Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (13)

Отровни стрели
13

Старият кади току беше подминал сто и шестия крайпътен камък по пътя към Маями. Стив караше, Виктория седеше до него, а Боби четеше на задната седалка. Баща му беше купил на Боби книга за Хари Потър, но той я беше оставил и си беше взел избрани ранни разкази на Джон Ъпдайк. Малкият магьосник — Боби, не Хари — вече беше минал периода на книгите на Филип Рот.

— „Той се беше загърнал с убеждението — четеше Боби на глас, — че Боби, който беше дарил с такива умения тези нищо и никакви птици, нямаше да унищожи сътвореното, като лиши Дейвид от възможността да живее вечно.“

— Какво, по дяволите, е това? — попита Стив.

— „Гълъбови пера“ — отвърна Боби. — Момче стреля по гълъби в обора на баща си. Разказва се за неизбежността на смъртта.

— Господи, Вик, ти ли си му дала това?

— Боби искаше нещо предизвикателно — отвърна Виктория.

— Какво ще кажеш да си изчистиш стаята? — предложи Стив. — Изглежда голямо предизвикателство.

— Не го разубеждавай да чете хубава литература.

— Или поне веднъж да си напише домашното, а, хлапе?

— Ску-ка! — извика Боби.

— Ами бележката от учителя ти по обществознание? Две мъмрения за неподчинение?

— Попитах го само, щом вегетарианците ядат зеленчуци, какво ядат презвитерианците?

— Никой не обича хлапета, които се правят на големи умници.

— Се-ри-оз-но? — изстреляха в един глас Боби й Виктория.

Хванал с една ръка волана, Стив измърмори нещо под носа си, вбесен на Боби, на Джуниър или дори на нея, помисли си Виктория. Докато гумите трополяха по пътя, се замисли за мъжа до нея. Чувствата, които изпитваше към Стив, бяха толкова объркани. Рядко говореха за отношенията си и никога не бяха ги определяли истински. Бяха се отдали на моногамия, без да правят план за бъдещето.

Накъде вървим?

Брак? Стив никога не беше повдигал въпроса. Беше предложил да живеят заедно, но според нея по-скоро за да спестят от карането, а не за да задълбочат отношенията си. Бяха се събрали, докато защитаваха Катрина Барксдейл, която беше обвинена в убийството на съпруга си по време на извратен секс. По това време Виктория беше сгодена за Брус Бигбай, производител на авокадо и пораснал бойскаут. Беше се смяла на флиртуването на Стив и беше отблъсквала всички опити да я свали. В интерес на истината не го харесваше много. Акула в съда, умник навсякъде другаде. Идеята да тръгне с него й изглеждаше нелепа.

Но нещо беше станало. В него гореше весел пламък. Нахлуваше през вратата на съда като ездач на родео, който се спуска през дървената преграда. Битката го зареждаше, несправедливостта го разяряваше.

Повярваше ли веднъж в клиента си, бе готов на всичко, за да спечели. Понякога минаваше границата на допустимото, често дори я изтриваше.

Когато законът не работи… изработи го ти.

Първоначално Законите на Соломон я обиждаха. Дори и сега тактиката на Стив можеше да накърни чувството й за благоприличие. Но беше прав за толкова много неща. Не печелиш дела, като се придържаш сляпо към надписите, издълбани по мраморните корнизи над вратата. Не печелиш, като се позоваваш на прецеденти. „Ваша чест, позовавайки се на достопочтеното дело на Скучния срещу Хъркащия…“

Печелиш, като намираш слабите места на опонента и ги атакуваш. Печелиш с бляскава игра, нюх и когато е възможно — с истината. Адвокатът е воин в съдебната зала, рицар с ръждясали доспехи, който често губи кръв, но никога не се предава. Стив я беше научил да побеждава страховете си.

Не се страхувай, че ще загубиш.

Не се страхувай, че може да изглеждаш смешна.

Не се страхувай да откраднеш начален удар.

Понякога печелеше невъзможни дела. Когато клиент крадец беше спипан да вади пари от цепката на банкомата, Стив не само свали всички обвинения, но и успя да осъди банката, че клиентът му си е ударил кокалчетата.

Обикаляше в заградената галерия на съда като акула в океана, истинско проклятие за по-дебелите и по-бавни риби. По време на процес, когато тя беше напрегната и усещаше как в моменти на силен стрес цялата трепери, Стив се чувстваше съвсем удобно. Сякаш че не само залата беше негова, но я бе дал под наем на съдията, прокурора и съдебните заседатели.

