Фела Скот
Бялата дева (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Колин загърна шала около главата си, защото не искаше да я разпознаят, когато минаваше през селото. За щастие църквата беше след няколко къщи. Тя отиде до частната градина и слезе от коня, като го завърза здраво на оградата. Тя влезе през кухнята на отец Макклауд, почака и се ослуша.

Тя чу гласа на Андрю и по тона му разбра, че е нещастен, а после чу и гласа на Доналд. Тя потръпна като чу грубите му думи и на преден план излезе гневът й, който дотогава се таеше в душата й. Сега тя наистина се разгневи, когато чу, че Андрю плаче. Колин влезе в църквата, но трудно контролираше всяка своя стъпка, защото с мъка успяваше да не хукне и грабне детето си от този ужасен мъж. Тя си спомни как той се отнасяше с животното си и се помоли да не е бил толкова жесток с Андрю.

Доналд беше вдигнал ръка да удари Андрю, а лицето му беше изкривено от гняв.

— Само веднъж ще те помоля. — Гласът на Колин беше равен, за разлика от бурята, която бушуваше в гърдите й. — Не удряй сина ми.

Отвратителният мъж се обърна към Колин и за нейна изненада още повече започна да се присмива. Тя не би си помислила, че така може да изкриви лицето си.

— Закъсня — изрева той, а ръката му все още обгръщаше китката на Андрю. Очите на момченцето се ококориха от радост при вида на Колин и то започна да се бори, за да се освободи.

— Пусни Дрю.

Доналд не даде вид, че възнамерява, но все пак изръмжа и пусна Андрю. Андрю изтича при Колин. Тя се наведе да го вземе в протегнатите си ръце. Сълзите й напираха.

— Миличкият ми Дрю — плачеше тя и го прегръщаше с всичка сила. — Моят Дрю.

Ейнсли стоеше сред сенките, добре скрита от поглед, но можеше да види сцената в параклиса. Сълзи навлажниха миглите й, когато започна да разбира въпросите на Колин от миналата нощ. Трябва да намери Ян.

— Време е да тръгваш, момко — каза Доналд.

Андрю уплашено вдигна поглед към Колин и още по-силно се притисна към нея. Доналд се опита да го издърпа, но не успя. Колкото по-силно дърпаше, толкова повече пищеше Андрю.

— Дай ни поне още минутка — помоли Колин, като се опитваше да успокои страха на сина си.

Доналд не обърна внимание на молбите й и продължи да дърпа Андрю. Най-накрая Андрю не успя да се задържи и Доналд го изхвърли надалеч. Андрю силно ритна, а малкото му краче уцели пищяла на Доналд. Той изрева, а после с всичка сила удари Андрю по лицето и той падна на пода.

Колин излезе от кожата си. Тя изтегли ножа от полата си, където го беше скрила.

— Казах, че само веднъж ще ти кажа.

Тя за секунди прекоси късото разстояние между себе си и Андрю. Доналд се обърна, а ръката му беше вдигната в самоотбрана. Острието се заби дълбоко в ръката му а в рева му от болка се долавяше и гняв.

Доналд повали на една страна Колин със здравата си ръка, а острието все още стърчеше в другата му ръка. Колин падна до една пейка и си удари главата, а искрите, които видя преди да изгуби съзнание, й попречиха да види Андрю.

Колин чу как отец Макклауд я вика. Тя бавно отвори очи. Беше обзета от паника като чу, че в църквата цареше тишина. Опита се да се изправи. Главата й пулсираше от болка и тя изстена от усилието. Тежкото дишане на отец Макклауд я накара да забрави за собственото си неудобство, докато търсеше сина си. Никъде не го откри. Видя само тялото на Доналд и неестествения ъгъл на врата му, защото той лежеше мъртъв на пода. Нещо се беше случило след като тя беше припаднала — раната на ръката му не беше силата, която го беше убила. Тя се насили да запази спокойствие, докато не научи какво бе станало.

— Къде е Дрю?

Лицето на отец Макклауд беше мрачно и сърцето й се сви. Тя нежно докосна насиненото му око и разбра без да пита, че той не беше дал Андрю на Доналд по собствено желание. Погледът й се върна на тялото на Доналд. Беше объркана. Тя отново погледна отец Макклауд.

— Кой уби Доналд, отче? — Очите й се разшириха от ужас, когато си помисли как добрият отец беше убил Доналд, за да предпази нея и Андрю. — Нали вие не… — Тя не можа да довърши въпроса си.

— Не, девойче. Дуайт беше.

— Дуайт?

