Фела Скот
Бялата дева (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Колин дръпна юздите на коня си, защото животното нетърпеливо тъпчеше да тръгне.

— Не искам никого да раняват — извика тя на мъжете, които се бяха насъбрали около нея.

Тя беше спокойна от обещанието на отец Макклауд, дадено същата тази сутрин, знаеше, че ако нещо й се случи, Андрю ще бъде отведен далече от цялата тази омраза и отмъщение.

Дуайт Макдъгъл я погледна, а по изражението му личеше, че не е доволен от нея и от това, което щяха да правят. Но той нищо не каза. Тя му беше благодарна за това.

— Ще покажем на Блекстоун, че старият Макгрегър не е мъртъв, нито пък, че ще бъде забравен.

Чу се как мъжете викат и тя разбра вълнението им. И все пак, нейните чувства си останаха притъпени. Техните действия им вдъхваха надежда, а това смазваше собствената й надежда, убиваше идеите и убежденията, които винаги са й били скъпи. От вятъра, който мяташе косата й насам-натам на кичури, тя беше трезва, умът й беше бистър за задачата, която предстоеше. Конят й се изправи на задните си крака, а огромните му копита се замятаха във въздуха.

Веднага щом предните крака на коня стъпиха на земята, тя тръгна, а огромната му мощ носеше Колин с лекота. Те яздиха доста дълго време, но им се струваше, че са изминали само няколко кратки секунди. Те забавиха главоломната си скорост, а после съвсем спряха. Групата беше обгърната от тишина, която се нарушаваше само от тежкото дишане и, от време на време, пръхтене на конете.

Колин погледна каменната хижа, а по пушека, който се извиваше над комина, разбра, че семейството е вътре. От тихото мучене на добитъка й стана ясно, че нощното им яздене не е било напразно. Това я радваше, въпреки че й беше трудно да диша, тъй като страхът беше превзел съзнанието й.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, девойче?

Плътният глас на Дуайт се намеси в бушуващите й чувства с познатото си звучене, което беше донякъде успокоително. Тя се обърна към чичо си с високо вдигната от твърдото си решение брадичка.

— Да, сигурна съм. Длъжник ми е, Дуайт. А аз възнамерявам да си взема дължимото.

— Да, разбирам. Просто не знаех причината.

От устата й се чу една въздишка, преди тя да успее да я спре.

— Причината няма нищо общо с това. Тя е просто средство за постигане на целта.

— Точно от целта се страхувам, Колин.

Цяла минута мина и Колин изпита едно странно тъжно чувство. Ако се хвърлеше в атака, връщане вече нямаше, и Колин завинаги щеше да робува на задълженията и честта на главатаря на клана.

— Така или иначе, до целта ще се стигне.

— Да, така ще е — Дуайт изглеждаше озадачен от нещо. — Какво си намислила? Ще съм ти благодарен, ако ми кажеш.

— Искам Черния вълк да разбере, че аз съм главатарят на клана Макгрегър. Той ми отне семейството, а тази проклета лудост превърна дома и земите ми в пустош. Нямаме достатъчно провизии да изкараме зимата, а Ян Блекстоун има цяло изобилие на разположение. Точно от него ще започна. Нещо за всеки брат, който лежи вкочанен в земята, а още повече за Емет, който е на легло за цял живот.

Колин се обърна и изгледа чичо си право в очите, а гласът й трепереше от вълнение.

— Аз постоянно ще съм трън в очите му. Искам и той да се гневи, както аз се гневя. А с гнева идва невниманието. Тогава, и само тогава, аз ще мога най-накрая да взема това, което ми се полага за смъртта на баща ми — живота му.

— Ти не се отказваш лесно.

— Така е. Да тръгваме ли?

Дуайт кимна и последва Колин, която тъкмо беше пришпорила коня си. Странно чувство на гордост надви над другите му чувства. Той се възхищаваше на находчивостта й. В повечето случаи тя приличаше на майка си, нежна и мила. Но в такива моменти тя му напомняше на брат му — силна и упорита.

Веднага щом пристигнаха в двора на малката ферма, Колин слезе от седлото, Дуайт я последва. Той остана само на няколко крачки разстояние зад нея, с ръка на дръжката на меча, готов да я защити в случай на нужда.

Дуайт пристъпи напред да почука на вратата, а после се отдръпна, за да даде възможност на Колин да си свърши работата. Един сънен фермер отвори вратата, а в очите му се прокрадваше предпазливост наред със сънения унес.

— Да, к’во искате?

