Фела Скот
Бялата дева (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Разнесе се звук на метал, който се сблъсква в метал, и беше подсилен от стоновете на двамата мъже, които се напрягаха, докато се нападаха един друг. По лицето на Джефри бавно засия една голяма усмивка, когато успя на притисне Ян с меча си.

— Ставаш бавен като бабичка, приятелю.

Ян по-скоро изгрухтя в отговор, но той се изрази по-добре със замаха на сабята си, а усмивката на Джефри застина от удара. Той отново замахна. Джефри отново посрещна удара му, а звукът отекна из задния двор. Двамата мъже здраво се потяха, като ту единият вземаше надмощие, ту другият.

— Бабичка — изръмжа Ян. — Ти като че ли също си малко поуморен, Джеф.

Усмивката отново се появи.

— Съвсем не. Съвсем не.

И двамата бяха голи до кръста, независимо от студа, а кожата им лъщеше от потта. Напрягаха се мускули, а ръцете им се измориха под тежестта на стоманата.

— Стига ли ти? — попита Ян.

— Съвсем не — каза Джефри и посрещна удара на Ян е последни сили. Той падна на едното си коляно, но все още се държеше.

С крайчеца на окото си Ян видя Ейнсли, която забързано се приближаваше към тях.

— Е, на мен ми е достатъчно за днес — заяви Ян и помогна на Джефри да се изправи на крака. — Як си като бик, стари приятелю.

Джефри го потупа по гърба и се засмя от сърце.

— Ти си лъжец, Ян, но точно това ми харесва у теб.

Те отидоха при Ейнсли, която ги чакаше, и Ян поздрави майка си.

— Добро утро. Какво те води насам, майко?

— Добро утро, лейди Блекстоун — каза Джефри и кимна.

Ейнсли се усмихна, но усмивката й изглеждаше пресилена.

— Изглежда, синко, Колин Макгрегър е решила да си вземе няколко твои прасета снощи.

Ян потрепери. Дали беше гняв или ужас той не знаеше. Той се беше надявал, че тя вече беше престанала с тези глупости.

— Колко са тези няколко?

— Около дузина.

Ян дълго време мълча и не знаеше какво да предприеме срещу тази жена, която така се излагаше. Толкова дълго време нямаше никакви нападения, а после изведнъж две само за една седмица.

— Смятам да отида на лов. Искаш ли да дойдеш с мен, Джеф?

Ейнсли не можа да скрие изненадата си.

— На лов?

— Да. Можем да сготвим малко еленско. Самата ти каза така оня ден — Ян я хвана за ръката и нежно я целуна. — Ще отсъствам около седмица. Ще се справиш ли?

— Разбира се — каза тихо Ейнсли. После се усмихна. — Гордея се с теб, Ян.

— За какво?

— За това, че не позволи на тази жена да те ядоса.

— Това са само няколко прасета. С удоволствие й ги давам. — Той се обърна към приятеля си. — До един час тръгваме, Джеф.

 

Андрю пронизително изпищя и Колин се засмя. Той тичаше ту по едно прасе, ту по друго. Радостта му достигна до кучката с кученцата и тя залая и се включи в хора на джафкащото си поколение, а целият този шум отекна из голямата стая. Андрю взе едно пухкаво кученце и го върна в огромната кошница, където лежеше майка му, а после донесе още едно. Веднага щом ги донесеше, те излизаха навън и накрая съвсем измориха Андрю. Той седна до кошницата, а кучката заблиза поруменелите му бузи, когато той гушна едно мъничко пухкаво кълбенце.

Колин се замисли за Дакс и се надяваше, че са се погрижили за него. Съвсем не й се искаше да изоставя него и гъската, но нямаше друг избор. Така беше най-добре, както, беше най-добре, че е загърбила тази част от живота си. Ех, да можеше да се отърве така и от чувствата си.

— Хубаво е, че те виждам отново да се усмихваш.

Колин вдигна поглед и видя Дуайт да стои до стола й, но не й стигна смелост да го погледне в очите. Тя отново погледна Андрю, който беше седнал сред кученцата и беше насочил цялото си внимание върху тях. Тя нищо не каза.