— Да. — Отец Макклауд нервно се заоглежда. — Той каза, че ако искаш пак да видиш момчето, ти трябва да отидеш на мястото, където умрял баща ти.

Сърцето й се сви.

— Дуайт не би наранил Дрю, нали? Той е чичо на момчето от… — Колин загуби гласа си, защото се задави от ужас.

— Какво иска той от тебе, Колин? Той вече не е човекът, когото познавах всичките тези години. Нещо го е променило.

Колин преглътна и затвори очи, а съзнанието й беше изпепелено от срам.

— Той смята, че ме обича, но предполагам, че ме бърка е майка ми. Това е нещо, което тлее от години и се е превърнало в мания. Побъркал се е на темата, че аз ще му стана жена.

— Не може да бъде. Той ти е чичо. Не е възможно. — Ужасът, изписан по лицето на добрия отец, показа чувствата му на Колин.

— Не смятам, че това е вече от някакво значение за него. Той се е заклел, че аз ще съм негова, а сега използва Дрю, за да ме принуди да се подчиня.

— Ще измислим нещо друго, чедо.

— Нямам избор, отче. — Колин се изправи и се задържа на същата пейка, на която си беше ударила главата. — Трябва да отида при него.

— Не мога да позволя това ужасно нещо.

Тя погледна отец Макклауд. Как можеше той да се занимава със злото, с което тя трябваше да се бори.

— Аз поех задължението да убия човека, когото обичам, за да предпазя детето си от лудостта на Емет. Отче, възможно ли е като се съглася с желанията на Дуайт, да извършвам по-малък грях от убийство?

Той не можа да й отговори. Колин го прегърна и целуна загрубялата му буза.

— Опрости ми греховете, отче, но аз ще направя това, което трябва, за да опазя Дрю.

— Ти много си патила, чедо. Аз се надявах, че всичко ще свърши със смъртта на баща ти. Никога не си бях представял такова зло.

Колин усети, че има топла и лепкава кръв по челото.

— Тече ти кръв, Колин. Нека се погрижа за нея! — Той я хвана за ръка и тръгна да я води към дъното на църквата.

— Не, не мога да отделя време. — Тя се усмихна, въпреки че съзнанието й плачеше от мъка. — Довиждане, отче. — Колин се почуди дали някога отново щеше да види този добродушен човек.

Сълзи изпълниха очите на отец Макклауд и той отчаяно закърши ръце.

— Господ да те поживи, чедо мое, и дано бди над теб сега, когато имаш нужда.

 

Ян мислеше, че ще полудее преди майка му да пристигне. Когато тя се появи в двора, той изпита прилив на ярост дълго преди тя да започне да разказва какво е видяла.

Външно той остана спокоен, но в душата му беше ад. Все още имаше едно нещо, което го объркваше. Колин имала син. Това не беше възможно, но не това беше най-важният въпрос в момента.

— Ще се върна с теб, Ян.

Ян се обърна към майка си и се намръщи.

— Най-добре ще е да останеш тук, майко.

Ейнсли непокорно вирна брадичка.

— Няма да стане.

Той познаваше този поглед и не искаше да спори. Само загуба на време беше.

— Постъпи както искаш.

Ян пръв пристигна в църквата, защото Джефри беше забавил хода на коня си, за да върви заедно с кобилата на Ейнсли. Ян скочи от коня си и едва не се втурна в параклиса.

— Колин — изрева той, но само свещеникът се показа от дъното на църквата.

— Тя не е вече тук, сине мой.

Той не искаше да чува това.

— Смятам, че е време да ми кажете всичко. Имам съвсем малко време, а желанието ми да науча какво става е огромно.

Ян седна и зачака отец Макклауд да заговори. Ейнсли и Джефри се присъединиха към него и всички очи се насочиха към свещеника.

— Не знам от къде да започна.

Ейнсли му помогна.

— Кажи ни за Дрю.

Ян се обърна към майка си.

— Кой е Дрю?

Силна болка го накара внезапно да остане без дъх. Беше се надявал, че е укротил ревността си, но очевидно не беше успял да го направи. Опита се да я овладее.

Майка му изглеждаше учудена от въпроса му.

— Ама това е синът й, Ян.

Ян изведнъж разбра и се засмя. Той отново си спомни думите на Колин, но този път ревността и болката ги нямаше. Обичам те, Ян. Но обичам един друг повече. Не е могла да понесе мисълта да загуби сина си! Смехът му изведнъж секна, когато си спомни как се любиха първата нощ. Беше невъзможно.

— Не може да й бъде син — упорито каза Ян.

