Фела Скот
Бялата дева (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Колин отвори очи и видя една тъмна стая. Първите й мисли бяха объркани, примесени с много болка и мъка. Тя бавно осъзна, че е в собствената си стая. Отметна завивката и отиде до прозореца. Когато разтвори пердетата, в стаята влезе много светлина, а по наклона на слънцето разбра, че е ранна утрин.

Тя си спомни за битката, която беше водила с Дуайт, и се засрами, че така беше избухнала. Колин отново пусна кадифените завеси и стаята отново потъна в тъмнина. Искаше й се да може да затвори мислите и чувствата си така, както беше затворила завесата и спряла светлината.

Нели тихо почука и Колин й извика да влезе. Готвачката влезе и изпълни рамката на вратата с едрата си фигура и пълния с храна поднос.

— Девойче, защо си станало? — Тя връхлетя вътре и постави подноса на масата. — Трябва да изпълняваш това, което ти казвам.

— Добре съм, Нели. Наистина съм добре.

Възраженията на Колин не бяха чути и жената я грабна като бала и я зави отново в леглото.

— Имаш нужда от почивка, детето ми. Бледа си, напоследък и апетит нямаш. Време е да оставиш Нели да се погрижи за теб.

Преди тя да може да възрази, Нели вече беше сложила подноса на скута й. Топли кифлички със сладко от цариградско грозде, каша и чай я изкушаваха, но стомахът й отхвърли мисълта за храна. Изведнъж й призля и стомахът й се сви.

— Не съм гладна, Нели. Моля те, отнеси го.

Нели се намръщи и сви устни, но тя взе подноса и го остави на нощното шкафче.

Колин отново отпусна глава на възглавницата и затвори очи, за да не й се вие повече свят.

— Ще си полежа малко — каза тя на Нели.

До слуха й достигнаха някакви шумове, като че ли бяха много коне, които влизат долу в двора, и тя отвори очи.

— Нели — Колин погледна прислужницата си. — Виж, моля те, какво става.

Нели направи това, което я беше помолила, но бързо се отдръпна от прозореца. Страхът, изписан по лицето й, накара Колин отново да стане, въпреки възраженията на стомаха й.

— О, девойче, ти трябва да си стоиш в леглото. — Нели изохка, а ръцете й мачкаха престилката й на топка.

— Върни се в кухнята, Нели. Аз ще се погрижа за това. Колин дръпна пердето и погледна навън. Тя също почувства как от страх я побиват тръпки. Изтича от стаята си в стаята на баща си, за да може да вижда по-добре.

 

— Искам да говоря с главатаря на клана!

Думите на Ян бяха ясни и повелителни. Колин отстъпи назад с ръка на устата. Тя преглътна мъчително от страх.

— Какво искаш?

Ян разпозна Дуайт Макдъгъл, когато той се показа на прага и се обърна към него и мъжете му. Изглеждаше опърпан, нищо от него не напомняше за сърцатия мъж, когото си спомняше Ян.

— Искам да видя лейди Колин. — Ян не беше от тези, които обичат да повтарят, но днешният ден беше ден за неприятни неща.

— Тя не иска да те вижда, Блекстоун. Най-добре е още сега да си тръгнеш, преди да се е стигнало до бой.

Ян не помръдна, а продължи да го наблюдава от коня си.

— Идвам да се помиря с жената, Дуайт Макдъгъл. Няма да си тръгна, докато не се видя с нея.

— В такъв случай ще умреш — изръмжа Дуайт.

— В такъв случай някой ще умре.

— Какво искаш, Блекстоун? — извика някакъв глас. Ян заразглежда многото прозорци и се мъчеше да отгатне от кой беше проговорила жената.

— Дойдох да говоря с вас, лейди Колин.

— Както вече попитах — гласът на Колин все още беше твърд и нищо не му говореше, — какво искаш?

— Искам мир. — Ян все още не можеше да я види, но в нея имаше нещо познато.

— Нямам какво да ти казвам. Отивай си, докато все още можеш.

— Няма ли да се покажеш? — извика Ян на почернелите прозорци, дълбоко разочарован.

Тя не отговори.

Конят на Ян ставаше нетърпелив.

