Фела Скот
Бялата дева (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Къде беше, Колин?

Дуайт се премести и застана право пред Колин, която се беше свила пред отъня. Въпросът на Дуайт не беше неочакван. Всъщност Колин се чудеше на въздържаността му през целия този ден, докато не останаха сами, а Андрю беше сложен да спи. Сякаш да си навакса за загубеното време, тя беше прекарала всяка една минута с Андрю. Струваше й се, че е пораснал през шестте седмици на отсъствието й.

Колин отпи от виното в чашата, която държеше, докато се опитваше да намери подходящите думи. През целия ден далечни спомени я задушаваха, раздираха сърцето и душата й като адски демони. Сигурно си го заслужаваше. Беше легнала с него като най-обикновена проститутка, беше му се отдала и любила. Засрами се от причините, към които така упорито се беше придържала — враждата, заплахите на Емет. Дори сега, пред гневния поглед на Дуайт, тя си спомняше удоволствието от допира на Ян, желанието, което той толкова лесно беше възбудил у нея. Как можеше да обясни, че го намира за привлекателен, че беше нежен и любящ? Как щеше да живее с факта, че не можеше да го убие, дори за да спаси Андрю от заплахите на брат си? Как щеше да живее с факта, че дори не се беше опитала?

— Чакам.

Сякаш за да подчертае това, което беше казал, Дуайт седна срещу нея, а огънят силно пукаше в тишината, която последва.

Тя дълбоко си пое дъх и й се прииска да може да вдиша смелост от въздуха, за да успокои сърцето си, което биеше бясно, и ръцете си, които трепереха.

— Съжалявам, че толкова си се обезпокоил, Дуайт. Надявах се, че няма да се тревожиш.

— Няма да се тревожа? Ти изчезна през нощта на пожара. Конят ти се появи на следващия ден. Ти не се появи. Какво се случи?

Погледът му беше свиреп. Колин трябваше да му даде някакво обяснение.

— Останах да изгася огъня, а двама мъже от селото дойдоха там на коне. Единият беше Ян Блекстоун.

— Черния вълк — измърмори Дуайт, а по погледа му личеше, че не вярва.

— Да — каза Колин, — самият Черен вълк. Скарахме се и аз от глупост го предизвиках на дуел. Той ми се изсмя и това ме ядоса. Аз го нападнах, а за да се предпази, той ме рани в рамото. Той си тръгна, а аз го последвах. Не мисля, че дори разбра, че го направих — валеше силно и имаше буря. Загубих се, Дуайт.

От думите й не личаха никакви чувства, звучаха толкова безлично. Тя не можеше да му позволи да чуе истината дори и в гласа й.

— Загуби пътя?

— Загубих много кръв. Тъмно беше и се озовах в гори, в които никога преди това не съм била. Земята на Блекстоун. Реших да почакам да се съмне и да изляза оттам, но докато дойде утрото, съм се втресла и съм загубила съзнание. Момчето, което изпратих при отец Макклауд, ме намери, а майка му се грижеше за мен, докато оздравея.

Чичо й дълго време мълча, сякаш осмисляше историята й. Той я наблюдаваше със съмнение в погледа. Личеше ли си вината й? Можеше ли да види, че беше предала баща си и клана?

— Какво друго се случи, девойче?

— Нищо друго, чичо. Знаеш, че не бих се отделила от Андрю за по-дълго време, отколкото е необходимо.

Трудно й беше да лъже, но да каже истината й беше невъзможно. Това, за което тя се надяваше, че ще спре този ужасен кошмар, само беше усложнило нещата. Какво щеше да прави сега?

Дуайт не й повярва. Имаше нещо… нещо различно у Колин. Той не можеше да го назове с думи, не можеше да го опише или обясни. Той просто знаеше.

— Да, Колин. На Андрю ужасно му липсваше.

Той се изправи и прекоси стаята, за да дойде до нея, където се наведе на колене.

— На мен също ужасно ми липсваше. — Той хвана ръката й и я поднесе към устните си. Почувства как тя трепери и я погледна в очите, където се почувства загубен в зелените езера. — Едва не полудях от страх за теб. Разбира се, на теб ти е ясно, че тези нападения бяха глупави. Време е да се вразумиш, девойче.

— Глупави? — Колин беше обзета от гняв, Тя издърпа ръката си от ръката на чичо си, защото й беше неудобно от допира му. — Той си мисли, че понеже съм жена, не може да се бие с мен. В такъв случай ние ще продължим с глупавите си нападения и ще видим колко време ще му трябва да си промени решението.

