Фела Скот
Бялата дева (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ян се облегна на стола и опъна дългите си крака пред себе си. Той втренчено наблюдаваше огъня, но погледът му не виждаше ярките пламъци. Вместо това той прехвърляше в съзнанието си огнената й коса, блясъка на зелените и очи, руменината по бузите й.

— Разбирам, че си излизал. Всичко ли е наред, сине?

Той се обърна към майка си, когато тя влезе в голямата приемна.

— Реших, че трябва да се погрижа за една несвършена работа — каза той. — Не мога все да си намирам поводи да я отлагам.

Тя седна до него.

— Случайно тази недовършена работа да се казва Колин Макгрегър?

— Да — потвърди Ян. — Ходих да я видя тази вечер.

— И… — Ейнсли го подкани.

Ян отново го заболя, като си спомни за срещата им.

— Беше пълен провал.

Той се хвана за главата, а нещастието му нямаше граници.

— Обичаш ли я, Ян?

Въпросът на майка му беше лесен, но ситуацията — не. Ян се опита да й обясни това.

— В момента като че ли това не е от значение. Прекалено много неща усложняват тази връзка.

Тази дума му се стори смешна и той се засмя горчиво.

— Връзка. Дори и така не може да се нарече.

— Какво толкова те затруднява? Да не би да е това, че тя е главатарка на клана?

— Това е само един от проблемите — призна той. — Тя ме мрази и иска да умра. И това ме затруднява.

Ейнсли като че ли се замисли над това.

— Мисля, че ако Колин Макгрегър искаше да си мъртъв, ти щеше да си мъртъв вече.

Ян сключи вежди.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ако тя искаше да умреш, сине, щеше да те убие в нощта, когато двамата сте били заедно.

Ян отметна косата си и погледна майка си в очите.

— Ти винаги успяваш да научиш какво става в живота ми, може би по-добре, отколкото самият аз знам.

— Това е една част от майчинството.

Тихите й думи го накараха да се зачуди какво мисли Колин за бебето, което носи. Неговото бебе.

— Смяташ ли че Колин Макгрегър е щастлива, че ще е майка на детето ми.

Ейнсли наистина беше изненадана. Тя се задъха, но бързо възстанови самообладанието си и се наведе да хване лицето на сина си в ръцете си.

— Ти ще ставаш баща?

— Да — каза той и изпита насладата от това за пръв път. — Ще ставам баща.

— В такъв случай трябва да се ожениш за момичето — каза тя толкова делово, толкова простичко.

— Да се оженя за нея? — Ян изпадна в ужас. С техните безброй неприятности, женитба и през ум не му беше минавала.

— Разбира се, Ян. Трябва да се ожениш за нея, и то скоро. Искам да се запозная с внучето си. И ти ще искаш детето ти да е с теб.

— Тя няма да иска да се ожени за мен, майко. Това ще е последното нещо, което би искала да направи.

Ейнсли се намръщи.

— А ти откъде знаеш?

— Не знам — призна той, но приемаше нещата само в една светлина. Съвсем ясно си представи погледа в очите й, по-точно страха в погледа й. Колин нямаше да иска да се ожени за него.

— Тя даже не е възнамерявала да ми каже за бебето.

— Горкичката — тъжно промълви майка му.

Ян изумено поклати глава.

— Ти като че ли винаги я съжаляваш.

— Само си помисли, Ян — каза тя, а очите й се разшириха от тревога. — Тя е твой заклет враг. Кланът й няма да приеме това, че тя носи твоето дете. Сигурно много я е страх.

Ян беше завладян от чувство за вина.

— Не бях се замислял как Колин може да се чувства. Бях прекалено погълнат от собственото си нещастие.

— Ти позволи смъртта на Блеър да изпълни живота ти повече от пет години. Време е да престанеш да се самосъжаляваш, да направиш нещо хубаво за себе си. Ожени се за момичето и доведи бебето си вкъщи.

— Ами ако тя не иска да се ожени за мен?

В погледа на майка му пролича решителност.