Дуайт продължи да стои.

— Мислех си, че ще полудея от безпокойство по теб, Колин. Но това е нищо в сравнение с лудостта, която създаваш с мълчанието си.

Тя наведе глава и се загледа в преплетените си ръце.

— Почти нищо нямах да казвам.

— Защо не ми вярваш, девойче?

Това я накара да вдигне поглед и да посрещне неговия.

— Вярвам ти, Дуайт. Ти си част от моето семейство.

— Моята слабост те безпокои.

Внезапният прилив на чувства лиши съзнанието й от контрол.

— Трябва да призная, че пиенето ти ме безпокои. Само поражения ще ти нанесе, чичо. Трябва да спреш.

— Лъжеш и от това ме боли — извика той с болка в призрачните си очи. — Толкова ли е непоносима любовта ми към теб?

Колин искаше да избяга, да се престори, че не е чула думите, които се ужасяваше да чуе.

— Чичо, знаеш, че е невъзможно. Никога повече не трябва да говориш за това.

Дуайт я сграбчи за ръцете и рязко издърпа Колин от стола и, а по лицето му беше изписана яростта.

— Да не си мислиш, че не съм се опитвал да се освободя от нея? Че не съм се молил на бог да спаси грешната ми душа? Тази страст ме погубва, Колин. Не мога да я отрека, както и не мога да отрека, че те обичам.

От обяснението му я заболя силно и дълбоко и тя усети ужаса във всяка една от измъчените му думи. Тя се опита да се отскубне, да се освободи от болезнената му хватка.

— Дуайт, не казвай нищо повече, не мога да го понеса!

Той замълча за миг, сякаш беше разбрал страданието, което причиняваше. После я придърпа към себе си, а ръцете му я бяха стиснали като в железни клещи.

— Не мога да престана да те обичам. Не мога.

Устните му се допряха до нейните, жадни и жестоки. Колин се извъртя, за да се освободи, но той беше далеч по-силен от нея. Обзе я паника и загаси и последната искрица нежност, която изпитваше към страданието му. Тя замахна и впи нокти в лицето му.

— Не — промълви тя и го захапа за долната устна.

Дуайт с рев се отдръпна, а погледът му беше убийствен.

— Мамо! — Андрю изтича при тях.

Колин го взе на ръце.

— Нищо ми няма, Дрю. Време е да си лягаш.

Андрю плахо се протегна и сложи пухкавата си ръчичка на бузата на чичо си, очевидно объркан от караницата им.

— Лека нощ, чичо Дуайт.

Едрият мъж отстъпи, а по лицето му се четеше чувство за вина. Без да може да погледне Колин, той измърмори:

— Лека нощ, момчето ми.

С Андрю на ръце, Колин избяга от стаята.

Дуайт видя как Колин излиза, а после се обърна, погнусен от собствените си действия. Той се сгромоляса на все още топлия стол, на който тя беше седяла. Сърцето го болеше, а разумът му се бунтуваше. Нямаше си доверие да се качи на горния етаж, да се приближи до стаята, където спеше тя.

Очите му се напълниха със сълзи, а срамът му го съсипваше.

— Бог да ми е на помощ! — извика той на празната стая. После сведе глава. — Бог да ми е на помощ!

 

Колин отмести свещта и коленичи до стария скрин. Таванът беше влажен и студен, но тя не беше готова да се върне в стаята и безсънната нощ, която я очакваше.

Пантите изскърцаха, когато Колин отвори скрина. Миришеше на застояло, а това й напомни за годините, през които е бил затворен. Всяко нещо, което изваждаше, извикваше в нея спомени, които я връщаха в едно по-щастливо и по-спокойно време. Тя взе на ръце малката ръчно издялкана кукла, чиято рокля майка й беше ушила с много любов. Тя откри старите дървени кубчета, чиято боя вече се беше поолющила, а фигурките от всяка страна бяха излъскани от игра. На дъното имаше една книга, обвита в избеляла подвързия, почти закрита от старите бебешки дрехи. Колин я извади.

Първоначално тя не я позна. Когато я отвори, спомни си за дългите часове, които Емет беше прекарал да пише в нея. Думите му бяха младежки, жизнени, романтични — всичко това вече не беше част от човека, който познаваше днес.