— Идвам да събера дълга ти към Блекстоун.

— Вие знаете ли колко е часът? — застаряващият шотландец потри главата си с мазолестата си ръка и отметна назад сплъстената си коса.

— Да, знам — отвърна Колин със спокойствие, което личеше в гласа й. — А сега, кажи ми, моля, колко добитък дължиш.

Той подозрително вдигна вежди.

— Лорд Блекстоун идва при мене и жена ми и решава каква рента да плащам. А вие какво правите тука?

Очите му се присвиха, докато изучаваше с поглед мъжете, които все още бяха на конете си. Той нервно избърса с пръсти потта, която се беше появила на челото му, опипа вече наболата побеляла брада, която се показваше през загрубялата му кожа.

— Нямаме намерение да навредим на теб или на семейството ти искам само добитъка, който дължиш на Блекстоун.

Най-после мъжът беше обзет от страх и направи една крачка назад.

— Не мога да направя т’ва, девойче. Дължа т’ва на лорд Блекстоун.

— А — гласът на Колин продължаваше да бъде равен и спокоен — аз ще взема тоя добитък като дълг към мене. Кажи на Блекстоун ако го иска, да дойде да се види с мен.

— Ами ти коя си?

— Колин Макгрегър. Аз съм главатарят на клана Макгрегър.

— Не мож’ да бъде — каза фермерът, а очите му широко се разтвориха.

— Аз съм главатарят на клана, а ти добре ще направиш, ако запомниш какво ти казах. Искам Черния вълк да разбере при кого му е добитъкът и защо.

Той кимна с готовност, а рошавата му глава нервно се клатеше нагоре-надолу.

— Да, девойче. Колин Макгрегър.

— Кажи на Блекстоун, че това е само началото. Много ми дължи и възнамерявам той да ми компенсира загубите.

Дуайт наблюдаваше реакцията на мъжа, докато с простичкия си ум бавно асимилира това, което Колин му беше казала. Фермерът пак кимна, този път още по-енергично. Дуайт пристъпи напред и запита:

— Колко добитък?

Фермерът вдигна ръка и им каза колко. Колин се усмихна и махна на Дуайт и нейните хора да го приберат.

— Блекстоун е много щедър господар.

— Да, наистина е щедър — съгласи се старецът.

— И да не забравиш да кажеш на Блекстоун точно какво съм ти казала. Ще запомниш ли?

— Да, всяка една дума. Ня’а да забравя.

— А сега по-добре си лягай. Извинявай, че те обезпокоих.

Без да каже и дума повече, Колин се върна при коня си и го яхна. Тя не беше готова за чувството на вина, което я обзе, когато видя човекът да стои на вратата на къщата си, зяпнал от учудване. Тя отблъсна чувството и ядосано изскърца със зъби. Как ненавиждаше тази война на характери, която бушуваше в душата й. Тази нощ беше доказала, че е главатарят на клана, на хората си, на Черния вълк, на себе си. Не можеше да понася слабостите. И не искаше!

 

Ян Блекстоун стоеше в малката къща и слушаше историята, която арендаторът му, Малкълм, разказваше. Гняв бушуваше в душата му, отдавнашен гняв, който той се надяваше, че може да се погребе със стария Макгрегър.

— И тази жена твърдеше, че е главатарят на клана?

— Да, каза, че била Колин Макгрегър — новият главатар на клана.

— Това е невъзможно!

Ян съжали, че така беше избухнал, че старецът се сгърчи от високия му тон.

— Не искам да оспорвам това, което казваш, но…

— Хубаво момиче беше. Каза, че ако си искаш добитъка, да идеш да я видиш. Каза, че ще се върне.

— Е — проточено каза Ян и реши, че това не си струва гневът му. — Халал да й е на тая вещица. Дано само с това й мине ядът.

— Дано — съгласи се Малкълм, но в гласа му се прокрадна съмнение. — Аз нищо не напра’их да ги спра.

— Добре си направил, че не си се бил заради няколко говеда. Не се тревожи за тях. Само се грижи за семейството си, а аз ще се погрижа за тая Ко… К…

— Колин — повтори Малкълм, когато Ян заекна на името. — Колин Макгрегър, лорд Блекстоун.

— Да — измърмори Ян. — От сега нататък ще й помня името. Ще го помня.

Истина беше. Нямаше да забрави. Името на Колин Макгрегър беше жигосано в паметта му от огън, който той наивно си мислеше, че е умрял с баща й. Ян пусна коня си да тича бързо и тежко — езда, от която да му мине гнева.