— Направи така, че тя да няма друг избор. От теб зависи да се погрижиш да се вземе правилното решение заради самото дете. Не приемай никакъв отказ.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да я принудя да се ожени за мен? — Ян съзнаваше, че изненадата му личи.

— Да — спокойно каза тя. — Отвлечи я насила, ако се наложи.

— Майко — каза Ян възможно най-сериозно. — Човек наистина не може да те разбере.

Тя се усмихна и му стисна ръката.

— Ще ставам баба и възнамерявам да се погрижа вие, двете непослушни деца, да не ми осуетявате плановете.

— Ще се опитам да направя всичко възможно, но не мога да говоря и от името на Колин. Тя може да не се окаже толкова податлива на убеждаване.

— И това ще се оправи след време.

Ян на свой ред й стисна ръката.

— Дано, майко. Дано наистина.

Той видя майка му да става и да отива към вратата. На прага тя се обърна отново към него.

— Доведи булката в къщи, а аз ще се погрижа за всичко останало.

— Може би аз трябва да оставя на теб да доведеш булката — усмихна се отново Ян. — А аз да се погрижа за всичко останало.

— Доведи я вкъщи, Ян. — Тя пак тръгна да излиза, но отново спря. — Тя е много умна, Ян. Смела, също.

— Защо ми го казваш?

— Да направи това, което направи тя, човек трябва да е много умен — удивено отвърна тя. — Не е било лесно да те хване сам, без Джефри да те наблюдава.

— Да — размисли се Ян. — Сигурно е така.

Той видя майка си да излиза. Ян се зачуди колко ли трудна щеше да се окаже задачата, която му постави тя. Колин Макгрегър нямаше да се хвърли в обятията му с благодарност, че е пожелал да се ожени за нея. Тя най-вероятно изобщо нямаше да се съгласи.

Той силно се засмя при мисълта за това. Нямаше да е доволна въобще и това беше меко казано. Тя щеше да е направо бясна. Но той пък нямаше да позволи на буйния си нрав да се намесва в работата му. Този път щеше да го овладее. Този път нямаше да загуби бебето си.

Старата рана отново го заболя, но една нова радост му се притече на помощ. Щеше да има дете, може би син. Никога нямаше да си прости за това, което причини на Блеър. Беше убил сина си, без дори да знае, че го е направил. Този път знаеше за детето и нямаше да позволи на майката да си отиде. Не би могъл.

Въпросът на лейди Ейнсли отново прозвуча в съзнанието му. Обичаше ли я Колин? Той не знаеше дали това, което изпитва към нея, е любов, но той наистина обичаше детето, което тя носеше. Те бяха прекарали толкова малко време заедно, и по-голямата част от него беше изпълнена с омраза и измами. Щяха ли да успеят да превъзмогнат всички пречки, които се бяха изправили пред тях? Едно нещо беше сигурно. Ян искаше да е един добър баща на детето си. Утре щеше да доведе булката си вкъщи… със съгласието й или без него.

 

 

— Ти си луд — извика Джефри, когато дръпнаха юздите и спряха конете си.

Ян погледна селото, в края на което се издигаше замъкът на клана Макгрегър. Той се усмихна на забележката на приятеля си.

— Да, полудял съм по тази жена.

— Смяташ ли, че ще имаме неприятности, Ян? — Джефри нервно се огледа.

— Не се тревожи толкова, приятелю.

— Ти си полудял — възкликна Джефри. — Нахлуваме в територията на клана посред бял ден да молим заклетия ти враг да се ожени за тебе. Какво те е прихванало, Ян?

Той се обърна да погледне приятеля си, който пришпорваше коня си.

— Тя е бременна и аз ще ставам баща.

Джефри застина за миг, преди да схване това, което Ян му беше казал. После с вик го настигна.

— Тя ще има бебе?

— Да. — Ян широко се усмихна. — А аз ще заведа булката си вкъщи, където тя ще се венчае днес следобед. За мен ще бъде чест да стоиш до мен, приятелю.

— И за мен ще бъде чест, Ян. Но ако девойчето не се съгласи?

Ян накара коня си да завърви по-бавно, когато стигнаха края на селото.