Толкова отдавна й изглеждаше. Колин затвори книгата и я сложи настрана. Тя продължи да разглежда всяко едно нещо, като слагаше накуп бебешките дрехи и играчките. Това, от което нямаше нужда, поставяше обратно в скрина. Тя затвори капака, заедно със спомените си, и взе малката купчинка за бебето на Джийн. И книгата, пълна със стиховете на Емет.

 

Ян стоеше сред дърветата, прикрит от вечнозелените храсти, а миризмата му вече не се усещаше от елена, когото наблюдаваше. Той не помръдваше и не продумваше, а единственият звук, който достигаше до него, беше естественият шум на гората. Той бавно вдигна лъка си.

Червеният самец се втурна, а дългите му крака за секунди го понесоха в галоп. Ян и Джефри се спуснаха след него и прекосиха една малка морава, за да го проследят в гъстата гора. Животното прекоси една долчинка, а те продължиха да го преследват, без да намаляват скоростта си, докато се спускаха надолу, после отново се изкачваха, а краката им едва докосваха покритата с мъх земя. Те се приближиха, а плячката им вече се виждаше.

Като се затича с всичка сила, Ян вдигна лъка си и стреля. Беше го улучил. Еленът падна. Ян и Джефри спряха пред едрото мъртво животно с горда осанка. Ян се облегна на лъка си и си пое дъх.

— Благодаря ти, господи, че ни предостави такъв достоен и благороден противник. Това едро животно ще осигури храна за мнозина.

— Да — съгласи се Джефри, а очите му все още блестяха от възбудата. — Добре се поразходихме, Ян. Време е да си ходим вкъщи.

— Ще тръгнем сутринта, Джефри. Смятам да занеса този на Джийн и Роналд. Ще ни остане много да занесем в Стоунхейвън.

Джефри се усмихна.

— Смяташ ли, че се е върнала при тях?

Ян не обичаше да му се напомня, че все още не е забравил девойчето.

— Винаги им нося по малко еленско Това няма нищо общо е Лин.

— Разбира се, че няма — отвърна Джефри, който се съгласи, но не му повярва. — Аз ще върна останалото месо в Стоунхейвън.

 

— Нямаше нужда да носиш толкова много неща, Лин. Колин топло прегърна Джийн.

— Не ми вършат работа, а си помислих, че бебето може да ги използва.

Джийн погледна купчината бебешки дрехи и други неща, които Колин беше донесла.

— Не можем да ти се отблагодарим, както подобава.

— Не забравяйте, че ми спасихте живота. — Колин й стисна ръката още веднъж, преди да отиде при коня си. — Това е нещо, за което никога не бих могла да се отплатя само с няколко вехтории, които намерих на тавана.

Тя се качи на коня си е помощта на Роналд.

— Ако някой пита за мен, бих предпочела да не казвате, че съм била тук.

Роналд и Джийн се спогледаха. Колин се почувства ужасно, че ги поставя в такова положение.

— Не бих ви помолила, ако не беше много важно.

— Знам, Лин — каза Джийн. — Няма да споменаваме за посещението ти, в случай че лорд Блекстоун попита.

— Благодаря ви — каза Колин с облекчение. Тя повярва на обещанието им. — Ще се върна, когато мога. И умната.

Тя си тръгна, като се чудеше кога ли щеше да е това.

 

Ян си тръгна от къщичката с едно странно чувство, което го измъчваше. Знаеше, че Джийн и Роналд го бяха излъгали. Той беше видял как го погледнаха, когато пристигна. Какво ли криеха от него? И защо?

След като усети неудобството им, той беше останал само докато им остави месото и ги разпита за Лин. И сега не знаеше нищо повече, отколкото след последното си посещение. Това го изнервяше.

Тъй като все още не искаше да се връща в замъка, Ян навлезе още по-навътре в гората. Той си спомни за едно красиво езерце, което не беше много далече, и реши, че то ще му осигури един спокоен следобед. Може би ще му даде време да разгадае чувствата си.