Веднага след като беше изрекла тези думи обаче, тя разбра, че те идваха само от една част от нея. Тя се почувства раздвоена, разкъсана в душата си. Никога не беше искала и частица от враждата. Придумали я бяха баща й, братята й, чувството за срам, за задължение. После беше срещнала Ян и го беше опознала. Беше го обикнала. Как да намери правия път в цялата тази бъркотия, пътя, който щеше да й позволи да предпази Андрю, да стъпи на крака, да се вразуми и усмири?

Дуайт се изправи, твърд и непоклатим.

— Аз ще го предизвикам от твое име, Колин. Не бъди толкова упорита.

Обзе я пълно объркване, което разкъсваше нея и мислите й. Като главатар на клана, Черния вълк й се беше присмял, беше се подиграл с нея. Като Лин, той я беше любил. Тя не беше Лин. Това беше измама. Средство да се приближи до него. Да се приближи достатъчно, за да го убие. Но тя не беше успяла. Имала беше възможността да го прониже с нож в сърцето и не се беше възползвала. Беше си позволила да изпита някакви чувства по мъжа, за когото се беше заклела, че ще убие. Един мъж, който я презираше. Каква глупачка е била да му позволи да я обезоръжи с обаянието си. Никога повече! Тя пред себе си се закле в това.

— Утре вечер отново излизаме, Дуайт. Мъжете да са готови. Повече няма да се вслушвам във възраженията ти.

Дуайт повече не възрази. Той тръгна да излиза, но се спря и попита:

Защо не носиш пръстена на главатар на клана Макгрегър, Колин?

Колин опипа около врата си да потърси пръстена и за пръв път разбра, че го няма. Беше го забравила под възглавницата в кръчмата.

— О, Боже — прошепна тя отчаяно.

— Какво има, девойче?

Тя не можеше да срещне загрижения поглед на Дуайт.

— Сигурно съм го изгубила в гората.

Тя се опита да прикрие страха си. Не можеше да рискува и да се върне за него. Прекалено опасно щеше да е.

— Ще ти поръчам друг — каза Дуайт. — Един по-малък пръстен, който да ти става по-добре и да не пада.

— Не — каза тя, колкото се може по-спокойно. — Виновна съм си само аз и моето невнимание. Мога да мина и без него.

Дуайт се намръщи.

— Той е символ на това, което си.

— Ще струва много, а имаме по-важни неща, за които да се безпокоим по това време, Дуайт.

Когато тя замълча, Дуайт излезе. Тя се молеше никой да не го намери.

 

Ян искаше да полудее от гнева, който се беше насъбрал в душата му, но той не му даде да се развихри и смрази горещината му с безразличие. Той погледна мъжа и жената, които седяха на грубо скованата маса, а по изражението им не успя да разбере нищо, докато продължаваше да ги разпитва. Ян от дълго време познаваше Роналд и Джийн, помагаше им, когато можеше, но в повечето случаи не ги закачаше, както те си бяха пожелали. Те бяха горди хора и той се възхищаваше от силата им.

— Роналд, бих искал да намеря Лин. Трябва отново да я видя.

Ян погледна първо Роналд, после Джийн, но нито един от тях не даваше вид, че е разбрал напълно ситуацията. Изминалият ден се беше оказал направо ад.

— Ако е искала да научите къде е отишла, тя щеше да ви е казала, лорд Блекстоун. Не можем да ви помогнем.

От забележката на Роналд един мускул на челюстта на Ян потрепна, а търпението му почти свърши.

— Не й мисля злото, вие вероятно разбирате това.

— Да — Джийн каза тихо. — Ние не се страхуваме за нея. Просто не знаем нищо повече за нея. Тя дойде в живота ни като непозната и си отиде такава. Познавахме я само като Лин.

Ян се почувства объркан от тези хора, които нищо не споделяха.

— И никога не сте я питали от къде е?

— А вие попитахте ли я? — тихо попита Роналд.

— Не — измърмори той. — Дори не знаех пълното й име.

— Може би ще се върне — Джийн докосна ръката на Ян с нежност и съчувствие.

— Може би — Ян стана. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Ако отново я видите, бихте ли й казали, че я търся?

— Да — усмихна се Джийн. — Ще й кажа.

Ян излезе от малката къща и отиде до мястото, където стоеше Джефри с конете.

— Мислиш ли, че ще се върне тук? — попита Джефри.

Ян вдигна рамене.

— Просто не знам, Джеф. Като че ли нищо в тази жена не може да се предвиди.

 

Колин погледна вратата пред нея и се приготви за сблъсъка, който знаеше, че я очаква. Беше отлагала посещението при брат си с цял ден и знаеше, че вече не може да го отлага повече. Тя вдигна високо глава, отвори вратата и влезе вътре.

— Та значи най-после реши да посетиш скъпия си брат. Помислих си, че може би си ме забравила.

Както обикновено, Емет беше в лошо настроение. Колин затвори вратата след себе си. Поне Джейкъб не беше наоколо.