Отец Макклауд, изглежда, се сепна, а после бавно разбра какво е имал предвид Ян. Той се изчерви при мисълта, но предложи да обясни.

— Вярно е, Андрю не й е собствен син.

— Тогава чий е, отче? — попита Ейнсли.

— Колин прие да отгледа Андрю като свой собствен син, когато беше само на петнадесет години. Почти дете и тя. Тя го обича и се грижи за него не по-малко, отколкото ако го беше родила.

Ян наблюдаваше отец Макклауд и се въртеше нервно.

— Не сте ни казал чие дете е всъщност Дрю.

Отец Макклауд се поколеба, защото не знаеше какво да каже. Той поглеждаше ту единия, ту другия, а после взе решението си.

— Той е син на Блеър. Твой син, Ян Блекстоун, по рождение.

Ян не беше готов за това изявление. Дори майка му не можеше да продума. Най-накрая той успя да проговори.

— Андрю ми е син? Казаха ми, че той умрял и не дори не живял и един час. Как е възможно?

Ейнсли започна да размишлява.

— Блеър сигурно не е искала да знаеш за сина си, Ян. Кой би могъл изобщо да разбере Блеър и причините, поради които тя вършеше някои неща.

Това не даде мира на Ян.

— Защо Колин просто не ми каза, че имам син? Защо е криела истината от мен?

— Колин се е страхувала от това, че ще разбереш истината. Тя е знаела само това, което й е казала Блеър, че ти си отхвърлил детето си и че не искаш нищо, което е част от Блеър и нейното предателство.

Ян беше изумен.

— И тя е повярвала, че аз съм такъв?

Отец Макклауд изпита съчувствие към Ян, но той не можеше повече да мълчи.

— Колин не знаеше нищо за теб, освен наследствената омраза, завещана от семейството й. Враждата между клановете я остави съвсем сама, с изключение на един брат, който лежи, полудял от ярост и осакатен, на леглото си. Бабините деветини, че ти си дяволът и се превръщаш в животно, само я объркаха още повече. Баща й я накарал да се закълне над меча му пред неговите мъже, че ще отмъсти за честта на семейството.

Всичко това бързо премина през съзнанието на Ян и той се вцепени от ужас. И все пак, това изясняваше толкова много неща.

— Баща й я накарал да се закълне да направи такова нещо?

Не можеше да повярва, че това го е направил Макгрегър, че е бил толкова безсърдечен и жесток.

— Да. — Отец Макклауд поклати глава да потвърди отговора си. — Всеки миг я преследваше. Колин винаги е била нежно дете със сърце от чисто злато. Тя беше единственият човек, който не се отрече от Блеър, когато тя беше отчаяна. Колин изроди Андрю. Той не познава друга майка, освен нея, а за Колин детето си е нейно. Лудостта на брат й е водила ръката й.

— Какво общо има брат й с това?

Отец Макклауд говори за лудостта на Емет и пъкления му план да принуди Колин да убие Ян, за да предпази живота на детето си и този на детето, което сега носеше. Той свърши, като им каза за манията на Дуайт и че Колин е отишла при него.

Мъртва тишина се спусна над тях.

Ейнсли първа наруши мълчанието.

— Горкото дете.

— Да — съгласи се отец Макклауд. — Само Господ може да й помогне сега.

Ян се изправи над всички тях с високия си ръст.

— Само Господ и силата на меча ми.

Ян беше изпълнен с омраза, а с всеки удар на сърцето си той ставаше все по-силен и по-решителен, телом и духом.

— Ти остани тук с отец Макклауд.

Този път, когато заговори с майка си, тя го послуша.

— Не се тревожи, майко. — Гласът му беше омекнал, а по лицето му личеше тревогата.

— И двете ти внучета ще доведа вкъщи. Обещавам.

 

Колин чакаше при каменната хижа. Нито Дуайт, нито Андрю можеха да се открият някъде. Нервите й бяха опънати до скъсване, но тя чакаше и я беше страх да постъпи по друг начин. Най-после чу, че се приближава кон. Тя погледна през вратата, която хлабаво се държеше на кожените си панти. Беше Дуайт. С него беше Андрю.

Дуайт беше в мрачно настроение, а лицето му я изплаши. Той позволи на Андрю да изтича при нея.

— Трябва да отидем в замъка — каза Дуайт.

Паника обзе Колин.

— Не можем, Дуайт. Емет ще е разярен, че си убил Доналд.

Той я погледна, но сякаш не я виждаше.

— Мислиш ли, че ме е грижа какво мисли Емет?

— Опасно е — убеждаваше го тя.

Дуайт просто се изсмя.

