Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (9)

Спийдомен
9

Хидропланът се плъзна по бетонната рампа в края на водата. Боби с мъка се спусна по стълбите, последван от Виктория и Стив. Джуниър изникна начаса и целуна Виктория набързо по устните, после я отлепи от земята в здрава мокра прегръдка.

— Еха! Пристигна — каза той. — Наистина дойде!

Тя се разсмя на ентусиазма му, толкова искрен, без никаква ирония или сарказъм.

Постави я обратно на дока, сякаш беше от стъкло, и я погледна право в очите.

— Тори, наистина ми липсваше.

Тори. Никой не я беше наричал така от дванайсетгодишна възраст. В интерес на истината, Джуниър беше единственият, който я наричаше така. И точно сега й прозвуча толкова мило и толкова любвеобилно, че усети как се изчервява.

Джуниър размени любезности със Стив и Боби, като през цялото време гледаше Виктория право в очите. И преди ли усмивката му беше толкова ярка, а очите му толкова морскосини, почти като цвета на едни от сенките й — „Адриатическа синева“. Наблюдаваше го как се бърше с хавлията и нахлузва ленени шорти над банските. Плътният златист оттенък на кожата му, вкусът на солена вода от целувката му, топлината на морския бриз… толкова много усещания я бомбардираха.

Гол до кръста и бос, почти готов Тарзан, Джуниър повлече гостите си нагоре по каменната пътека, която водеше към къщата „Каса дел Сол“ — според направения с вкус надпис, вграден в стена от покрити с корали камъни.

— Татко ми каза колко красива си станала — започна Джуниър, — но… уау! Нямам думи.

— Много мило! — Виктория усещаше присъствието на Стив и долавяше неудобството му.

— И важна адвокатка при това. Уау!

„Уау“ явно беше ключов компонент от вербалния арсенал на Джуниър. Добре де, не беше отличник в Пайнкрест, но беше избран за най-популярното момче на гимназията. И сега, когато се беше превърнал в бронзов Адонис, в ума на Виктория се въртеше само едно: да станеш виден учен не е най-важното.

— Всичките тези години… — каза Джуниър, като остави изречението недовършено.

— Да — отвърна тя.

— Спомняш ли си карнавала, който Бъни Флаглър организира в „Ла Горе“?

— Ти беше Зоро, а аз Жената Чудо.

— Промъкнахме се до осемнайсетата дупка.

— И пръскачките се включиха — разсмя се Виктория, спомняйки си алкохола в пунша; бандата, която свиреше кавъри на „Игълс“ и мляскането във влажната нощ.

Стив прочисти гърлото си, звук от ръмжащо куче.

— Веднъж ходих на маскарад, облечен като Дейвид Копърфилд.

— Великия маг — отвърна Джуниър.

— Героят на Дикенс — поправи го Стив.

— А, да.

— И той е бил сирак като мен.

— Ти не си сирак, чичо Стив — каза Боби.

— Но исках да бъда.

— Защо? — попита Джуниър.

— Едва ли ще ме разбереш — рече Стив. — Ти живееш в „Каса дел Сол“. — Аз съм живял в Мрачната кула.

— Може да се е нуждаела просто от пребоядисване — предположи Джуниър и сърцето на Виктория се сви. Наистина ли литературните препратки го подминаваха като катамаран, понесен от вятъра? Но Джуниър се разсмя и те разбраха, че се шегува. — Понякога ми се иска да съм имал Дикенсов тип възпитание. Гради характер, не мислите ли?

— При Стив не се е получило — отвърна Виктория.

Какво ще кажеш сега, Стив? Най-готиното момче от Пайнкрест може да те настигне.

Наклонът леко се увеличи, докато каменната пътека извиваше покрай кокосовите палми.

— Стив, движиш се като атлет — каза Джуниър.

— Бройкаш задника ли? — изстреля веднага Стив.

— Не, сериозно. Походката ти. Грациозна е.

— Чичо Стив е играл бейзбол в Университета в Маями — гордо заяви Боби.

— Виждаш ли — рече Джуниър, — веднага ги разбирам тия работи.

Виктория направи бърза равносметка на ситуацията. От една страна беше Стив, сърдит като скункс, а от друга — Джуниър, излъчващ очарование. Безхитростен и самоуверен. Как да не го харесва човек!

— Чичо Стив все още държи рекорда за най-много откраднати начални удари в плейофите.

— Уау! — възкликна Джуниър. — Играл ли си в световните серии за колежите?

— Да, но не обичам да се хваля с това.

— Много ясно — отвърна Боби. — Изкарали са те на трета в мач от Шампионата.

— Сериозно? Това е доста трудно, нали? Да те изкарат от трета база, имам предвид.

— Лоша топка — защити се Стив. — Паднах, затова ме удари.

— Но чичо Стив здравата си изпатил — продължи Боби. — Паднал върху девета. Това коствало титлата на „Кучетата“. Затова го наричат Соломон Падналия.

— Благодаря ти, хлапе — каза Стив.

— Много лошо, Стив — отвърна Джуниър. — Нямах представа.

