Фела Скот
Бялата дева (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Ян почака майка му да каже лека нощ на Колин, докато стоеше пред вратата на собствената си стая. Той се зачуди какво ли си мислеше Колин, тъй като лицето й си беше останало безизразно по време на цялата церемония. Само веднъж се беше поколебала и Ян си беше помислил, че може да каже, че няма да го вземе за съпруг. Вместо това тя го беше погледнала с болка в очите и беше казала „да“. Все още се чувстваше виновен, че я беше принудил да се омъжи за него, но все пак, той знаеше, че така е най-добре. Нямаше да рискува да загуби бебето си, независимо какво трябваше да направи за това.

Майка му излезе в коридора и отиде при него.

— И дума не ми е продумала, откакто я доведох вкъщи — каза той.

Ейнсли го прегърна през кръста. Той също небрежно я прегърна през рамото и те двамата тръгнаха заедно по коридора.

— Тя ще се приспособи. Дай й време, Ян. Тя е уплашена и разгневена. Не ни познава добре. Сигурно е много потискащо да си на непознато място и с непознати хора.

— Да — съгласи се той.

Майка му вдигна поглед към него и се усмихна.

— Тя е много храбро девойче, но ти трябва да си търпелив.

Ян също се усмихна и се възхити на проницателността на майка си.

— Ти като чели винаги разбираш нейната страна напълно. Как успяваш, майко?

— Просто човек трябва да не забравя, че винаги има две страни на всичко.

Той се засмя.

— Но общо взето правилна и погрешна.

— Вярно е, но човек може да греши и разпалено да си вярва, че е прав. Това трябва да вземеш под внимание.

Ян се замисли за това, което майка му беше казала.

— Колин Макгрегър може да е сгрешила с това, което е направила, но за себе си тя смята, че прави това, което е правилно.

— Точно така — каза Ейнсли. — Трябва да й съчувстваме в нейното положение. Тя нищо не знае за тебе, освен това, което баща й и братята й са й разказвали, и съм съвсем сигурна, че тяхната омраза е единственото нещо, което е наследила от тях.

Нещо странно му хрумна на Ян и той за пръв път си помисли, че може би ще разбере Колин малко по-добре.

— Тъжно е да си помислиш какво е означавало това за нея. Сега ще си има бебе от мен. Детето на човека, когото тя смята за враг.

Ейнсли се спря и постави ръка на гърдите му, а очите й бяха изпълнени със сълзи.

— Точно този човек е убил братята и баща й. Как може тя да го разбере?

— Предполагам… — Ян спря, за да обмисли това, което искаше да каже. — Предполагам, че тя изпитва някакви чувства към мен, че изпитва нещо повече от желание. Но тя се бои да го покаже. Нещо я възпира да каже какво таи в сърцето си.

— Страхува се. Но какво я плаши толкова? Ти ли, Ян? Тая безумна история, която си шептят за тебе, че се превръщаш във вълк?

Те отново тръгнаха да вървят, хванати под ръка.

— Не знам. Смятам, че тя знае, че не съществуват такива глупости.

— Ами Емет?

Всеки мускул от тялото на Ян се изпъна от напрежение.

— Той все още е жив.

— Той е сакат, човек, който сигурно те мрази повече и от живота. Чудя се какви ли може да са отношенията й с брат й, единственият родственик, който й е останал.

— Чух, че съвсем се е побъркал. Жаден е за мъст.

— Може би той стои зад опитите й да те убие.

— Може би си права, майко. — На Ян му хрумна още нещо. — Смяташ ли, че я излагам на опасност с тази женитба?

Ейнсли изглеждаше много обезпокоена.

— За това не бях си помислила.

Те спряха на вратата на нейната приемна. Ян я целуна по бузата.

— Аз ще бдя над нея, не се безпокой. — Той тръгна да си върви, но се спря. — Обичам я, майко. Мислех, че никога няма да мога да обичам друга жена. Колко странно, че тя се оказа Макгрегър.

