Фела Скот
Бялата дева (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Колин чу, че конете се изкачват и разбра, че Ян и Джефри са пристигнали. Тя седеше сама в параклиса, след като беше убедила отец Макклауд, че трябва да срещне насаме Ян. Той беше отишъл в стаята си и я беше успокоил, че само трябва да извика, ако има нужда от него. Тя се опита да се успокои. Вратата се отвори, а после се затвори.

Стъпките му бяха тихи, почти не се чуваха, а това изуми Колин, защото тя си мислеше колко внушителен изглежда е високия си ръст и широки рамене.

Тя не вдигна поглед, когато той спря до нея, а от страх се беше вторачила в пода. Стискаше с ръце вълнената си пола и се опитваше да измисли нещо да каже.

Ян коленичи и нежно я хвана за пръстите, които беше издърпал от полата й.

— Лин.

Колин все още не можеше да го погледне. Знаеше, че ще се поддаде на очарованието на златните му очи, ако го направеше. Трябва да е силна. Тя се отскубна от нежния му допир и стана с гръб към него.

— Защо не можахте просто да ме оставите на мира.

Ян за миг замълча.

— Как… — Гласът му затрепери и той си прочисти гърлото, преди отново да почне. — Как бих могъл да не те потърся?

Най-после тя го погледна.

— Сигурно вече разбирате, че вие и аз не можем да бъдем заедно.

— Защото ти живееш тук? Сред клана Макгрегър?

— Да.

Колин не каза нищо повече, защото не знаеше докъде ще я отведат лъжите. Невъзможно беше той да разбере истината.

— Защо не ми каза?

Колин се засмя.

Ян се замисли за момент, а после каза:

— Тя те изпрати. Нали?

— За какво говориш? — Колин се смути от рязката промяна в тона му.

— Тая вещица, Макгрегър — каза той. — Тя те изпрати да ме шпионираш, нали?

Тая работа не вървеше на добре — не й харесваше тонът му. Колин преглътна и се опита да потисне собствения си гняв.

— Не, главатарката не знае нищо за нас и нищо не трябва да разбере. Никога.

— Върни се с мен, Лин. — Ян я хвана за ръка. — Тази вечер.

Това съвсем изненада Колин. Не беше сигурна какво да каже.

— Това е невъзможно.

Тя отскубна ръката си. Твърде трудно й беше да мисли, когато той я докосваше.

— Защо да е невъзможно?

Тръгни си оттук.

— Искаш прекалено много, Ян. Ти би ли напуснал семейството си, за да бъдеш с мен? Би ли предал клана си?

Ян отчаяно вдигна ръце.

— Не, не бих. Но за теб е различно.

Розовината по бузите на Лин стана яркочервена и Ян видя как гневно проблясват очите й.

— Защо за мен да е различно? Да предам клана си и да изоставя любовта на семейството си би било без значение, а може би болката — по-поносима? И за какво? Да бъда твоя любовница?

Не беше мислил за нищо друго, освен да убеди Лин да дойде с него.

— Толкова ли лошо би било? Аз сигурно бих ти осигурил по-добър живот от тоя, който водиш тук.

— Прекалено много си убеден.

Ян се изнерви и почувства как търпението му го напуска.

— Защо си толкова вярна на клана? Тя е глупачка, че продължава с тази вражда. Тя не може да спечели.

— Може би не е въпрос на печелене.

— В такъв случай, тя ще трябва да се откаже.

Колин въздъхна.

— Ами честта и верността на хората й? Ами баща й и братята й, които ти си пратил в гроба? Трябва ли да забрави всичко това? Ти би ли го забравил?

— За мен би било различно. Тя е жена, Лин.

— Не. — Колин затвори очи от яд. — Тя е главатар на клана. Честта я задължава. Чест, за която е без значение дали тя е жена или мъж. Чест, която тя трябва да отстоява или да умре. А аз съм вярна на Макгрегър и няма да я предам.

— В такъв случай ти си също толкова глупава.

— Да. Няма да дойда с теб, Ян. — Колин почти се разплака. — Обещай ми, че няма да идваш тук отново.

Ян не каза нищо.

— Моля те — прошепна тя. — Умолявам те.