— Какво искаш от мен, Макгрегър? Взе си от моите говеда, от моите овце, от моите свине. Дори се осмели да си вземеш от запасите ми.

Отговор отново не последва.

Нещо зачовърка мозъка на Ян, някаква мисъл, която той не искаше да признае.

— Доволен ще съм да ти дам всичко това. Добре си дошла да си вземеш всичко, от което имаш нужда. Няма да позволя хората ти да страдат заради това, че баща ти ги е занемарил.

— Не е достатъчно — изкрещя Колин и още повече се ядоса от срам.

— Какво повече искаш?

Въпросът на Ян накара Колин и тя да се запита. Тя какво искаше? Беше се заклела, че ще го убие. И не беше успяла. Беше предала баща си и своя клан. Не беше успяла да предпази Андрю. Всички беше разочаровала.

— Мъртъв те искам, Блекстоун! Искам те мъртъв.

Ян бавно излезе напред и скъси разстоянието между горния прозорец и себе си.

— Тогава убийте ме, лейди Колин. — Ян вдигна празните си ръце във въздуха да й покаже, че не носи оръжие. Усещаше се съвсем наблизо до това, което щеше да му подскаже, откъде я познава. — Убийте ме сега и да свършваме с тази работа.

Сякаш насън Колин сграбчи лъка от полицата на баща си. Погледът й се прикова върху портрета на баща й, а повредената от нея картина беше като белег в душата му. Вина, срам, страх — всичко това я измъчваше. Очите му я гледаха широко отворени и изпълнени с гняв заради неуспеха й. Колин се върна на прозореца. Скованите й и треперещи пръсти опънаха стрелата. Тя изби всяка мисъл от главата си. Вдигна лъка, прицели се, а после стреля.

Ян видя как стрелата полетя, но не помръдна. Стрелата се заби във верижната му ризница и само върхът й прониза плътта му. Ян вдигна поглед и видя Колин Макгрегър да надзърта, а косата й изглеждаше огнена на слънчевата светлина. После тя се прибра.

Чувството, че я познава, затрептя в съзнанието му и макар че беше за кратко, то бе много силно. Той погледна Джефри и се зачуди дали той я е видял. Не беше.

Ян изтегли стрелата и я хвърли на земята. Бойният му кон се изправи високо на задните си крака и яростно зарита във въздуха. Ян се извъртя, когато конят стъпи на земята, а думите му изразяваха леденостудения гняв, който вече не можеше да сдържи.

— Кажи на господарката, че вече си е пробвала късмета. Вече няма да се съобразявам с никоя от прищевките й. Ако иска нещо, трябва само да попита. Но ако желае да продължава с тези детински нападения, няма да ми остане нищо друго, освен да им сложа край.

Лицето на Дуайт се изкриви от гняв.

— Само се опитай да ни спреш.

Ян посочи Дуайт с пръст.

— С тебе ще започна, Дуайт Макдъгъл. Най-добре я вразуми. Цяла напаст е.

— Ще се бия с теб тук и сега! — изрева Дуайт и пристъпи напред с ръка на меча си.

— Не. Ще те убия по моите правила. — Ян силно завъртя коня си. — Но само тогава.

 

Колин наблюдаваше как Ян излиза, възседнал коня си, от двора на замъка. Лъкът, който държеше, се изплъзна от ръцете й и падна на земята.

— Какво направих? — прошепна тя.

Завладя я чувство за вина и очите й се просълзиха. Трябваше да изпитва разочарование, а не облекчение. Не беше успяла да убие Черния вълк и й прилошаваше — не от провала, а от опита й.

Тя заразглежда ръцете си и се зачуди на какво са способни. Докато гледаше как стрелата лети през двора, беше поразена от последствията от действията си. Сърцето й, което биеше бясно, спря само за секунда, докато не видя, че стрелата не го беше повалила. Ръцете й още трепереха от прозрението, до което беше стигнала в този миг — да убие Ян би означавало да убие една част от себе си, която сега беше под негова власт. Двете противоположни страни се бяха изправили една срещу друга в душата на Колин. От една страна, тя се придържаше към обещанието, което беше дала на баща си, към заплахите на брат си и желанието да предпази Андрю от цялото зло, което я заобикаляше. Ян беше ли част от това зло? В очите на нейния клан той беше, но в сърцето си тя вярваше, че не е.

