Фела Скот
Бялата дева (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

През последните два месеца в Грегър Касъл се живееше както никога преди това не се беше живяло. Колин избягваше чичо си, когато беше възможно. Дуайт си остана мрачен, но не споменаваше повече за конфликта им. Сега тя нямаше избор, трябваше да го издири, защото празните й изби я караха да действа. Завари го да пие в голямата стая. Когато му разказа плана си, той просто застана и я загледа втренчено. Колин се зачуди дали изобщо ще й отговори.

— Ще се погрижиш ли всички да са готови тази вечер?

— Опасявах се, че тази лудост те е погубила. Сега вече съм сигурен.

Колин не му позволи да я разгневи.

— Да, луда съм, Дуайт. Погрижи се за това.

— Как възнамеряваш да нападнеш запасите на Блекстоун? Това ще ни отведе в центъра на замъка му. Прекалено рисковано е, девойче.

— Неговите изби са пълни. Нашите са празни.

Дуайт се обърна на другата страна, а гневът му личеше.

— Ще ги напълним по друг начин.

— Не — гласът на Колин звучеше по-твърдо. — Не, ще ги напълним тази нощ. Със запасите на Стоунхейвън Касъл.

Той стоеше като скала и не помръдваше.

— Помни ми думите, Дуайт. С теб или без теб, аз ще нападам тази нощ. Ти сам решавай.

С тези думи Колин излезе от стаята. За кратко тя наистина се зачуди дали не е луда. Какво я караше да си мисли, че може да открадне от Черния вълк и да не пострада от възмездието му? Ами ако разбере коя е тя всъщност?

— Колин — Дуайт я извика.

Тя се обърна.

— Ще се приготвим, девойче.

Колин кимна и отмина. Луда или не, тя ще продължи по пътя, който беше избрала. Това беше единственото нещо, което й оставаше да прави.

 

Колин наблюдаваше как последната каруца заминава, натежала от бъчви. Тя бързо се върна в мазето и махна на мъжете си да тръгват. Почака, докато стаята се изпразни, а после ги последва.

— Какво правиш, девойче?

Тя се спря, а на пътя й застана един як човек, цяла глава по-висок и доста по-широк от нея.

— Най-добре продължавай — изкрещя Дуайт и привлече вниманието на човека към себе си. — Аз скоро ще се върна.

Когато човекът се обърна с лице към Дуайт, Колин грабна една факла и го удари по главата. Той се свлече на пода в безсъзнание.

— Изведи оттук мъжете, Дуайт.

Той се поколеба.

— Веднага — каза тя, този път още по-твърдо.

Той направи това, което искаше. Колин за последен път се огледа, а после си проправи път из тесния коридор и нагоре по стръмните стълби. Чу как конете се отдалечават, когато затваряше последната врата зад себе си. Беше тъмна, безлунна нощ. Отне й само миг очите й да се приспособят.

— Ако трябва да познавам, бих казал, че съм в присъствието на самия главатар на клана Макгрегър.

Гласът на Джефри й беше познат. Не й трябваше да вижда лицето му, за да го разпознае. Не сметна за необходимо да отрича коя е и предположи, че той не може да види лицето й по-добре, отколкото тя неговото.

— Правилно отгатна — отговори тя с престорен глас със силен провинциален акцент.

Тъмната сянка се облегна на каменната стена.

— Напълно ли си полудяла?

Тя се престори, че не го разбира.

— Не разбирам к’во искаш да кажеш.

— Разбира се, че разбираш! — Той се засмя. — Време е да разбереш с кого си имаш работа, Макгрегър.

Той се протегна, сграбчи я за ръката и я избута пред себе си. Колин не се опита да му се противопостави. Тя вървеше с него.

— Уплаши ли се, девойче?

— Не — Колин не се боеше.

— Трябва да се боиш. — Изкиска се Джефри.

Колин спря и той се блъсна в нея. Тя не се обърна.

— Така ли?

Джефри стоеше точно зад нея, главата му беше високо над нейната, а тялото му плътно беше прилепнало до нейното.

— Да, трябва — прошепна той дрезгаво.

Тя усети внезапното му объркване.

— Блекстоун всичко ми отне. Вече няма за какво да ме е страх от него.

Нещо странно си проправи път в съзнанието на Джефри — нещо повече, проби си път в сърцето му. Той много рядко изпитваше съчувствие и не беше свикнал с него. То го караше да се чувства странно, неудобно. Изведнъж му замириса на полски цветя и той не можа да се сдържи да не дръпне вълнения шал, който покриваше косата й. Тя се разля по раменете и надолу по гърба й. Той си спомни единствения друг път, когато я беше видял, покрита от глава до пети в сажди и кал. Този път той не се смееше. Чувстваше извивката на гърба й, нежно издадена по-надолу. Въпреки че не беше виждал, и не можеше да види, лицето й, той вече не я смяташе за грозна жена.

Джефри се протегна и взе една шепа мека и силно ухаеща коса. Той се наведе да я помирише и му се прииска да може да различи цвета й в тъмнината.