— Толкова ли малко означава за теб нашата единствена любовна нощ? Ще ме накараш ли да стоя настрана?

— Трябва да стоиш настрана.

Ян направи една крачка в нейна посока, а после се обърна и си тръгна.

— Трябва да ми обещаеш — каза тя.

Той спря.

— Не мога да ти обещая.

Тя видя как той си тръгва, сърцето й се късаше, а сълзите й вече свободно потекоха.

 

Колин много отчаяно преглеждаше списъците на запасите им за зимата. Как беше могъл баща й до такава степен да занемари нещата? Зимата вече със сигурност беше дошла. Само след няколко дни беше Коледа. Как щеше да осигури коледни празненства за клана си, когато беше останало толкова малко?

— Как ли ще изкараме зимата? — изкрещя тя в празното мазе.

В този момент тя презираше баща си, яд я беше, че беше позволил до такава степен да бъде обсебен от омраза, че всичко беше занемарил. Дори семейството си. Не можеше да си спомни кога за последен път са били щастливи като семейство.

Колин се засмя на думата „семейство“ — тя беше толкова неточна, когато се използваше по отношение на това, което бяха те. Синовете за баща й са били просто едно средство за осъществяване на дадена цел — смъртта на Черния вълк. Дъглас Макгрегър ги беше пожертвал за собствената си омраза, за тази вражда. Срамът, навлечен на клана от победите на Ян Блекстоун, беше убил последните му двама сина и го беше довел до собствената му смърт. Колин се опита да разбере това, но не можеше.

Смъртта на главатаря на клана не беше спряла омразата, а обещанието, което Колин му беше дала, я стоварваше на нейните рамене. Тя почувства как в съзнанието й настъпва объркване, а сърцето й се раздираше от срам. Тя беше предала всички, но най-вече собствения си син. Не беше ли се заклела да го закриля, да го предпази от мъжа, който не го искаше? Ян беше прокудил Блеър, а е знаел, че е носела неговото дете? Изобщо не се беше постарал да спаси детето от участта на майка му. Тя го ненавиждаше за това.

Защо не беше успяла да го убие, когато беше имала възможност? Истински ли обичаше Ян? Това ли възпираше ръката й? Той я смяташе за глупачка — такава си беше. Глупаво беше, че беше позволила сърцето й да я води, да я отвлича от дълга й.

Може би не това я нравеше слаба. Не беше ли собствената й колебливост относно враждата? Или някакво по-дълбоко чувство? Независимо какво беше, тя знаеше какво трябва да направи. Не трябва да изневерява отново на клана си.

Колин стана и внимателно сгъна списъците си. Това и беше най-необходимо в момента. Трябва да намери начин да изхрани народа си.

 

— Ела тук. Дрю.

Колин вдигна Андрю и го понесе, защото малките му крачета се изморяваха в наскоро падналия сняг. Бузите му бяха поруменели от студа, но очите му блестяха от вълнение.

— Аз ще го взема, девойче.

Дуайт посегна да вземе момчето, но Колин се дръпна.

— Не — каза тя, а после се опомни. — Нищо ми няма, Дуайт. Благодаря.

Очите му бяха кръвясали, а лицето му беше набръчкано от възрастта. Пиенето рано щеше да го прати в гроба. Без да иска, тя го съжаляваше, дори го обичаше. Той беше от нейното семейство. А в момента единствените й близки хора, освен Андрю, бяха един луд и един пияница. Колин силно притисна Андрю към себе си. Той беше едничката частица разум, която си имаше на света. Не си го даваше.

 

Малката черквица беше изпълнена с хора от селото — кланът Макгрегър се събираше за коледната служба. Колин беше опразнила избите си, за да могат да празнуват както винаги, но се боеше, че Нова година нямаше да бъде толкова пищна. Толкова малко време й оставаше да намери решение. Дотогава щеше да се весели с тях и да се моли да стане чудо.

— Дете мое — каза отец Макклауд и прекъсна мислите й.

— Да, отче. — Колин му се усмихна.

— Изглеждаш толкова тъжна. Време е да се празнува.

Той седна на пейката до нея.