 

Колин се наведе и отпи от езерото, а студената вода утоли жаждата й. Тя се облегна на един камък и придърпа колене, за да се подпре с брадичка на тях, а вълненият й шал плътно я загръщаше и й държеше топло. Сняг покриваше земята като одеяло, загърнато около света е ледената си студенина. Тя скоро нямаше да може да идва на това място. След като минеше декември, вече щеше да има повече бури, нямаше да може да се пътува… Нямаше да може да се напада.

Ужасяваше се от мисълта, че ще стои затворена в имението. Как щеше да продължи да се държи с Дуайт? Ами Емет и лудостта му? Тя потрепери. Не от студения въздух, а от страх. Колин се молеше да намери изход.

Изведнъж тя почувства присъствието му, дори преди да го е видяла, усети че той седи на бойния си кон от другата страна на езерото. Тя не помръдна от страх той да не я види. Чувствата й напълно осуетиха опита й да запази спокойствие. Той изглеждаше по-едър, отколкото бе в действителност, гордо седнал на седлото, мрачен и злокобен. Трудно й беше да повярва, че това е същият мъж, който я беше любил толкова нежно. Толкова страстно.

Неспособна да се справи с факта, че го вижда, Колин примижа и затвори очи, като се молеше той да си иде.

 

Сърцето на Ян почти престана да бие. Беше го страх дори да диша. Лин седеше на противоположния бряг. Очите му ли го лъжеха? Той бавно и тихо тръгна.

Тя не изчезна, дори и когато той се приближи.

— Истинска ли си, Лин? Или въображението ми играе лоша шега?

Сърцето й заседна в гърлото и не й позволяваше да говори. Искаше й се да избяга, но краката също й изневериха.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

Колин с мъка се изправи на треперещите си крака.

— Оставете ме на мира. Трябва да ме оставите на мира.

Ян не беше сигурен, че я е чул правилно, а думите, които тя бе промълвила, бяха малко по-високи от шепот.

— Как бих могъл? Ти ме омагьоса, девойче. Как мога да се боря с такова магьосничество?

— Не е магьосничество — извика Колин, а очите й се разшириха от ужас. — Не трябва да казвате такива неща.

Объркан от страха, който видя изписан на лицето й, Ян слезе от коня. Когато се обърна, тя си беше отишла.

— Лин — изрева той, но отговор не се чу.

Колин чу, че я вика, и се затича още по-навътре сред дърветата. Неконтролируем страх преминаваше през нея с всеки болезнен удар на сърцето й. Тя се страхуваше от него, страхуваше се от себе си, страхуваше се от смута, който беше настъпил в душата й, след като го беше видяла.

Колин чу как се блъска в храсталака след нея. Чувстваше се точно като животно, преследвано от ловец. Той бързо се приближи и на Колин не й остана нищо друго, освен да търси къде да се скрие. Тя набързо се скри под една издатина на скала. Сгушена на четири крака, Колин видя как той отмина. Насъбралият се въздух в дробовете й направо гореше, докато тя не се почувства в достатъчна безопасност да го изпусне. Още една мълчалива молитва прекоси устните й.

Тя изпълзя навън, но й беше трудно от полата. Изхлузи вълнената пола от краката си и започна да се изправя. Изведнъж се вкамени.

Пред нея беше седнал черният вълк. Същият, който беше виждала два пъти преди това, с черен кожух, със златни очи, които пронизваха душата й надълбоко.

Той пристъпи напред.

— Спомняш ли си ме? — прошепна тя.

Вълкът спря.

Тя преглътна трудно и седна на пети.

— Ти вълкът на Ян ли си?

Вълкът изджафка почти като кученце.

Колин затвори очи — струваше й се невероятно. Когато ги отвори, животното си беше отишло.

— Възможно ли е? — прошепна тя.

В отговор се чу един зловещ вой, от който тръпки я полазиха. Чу се и заглъхна в един продължителен призрачен мит. Дългите сенки й показваха, че денят беше напреднал, че скоро щеше да се стъмни над езерото. От страх, че вълкът ще се върне с Ян, Колин изтича да намери коня си.

 

— По дяволите, човече. — Ян се опита да овладее раздразнението си, като не искаше да обиди Роналд. — Знам, че е била тук. Няма нужда да я закриляте повече.

