Фела Скот
Бялата дева (3)

ТРЕТА ГЛАВА

— Говорих с Колин снощи. Мисълта й не е бистра, момко, а това ме тревожи.

Емет Макгрегър наблюдаваше как чичо му крачи напред-назад покрай леглото му. Той посочи стола с облегалката до нощното си шкафче.

— Сядай. И престани да се суетиш като майка, Дуайт.

Дуайт направи това, което му беше казано, а тялото му едва се побра на обикновения стол.

— Колин си говори като луда.

— Тя не е опасна. Остави я на мира. — Изражението на Дуайт накара Емет да продължи: — Колин ще ни направи една голяма услуга.

Объркването на Дуайт беше очевидно, дори преди да го беше изразил.

— Не разбрах какво искаш да кажеш, Емет.

— Искам да кажа — каза проточено Емет с разкривена от усмивка уста, — че сестра ми ще ни осигури развлечение, докато ние си свършим работата.

— За каква работа става въпрос?

— Да се убие Черния вълк.

Дуайт не каза нищо, а само отметна един посребрен кичур коса от слепоочието си.

— Колин се закле да направи така, че той да умре — каза Емет.

— Да, така е — съгласи се Дуайт,- но една жена не може да се бие с Блекстоун.

Усмивката на Емет остана на устните му.

— Разбира се, че не може. Това, което може да направи една жена, е да отвлече вниманието на Черния вълк, да го кара да мисли за други неща, а после ти самият би могъл да го убиеш.

Дуайт се усмихна, като чу това, а почернялата му от дълго стоене на слънце кожа около жълто-кафявите му очи се набръчка и един малък блед белег се открои на тъмния фон.

Изведнъж радостта на Емет се изпари.

— Би трябвало аз да съм старият Макгрегър, не Колин. — Той посочи безжизнено отпуснатите си крака. — Не разсъдъкът, а краката ми са безполезни. Аз можех да предвождам клана. А вместо това баща ми обявява една жена за главатар и отхвърля сина си, заради срама му.

— Девойчето ще има нужда от помощта ти, Емет.

— Не ме поучавай, Дуайт. Аз няма просто да помагам, аз ще съм старият Макгрегър. Но преди това Ян Блекстоун трябва да умре. Искам да ми донесеш главата на това копеле!

Дуайт поклати глава.

— Не мога да не зачитам клетвата, която тя даде пред брат ми.

Емет не изглеждаше да е смутен от това изявление.

— Няма да я зачетеш и ние заедно ще управляваме клана.

Дуайт стана и отиде до прозореца. Емет продължи:

— Знам, че тайно желаеш да си Макгрегър…

— Невъзможно е, момко.

— Не е — изрева Емет. — Ще се ожениш за Колин и ще станеш главатар на клана. Аз ще съм мозъкът, а ти — краката ми.

Дуайт бавно се обърна и изгледа Емет с престорено изражение, за да скрие внезапния прилив на чувства, които изпитваше.

— Дуайт, милият ми чичо. Да не си мислиш, че не знам най-дълбоките ти тайни? Да не си мислиш, че не знам за любовта ти към Колин?

— Наистина я обичам, но така, както обичам тебе, момко.

Емет се засмя и накара Дуайт да трепне.

— Погледът в очите и огънят в слабините не са за племенницата ти, а за жена. Твоя е Дуайт, с моята благословия. Но аз няма да търпя повече лъжи.

— Добре, Емет. Повече никакви лъжи.

 

Ян яздеше в хладната сянка на гората, където слънчевата светлина не проникваше от гъстите раззеленени клони като балдахин от преплетени дървени пръсти. Всеки път, когато бойният му кон пристъпваше, от земята замирисваше на влага и пръст, а изгнилите иглички и листа приглушаваха тропота на копитата. Той беше прекарал нощта в гората, както правеше много пъти през изминалите години, докато търсеше покоя, който тя му предлагаше.

Той спря, когато черният вълк притихна, а ушите му се наостриха от някакъв звук, който Ян все още не можеше да чуе. Животното изправи глава, после тръгна натам, откъдето се бе чул звукът. Ян го последва и не след дълго чу детски смях и песен, донесени от вятъра. В любопитството си той отиде до края на гората, като внимаваше някой да не го види.