Тя никога не можеше да скрие чувствата си от добрия отец.

— Опасявам се, че не съм много достойна за водач на клана. Аз съм старшият Макгрегър, а не мога да направя нищо, за да помогна на хората си.

— Твоят баща ти е завещал ужасно бреме, дете мое. Моли се и Бог ще помогне.

Искаше й се да се помоли, да повярва на това, което й казваше. Но не можеше.

— Боя се, че дори Бог не може да ми помогне сега. Веждите му загрижено се сключиха.

— Не го изоставяй сега, Колин. В него е силата ти.

— Той мене е изоставил, отец Макклауд.

— Може би само така ти изглежда. След време ще разбереш какво е искал да каже. Бъди търпелива. — Отец Макклауд я потупа по ръката, а после стана. — Бъди търпелива.

Колин се загледа към прозореца, а през шарените му изписани стъкла влизаше цяла една дъга от светлина и заливаше пода пред нея. Навън отново заваля сняг. Андрю се изскубна от скута й и хукна да играе с другите деца, а смехът им се смесваше с по-ниските гласове на възрастните.

Тя вдигна поглед към олтара и започна да разглежда разпятието, което украсяваше църквата вече повече от сто години. От него я гледаше Христос с ведро лице и нежен поглед. Тя се почуди какво ли щеше да й каже, ако беше тук и седеше до нея.

— Прости ми, господи. Не знам какво друго да направя.

 

— Мислех си, че ще ти хареса малко компания.

Колин знаеше, че е лудост да иска да е заедно е брат си, но беше Коледа и тя си помисли…

Емет наблюдаваше как прекосява стаята и идва до леглото му.

— Та значи ми носиш малко коледно настроение, а?

Тя сдържа дъха си от страх да не е пак в някакво отвратително настроение. Вместо това той се усмихна. Отдавна не го беше виждала истински да се усмихва.

— Весела Коледа, Емет.

Тя се наведе и го целуна по бузата. Подаде му един малък подарък, завит в едно шарено парче плат. Той го взе и погледна на другата страна.

— Нищо нямам за теб, Колин. Прикован съм на легло.

Тя отново сдържа дъх.

— Не е много, братко. Толкова малко имам напоследък.

— Да — съгласи се той. — Разбрах, че запасите ни са изчерпани. Много хубаво наследство ни е оставил баща ни, няма що, а?

Той за пръв път говореше за тях като за семейство.

— Отвори го — подкани го тя.

— Книга е — заключи той, въпреки че не беше много трудно да се досети по формата и твърдостта й.

— Намерих я на тавана сред някои от нещата ни, от времето, когато сме били деца. — Колин забеляза, че пръстите й треперят. — Помислих си, че мога да намеря някои неща за Андрю. Вместо това намерих тази книга. Спомняш ли си я?

— Да — промълви Емет, а гласът му трепереше от вълнение.

— Едно време ми я четеше, Емет.

Той пусна книжката да падне от ръката му и Колин я вдигна.

— Ти пишеше прекрасни стихове. Ти ме накара да обещая никога да не казвам на татко, че пишеш стихове. Смяташе, че той може да си помисли, че е глупаво.

Тя знаеше, че само си бъбри, Емет продължи да мълчи.

— Щастливи бяхме като деца, Емет. Какво се случи, че вече не сме?

Той най-накрая я погледна отново.

— Попаднах жив в ада и исках всички да са с мен. Щастлив съм само когато всички други също са нещастни.

Тя се просълзи.

— В такъв случай трябва да си изключително щастлив, скъпи братко.

— Да — съгласи се той. — Само едно нещо може да ме направи по-щастлив.

Тя знаеше за какво говори.

— Няма да говоря за това на този ден. Време е да се празнува.

Не беше ли и отец Макклауд й казал същото?

— Да. Сипи ми тогава от това вино и ще пием за този ден.

 

Андрю беше дълбоко заспал на ръцете й. Тя нежно го сложи в леглото му и го зави с любов. Денят беше дълъг и вълнуващ за момчето и очите му се затваряха за сън. Той веднага заспа отново.

— Лека нощ, миличкото ми момченце.

Тя го целуна по челото, а после духна свещта до леглото му.