Не че привличането беше чисто интелектуално. Стив безспорно беше секси, макар и далеч от общоприетата представа. Рошава тъмна коса, малко по-дълга отколкото трябва. Очи с цвета на тъмнокафява течност, с Дяволити искрички. Лукава усмивка, сякаш въртеше някакъв номер на света. Лошо момче, коварно мъжко животно, почти диво на вид. И заразителен ентусиазъм. Изглеждаше толкова ентусиазиран в сравнение с Брус Бигбай — Мъжът на годината сред производителите на авокадо в Саут Дейд.

Тогава една нощ в Маями заваля сняг. Виктория и Стив отидоха в плантацията на Брус да помагат на работниците да запазят дърветата от студа. Горящи варели вдигаха черен пушек до небето; коледни лампички топлеха дърветата; любовните песни на Бени Мур се носеха с ритъма на болерото. Толкова сюрреалистична и странна нощ, която въпреки всичко не обяснява онова, което се беше случило.

Правих любов със Стив Соломон в дървена хижа… във фермата на Брус. С годежния пръстен на Брус на ръката! Истинска мръсница!

Беше живяла напълно почтено, никога не беше изневерявала на гадже, още по-малко на годеника си. Но нещата се бяха нагорещили до червено, чувствата и пращяха от електричеството. Естествено, връзката не можеше да запази заряда на първите срещи. Всяка любовна афера си има върхове и долини, напомни си тя.

И ровове и дерета, и свлачища и дълбоки, дълбоки каньони.

Запита се кога ще изпита отново същата тръпка със Стив.

Когато отново завали сняг в Маями?

После й мина още по-депресираща мисъл: Вярно ли беше първото й впечатление от Стив? Че не е за нея. Че една връзка с него би била ужасна грешка. От самото начало Виктория знаеше, че между тях няма много общо. Тя беше за клуб, шардоне и пастет. Той беше за кръчма, бургери и бира. Тя беше черпила акъл от наградени книги и завърши с почетно отличие. Той беше черпил мъдрост от улицата и беше станал адвокат на третия опит. Може би различното им възпитание и таланти, взети заедно, ги правеха по-добри адвокати и по-завършени хора. Това беше козът на Стив. И наистина постигаха съвършено взаимодействие, освен ако не се изтощяха взаимно от спаринга по пътя към съдебната зала.

Анализът й ставаше още по-сложен с появата на Джуниър Грифин, който беше доплувал обратно в живота й. Каквото й да изпитваше сега към него, със сигурност беше обвито с голяма доза носталгия, опасна и подвеждаща емоция. Реши да поддържа стриктно професионални отношения с Джуниър. Не беше целувала друг мъж от онази първа нощ със Стив и нямаше да го направи. Щеше да приключи с делото и тогава да направи преоценка на всичко. На професионалния живот. На личния живот. По дяволите, дори и на прическата!

Хвърли поглед на Стив. Говореше по мобилния със Сеси Сантяго, секретарката им. Диктуваше й иска към Адвокатската колегия на Флорида по делото на баща му. Напълно в негов стил. Продължаваше с пълна пара напред, въпреки че баща му изрично му беше наредил да не повдига дело. Не слушаше, винаги мислеше, че знае повече от другите.

Погледна през прозореца и каза:

— Пропусна разклона.

Той затвори телефона.

— Ще минем по Кард Саунд Роуд.

— Оттам е по-дълго — обади се Боби от задната седалка.

— Няколко минути, не повече.

— Защо минаваш по този път? — попита Виктория.

— Искам да се отбия в „Алабама Джакс“. Да си опъна краката и да ударя една биричка.

Да ударя една биричка! Като някой студент.

— Дори не ме попита — сърдито отбеляза тя.

— Ти не обичаш бира.

Или се прави на тъп, или наистина не си дава сметка какво става, помисли си Виктория.

— Просто подкара напред. Самоволно реши да промениш маршрута.

— Какво толкова? Не сме тръгнали да обикаляме музеите в Европа. Прибираме се у дома от Кийс.

— Напълно в твой стил — каза тя.

— Чакай, Вик, чуй! — Увеличи звука. По радиото местен водещ на име Били Уаху интервюираше Уилис Раск.

— Шерифе, какво можете да ни кажете за разследването във връзка с убийството на онзи служител от Вашингтон?

— Освен ако не си от Върховния съд, Били, това не ти влиза в работата.

— Хайде, шерифе. Кажете поне на слушателите дали този мултимилионер Харолд Грифин е интересен обект.

— Искаш да кажеш „обект на интерес“?

— И така става.

— Трябва да затварям. Два елена са задръстили движението на Севън Майл Бридж.

— Много осведомяващо! — Стив натисна копчето на радиото и затърси други станции. — Докъде бяхме стигнали? За какво ми биеше канчето?