— Няма да позволя да ми отнемат детето, Джеф. Дръж меча си в готовност. Ще я отвлечем насила, ако се наложи.

Джефри кимна, а изражението му отново стана сериозно, когато постави ръка върху дръжката на меча си. Те минаха през селските улици един до друг на конете си, като привличаха любопитните погледи или караха хората да се крият по къщите си в паника.

 

Ян се приближи до вратата на имението, след като всичките мъже на клана го бяха пуснали да мине безпрепятствено. Той забелязваше страха в очите им. Никой не дръзна да му се изпречи на пътя. Той слезе от коня и се качи по стълбите. Джефри остана на коня си, в готовност и нащрек. Ян потропа на тежката дървена врата.

— Кажете на лейди Колин, че Ян Блекстоун е дошъл да я види.

Гласът на Ян ясно се чу в двора. Той отново почука.

Вратата се отвори и Ян влезе. Джефри се приближи до входа и остана само на няколко крачки разстояние. Покрай тях се мярна някакъв прислужник и Ян насочи вниманието си към него.

— Кажи на дамата, че съм тук.

— Много добре знам, че си тук.

Ян вдигна поглед и видя Колин да стои високо на стълбите. Тя бавно слезе надолу. Той се изненада, че я вижда толкова простичко облечена, но после разбра, когато се огледа наоколо. Замъкът беше много занемарен, като земите й. Той за пръв път разбра мотива за нападенията й — нуждата да нахрани хората си. Засрами се, че изобщо се беше изпречил на пътя и.

— Какво искаш, лорд Блекстоун?

Гласът й беше тих, а объркването и болката ясно личаха по тона й. Ян почувства как сърцето му го тласка към нея.

— Дойдох да те заведа вкъщи, девойче.

— Моят дом е тук. Изгубил си си времето.

Тя тръгна да си ходи, но думите му я спряха.

— Възнамерявам да стана баща на детето, което носиш. Няма да позволя да ми вземеш това, което си е мое.

Колин дълго време стоя с гръб към него. После бавно се обърна. Погледът му срещна зелен пламък.

— Нищо няма да ти се вземе. Как се осмеляваш да идваш в дома ми и да заявяваш подобно нещо?

— Това е мое право — спокойно каза Ян.

— Какво те кара да си мислиш така?

— Мое дете е — обясни той. — Това е мое право.

Колин слезе долу и се изправи пред него, а погледът и беше горд и разгневен.

— Детето не е от вас, милорд, така че си вървете.

Прииска му се да я сграбчи, да я накара да каже истината, но не го направи.

— Няма нужда да лъжеш, Колин. Знам, че моето семе е в утробата ти.

— Как можеш да си сигурен в това?

Колин почувства как гневът кипи вътре в нея, а глупавите му желания бяха обида за нежните й чувства.

Ян снижи глас, за да може само тя да то чуе.

— Ти беше девствена, когато дойде при мен. Аз няма да забравя това.

Тя отново се засрами от това, което беше направила — всичко все в името на възмездието Сега най-лошият й кошмар се сбъдваше. Ян искаше да й отнеме детето. Колин не можеше да понесе това.

— Имаше и други мъже след нощта, в която останах с вас, лорд Блекстоун. Не бих могла да кажа кой е бащата.

Ян просто се засмя с тих глас, който говореше повече от думите му.

— Не ти вярвам.

Погледът й срещна неговия и дъхът й спря, а сърцето и застина.

— Няма да ти позволя да вземеш детето ми.

Тя побягна нагоре но стълбите и Ян я последва. Преди да е стигнала до последното стъпало, той я хвана.

— Дойдох да се оженя за тебе, Колин Макгрегър, и няма да си тръгна без тебе.

— Пусни ме да си вървя. — Тя се опита да се изскубне от хватката му. — Никога не бих се оженила за тебе.

— Нямаш друг избор, девойче.

Неугасващата му усмивка неописуемо я дразнеше. Искаше й се да я издере от красивото му лице — да изтрие трапчинките, които толкова много и напомняха за Андрю. Тя се страхуваше. Страхуваше се от себе си толкова, колкото и от него.