— Не закриляме Лин, лорд Блекстоун. Тя ни помоли да не споменаваме за посещението й тук.

Ян приглади коса назад, като се опитваше да намери най-подходящите думи. В душата му се вихреше гневът. Беше претърсил цялото езеро. Тя някак си беше успяла да се измъкне. Дори се беше измъкнала от вълка.

— Моля ви, трябва да говоря е нея. Това е единственото нещо, което искам.

— Не знам къде живее. Нищо не знам за нея. Тя донесе някои неща за Джийн и бебето.

— Нищо не знаеш?

Роналд поклати глава, а по лицето му се изписа съжаление.

— Аз предадох едно съобщение за мис Лин — чу се едно детско гласче.

Ян се обърна към Даниъл, но баща му го разпита.

— Ти не спомена това преди, синко.

Той вдигна рамене.

— Госпожицата ме помоли да не споменавам. Не мислех, че е важно ти да знаеш.

— Къде занесе съобщението, Даниъл?

Даниъл погледна баща си и отговори само като го видя, че кимва.

— В църквата в селото при Грегър Касъл. Тя ме помоли да го предам на отец Макклауд.

— Знаеш ли какво пишеше в бележката.

Момчето отново вдигна рамене.

— Не мога да чета, лорд Блекстоун.

Ян стисна ръката на Роналд и подхвърли една монета на момчето.

— Благодаря, че си се погрижил за Лин, Даниъл.

— За мен беше удоволствие, сър.

 

Беше посред нощ, но Ян не можеше да чака до сутринта, той чука на вратата на малката църква, докато не събуди отчето.

Побелялата глава на отец Макклауд се показа с разрешена от съня коса. Очите му се разшириха, когато видя Ян и Джефри да стоят пред него.

— Какво, за Бога…

— Отче Макклауд?

— Да. Аз съм отец Макклауд. Какво толкова е станало, та ме вдигате от съня ми?

— Трябва да поговоря с вас.

Отецът предпазливо огледа Ян. После вратата бавно се отвори, за да ги пусне да влязат. Той отиде до една пейка и седна и с жест им показа да направят същото.

— Съжалявам, знам, че е късно. Аз съм Ян Блекстоун.

Отец Макклауд само кимна и не беше изненадан.

— Търся една жена на име Лин.

По лицето на отец Макклауд не трепна нито едно мускулче.

— Не познавам такава жена, лорд Блекстоун.

Ян си помисли, че ще полудее.

— Казаха ми, че едно момченце на име Даниъл ви е предало съобщение от нея. Било е преди повече от два месеца, почти три.

— Можете ли да я опишете?

— Има прекрасна червена коса и изумителни зелени очи.

— Казвате, че името й е Лин? Знаете ли фамилното й име?

— Не — Ян се почувства глупаво. — Не го знам.

— Мога ли да попитам — осмели се отец Макклауд, — защо искате да откриете тази жена?

Гласът на Ян прозвуча напрегнато и уморено.

— Искам да поговоря с нея. Нищо повече.

Свещеникът се замисли за това.

— Струва ми се, че ако тя искаше да говори с вас, вие щяхте да знаете къде да я намерите.

— Да — призна Ян. — Моля ви, отче. Много е важно да я открия.

Отец Макклауд не изглеждаше убеден.

Ян стана.

— Ще я намеря. Дори ако се наложи да доведа моите хора утре и да претърся всяка къща в селото.

— Това е земя на клана Макгрегър, лорд Блекстоун. Не смятам, че ще е разумно. Може да пострадат хора.

— Да, не би било разумно, отче. Сигурен съм. И двамата знаем, че ако кланът Макгрегър се бие, няма да спечели.

Той каза, каквото трябваше, и отец Макклауд отстъпи.

— Ще видя дали ще мога да ви намеря девойчето. Но помнете думите ми, че ако нещо я сполети, аз самият ще се бия с вас.

Ян вдигна ръце.

— Нямам желание да навредя на Лин. Имате честната ми дума.

— Елате пак утре вечер, лорд Блекстоун. Късно. Не е хубаво да ви виждат тук.