Сцената се разиграваше постоянно в съзнанието му и всеки път той идваше до едно и също решение: нищо. Докато стигне Стоунхейвън, той се беше убедил, че тя няма така глупаво да рискува още веднъж.

 

— Да пием за нашия покровител.

Колин вдигна чаша в чест на Блекстоун, човекът, който щедро, макар и без да иска, беше осигурил месото за пира им. От два дни шишовете се въртяха в каменната камина в голямата зала, както и в кухнята, а прислугата весело се готвеше за празненството. Месото капеше в огъня, цвъртеше, а наоколо миришеше на хубаво. Отдавна в Грегър Касъл не бе имало толкова радост. Всички замълчаха, за да чуят Колин.

— За Ян Блекстоун!

Този път всички се присъединиха към нея, вдигнаха чаши за него, а крясъците им се разнесоха и заехтяха из голямата каменна зала. Музиката пак почна и много хора станаха да танцуват.

Когато Колин се присъедини към веселието, смехът й достигна до Дуайт и го отвлече от разговора му. Косата й беше пусната — от веселия танц й се беше развързала плитката. Гореше като огън по нежните й рамене и блестеше на светлината на факлите. Лицето й беше поруменяло, а зелените й очи искряха. Никога не беше изглеждала толкова красива.

Погледът му я проследи, когато танцьорите я върнаха във вихъра на танца. Младият мъж, който я въртеше наоколо, като че ли беше прекалил с пиенето. Дуайт се намръщи, като видя как той поглежда Колин.

Дуайт пресуши чашата си с вино, а после я вдигна за още. Колкото повече пиеше, толкова по-малко щеше да усеща — в това беше сигурен. Достатъчно вино и огънят, който гореше в него, щеше да бъде загасен с безчувственото вино. Той пак изпразни чашата си.

Главата му вече започваше да бучи, погледът му помътня и мислите му се объркаха. Но той още не можеше да откъсне погледа си от Колин. Тя танцуваше със същия шотландец — Дуайт не можеше да си спомни името му в момента, но то нямаше значение. Това, което имаше значение, беше ръката, която се плъзна по крехкото й кръстче, пръстите, които се спуснаха по нежната извивка на ханша й.

Дуайт още по-силно стисна чашата и пак отпи, продължително и много, като се надяваше виното да охлади жарта, който се разнасяше по цялото му тяло и идваше от слабините. Той скърцаше със зъби от яд и още по-силно ги стисна, когато мъжът притегли Колин по-плътно към себе си.

Дуайт скочи от масата и си запроправя път из тълпата като бик: разбутваше и блъскаше тези, които му се изпречеха на пътя. Яростта и якото му телосложение му гарантираха безпрепятствено стигане до човека, който танцуваше с племенницата му.

— Махни си ръцете от нея, момко, или ще ти разцепя главата на две.

— Дуайт — усмивката на Колин угасна и тя се намръщи. — Ти си пиян.

— Точно така, миледи. Вярно е.

— Може би най-добре ще е да се оттеглиш.

На Дуайт му беше познат този поглед и добре знаеше, че няма смисъл да й противоречи. Но той не беше настроен да се вслуша в предупреждението й.

— Няма да позволя на момчето да те опипва така. Той ти дължи извинение.

Колин се разкрачи и сложи ръце на кръста. Гневът едва не изскочи от изумрудените й очи, а той би се заклел, че видя пламъци в тях. Натрапчивият възел, който беше на дъното на стомаха му, се затегна и му причини болка.

— Той не правеше нищо подобно, Дуайт. Може би ти си този, който трябва да се извини.

Това съвсем стъписа Дуайт. Как можа да й хрумне такова нещо, за Бога? Жени! Искаше му се да я удуши… не, искаше му се да…

— Няма да седя и да му позволя да…

— Да му позволиш какво? Да танцува с мен? На всички ли ще разцепиш главите на две, чичо? И… — Колин прекъсна, като понижи глас само той да чуе:

— Ако наистина съм била опипвана, нямам нужда от теб да връхлиташ да ме спасяваш.

— Ъ-ъ — изръмжа Дуайт и тя трепна от остротата му. — Имаш нужда някой да те спасява, девойче. Ще си имаш неприятности, като те гледам.

— Така е — отговори тя, а очите й примижаха и се впиха в неговите. — Ако неприятностите носят името Блекстоун.

Изведнъж ядосаният поглед на Дуайт се превърна в друг, по-странен.