— Ти цял ден ме избягваше, девойче. Просто исках да ти кажа лека нощ.

Тя виждаше едрия силует на Дуайт на прага, но не виждаше лицето му. Не можеше да познае дали беше пил много или не. Гласът му като че ли беше съвсем ясен.

— Лека нощ, чичо.

Тя не помръдна от леглото на Андрю. Искаше чичо й да си тръгне пръв.

Той дълго време стоя там, като че ли чакаше, като че ли искаше тя да излезе от стаята. Най-накрая тръгна по коридора към собствените си стаи.

Колин ненавиждаше факта, че се ужасява от присъствието на родния си чичо. И все пак той я караше да се чувства неудобно. Освен това, той я плашеше. Най-добре беше да избягва всякакви конфликти е него, ако е възможно.

Тя се върна в стаята си, отиде до прозорците и разтвори пердетата. Все още валеше сняг. Тя седна на перваза на прозореца и се загледа в изпъстреното с облаци небе, което закриваше всички звезди, които биха могли да осветят тъмата. Тя изведнъж закопня за нещо, което беше против волята й. Мислеше си за силни ръце, обгърнати около нея, които я топлят и успокояват.

Последвалото чувство беше чувство за вина, което се изправи срещу по-нежните й копнежи. То се превърна в една топка мъка и отчаяние. Емет щеше да бъде очарован. Наистина беше нещастна.

На вратата й се почука.

— Трябва да поговоря с теб, девойче.

Сърцето й се сви.

— Късно е, Дуайт. Може ли да поговорим сутринта?

Последва една дълга пауза, а после той се съгласи.

— Да, работата може да почака.

Тя въздъхна с облекчение.

— Весела Коледа, Колин.

— Весела Коледа, Дуайт.

 

— Господ ми е свидетел, че този мъж и вълкът са едно и също нещо.

На Колин й идваше да сграбчи мъжа, който седеше срещу нея на масата, и да му изкрещи, че това не може да бъде. Но не го направи. Познаваше Джон Макнийл цял живот, а селската ковачница беше любимото място, където се събираха децата. Той не беше човек, който лъже. Той си вярваше на това, което казва.

— Виждал ли си го? — попита тя с много повече спокойствие, отколкото изпитваше.

— Да, девойче, виждал съм го. Никога няма да забравя тази гледка.

Колин спокойно си пое дъх, усмихна се, а после каза:

— Моля те, Джон, разкажи ми твоята история.

Джон избута назад стола си и се изправи. Приближи се до огъня и сложи още едно дърво в пламъците. После се облегна на каменната полица на къщата си, в която имаше само една стая и се загледа в разпаления огън. Колин запази спокойствие и му позволи да си събере мислите.

— Бях на лов преди около четири години. Предполагам, че съм отишъл малко по-далече, отколкото е трябвало, и някак си съм се отклонил в земите на Блекстоун. Застрелях един елен и дълго време го носих на раменете си, преди да спра да си почина. Беше един едър сръндак и направо се ужасявах как ще го свлека от планината. Съвсем ненадейно той изникна пред погледа ми и застана пред мен. Той е цял гигант. Изплаших се, че животът ми е наближил края си.

— И все пак той не те е убил, Джон. Очевидно. — Добави Колин в мълчаливата пауза, която последва.

Джон кимна.

— Дори не ме заплаши. Вместо това той вдигна елена от гърба ми и го занесе на едно равно място. Без дъх бях останал само да вървя редом с него, а на него не му личеше изобщо да се е уморил. И дума не продума. Дотогава се беше стъмнило и той погледна пълната луна, която грееше над нас. Когато се обърнах, човекът беше изчезнал, а на негово място стоеше един черен вълк.

Колин не можеше да повярва на Джон.

— Може би е влязъл в гората, докато ти си гледал луната.

Тя си спомни многото пъти, когато се беше появявал съвсем безшумно, без да я предупреди за присъствието си.

— Щях да чуя нещо. Ни едно листо или клонка не помръднаха. Направих една крачка напред, за да потърся мъжа, но вълкът ме спря, а голите му зъби ме предупреждаваха да остана на мястото си. После избяга на тъмно сред дърветата.