— Няма мъж, когото да не мога да победя, Колин, а брат ти е на легло и само езикът му е оръжие.

— Той е луд и опасен.

— Да, луд е. А цялата тази омраза се е впила в него и е изсмукала душата му.

Колин взе своето решение и не се поколеба да му го каже.

— Няма да рискувам да водя Дрю там. Той трябва да се върне при отец Макклауд.

Дуайт силно изръмжа и й се нахвърли, като я сграбчи за косата. Той грубо я дръпна към себе си, а в погледа му вече не личеше да е останала някаква нежност към нея.

— Ще направиш това, което ти наредя, защото в противен случай момчето ще пострада. За мен няма значение дали ще го вземем с нас или не.

— Едно време ти обичаше Андрю. Какво отне любовта от сърцето ти, Дуайт?

— Ти, девойче. Аз вече нищо не чувствам.

Тя потрепери от ужас и си затвори очите пред омразата, която се четеше в погледа му.

— Съжалявам, Дуайт. Не исках да те нараня. Аз просто направих това, което трябваше да направя.

— Ти отвлече сърцето ми и го уби. Но ти ще си моя, девойче, и да ме обичаш, и да не ме обичаш в замяна.

Тя го докосна по бузата.

— Ако не навредиш на Дрю, аз ще те обикна, Дуайт. Обещавам.

Дуайт я отблъсна от себе си и тя падна на мръсния под.

— Лъжеш — изрева той и подсили думите си с ритник в нейна посока.

Колин с мъка избяга от него. Андрю се втурна напред, за да спре Дуайт и безуспешно заудря краката му. Дуайт се опита да го хване, но Андрю го ухапа по пръста. Старецът заплашително изръмжа, а после вдигна ръка, за да го удари. Колин го прекъсна с писък.

— Не го удряй, Дуайт. Ще направя всичко, което искаш, само не го удряй.

Дуайт отпусна ръката си, но застрашителното му изражение не се промени. Той не се опита да спре Андрю, когато той изтича при Колин. Тя силно го притисна към себе си и му зашепна, за да го успокои. Той вече не плачеше, но тя усещаше, че трепери. Колин се почувства безсилна да му помогне, да го предпази.

— Бог да ни е на помощ. — промълви тя.

— Трябва да тръгваме — повелително каза Дуайт и рязко я вдигна от пода. Той се опита да й вземе Андрю, но той така силно се беше вкопчил около врата й, че Дуайт не можа да го помръдне. Дуайт се отказа и я остави тя да носи момчето.

— Защо отиваме да видим Емет?

Дуайт се обърна назад, за да я погледне, а погледът му беше мрачен и разтревожен.

— Не заради Емет отиваме там.

— Тогава заради кого? — Тя упорито продължаваше да го разпитва, защото трябваше да разбере. Още повече, защото трябваше да се приготви за това, което я чакаше.

— Магьосницата търся.

От страха, който я обзе, сърцето й спря да бие, а носле болезнено затуптя.

— 3… защо магьосницата, Дуайт.

Този път той се обърна и я погледна право в очите.

— За да те отърве от копелето, което носиш, Колин. Не мога да понеса ти да си бременна с неговото дете, докато спиш в леглото ми.

Обзе я паника, а цялото й спокойствие беше изместено от въздуха в дробовете й. Тя хукна да бяга. Дуайт беше само на една крачка зад нея. Само за секунди тя вече беше на сигурно в ръцете му. Колин все още държеше Андрю и не можеше да отблъсне Дуайт, но когато той я вдигна, за да я занесе до кобилата й, тя го изрита с всичките сили, които й бяха останали.

— По дяволите, Колин. Не мърдай.

Тя не му се подчини и Дуайт я удари с юмрук през лицето. Тя припадна за втори път през този ден.

Когато Ян пристигна в хижата, тя беше празна и имаше вид на къща, в която отдавна не е влизал никой. И все пак, когато мина през мръсната стая, той позна, че някой наскоро беше влизал там. Пресни отпечатъци от стъпки се виждаха по мръсния под, а по зацапаните места личеше, че хората там са се борили. Сърцето му се сви, като си помисли за Колин, която е трябвало да се бори с едрия мъж.

— Намерих няколко пресни следи, Ян.

Ян се върна навън при Джефри и сам ги разгледа.

— Да, тръгнали са към селото.

— Не разбирам — каза Джефри, по чието лице също се четеше тревога. — Дуайт е бил прокуден. Защо да рискува да я води там?

— Защо ли, наистина? — измърмори Ян. Инстинктът му казваше, че няма време за губене.