— Бъди търпелив, Ян, и тя ще те заобича на свой ред. — Тя го загледа, докато се отдалечаваше, но после извика след него:

— Ян.

Той спря и зачака.

— Може би не би трябвало да очакваш тя да ти е жена веднага.

Ян разбра и се усмихна.

— Наредих да ми приготвят друга стая. Само лека нощ ще кажа на булката си, въпреки че тя е направо прекрасна и е голямо изкушение.

Ейнсли беше обзета от нескрита гордост и любов. Дълбоко в душата си знаеше, че ще трябва да мине известно време и те ще са щастливи. Успокоена тя се прибра в покоите си.

Ян не влезе веднага в стаята си. Той стоеше пред вратата, а в главата му се въртеше това, което той и майка му си бяха казали. Как трябваше да постъпи? Какво можеше да направи, за да премахне страха от очите й?

Най-накрая почука. Един тих, почти недоловим глас му каза да влезе. Колин седеше на един стол близо до огъня. Все още не беше свалила сватбената рокля на Ейнсли. Беше се вторачила в ръцете си и не вдигна поглед, когато той се приближи и застана до нея.

— Имаш ли нужда от нещо, Колин?

Тя поклати глава.

— Майка ми ти остави една нощница. — Той посочи леглото, върху което дрехата беше разстлана, но тя не погледна нататък. — Да ти помогна ли с копчетата?

Колин стоеше като дървена кукла, скована и безчувствена. Ян внимателно разкопча перлените копчета от копринените им ивици. Замириса му на нейния парфюм и му се прииска да я притисне до себе си. Вместо това той се отдръпна, след като свърши.

— Ето, мисля, че се справих с всичките.

— Благодаря ти.

— Колин. — На Ян му се искаше да каже нещо, за да я накара да се почувства по-добре, но не откриваше подходящи думи. — Ако имаш нужда от нещо, аз ще бъда в съседната стая.

Той забеляза изненадата в погледа й преди тя да може да я замаскира точно толкова бързо, колкото се беше появила. Ян се протегна и прекара пръст но извивката на брадичката й. Кожата й беше мека и нежна. Той затвори очи за момент, за да събере мислите си и да овладее копнежите си.

— Ще се видим сутринта, девойче.

— Благодаря, Ян — прошепна тя, но толкова тихо, че той едва я чу.

Той положи всички усилия, за да не я вземе в обятията си и да прогони тъгата й с целувка.

— Искаш ли да те заведа у дома ти утре? Не ти дадох време да поговориш със семейството си за нашата сватба и да си събереш личните вещи.

Колин се обърна на другата страна, неспособна да се справи с прилива на истински страх, който я разтърси.

— Аз… — гласът й и изневери. — Аз смятам, че ще бъде най-добре ти да не идваш с мен. Ако ми имаш доверие да отида без теб.

— Тогава ще накарам Джеф да те заведе. Не трябва да отиваш сама. Не би било безопасно.

Тя беше съгласна с това, но не знаеше как да го каже и затова замълча.

Ян наруши мълчанието.

— Имаш ли много неща, които би искала да донесеш от вас? Ще изпратя някой с каруца да ги докара, ако трябва.

— Не — каза Колин. — От много малко неща имам нужда.

Въпреки това, сърцето й крещеше „с изключение на сина ми“, но силният страх я караше да мълчи.

— Утре най-напред ще говоря с Джеф.

Колин видя как Ян излиза и затваря вратата след себе си. Тя почти очакваше той да я заключи, но той не го направи. Това неимоверно я озадачи. Защо ли ще й има доверие, че няма да избяга? Но защо ли пък да го прави? Колкото и ужасно да й се струваше положението й сега, у дома й то не беше по-добро. Дом — тази дума не беше подходяща за това, в което се беше превърнал животът й.