— Дай на мен да се погрижа за него, Колин. Ще убия това копеле за теб и за Дъглас:

— Не може. Знаеш това. Това е работа само за Макгрегър и никой друг — гласът на Колин омекна, но в думите се четеше твърдост, която не позволяваше по-нататъшни спорове.

— Аз съм наполовина Макгрегър. Това за нищо ли не се брои?

На Колин й се искаше да беше така. Но когато ставаше дума за шотландец, за неговия клан, за неговата чест, самия му начин на живот, вече не беше така.

— Това не е работа за теб, Дуайт Макдъгъл, а за мен и само за мен.

Той продължи да стои, втренчен в нея, а по лицето му ясно личаха ядът и болката. Колин се боеше да диша — мислеше си, че ще избухне всеки момент. Вместо това, той се обърна и си отиде.

 

Дуайт не се спря, докато не стигна вратата на стаите си. Стоеше в коридора с ръка на дръжката и слушаше шумовете, които достигаха до него. Той бързо се скри в стаята си, за да избегне мъчението, Огънят в камината беше изтлял и сега в стаята му беше почти тъмно, като се изключат бледите сенки, хвърляни от огъня. При все това, мракът около него беше ярък в сравнение с отчаянието, което носеше в сърцето си.

Виното беше убило силата му, но чувството си беше още в него и го разяждаше като болест, която топи мускули и плът. Вече не можеше да го обуздае. Дойде от само себе си, като че ли страстите му си имаха собствен разум. Той чувстваше как грешното желание го разяжда, превръща се в някакво чудовище, което превзема разсъдъка му.

— Грехове насади в душата ми, Колин. Не знам какво да правя.

 

Колин внимателно постави пергамента обратно в торбичката и я затегна здраво. Трябваше втори път да нападне Ян Блекстоун, за да й отговори, а съобщението му беше любезно, независимо от това, което беше сторила. Ако трябваше да постъпи като Колин, тя би приела предложението му, но като главатар на клана не можеше. Тя прекоси вестибюла и отиде при момчето, което чакаше отговора й точно зад входната врата.

— Кажи на лорд Блекстоун, че… — Тя спря, като за миг не знаеше какво да каже, а после му хвърли торбичката и го накара да я хване, преди да е паднала на пода. — Не искам предложенията му за мир. — Ще вземам каквото си искам и когато си поискам. Той ми го дължи.

— Не разбрах какво искате да кажете — измърмори вестоносецът, видимо объркан.

Колин съжали момчето — очевидно беше, че е нервно. Но тя не можеше да му позволи да види собствената й обърканост, собствената й слабост.

— Няма нужда да разбираш, Просто му кажи, че ми го дължи. Нито повече, нито по-малко.

Той кимна и направо хукна от замъка.

Колин се завъртя в кръг, но рязко спря, когато видя, че Дуайт я наблюдава. Искаше й се да намери друга причина за изражението на лицето му, за огъня, който светеше в очите му, но вече не можеше да даде друго обяснение за това, което виждаше. Прекалено много се беше изменило. Вече нищо не беше същото.

— От нещо да имаш нужда? — попита тя.

— Не — отговори той, като не даде да се разбере какво става в съзнанието му. — Просто се чудех какво иска ездачът.

— Нищо. Аз се погрижих за това.

— Да. Предполагам, че си се погрижила.

Това породи подозрение.

— Пак ли си пил, чичо?

— Да. Точно така.

— Защо го правиш?

— Кое, девойче?

Тонът му беше вбесяващ, но тя не се остави да избухне.

— Да не би да си намислил да се пропиеш съвсем?

Той обмисли въпроса й, а после кимна.

— Да, намирам, че е добър начин да умра. Премахва това, което чувствам.

— Да не чувстваш — това ли искаш?

— Всичките тези въпроси… какво точно искаш от мене. Колин?

— Истината, Дуайт, искам истината. — Колин го изгледа изпитателно, но не намери отговор на нито един от въпросите си.

— Понякога — каза той тихо и измъчено с дрезгав глас — е най-добре да не казваме какво ни е на душата.

Думите му нараниха Колин.

— От едно семейство сме.

— Не — каза той, а неговата собствена болка превърна острите му черти в тъжно изражение. — Ти вече не си просто част от семейството, Колин Макгрегър. Ти си жена. А аз съм мъж.

Дълго време мина преди тя да разбере какво иска да й каже. Първоначално замълча от ужас, а носле изпадна в плен на вцепеняващо отчаяние.

— О, мили Боже.

Когато вдигна поглед, Дуайт си беше тръгнал.