Колин се извъртя и вдигна твърдо коляно, насочено с убийствена точност. Джефри се преви от болката, която добре пласираното коляно беше причинило в слабините му. Тя не можа да не се усмихне при мисълта как братята й биха се гордели, че уроците им не са отишли на вятъра. Тя се измъкна от ръката му, която изскубна малко коса от главата й.

Джефри падна на колене и високо изстена в тихата нощ. Това привлече вниманието на един пазач. Докато пазачът си проправи път до Джефри, Колин се въоръжи с един капак на бъчва. Той гледаше Джефри и тя го нападна, като го повали с един бърз удар по лицето.

Проправи си път до стената на замъка, преди да чуе един вик, който я спря. Конят й беше вързан, където то беше оставила. Яхна го веднага.

— Какво ти отне толкова време, Колин?

Гласът на Дуайт я стресна. Преди да може да му отговори, чуха тропот на коне, които идваха от Стоунхейвън. Не губиха време и веднага препуснаха в галон.

 

Джефри спря коня си, а животното искаше да продължи. Той видя как двамата ездачи изчезват в гъстата гора, той знаеше кои са и къде отиват. Нямаше нужда да ги преследва, но нещо го безпокоеше. Тя му се беше сторила позната. Защо ли му се струваше, че я познава от някъде?

Какъвто и да беше отговорът, точно сега той трябваше да се изправи пред Ян. Да му каже какво е направила тази жена направо под носа му.

 

Дуайт слезе от коня си, дори преди той да е спрял, и се обърна към Колин, която влизаше в двора след него. С две големи крачки той се озова до коня й и я дръпна от седлото.

— Твърдо си решила да се убиеш. Аз няма да съм част от това.

Той я занесе на ръце като дете до големия вестибюл, а гневът го тласкаше още по-навътре в неговия свят, изпълнен е болка.

— Пусни ме да сляза, Дуайт.

Колин се извиваше в ръцете му, мъчеше се да се освободи от него. Той още по-силно я хвана.

— Ако продължаваш с тази игра, аз сигурно ще полудея.

Тя престана да се върти.

— Пусни ме да сляза.

— Аз самият ще те убия, преди да видя как някой друг те поваля.

Колин много се ядоса. Тя замахна и удари Дуайт по брадичката, а после го хвана с лявата ръка за устната и я цепна.

— Жалко копеле такова!

Тя отново го удари.

— Пусни ме да сляза! — ревеше тя.

Той я пусна и тя падна на задните си части. Погледът й си остана убийствен.

— Искаш да ме убиеш — подхвана го тя и бързо се изправи. — Направи го де!

Тя се изправи с лице към него, застана наблизо и започна да се заяжда.

— Направи го де, Дуайт. — Тя го хвана за ръката и я обви около врата си. — Сложи край на мъчението си сега.

Тъмните му очи не я изпускаха от поглед.

Той я стисна по-силно и болката по лицето му се увеличи.

— Приключи с всичко, Дуайт. Избави и двамата от нещастието ни.

Тя не знаеше защо прави всичко това. Наистина ли искаше да умре? Наистина ли вярваше, че Дуайт ще я убие? Ръката му спря дъха й и стаята се завъртя около нея. Причерня й. Той я пусна.

— Не мога — извика Дуайт с изпълнен от болка глас. — Много ме изкушаваш, но не мога!

Тя побесня от гняв.

— Не можеш! Не искаш! — Тя силно го удари по лицето със стиснатия си юмрук. — Страхливец такъв!

Той й хвана ръката, преди тя да може отново да го удари.

— Прости ми, Колин.

— Няма. Ти прекали, Дуайт. Този път няма да ти простя.

Тя силно започна да залита, но не я беше грижа. Той я придърпа в обятията си и я усмири.

— Мразя те — изпищя тя на гърдите му. Притъмня й пред очите. — Мразя те.

После припадна.

 

Ян притихна и се зачуди дали не беше му се причуло. Сигурно беше така. Огънят силно пращеше в голямата стая, където Джефри откри Ян и Ейнсли, които бяха още будни, защото играеха шах.

— Не разбрах как го е направила. Да ни открадне запасите направо под носа.

От това, което каза Джефри, на Ян му стана ясно, че правилно го е чул. Но забързаният му ход говореше още по-красноречиво.

— Да — бавно каза Ян и внимаваше да не избухне. — Как го е направила?

— Прекалено лесно — призна Джефри.

Ян се обърна към майка си, чието изражение показваше загрижеността й.

— Ако те наистина се нуждаят от нашата храна, аз например, с радост ще им я дам — каза тя.

— Съгласен съм — тихо каза Ян, отново учуден от реакцията на майка си. — Но — добави той, — предпочитам да си поиска, отколкото да си взема.

— Като че ли не е жена, която някога би потърсила помощ от тебе, Ян.

— Този път наистина прекали. Не мога да приема да влиза и излиза от собствения ми дом, когато й скимне.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита майка му.

— Мисля, че е време да загърбим цялата тази вражда. Веднъж завинаги.

Джефри видя как Ян излиза от стаята. Каквото и да беше намислил, на Джефри щеше да му е интересен краят на тази история. Нещо му подсказваше, че все още ги чакат изненади.