Тя за пръв път се огледа и забеляза нещата, които я заобикаляха. Не можеше да не се впечатли от великолепието на Стоунхейвън. Откакто пристигна, тя беше успяла да види много малка част от него — само няколко стаи. И все пак, всяка една от тях излъчваше някаква топлина и дружелюбие, които липсваха на собствения й дом. Очевидно беше, че Блекстоун е заможен. Личеше по всяка стая, която беше видяла досега. Тя предположи, че всяка стая на имението щеше са е такава. Поразходи се из нея, гледаше и докосваше красивите предмети. Това беше стаята на Ян. Мъжкото присъствие си личеше в нея. И въпреки това тя изглеждаше спокойна и уютна. Погледът й беше привлечен от голямото легло с балдахин, което заемаше цялата стена. Бродирани завеси красяха леглото, а огромни резбовани колони от твърдо дърво поддържаха матрака с тъмнозелена кадифена дамаска. Копринената нощница, която Ейнсли беше оставила, изглеждаше мъничка и нежна върху леглото и съвсем не на място в тази стая на тъмни цветове и пищни дамаски.

Колин изхлузи сватбената рокля от раменете си и я съблече, като внимателно я сгъна, за да я върне на Ейнсли сутринта. После се облече за лягане. Чувстваше се много особено съвсем сама в огромната стая и още по-особено, когато се пъхна в леглото. Разбираше, че Ян ще има нужда от легло, което да е по мярка за високия му ръст, докато тя се почувства още по-мъничка, когато се сгуши в него сама.

Колин срамежливо сложи ръката си на празната възглавница до нея и се зачуди дали изобщо някога ще бъдат наистина мъж и жена. Сърцето й копнееше за подобно нещо, но разумът й знаеше, че такава надежда е безполезна. Мрачен гняв се всели в съзнанието й и й отне всички мечти. Да се вярва на мъж, който и да е мъж, би било глупаво. Мъжете само всяваха страх в живота й. Омразата на баща й, лудостта на Емет и манията на чичо й я бяха научили, че мъжете са жестоки.

Ян беше ли по-различен от тях? Колин не можеше да забрави какъв страх от него изпитваше Блеър. Той я беше отхвърлил, а е знаел, че е бременна. Как е могъл да бъде толкова безсърдечен? Блеър го беше предала и една част от нея разбираше гнева и болката му, но детето беше невинно. Тя се замисли, за милия си Андрю и мразеше Ян, че го беше отхвърлил. Как можеше безусловно да обича детето, което тя носеше, а да не обича първородния си син?

Тези мисли се блъскаха с новооткритата й нежност и създаваха хаос в душата й. Тя беше объркана и уплашена. Как можеше да рискува Ян да отхвърли сина й… неговия син? Не можеше. Какво щеше да прави? Сега тя беше негова законна съпруга. Да бъде разделена от Андрю, за нея беше мъчение. Какво можеше да направи, за да е отново с него?

А Емет?

Това най-много я плашеше. Тя разбираше на какво е способен той. Как щеше да предпази Андрю от неговата лудост? Пак се стигаше до същото мъчително заключение. Трябва да убие Ян.

Прилоша й и сърцето й болезнено се сви, сякаш съвсем ясно й каза, че това е невъзможно.

 

Добро утро, миледи. Колин се изчерви от вежливостта на Джефри.

— Не се държеше толкова официално, когато си мислеше, че съм момиче от кръчмата.

— Но сега ти си жена на Ян, а не момиче от кръчмата.

Той погледна на другата страна и Колин разбра, че му е неудобно от това.

— Не одобряваш ли това? — попита тя.

— Не е важно дали одобрявам, или не одобрявам това, което нрави Ян. Той ме помоли да те заведа у вас. Трябва да отидем.

Джефри й помогна да се качи на коня. Поради някаква причина тя не искаше Джефри да не одобрява женитбата й, а това я объркваше.

— Ти все още бдиш над него, нали, Джеф?

Той се качи на коня и този път не се обърна. Тя видя гнева в погледа му.

— Да. Ти ме поставяш в неудобно положение, девойче.

— А Ян не ме ли е поставил в още по-неудобно положение?

Това го изуми.

— Как?