— Смяташ ли, че можеш ей така да ме отвлечеш и да се ожениш за мен против волята ми?

— Да — каза сериозно Ян. — Точно това възнамерявам да направя.

Тя присви очи.

— Няма да се осмелиш!

— Разбира се, че ще се осмеля.

Тя се огледа за помощ, но като че ли нямаше никой наоколо.

— Няма да има кой да те спаси, Колин. Те като че ли всички се страхуват от мен.

Той широко се усмихна, а после я грабна на ръце.

— Не — изпищя тя. — Няма да се омъжа за теб.

— Разбира се, че ще го направиш.

Ян тръгна да я носи надолу по стълбите, а тя пищеше и риташе. Усмивката през цялото време остана на устните му. Той я предаде на Джефри, качи се на коня си, а после я взе обратно в обятията си.

Тъй като тя продължаваше да негодува, той й прошепна на ухото:

— Ще нараниш бебето, Колин.

Колин миряса, въпреки желанието си да замахне и да го удари.

— Не се безпокой. Аз ще ти бъда добър съпруг и баща.

Тя упорито вирна брадичка в знак на неподчинение.

— Нямаш никакво право да правиш това, Ян Блекстоун. Никога няма да ти простя.

Той я погледна, а усмивката му вече беше изчезнала от лицето му.

— Това е решение, с което мога да се примиря.

Колин позволи да бъде въведена в Стоунхейвън и после в салона. Ян я сложи да седне на един стол като децата.

— Майка ми ще ти помогне да се облечеш за сватбата. Аз трябва да се погрижа за някои неща, така че ще се видим в параклиса.

Тя нищо не каза, а просто се отвърна от него. Ако очакваше тя да му сътрудничи, значи прекалено много е очаквал.

— Ще се погрижа за всичко, Ян.

Лейди Блекстоун беше влязла в стаята и се приближи до Колин. Ян ги остави сами.

— Добре ли се чувстваш, Колин?

Трудно й беше да се държи грубо с нея.

— Добре се чувствам, независимо от всичко.

— Съжалявам за неудобството и прибързаността. Но ти сигурно разбираш необходимостта да се бърза.

Тя хвана Колин за ръката и я подкани да стане. Заведе я в личната си спалня.

— Синът ви като че ли не го интересува моето мнение по въпроса — разпалено каза Колин, но не беше искала да прозвучи така. — Толкова е внезапно и объркващо.

— Дори и когато човек има предостатъчно време да се подготви за сватбата, пак си е внезапно и объркващо, скъпа. Ще свикнеш.

Колин я погледна.

— Така ли?

— Обещавам — каза тя и успокоително й стисна ръката. — Толкова радост ми донесе, Колин. Искам само вие двамата със сина ми да сте щастливи.

Тя не искаше тази жена, бъдещата й свекърва, да й хареса, но Колин някак си разбра, че няма да се справи с това.

— По какъв начин съм ви донесла радост, лейди Блекстоун?

— Ейнсли — поправи я тя с усмивка. — Ти върна живота на Ян, а в себе си носиш нов живот. Мислех си, че никога няма да стана баба. Това напълно ме устройва.

Колин се опита да спре рукналите си сълзи. Не искаше да покаже, че е толкова развълнувана пред една непозната, но не можа да не отреагира по този начин на прочувствените й думи.

— Аз… — гласът и й изневери. — Благодарна съм ви, че сте толкова мила.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против да носиш сватбената ми рокля. За толкова кратко време това беше единственото нещо, за което се сетих.

Ейнсли посочи към леглото, върху което лежеше роклята, а блестящият й сатен приличаше на току-що паднал сняг по плетената кувертюра на леглото.

Колин онемя от възхищение. Не само от красотата на роклята, но и от прочувствения жест на Ейнсли.

— Помислих си, че точно ще ти стане. — Ейнсли я вдигна и я задържа, за да може Колин да я разгледа. — Бях твой размер, когато се ожених.