 

Няколко деца тичаха във високата трева на поляната, а някои от тях бяха толкова малки, че почти не се виждаха, а по-големите им помагаха да се придвижат. Невинността им преливаше във весел заразителен смях. Ян се развълнува, привлечен от игривостта им. Сред децата се открояваше една млада жена, с цяла глава по-висока от тях, която също тичаше. Гласът й беше по-нежен, по-мек, а собственият й смях се заглушаваше от пронизителните писъци на децата. Той прикова поглед в нея.

Завистта, която го завладя, го хвана неподготвен. Той гледаше как тя вдига едно дете, после го завърта около себе си, а то крещи от удоволствие и се чува над другите. Другите деца се приближиха с вдигнати към жената ръце и я замолиха да им даде и на тях да полетят като птички. Едно по едно, тя ги вдигаше, а после ги въртеше и те сякаш летяха. Най-накрая, изтощена, тя падна на земята. Всички деца се скупчиха около нея, целуваха я и я прегръщаха от благодарност. Сърцето на Ян се сви и дъхът му заседна в свитото гърло. Почуди се дали някога ще изпита радостта да си има дете. Достоен ли беше за такива удоволствия?

Дълбоко в себе си той смяташе, че не е. Бог му беше дал дете, а той се беше отвърнал от него в яростта си. Дори и това, че знаеше, че не го е сторил нарочно, не успокояваше съвестта му. Какво ли щеше да направи, ако беше знаел, че Блеър е бременна? Дали яростта му от нейната измяна би смекчила чувствата му към бебето?

— Дрю!

Жената извика и смути мислите му, като прекъсна мъчението, наложено от самия него. Трябваше му малко време, за да види жената, която се отдалечаваше от групата.

— Дрю — извика тя пак.

Ян надникна пак и видя по-големите деца да се скупчват около по-малките и да тръгват към селото. Само жената се беше отправила към гората, а по походката и личеше загрижеността.

Малкото момченце изникна от гората и Ян се разтрепери неудържимо. Страхът го накара незабавно да тръгне, а бойният му кон се подчини на нареждането му. Когато вече се беше приближил до детето, глиганът се хвърли.

Ян се наведе от седлото и грабна момченцето с един замах, точно когато черният вълк се хвърляше към дивото прасе и пресичаше нападението му. При втория сблъсък вече се чуваше ръмженето на вълка и грухтенето на глигана. Прасето отстъпи пред свирепостта на вълка.

Светли очи с цвят на тъмен мед се взряха в Ян. Разрешената черна коса и тъмна кожа го накараха да си помисли, че така можеше да изглежда и собственият му син стига да се беше родил и да беше жив.

— Дрю — Ян чу как жената извика още веднъж, този път от по-близо.

— Добре ли си момко? — попита той.

Малката главичка кимна утвърдително.

Ян нежно го свали на земята. Детето посочи към вълка.

— Кученце няма хапе?

Ян се усмихна.

— Няма страшно от кученцето, Дрю. Сега върви.

Колин пак извика сина си, като инстинктивно предчувстваше опасността.

— Дрю.

— Мамо.

Сълзи заслепиха Колин, когато се затича към мястото, откъдето се чуваше гласът му. Чувство на облекчение я завладя, когато го видя. Тя коленичи и притисна Андрю към себе си.

— Много ме изплаши, Андрю. Знаеш, че не бива да отиваш, където и да е сам.

— Аз вижда Зайо Байо и иска вземе у дома.

Колин взе Андрю в обятията си и стана.

— Хайде да настигнем другите.

Андрю се извъртя в ръцете й и погледна назад.

— Вземи кученце у дома.

Колин бавно се обърна, а после се вкочани.

— Хубаво кученце — извика Андрю и се заизвърта да слезе на земята.

— Шшт — прошепна Колин на ухото му като го усмиряваше. Кученцето няма да иска да дойде с нас у дома. То обича да живее в гората.

Тя предпазливо отстъпи една крачка пред вълка и хвана още по-здраво Андрю, преди да побегне.

— Виж — пищеше от удоволствие Андрю. — Кученце ходи у дома.

След като се осмели да погледна назад, Колин видя как вълкът се приближава. На преден план изскочи страхът, но все пак инстинктът й подсказа, че животното не е опасно. Той клекна на задните си крака и зачака с глава на една страна, като че ли изразяваше любопитство.

— Кученце, помогни ми.

В очите на сина й не личеше никакъв страх, а когато пак погледна вълка, той вече се беше излегнал на земята с глава, скътана между предните му лапи. Излъчваше покорство, дори беше дружелюбен.