— Ще имам късмет, ако кланът ми не ме прокуди заради моята нелоялност към него. Сигурно си спомняш, че аз съм заклет враг на Черния вълк?

— Трудно се забравя. — Лицето му беше мрачно, толкова различно от обичайното му весело настроение, смях и усмивки. — Но ти имаш нов дом и нищо няма да ти липсва. Като че ли сега си по-добре от преди.

— Как? — попита тя. — Вече нищо не е останало от семейството ми, за което да говоря. Те ми бяха отнети от меча на Ян. Всичко, което познавах, беше разрушено от враждата. Как смяташ, че съм по-добре?

— Почти нищо хубаво не е останало по земята на клана Макгрегър. Ти ще си заможна като лейди Блекстоун. Ти живя със семейство от глупаци, Колин Макгрегър. Баща ти беше глупав и позволи омразата му да изложи на риск всичките си синове пред меча на Ян. Същата тази глупост причини собствената му смърт, а не Ян. Емет завинаги е обречен да е безпомощен инвалид, а това стана също заради собствената му глупост. Не може да обвинява Ян за това.

Не й хареса тона му, и, още повече, не й хареса това, което й каза. Прекалено близо до истината беше.

— Ами Ян? Той изобщо ли няма вина?

Джефри наистина погледна на другата страна за миг, а после пак се обърна към Колин.

— Единствената грешка на Ян беше, че обичаше жена, която не заслужаваше да бъде обичана. За Блеър да си вярна жена или любяща майка не означаваше нищо. Тя беше егоистична и безсрамна.

— Да — призна Колин. — Блеър наистина беше такава.

— Ян не искаше да чуе истината за нея. Той беше лудо влюбен и му беше невъзможно да прозре каква е.

Колин пришпори за миг коня си, за да може да се наведе по-близо до Джефри.

— И тя плати за грешките си. Също както баща ми и братята ми платиха за техните. Ами Ян? Толкова ли бързо трябва да забравя и да простя?

— Ти ще родиш това дете — безцеремонно каза Джефри. — Мисля, че затова е най-добре да направиш точно така.

— Не мога. — Тя придърпа юздите и пришпори кобилата напред.

Джефри я наблюдаваше как препуска надалече, а гърбът й беше изпънат от гняв и гордост. Той изпита смесени чувства. Искаше му се да я удуши, искаше му се да я прегърне и да премахне болката й. Възхищаваше й се, но и я ненавиждаше. Верността му към Ян го караше да се чувства виновен за съчувствието към нейното положение, което таеше в сърцето си. Сърцето му казваше, че Колин се нуждае от приятел, но той не можеше да бъде този човек. Той не можеше да предаде Ян. Верността му към Ян беше по-силна, отколкото желанието му да се сприятели с тази жена, която твърдеше, че е главатарка на клана Макгрегър, а сега беше жена на Черния вълк.

Колин накара коня си да завърви по-бавно, след като се сети, че не трябва да позволява на гнева си да разконцентрира вниманието й дотолкова, че да рискува и да навреди на бебето. Джефри бързо я настигна, защото ходът на бойния му кон беше много по-бърз от този на кобилата й. Те не говореха повече и Колин беше благодарна за мълчанието. Тя беше прекалено объркана и се страхуваше, че още ще се изложи, ако продължат да обсъждат положението.

 

Когато наближиха земите на Макгрегър, тя почувства как я оборва нервното напрежение, което я обзе при мисълта, че ще се изправи пред Емет. Искаше да се обърне и да избяга. Да се върне в Стоунхейвън и никога повече да не вижда брат си. Но тя знаеше, че така не може да стане, и се опита да събере силите, които щяха да са й нужни, за да се срещне с него. Трябва да разбере, че Андрю не е в опасност от лудия му гняв.