Сега вече Колин се убеди, че вълкът е приятел на Ян.

— Джон, ти вероятно не можеш…

Джон вдигна ръка.

— Погледът ми не се е отклонявал и за секунда и не съм човек, който е склонен да си измисля такива неща. Аз съм богобоязлив семеен мъж и повярвайте ми, аз също съм се съмнявал в това, което видях.

— Прощавай, Джон. Не исках… — Тя не довърши.

— Не мога да отрека това, което видях. Ян Блекстоун е Черния вълк. Какво зло е това, или дали изобщо е зло, не мога да кажа. Знам само, че един човек, от когото трябваше да се страхувам, беше мил с мен, но все пак, същият този човек се превърна във вълк.

Джон пак се загледа в пламъците.

— Този мъж е убил братята ти в бой. Дори баща ти загина от свирепия му меч и нечовешката сила на десницата му. И все пак, той беше щедър с един непознат, който беше престъпил границите му. И дори ми донесе елена, който аз незаконно бях убил, на собствените си рамене.

Колин започна да си представя всякакви картини.

— Нежен гигант — тихо каза тя. Тя вдигна поглед към Джон и се изправи. — Благодаря ти, че ми разказа историята си, Джон.

 

Златни очи пронизаха съзнанието й…

Колин се изправи в леглото си — беше се събудила от съня, който сънуваше всяка нощ през последния месец. Златните очи на Ян Блекстоун я преследваха дори и когато беше будна.

Мразеше го. Не, обичаше го.

Очите й се просълзиха и тя не направи усилие да ги спре. Позволи на риданията си да успокоят измъченото й съзнание и болно сърце. Постоянният кошмар я беше съсипал. Беше сама и нямаше къде да избяга.

 

Колин влезе в стаята на Емет и се зачуди защо я е извикал. Никога не го правеше.

— Какво искаш, Емет.

— Имам нещо за теб — каза той и се усмихна.

Нещо в нея трепна. Не й харесваше погледът му, който създаваше погрешна представа за усмивката по лицето му. Тя предпазливо го заслуша.

— Сядай — изгука той.

Тя знаеше, че нещо не е наред.

— Това е едно стихотворение, нещо като новогодишен подарък. За тебе го написах, скъпа сестричке. Като едно време.

Неспособна да направи нищо друго, тя разгъна пергамента и започна да чете.

— „Имало едно време момиче на име Лин.“

Погледът й срещна този на Емет. Той знаеше.

— Да-а — проточено каза той и се наслаждаваше на всяка секунда, като дете, което яде бонбон. — Разбрах за мръсната ти тайничка, Колин. Казах ти, винаги разбирам.

Сърцето й започна силно да бие. Беше й трудно да диша спокойно. Не искаше да разбере какво впечатление й беше направил. Тя продължи да чете стихчето.

„Работило то при един кръчмарин.

Хванало погледа на лорда

И прави и струва

Да мъсти за честта на клана и рода…“

Колин почувства, че залита, но се овладя и застана мирно пред жестокия му поглед и продължи да чете.

„Имало едно време момиче на име Лин,

което лорда си вкара в леглото-мискин!

После той не пукна

Или така се каза.

Работата пропадна.

Скръбно тя подсмръкна.“

Колин преглътна дълбоко, за да навлажни устата си.

„Имало едно време момиче на име Лин,

Което забременя от лорда-мискин.

Вкъщи после се върна

И никой за туй не разбра.“

Емет я побутна с лакът и я накара да го погледне с просълзения си поглед.

— Какво ли ще ни донесе Новата година? — изчурулика той и се запревива от смях.

— Престани — извика тя и смачка на топка стихотворението, в ръката си. — Ти си такова жестоко копеле!

Колин хвърли топката по него и го удари по лицето без да го нарани. Той още по-силно се засмя. Тя избяга от стаята и едва не събори Дуайт, който току-що влизаше.

— Какво й е на Колин? — попита Дуайт и я проследи с поглед надолу по коридора.

Емет се престори, че му е безразлично и вдигна рамене.

— Предполагам, че се е обидила на стихотворението ми. Иди ги разбери жените!