— Разбира се, че не бих те забравила, Емет.

Тя прекоси стаята, отиде при него и го целуна по бузата, която той отдръпна от нея като ядосано дете.

— Мисля, че е ужасно, че трябваше да науча, че си се върнала от прислугата. Изчезваш безследно, а после пак се появяваш също толкова мистериозно. С какво ще се оправдаеш?

— Всъщност, с нищо — Колин направо не понасяше подобно нещо. — Върнах се и това е най-важното.

Очите му опасно се присвиха.

— Съгласен съм с Дуайт. Ти не ни казваш всичко.

— Разбирай каквото си искаш под това, Емет. Без съмнение, вие двамата с Дуайт можете добре да си развихрите въображението.

Какъв непоносим човек беше станал. Тя стисна възглавницата, която държеше, а после я сложи зад него. На Емет това му се стори смешно.

— Господи, изглеждаш много надъхана, скъпа сестричке. Ще ми е интересно да науча какво точно се е случило по време на отсъствието ти. — Той я сграбчи за ръката, от което я заболя. — Ще разбера, Колин. Не забравяй, аз знам всичките ти тайни.

Тя се изскубна от него и се дръпна от леглото.

— Как можеш да си толкова омразен?

— Как? — изрева Емет. — Как, значи, ме питаш? Много добре знаеш как, кучка такава! И внимавай да се погрижиш за обещанието, което ми даде, или ще направя така, че никога да не забравиш колко омразен мога да бъда. Махай се!

Когато тя не помръдна, той взе една книга от нощното си шкафче и я запрати по нея. Тя лесно избегна удара и книгата се удари в стената.

— Махай се — изрева той с див поглед и изкривено от омраза лице.

Колин излезе.

 

От тъмното небе се показваше само едно мъничко резенче луна и Колин дълго време го наблюдава, преди да се премести на люлеещия се стол пред огъня. Денят се беше оказал дълъг и емоционално изтощителен, но сънят не идваше лесно. Тя въздъхна и затвори очи. Веднага я споходиха видения.

— Мамо.

Тя чу тихия глас на Андрю, отвори очи и го видя да стои до нея.

— Защо не си си в леглото, господинчо? Много е късно.

— Може ли да остана при тебе?

Тя се протегна и го придърпа в скута си.

— Разбира се, че може.

Тя го целуна по челото и той се сгуши в нея е глава на рамото й. От време на време той заспиваше и тя се успокояваше от лекото му дишане. Отново я обзе ярост и надви над чувствата й. Щеше да направи всичко, което е необходимо, за да предпази сина си. Това беше единственото нещо, което знаеше със сигурност.

 

Ян се беше втренчил в тавана на стаята си и се чудеше къде беше Лин тази нощ. Имаше ли си семейство, при което да отиде? Мислеше ли си за него?

Отново беше обзет от ярост и гняв и той стана и продължи да крачи напред-назад. Огънят беше почти изгаснал, но не спря да го накладе, само от време на време се спираше, за да отпие от виното, което носеше. Може би ако изпиеше достатъчно, щеше да заспи. Може би щеше да прокуди виденията от съзнанието си: блестящите морскозелени очи, кадифената й кожа, толкова мека, когато я докосваше. Самата мисъл за нея го възбуждаше. Той още веднъж отпи.

Ейнсли стоеше пред вратата на стаята на Ян и слушаше как той ходи насам-натам. Тя почука.

— Влез.

Тя отвори тежката врата и срещна погледа на сина си, а мъката, която се четеше в златните му очи, я обезпокои.

— Ян, какво те е разстроило така? Почти нищо не си казал, откакто се прибра вкъщи тази вечер.

— Няма нищо. Върни се да си легнеш, майко.

Разочарованието я караше отново да попита, но тя не го направи.

— Няма да любопитствам. Когато си готов да говориш с мен, аз ще съм готова да слушам.

Ейнсли тръгна да си ходи.

— Голямо успокоение е да знам, че мога да разчитам на теб.

— Обичам те. Когато нещо те безпокои, безпокоя се и аз. Така сме ние, майките. Лека нощ, Ян.

Ян погледна как вратата се затвори. Не че имаше някакви тайни от нея. Какво можеше да й каже? — Беше ли успял да прелъсти Лин? А още по-лошо, беше прелъстил една девица, а когато се бе събудил, нея никаква я е нямало? Толкова ли е била ужасена Лин от това, което е направила, за да избяга така? Имаше ли право майка му, че тя е докоснала душата му? Защо тогава искаше толкова много да я открие? А ако я намереше, тогава какво?

Ян не можеше да намери отговорите на тези въпроси. Нощта щеше да е дълга. Една наистина дълга нощ.