Да се мине през селото на кон беше трудно. Хората, с които беше израсла, се държаха недружелюбно. Обръщаха се на другата страна и не я гледаха в очите Тези, които я поглеждаха, показваха гнева и омразата, за които се страхуваше. Не беше изненадващо, но все пак болеше. Това бяха хората, които беше обичала и за които се беше грижила. Беше крала и рискувала живота си, за да задоволи нуждите им. Сега те просто отминаваха и я отхвърляха, когато тя изпитваше мъка и беше в нужда.

Тя не искаше Джефри да види мъката й и яздеше с вдигната глава, а във всяко нейно движение личеше гордостта й. Тя не се поколеба и когато влезе в двора на замъка. Джефри й помогна да слезе от коня.

— По-добре ме изчакай тук с конете. Няма да се бавя.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от моята помощ? — Джефри се загледа във входната врата, като че ли там се спотайваше опасността. — Да ти помогна да пренесеш нещата си — добави той, когато се обърна да срещне погледа й.

Колин разбра скрития смисъл на това, което беше казал, необходимостта да я закриля като съпруга на Ян. Дали не подозираше, че Емет може да й навреди? Тя се почувства неловко при тази мисъл и й се прииска да го вземе с нея… но това беше невъзможно. Тя не можеше да понесе някой да стане свидетел на пълната лудост на Емет, на нейния срам. Това беше нещо, което тя трябваше да свърши сама.

— Както казах преди, имам малко ценни неща, които трябва да донеса със себе си. Просто искам да видя брат си и да се сбогувам. Вчера нямах време.

Джефри кимна.

— Да, миледи. Ще чакам тук.

Коленете й трепереха и си помисли, че може да се спъне докато се изкачва по каменните стълбища. Тя събра последни сили и влезе в дома си. Обзе я странно чувство, кат че ли вече не беше част от него.

— Не бъди смешна — каза си тихо тя в нежеланието си да повярва на тази проста мисъл, която като че ли беше кат предателство към семейството и клана й. Тя отиде направо до стаята на Емет и почука.

Не дочака позволението му да влезе.

— Така значи — проточено каза Емет с мързелив и подигравателен глас. — Милата ми сестричка се върна Да не би да свърши вече меденият месец?

Колин трепна.

— Той не ми даде възможност да избирам много, Емет.

— Да, разбрах, че те отвлякъл. — Той отвърна поглед от нейния. — Ян Блекстоун като че ли много го бива да отвлича жени, а после да се жени за тях.

Това почти разсмя Колин. Не се беше замисляла за съвпадението.

— Какво да правя? — попита тя.

Тя преглътна и се опита да намери най-подходящите думи. Толкова беше трудно да се обсъжда каквото й да е с Емет — всяка една дума би могла да се окаже погрешна. — Ако се прибера тук, той просто ще ме върне обратно в Стоунхейвън. Не смятам, че имам голям избор.

— Би могла да го убиеш, Колин. Както ми обеща. Както обеща на татко.

— Лесно е да се каже.

— Защо? — изкрещя той с истеричен глас. — Защо това да е толкова трудно да се направи? Сега си му жена. Мисля си, че би било съвсем лесно.

— Не мога…

— Няма да търпя повече извиненията ти. Омръзна ми от тебе и цялата тази работа. Убий го. Сега!

Какво ли можеше да каже?

— Ще се опитам.

Емет се изправи на лакти и се наведе по-близо.

— По-добре направи нещо повече от опит, защото много ще си изпатиш за това. — Той махна с ръка към прозореца. — Погледни навън, Колин.

Обзе я ужас, а погледът му й казваше, че има нещо, което ще я уплаши, в двора. Тя погледна, но не видя нищо. Тя се обърна към Емет с въпрос в погледа. Погледни близо до конюшните.

Този път ги видя — Доналд държеше Андрю. Сърцето и щеше да се пръсне в гърдите, а от болката стана почти безпомощна.

— Ако не направиш това, което ти кажа, Дрю ще умре. После аз ще изпитам голямо удоволствие да те освободя от детето, което носиш. И…

Паузата му накара Колин да го погледне. Той се усмихна, а очите му блестяха от зловещо удоволствие. Искаше й се да затвори собствените си очи, за да не вижда грозната гледка пред нея, но вместо това стоеше като вкаменена.