Той не можеше да скрие, че е доволен от себе си. И от Джейкъб. Този човек винаги е бил неоценим източник на информация, но този път слугата му беше надминал себе си и беше разбрал къде е била Колин по време на отсъствието си. По-голямата част от стихотворението му беше догадка, но сега Емет беше сигурен, че подозренията му са верни. Той отново се засмя. Може би дори предсказанието му, че тя ще се издуе с копелето на Блекстоун, щеше да се сбъдне. Това би се оказало полезно по-късно.

Дуайт се премести, застана до леглото на Емет и вдигна пергамента, който тя беше хвърлила по него. Прочете го, а когато свърши, един тъмен облак се спусна над лицето му. Емет наблюдаваше Дуайт, който почти беше излязъл от кожата си от гняв.

— Тя те предаде, Дуайт. Мене също. Кучката си е вдигнала краката за това копеле и не го е убила. Дори не се е опитала.

Дуайт застина при думите на Емет, а гневът му го караше да му вярва. Емет продължи:

— Имаш повод повече от всякога да убиеш този кучи син. Той е взел това, което по право ти принадлежи.

В душата на Дуайт се прокрадна съмнение и той направи крачка назад и умствено, и физически.

— Колин не би направила подобно нещо.

— Така ли?

— Тя е добро момиче.

— Така ли?

Думите на Емет бяха влудяващи.

— Тя не би си дала добродетелта на дявола. Вярата й е твърде силна.

— Попитай нея, чичо.

Емет продължаваше да се усмихва с една всезнайна усмивка, от която всичко му стана ясно. Дуайт поклати глава.

— Не ми е работа на мен.

— Ти трябва да бъдеш неин съпруг. Твое право е да знаеш дали е девствена или не. Твое право е да знаеш дали семето на това копеле не расте в корема й. Попитай я!

Колин стоеше в стаята си и очакваше да се появи Дуайт Но когато той най-после се появи, тя се уплаши от гнева, изписан по лицето му. Това също се очакваше, но тя никога не беше предполагала, че ще види това, на което беше свидетел сега.

— Кажи ми, че е лъжа.

— Да ти кажа, че какво е лъжа? — нямаше да му се даде лесно.

Той стисна юмруци до тялото си и Колин се зачуди дали и тя да не търси оръжие. Тя внимателно се огледа, за да потърси нещо, и забеляза дървото точно зад нея, близо до огъня.

— Спа ли с Черния вълк?

Това беше пряк въпрос. Нямаше да лъже. Лъжите, тя беше научила, можеха само да влошат една и без това ужасна ситуация.

— Да.

Ако беше очаквал повече обяснения, тя не му ги предостави. Той чакаше. Тя не каза нищо повече.

— Защо? — попита той най-накрая, а гласът му трепереше от вълнение.

— Защо? — повтори тя. — Не знаеш ли защо?

Той се разгневи, раздразни се от нея.

— Не, девойче. Не знам.

— Ако аз трябва да ти го обяснявам, Дуайт, ти няма да разбереш.

Той примигна няколко пъти, като че ли не можеше да я види както трябва.

— Обясни ми — изръмжа той заплашително.

— Няма да давам обяснение за постъпките си на теб, чичо. Махай се.

Той не помръдна.

— Мисли каквото си щеш и се махай. — Колин използваше най-убедителния си тон. Въпреки това той не помръдна.

Той като че ли не знаеше какво да прави, какво да си мисли. Но гневът му все още съществуваше. Тя осъзна това с ужас. Той пристъпи към нея с изражение, в което се четеше болка.

Изведнъж я удари с все сила но лицето. Колин залитна назад, а после падна. Тя едвам се изправи на крака и здраво стисна дървото в ръката си. Погледна го в очите с вдигната тояга.

Дуайт тръгна към нея. Тя вдигна оръжието си още по-високо и изкрещя:

— Недей.

Той спря.

— Удари ме още веднъж, чичо, и ще те убия.

Гласът й звучеше като чужд в ушите й, като от разстояние.

Вярваше ли й? Тя чакаше с притаен дъх, докато той не се обърна и не излезе. Не свали тоягата си, докато той не изчезна от погледа й.