вече звучеше нежност и копнеж.

— Да — тя се усмихна и също си спомни колко много съпругът й обичаше цветята. — Когато се оженихме, той тържествено обеща, че няма да се връща в Англия, стига да е с мен и цветята си.

— На моите момчета им е забавно, че аз поддържам градината му.

— Това притеснява ли те, Ян?

Този път той се усмихна.

— Не, не ме притеснява. Всички ние трябва да се забавляваме по някакъв начин. Доволен съм, че аз съм източникът на тяхното забавление.

Заизкачваха се по пътеката, която криволичеше от замъка до градините, които Блекстоун-старши беше създал. Спряха за малко преди да влязат. Ейнсли вдигна поглед да види сина си, който се извисяваше над дребната й фигурка.

— А ти какви забавления си позволяваш, Ян?

По лицето му се спусна сянка, а погледът му се смрачи и вече не можеше да се каже какво мисли.

— Имам много неща, с които да се забавлявам. Ти не бива да се тревожиш за това, майко.

Тя разбираше, че той не иска да разкрие сърцето си пред нея. Някой ден може би щеше да й каже какво се крие в него, за да сподели болката му.

— Добре, Ян. Добре — каза тя. — Някой ден.

 

Колин отиде до малкия навес, където държаха кравата и коня, и усети миризмата на животни и сено. Приятно беше. Тя видя Даниъл, сина на мъжа и жената, които я бяха подслонили и се бяха грижили за нея. Момченцето четкаше коня си нежно и с любов. Колин предположи, че е на осем, може би девет години. Той вдигна поглед, когато тя се приближи с бавна и несигурна крачка.

— Радвам се да видя, че вече сте на крака, мис.

— На тебе трябва да благодаря за това, млади момко. Ако не ме беше намерил, щях да умра.

Той се усмихна и се изчерви от похвалата.

— Не знам как ви открих. Вие се бяхте свила под едни папрати и не се виждахте.

— Много се радвам, че ме откри.

За миг те замълчаха, но не се чувстваха неловко заедно. Колин първа проговори:

— Може ли да помоля за още една услуга?

— Каквото кажете, мис.

— Трябва да съобщя нещо на един човек. На отец Макклауд в селото при Грегър Касъл. Ти можеш ли да свършиш това?

— Да, мога да отида утре, мис.

— Казвам се Лин.

Колин изпита угризение, че не е съвсем искрена с момчето, но не беше сигурна на кого служеха родителите му. Той пак се усмихна.

— За мен е чест, мис Лин.

Колин се засмя като чу това.

— За мен също, сър Даниъл.

— Ето къде сте били — извика майка му Джийн и тръгна към тях, като си бършеше ръцете в престилката.

— Имах нужда от глътка чист въздух — обясни Колин, като видя колко разтревожена изглеждаше Джийн.

Тя кимна.

— Да. Понякога къщата е претъпкана и мрачна. Мъжът ми напълни ваната. Една вана може да ви се отрази добре.

Колин дръпна кичур от мръсната си коса и се усмихна.

— Смятате ли, че изобщо може да се отмие тая мръсотия?

— Да, но се опасявам, че и двете ще трябва да се потрудим. Даниъл, баща ти те чака да ходите на лов. И да хванете тлъста птица за тенджерата!

Колин и Джийн гледаха как Даниъл припна да търси баща си, поруменял от възбуда. Колин забеляза майчината гордост, изписана на лицето на Джийн, която стоеше с ръка на корема си. Беше облечена с простичка вълнена рокля, с боси крака, а кестенявата й коса беше опъната назад и падаше на гърба й на плитка. Но това, което караше Колин да се чувства добре дошла и сякаш у дома си, беше нежният й поглед. Роналд и Джийн бяха непознати за нея, може би дори врагове, но Колин не изпитваше страх. Тя им имаше доверие и досега те не й бяха задавали въпроси.

— Имам една рокля, която можете да носите, ако искате. Както виждате, аз не мога да я нося.

— Наистина сте много мила.

Джийн поклати глава, а после хвана Колин под ръка, за да се върнат в къщата и да я подкрепи, ако се наложи.

— Приятно е друга жена да ти прави компания.

— Не е ли опасно да се живее толкова далече от селата?

— Никой не ни закача — Джийн влезе в къщата и посочи наоколо с ръка, за да е по-ясно. — Нямаме толкова много, че да ни окрадат.

— Спокойно е тук.

— Да. Роналд и аз предпочетохме да живеем надалеч от враждите. Не ни засягат чуждите проблеми.

Колин се усмихна с разбиране.

— И двамата сте добри хора. Винаги ще помня колко бяхте мили с мен.

Джийн отиде до камината и взе големия чайник, а после изля врящата вода в малката дървена вана, която стоеше по средата на пода.

— От това ще ти стане доста горещо, девойче — тя отмести чайника и отиде да застане до Колин. — Така, дай да свалим тия мръсни дрехи от тебе.

Колин позволи на Джийн да й помогне да се съблече, защото силите й вече не достигаха след краткия поход до навеса. Раненото й рамо беше толкова крехко, че тя се чувстваше като инвалид. Ето защо засега тя остави Джийн да се грижи за нея.

Водата беше божествена и топлината проникваше в болезнените мускули на Колин. Чудесно беше, че беше разрешила на Джийн да отмие саждите и мръсотията от раздърпаната й коса. Около нея се вдигаше пара, умът й си отпочиваше, а очите й се затваряха. После те пак бяха там. Златни очи се взираха в нея и я изучаваха.

Колин рязко се извърна и замахна с юмрук във въздуха.

— Какво има, Лин?

Въпросът на Джийн дойде по средата на внезапния гняв на Колин и тя дълбоко си пое дъх.

— Нищо — излъга набързо тя, за да прикрие колко е разстроена.

— Ето, завий се с това, преди да умреш от студ.

Джийн загърна Колин, когато се изправи, а после я сложи да седне пред огъня.

Колин започна да разресва кичурите коса, но й беше трудно с ранената ръка.

Джийн нежно й взе четката.

— Дай на мен, преди да си я изскубала с корените.

Колин започна да мисли за други неща и забъбри безгрижно. Искаше й се да направи всичко възможно, за да не мисли за златните очи на черния вълк.

— Докъде си стигнала, Джийн?

— Наближавам осмия месец. Не остана вече.

Колин не можеше да държи главата си изправена. Трудно й беше да се съсредоточи.

— Момиченце ли искаш или още едно момче?

— Трябва да се върнеш в леглото, девойче. Съвсем си капнала — Джийн помогна на Колин да се изправи. — Хубаво ще е да е момиченце, но ще се радвам, ако Бог ме дари със здраво дете.

Тя зави Колин в леглото.

Колин веднага заспа.