— А ако не ми вършиш работа, Колин, ще трябва и теб да убия. Наистина ще ми е много неприятно, ако ми се на ложи да убия собствената си, скъпа сестричка. Но ако трябва, ще го направя.

— Не погубвай сина ми — прошепна тя, като се стараеше да се овладее, докато й се виеше свят.

— Можеш да видиш Дрю в събота сутринта. Доналд ще го заведе в църквата на отец Макклауд и ще имате един час на разположение. Това ще ти напомни какво трябва да правиш. Това ще ти е единственият път, когато ще ти бъде разрешено да видиш Дрю. Ако не си изпълнила това, за което те помолих до следващата събота, това ще ти е последният час с момчето. Доналд е получил указания да му пререже гърлото.

Тя почувства как кръвта й се изцежда от лицето й. Това беше лудост. Какво я караше да си мисли, че може да се разбере с него? С него човек не можеше да говори.

— Отвращаваш ме.

Това го накара да се разсмее.

— Разбира се. Аз и себе си отвращавам.

— Дано Господ ти прости, Емет.

Колин отиде до вратата.

— Господ отдавна ме изостави в този ад на земята. Нямам нужда от неговата прошка, нито пък от твоята. Не забравяй, вече няма да съм търпелив. Убий ми го, Колин. Винаги ще съм ти благодарен.

Тя излезе от дома си със сълзи в очите. Никога повече не можеше да се върне, сега вече го знаеше. Тя вече не беше Макгрегър. Беше Блекстоун.

Джефри й помогна да се качи на коня си, а веждите му се сключиха.

— Добре ли си, Колин. Бледа си като призрак.

— Добре съм, Джеф. — Отговорът й беше слаб, гласът й трепереше, но той не й зададе повече въпроси.

— Курва!

Колин се обърна точно когато една буца кал я удари по лицето и разцепи устната й. Селяните се бяха събрали накуп и хвърляха каквото можеха да намерят по нея, а проклятията им я нараняваха повече от нещата, които я удряха.

— Кучката се разгонила с Черния вълк! Предателка!

— Ти предаде клана си и пристъпи клетвата си, пръждосвай се оттук!

Джефри защитаваше Колин от повечето неща, които й хвърляха, но не можеше да спре думите им. Той сграбчи юздите на коня й и тръгна през тълпата на големия си боен кон, пред който всички правеха път. Излязоха в галоп от селото.

След като вече бяха на безопасно разстояние, Джефри спря и върна юздите на Колин.

— Нараниха ли те?

— Да — тя се опита смело да се усмихне, но не успя, защото сълзите й напираха. — Но само гордостта ми.

— Кървиш, Колин. — Джефри сръга коня си, за да се приближи и избърса кръвта от цепнатата й устна.

Колин засрамено погледна на другата страна.

— Нищо ми няма.

— Защо са толкова разярени? Не може да е само защото ти се ожени за Ян.

— Те си мислят, че съм се оженила за дявола, Джеф, че съм предала клана и семейството си.

— Трябва да научат, че Ян не ти предостави избор. Не, има още нещо освен суеверието им. Ами тази клетва, за която говореха?

Тя не можеше да погледне Джефри. Мразеше да лъже, но нямаше друг избор.

— Няма клетва. Моля те, да тръгваме.

— Ян ще се разгневи. Той не беше очаквал това.

— Моля те — тя сложи ръка върху неговата. — Моля те, Джеф. Не споменавай това пред Ян.

Веждите му се сключиха от объркването.

— Трябва.

Погледът й го умоляваше.

— Това е мой срам, Джеф. Няма нужда Ян да научи за него.

Джефри видя сълзите в очите й, срама, изписан по лицето й. Сърцето му изпитваше съчувствие и той беше безпомощен пред прищявката й. Накрая той неодобрително кимна.

— Ако това желаете, миледи.

— Да, това желая.

Те се върнаха в мълчание.