Колин отхвърли тази идея и се ядоса на себе си, че е толкова невнимателна.

— Слушай мама, Андрю.

Андрю любопитно я изгледа и зачака.

— Махни за довиждане на кученцето. Трябва да тръгваме.

Андрю махна с пухкавата си ръчичка и Колин се отдалечи, като хвърляше погледи назад през няколко крачки. Сега животното само ги наблюдаваше и не направи нито крачка след тях. Колин си позволи да позабави крачка.

 

Ян тръгна да си ходи, чак след като се беше уверил, че младата жена и детето й са на безопасно разстояние. Той не беше успял ясно да види жената, защото главата й беше покрита, а лицето й не гледаше към него. Знаеше само, че има син на име Андрю.

— Хайде, кученце — Ян извика на вълка, а после се разсмя на невинността на детето. Изведнъж го обзе желанието да има цял куп такива дечурлига.

 

Колин влезе в малката селска черква, чиито врати бяха широко отворени за всеки, който искаше да влезе. Както винаги я завладя чувство на спокойствие, с желание прие подкрепата в момент, когато в душата й се беше вселил смут. За миг тя спря и събра силите, които й се предлагаха, а после мина покрай застарелите дървени пейки и простичкия олтар до края, където знаеше, че ще намери отец Макклауд.

— Добро утро, отче.

Отец Макклауд вдигна поглед от книгата си и се усмихна, а сивите му очи се изпълниха с радост.

— Колин, каква приятна изненада. Напоследък не идваш толкова често, колкото бях свикнал да те виждам.

Свещеникът стана и прегърна Колин със сила, която не съответстваше на побелялата му от старост коса. Той вдигна Андрю и с обич разроши косата му.

— Растеш с по два сантиметра всеки път, когато те видя, момко — той нежно върна Андрю на мястото му.

— Добро утро, отец Макклауд — каза Андрю както трябва, като изглеждаше толкова пораснал, колкото му позволяваше дребното телосложение. — Носим малко хляб. Аз помогнах на мама да го направи.

Андрю се протегна и издърпа дръжката на кошницата, която държеше Колин.

— Виж — той гордо посочи към него.

— Господи, какъв прекрасен хляб! Браво на тебе, Андрю — отец Макклауд прие подаръка. — Случайно е останало малко сладко от цариградско грозде в кухнята. Да го изпробваме ли? Да видим дали хлябът е хубав?

Андрю взе кошницата и хукна напред към кухнята, като почти докосваше пода с товара си.

— Глезите го, отче — Колин се опита да си придаде строгост, но вместо да се намръщи, тя се усмихна.

Отец Макклауд й каза, че тук не е права.

— Глупости. Ами ти, Колин? За една голяма дама, каквато си ти, е недопустимо да пече хляб. И какви са тези работи, на които учиш Андрю?

Тя просто повдигна рамене с престорено безгрижие, като отхвърли притесненията му толкова лесно, колкото той нейните. Колин се отпусна в присъствието на добродушния отец и те искрено и с обич си побъбриха.

— Аз обичам да пека хляб, а Дрю обича да ми помага във всичко, което правя.

— Е — обобщи отец Макклауд, когато стигнаха до малката кухничка в дъното на църквата, където Андрю нетърпеливо чакаше хляба и сладкото си, — още по-добре за мене.

Колин седна до Андрю, а малката маса едва ги побираше. Тя наблюдаваше как отец Макклауд донася сладкото от малкия, очукан долап, който служеше и за бюфет, и за килер едновременно. Той внимателно разряза топлия хляб, а после дебело го намаза с подсладеното цариградско грозде. Андрю се облиза и взе резена, който му беше предложен.

— Благодаря — измънка той учтиво, а после, без да се бави, отхапа голям залък, а по устата му останаха следи от това, което беше ял. — Вкусно! — По лицето му грейна одобрение.

— Ще стопля малко вино за нас, девойче.

Само минутка беше необходима на Андрю да погълне почерпката си.

— Може ли да изляза да поиграя?

Докато отец Макклауд слагаше чайника на огъня, Колин обърса червеното петно от лицето на Андрю.

— Стой в градината. Няма да се бавя.

Колин с любов наблюдаваше как Андрю изтърча от кухнята, целият грейнал от радост.

— Наистина имаш късмет, Колин Макгрегър.

— Да, Андрю е цяло щастие… Той е смисълът на моя живот.

Колин спря за момент, а любовта, която бе изпълнила сърцето й, беше изместена от ярост, която я разтърси и физически, и психически.