Объркани и крехки чувства спрямо човек, когото почти не познаваше. И все пак тя се беше любила с този човек. Не с ужас или отвращение, а с удоволствие и огромно желание. Желание, което постоянно я преследваше. И любов, която вече не можеше да отрече или да скрие.

— Да излезем ли да нападнем това копеле?

Дуайт изпълни вратата с едрото си тяло и прикова изпълнения със сълзи поглед на Колин върху себе си. Тя поклати глава.

— Не, той дойде да иска мир. Нека да си иде в мир.

— Да не искаш да кажеш…

— Да, точно това искам да кажа!

Тя виждаше колко му се иска да тръгне след Ян. Ясно беше изписано по лицето му, а това я плашеше. Дуайт излезе и я остави там сама и объркана.

 

Ян неуморно язди чак до Стоунхейвън, а гневът му се разпалваше с всеки удар на копитата на коня му. Той намали едва след като беше влязъл в двора на конюшнята.

Как можеше да не разбере? Отново се почувства като глупак. Лин… не, Колин сигурно направо се залива от смях за негова сметка. Леден гняв се загнезди в сърцето му, а силата му изтласка по-новите, нежни чувства, които си беше позволил отново да изпита.

— Трябва да я удуша тая вещица! — Той скочи от седлото и подаде поводите на конярчето.

Смехът на Джефри отекваше в каменните стени, като че ли казваше. Казвах ли ти аз. И лицето на Ян пламна от яд.

— Кажи ми, Джеф. — Ян бавно и мързеливо се усмихна. — Как стана така, че тази жена успя да влезе в Стоунхейвън, без да срещне никаква съпротива? Разбира се, с изключение на двамата мъже, които беше повалила.

— Очевидно — Джефри размърда неловко крака — тя се е ориентирала добре.

Това накара Ян да кимне сериозно.

— Да. Странно ми се стори.

Член на клана Макгрегър никога не беше стъпвал в Стоунхейвън, но Лин беше. Тя знаеше точно къде държеше запасите си за зимата, защото самият той й ги беше показал преди жетварския празник.

Отново на Джефри му се стори, че познава от някъде Колин Макгрегър.

— Не ти ли се струва, че познаваме главата на клана?

— Че я познаваме? — невинно попита Ян. Той не беше готов да признае, че знае истинската самоличност на Лин.

— Да. — Джефри замислено потри брадичката си. — Понякога ми се струва, че сигурно я познаваме.

— Натъкнахме се на нея, когато зърното се запали. Спомняш ли си — жената беше покрита със сажди от глава до пети. Трудно беше да я приеме човек на сериозно. Сигурно не тежеше и петдесет кила с мокри дрехи.

— Куражлийка е, обаче. — Напомни му Джефри с широка усмивка.

— Да, тя доказа, че може да бъде голяма напаст. По-голяма от баща си. Поне когато се биех срещу хората на Макгрегър, знаех как стоят нещата. С тази жена изобщо не знам. Не мога да се бия е нея, но пък и не мога да й позволя да продължава с тая нейна вражда.

— Няма как да спечелиш, приятелю.

— Да — отстъпи Ян. Каква ирония — той обичаше точно тази жена, която мразеше. — Като че ли нямам късмет с жените в живота си, Джеф.

Джефри се съгласи и се засмя за кратко.

— Тъкмо изгониш едната от живота си, а то другата става част от него. Изобщо нямаш късмет, приятелю.

— Може би са се съюзили заедно, за да направят животи ми непоносим.

През съзнанието на Джефри бързо премина една мисъл, толкова нелепа, че той направо онемя.

— Джеф.

Гласът на Ян го изтръгна от обърканите му мисли.

— Изглеждаш доста разтревожен. Добре ли си?

Джефри кимна.

— Да, добре съм. Просто ми мина една странна мисъл през акъла.

— Искаш ли да я споделиш?

— Не. — Джефри се отдалечи. — Трябва да се погрижа за една работа, Ян. Ще се видим по-късно.

Ян се почуди какво ли можеше да тревожи Джефри, тъй като настроението на приятеля му по принцип беше ведро, но Ян си имаше един свой проблем, който трябваше да разрешава. Колин Макгрегър.