Това отвори очите на Виктория. „Движиш се като атлет“, а? Джуниър нарочно беше насадил Стив. Нарочно беше решил да извади на показ най-унизителния момент от живота му.

„Нямах представа.“ Ха! Много добре знаеше какво правиш.

Значи беше проучил Стив. И нея също, предположи тя. Означаваше още, че порасналият Джуниър имаше не само бронзов тен и удивителни гръдни мускули.

— Не обичам груповите спортове — отвърна Джуниър, когато се приближиха до къщата. — Вероятно защото съм единствено дете.

— Де да бях и аз — каза Стив.

— Тогава мене нямаше да ме има, чичо Стив — намеси се Боби.

— Добър аргумент. Връщам си думите назад. И се радвам, че сестра ми е побъркана, защото иначе нямаше да живееш при мен.

Пътеката свърши пред къщата, най-високата точка на малкия остров. От едната страна имаше площадка за хеликоптер. От другата — басейн, от онези, дето единия им край все едно го няма. Надолу се спускаше частен плаж с бял пясък. Докато вървяха, Джуниър им разказа колко обичал водата. Беше уиндсърфист, кайтсърфист, плувец маратонец и леководолаз. Но най-много обичаше да се гмурка покрай Кабо Сан Лукас, да се спуска толкова дълбоко, колкото можеше само с кислорода, който човек побира в гърдите си.

Разказа им за нечовешките си тренировки, като твърдеше, че може да сдържи дъха си пет минути и двайсет секунди и съзнателно да намали пулса си до двайсет удара в минута. Разказа им каква страхотна тръпка е да си вържеш тежести и да се спуснеш на 1200 метра под водата — световният рекорд бил хиляда и петстотин, но водолазът умрял — и за парещата болка в гърдите, когато дробовете му се свивали колкото юмрук. Разказа им как се изстрелвал обратно на повърхността като човешко торпедо с реактивната шейна, за халюцинациите от азотната наркоза, за страха, че сърцето може да се пръсне, а мозъкът — да експлодира. Това била тръпката, електрическият заряд на спорта, да знаеш, че всеки път, когато се пъхаш в неопрена, предизвикваш ангела на смъртта.

И когато свърши, беше ред на Виктория да каже „Уау!“.

Кргато наближиха кораловите стъпала, които водеха към входната врата на „Каса дел Сол“, Стив попита:

— Какво правеше Бен Стъбс на лодката на баща ти?

По дяволите, не удържа на обещанието си, че ще остави тя да води!

— Това е дълга история — отвърна Джуниър.

— Има ли нещо общо с Океания? — попита Виктория в опит да се възползва от инерцията на Стив.

— Океания е в основата на всичко — весело се съгласи Джуниър. — Ако татко не ви е обяснил, Океания трябваше да бъде плуващ хотел.

— Не е ли това голям круизър? — попита Стив.

— Повярвай ми, няма нищо общо.

— Къде щеше да бъде построен този хотел? — Виктория изстреля въпроса преди Стив да успее да реагира.

— В Мексиканския залив. На четири мили западно от Бока Чика.

Докато Виктория и Стив се опитваха да си представят точното му местоположение, Боби направо изпищя:

— Това е морско светилище. Има огромен коралов риф и гъмжи от тропически рибки.

— Точно така — намеси се Стив. — Защитено от закона. Как можете да строите там?

— Именно затова Стъбс беше толкова важен. Той беше човекът от Агенцията за защита на околната среда, който можеше да каже „да“ или „не“.

— Кое от двете каза? — попита Виктория.

— Разреши. Вече беше подготвил черновата на доклада си. Въпреки всички предохранителни мерки за защита на рифа. Стъбс беше съгласен. Трябваше само да говори с вас да оформите правно документацията.

— Значи баща ти не е имал мотив да го нарани? — попита Виктория, когато спряха за малко на последното стъпало.

— Тъкмо обратното — отвърна Джуниър. — Стъбс беше страшно важен за одобряването на проекта. Този, който го е убил, е искал да спре Океания.

— Баща ти каза ли ти какво се е случило на лодката? — попита Стив.

— Само че е слязъл по стълбата, видял Стъбс с харпуна в гърдите, опитал се да се върне на мостика и после незнайно защо е загубил съзнание. Бил се освестил чак когато се разбили на брега.

Същото, което каза и на нас, помисли си Виктория.

— Ами всичките пари на лодката?

— Баща ми си е такъв. Обича усещането да има много пари в брой.

— Парите бяха в непромокаеми торби — обади се Стив. — Защо?

Джуниър повдигна рамене.

— На лодка са, има смисъл, нали?

— Всъщност има доста неща, които нямат смисъл. Стотина хиляди долара на лодката. Четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Харпун в гърдите на Стъбс.

— Трябва да ви кажа нещо — каза Джуниър. — Нещо, за което ужасно съжалявам.

— Какво? — попита Виктория.

— В известен смисъл аз съм виновен за смъртта на Стъбс.

— Как? — попитаха двамата едновременно.

— Харпунът беше мой.