— Не знам защо Бог избра мен да прокълне, когато баща ми умря. Защо ми е сторил това, отче?

Отец Макклауд отиде до прозореца и започна да наблюдава с гръб към Колин как Андрю си играе в малката черковна градина.

— Не е наша работа да питаме защо, чедо.

Той се обърна да погледне Колин, а по лицето му се четеше съчувствие.

— Не можеш да поставяш под въпрос пътя, който ти е определил да следваш.

— Боя се — прошепна Колин. — че това е пътят към ада.

— Баща ти едва преди седмица беше погребан, девойче, и от мъката ти се ражда този страх. Осланяй се на Бог. Той ще те води.

Колин стана и се премести да седне до отец Макклауд.

— Понякога не съм сигурна, че вярата ми е достатъчно силна.

Той взе ръката й в своята, а после сложи другата си ръка отгоре. Неговият допир я стопли и успокои. Искаше й се да може той завинаги да се грижи за нея.

— Ти винаги си вярвала в Бог и си се уповавала в него, Колин. Защо се съмняваш в убежденията си?

Тя замълча за малко, а после попита:

— Вярваш ли, че той може да се превръща във вълк? — Колин знаеше, че няма нужда да уточнява кой е този „той“. — Вярваш ли в такива магии?

Свещеникът взе ръката й в своята и продължи да я потупва, докато говореше. Те излязоха от кухнята и се върнаха в параклиса.

— Хората са подтиквани да правят много неща от слабостите си. Една слаба вяра може да се подхранва от невежество, алчност или срам, а тези, които я приемат, приемат собствената си разруха.

Те седнаха на една пейка, а отец Макклауд се вгледа в кръста и изображението на Христос.

— Невежеството кара хората от селото с готовност да приемат магьосничеството и магиите. Това, което не разбират, те си обясняват с магьосничество.

— Аз винаги съм знаела в какво вярвам и в какво не вярвам — Колин сведе поглед и погледна ръцете си, объркана и нещастна. — Но вече не знам какво да мисля, отче.

— Накрая ще разбереш какво е истина и какво не е. Вгледай се в сърцето си за отговор.

Андрю влезе тичешком в параклиса, с порозовели от играта бузи.

— Мамо! — Той спря пред нея, като дълбоко си поемаше въздух. — За теб.

Той й връчи букет цветя, които сам беше набрал, а лицето му грееше от гордост.

— Много са красиви, Дрю.

Тя прие подаръка му и се наведе да целуне сина си не бузата, а след това го придърпа на скута си. Андрю сложи глава на рамото й. След секунди вече очите му се притвориха, а след това съвсем се затвориха и той заспа.

— Момчето има късмет, Колин.

— В какъв смисъл, отче?

— Той има теб — каза простичко той. — Много смелост е необходима да отгледаш детето на чужда жена като свое и така всеотдайно, така истински да го обичаш.

— Лесно е човек да го обича. Няма нещо, което да не направя за Андрю.

Собствените й думи й напомниха за спора й с Емет и тръпки я побиха от това. Колин още по-силно притисна Андрю.

— Девойче.

Отец Макклауд пак привлече вниманието й.

— Колин, добре ли си?

— Да — промълви тя. — Добре съм.

Думите й като че ли не убедиха отец Макклауд.

— Ти изглеждаше доста… — той се мъчеше да намери точната дума, — ожесточена.

Колин се опита да се съвземе и да сложи безгрижна усмивка на устните си.

— Добре съм. А ние трябва да тръгваме.

— Но виното вече трябва да се е стоплило.

Колин вдигна спящия си вързоп и стана.

— Може би някой друг път.

Той кимна.

— Отче, искам да те помоля за една услуга.

— Каквото пожелаеш, чедо.

— Ако нещо ми се случи — каза Колин, като си пое дълбоко дъх и успокои чувствата си, — ще вземеш ли Дрю?

По лицето на отец Макклауд се изписа учудване.

— Ами семейството ти, чедо?

Колин не го изчака да продължи.

— Не, искам да обещаеш, че ще го отведеш далече от тук. Далече от семейството ми и — тя пак спря за малко, а след това бързо довърши — далече от истинското му семейство.

Отец Макклауд изглеждаше объркан. После по очите му пролича, че разбира.

— Обещавам, Колин Макгрегър.

Тя с облекчение се усмихна.

— Благодаря ти, отче.

— Бог да те благослови и пази, чедо.