— Мисля, че и сега сте същият, лейди… — Колин спря и срамежливо се усмихна. — Ейнсли. Това е най-хубавата рокля, която някога съм виждала.

Ейнсли се изчерви от гордост, а погледът й грейна от удоволствие.

— Да видим как изглеждаш. — Тя започна да помага на Колин. — После ще оправя косата ти. Каква хубава булка ще станеш.

Колин се обърна, за да не може Ейнсли да види болката, изписана по лицето й, сълзите, които най-после се бяха стекли по бузите й. Всичко вървеше наопаки. Никога не се беше замисляла, особено за сватби и венчавки… Да бъде принудена да се омъжи заради детето, което носи в утробата си, не беше част от мечтата й. И никога не се беше осмелявала и да си помисли, че ще се ожени за врага си.

И все пак, тя беше изключително трогната от видимата радост на Ейнсли. Облече роклята и изпита радостна тръпка. Когато Ейнсли приключи с косата й, Колин се погледна в огледалото и отново трепна от вълнение. Тя отново изпита тръпка. Никога не е била толкова елегантна, толкова красива!

На вратата тихо се почука. Ейнсли отиде и я отвори.

— Готови сме.

Ейнсли се върна за Колин. Изумруденозелените очи на момичето се впериха във възрастната жена, а на дъното им се таеше страх. Ейнсли прегърна Колин и се опита да я успокои.

— Ще се оправиш, дете. Естествено е да си нервна.

— Нервна? — Колин се засмя и се обърна на другата страна, а начинът, по който се смееше, отразяваше състоянието й. — Страхувам се почти до смърт.

Ейнсли обърна Колин с лице към себе си, погледна я в очите и нежно каза:

— Толкова мъка те сполетя. Не мога да си представя по-храбро момиче за жена на моя син. Наистина има голям късмет.

Не това беше очаквала Колин. Стори й се много трудно да разбере какво да прави, какво да каже. Ето защо тя не каза нищо и последва Ейнсли от стаята до параклиса.

Ян беше вече там и Джефри стоеше до него. Дори и на Колин й се стори съвсем уместно, че Джефри е там. Ейнсли хвана ръката на Ян и вдигна поглед към сина си, а гордостта й личеше във всяко нейно движение, всеки поглед, всяка дума, която казваше.

— Ян, ще ти трябва пръстен за Колин. Бих искала да й дадеш моята венчална халка.

Тя я извади от пръста си, след като никога не я беше сваляла, дори след като съпругът й беше починал, и я сложи в ръката на сина си.

Колин възрази:

— Ейнсли, не може да ми даваш собствения си пръстен. Нямам нужда от пръстен.

— Разбира се, че имаш нужда, скъпа.

— Не…

Ейнсли я прекъсна, преди да може да продължи. Погледът й отново се спря на сина й.

— Този пръстен беше на баба ти, а после мой. Сега ще е на Колин. Някой ден, когато собствената ти дъщеря се ожени, той ще бъде неин. За мен е чест Колин да го носи.

Колин са замисли за нещо, което заинтригува любопитството й. Защо на Блеър не е бил даден пръстенът? Но Колин беше познавала Блеър достатъчно добре, за да знае защо. И все пак тя се зачуди защо Ейнсли толкова много искаше да я приеме, напълно непозната и враг на рода. Тази жена беше изключително чувствителна, нещо, което силно привличаше Колин.

— Готова ли си, Колин?

Плътният и нежен глас на Ян накара душата й да трепне. Искаше й се да изпиши, че не е готова. Нито сега, нито друг път. Тя обаче си замълча, защото не искаше да променя изражението на Ейнсли. Едно нещо му признаваше на този свиреп мъж — имаше невероятна майка.

Изведнъж я обзе силно чувство за беда и помете всичките й други чувства. Помисли си за Емет и злите му закани, които й напомниха за опасността и от Черния вълк, й от самия Емет. Как ли щеше да отреагира Емет на венчавката й с мъжа, който той искаше да е мъртъв повече от всичко друго на света. Щеше ли да обвини Колин? Сигурна беше в това. Тя тихо си каза една молитва.