— За нищо.

— А, сетих се! Ядоса се, че ще се отбиваме за бира. Или че не съм те питал дали искаш да се отбиваме. Едно от двете.

— Не съм се ядосала. — И не е заради бирата, помисли си тя.

А заради теб. Стив си е Стив.

— Хей, Вик. Искаше да вдигна гюрука, вдигнах го. Не искаше да слушаш бейзболния мач, спрях го. Може ли сега да изпия една студена бира, преди да се качим на магистралата?

— През целия път ли ще се карате? — каза Боби и свали книгата си.

— Не се караме — отвърна Стив.

— Само изглаждаме някои неща — каза Виктория.

— Какви неща? — попита Стив. Беше озадачен.

Тъкмо се канеше да смени станцията, когато Джими Бъфет изви „Изповед на брега“. Стив се опита да пее, поредният тропически трубадур.

Какъв смисъл има, почуди се тя, от прехвалени плажове и мацки и мързеливи дни в алкохолни изпарения? От здравното министерство трябваше да им поставят предупредителни етикети: „Тези песни могат да превърнат децата ви в дебили.“

Гумите също пееха, потропвайки по моста над Крокъдайл Лейк, когато Стив се обърна към нея и каза:

— А и този път е доста по-живописен.

Защо винаги трябваше да е негова последната дума?

— Беше дълъг уикенд. Просто ме закарай у дома.

— Освен че съм жаден, някъде другаде сбъркал ли съм? Защото ако съм сбъркал, по-добре да ми кажеш сега, отколкото другия месец. Искам поне да си спомням, за да мога да се защитя.

— Никъде не си сбъркал. Просто си такъв, какъвто си. Стивън Майкъл Соломон.

— Кажи ми истината. Какво съм направил?

Отстрани на пътя един лешояд се беше надвесил над останките от опосум и кълвеше костите му. Лешоядът, безсрамен като адвокат, дори не помръдна, докато кадилакът изтрополи покрай него, а Джими Бъфет си признаваше за пропиляната младост.

— Не искам да започвам — отвърна Виктория, — но се държа непрофесионално с Джуниър.

— Не съм.

— На практика го обвини в убийство.

— Хора, вие се карате — обади се Боби.

— Извини ме, партньоре — отвърна Стив, — но мислех, че работата на защитата е да предложи на съдебните заседатели идеята, че някой друг, а не клиентът му, е извършил престъплението.

— Не й когато този някой е единственият син на клиента му.

— Това ли е? Или проблемът е, че единственият син на клиента няма как да е виновен, защото погледът ти се премрежва, когато си близо до него.

По дяволите, помисли си тя. Издала съм се.

— Погледът ми не се премрежва от никого.

— Ох! Някой ми извади ножа от сърцето.

— Не се прави на ранен любовник, Стив. Не ти отива.

— Просто споделям наблюденията си. Така го беше зяпнала, та чак хормони ти потекоха.

— Естроген или прогестерон? — попита Боби.

Точно когато си помисля, че Стив не забелязва, реши Виктория, когато изглежда така, сякаш си мисли за „Делфините“ или за чиния с раци, или за някой мач, в който е откраднал начален удар — и вероятно малко пари, — той ме изненадва.

Нямаше да се отбранява. Като добър адвокат щеше да атакува, щом я предизвикваха.

— Приеми го, Стив. Ти ревнуваш от Джуниър.

— Това е абсурдно. Какво има той, което аз нямам?

Боби се наведе към предната седалка.

— Богат е. Готин е, има плочки и е абсолютен мъжкар.

— Хей, Боби — отвърна Стив, — какво ще кажеш да се върнеш обратно в сиропиталището?

— Никога не съм бил в сиропиталище.

— Никога не е късно, хлапе.

Караха в мълчание няколко минути. После Боби извика:

— Хей, вижте!

Над водата един орел рибар, с нокти забити в риба, прекалено голяма за него, се мъчеше да полети. Втори, по-едър орел, се въртеше като хеликоптер и се опитваше да му изтръгне рибата с нокти.

— Заложете парите си на по-малкия и по-бърз орел — предложи Стив. — Този, който все е оставал гладен като малък.

— Подхождаш с предубеждение към хората — каза Виктория, когато минаха покрай входа на „Оушън Рийв Клуб“, дом за богати наркоманчета. — Смяташ, че всеки, който е раснал с привилегии, е разглезен или мързелив, или деградирал. Затова наистина те дразни, че Джуниър е свестен човек, че го е грижа за хората и природата.

— Не можеш да си обективна към него.

— А какво ще кажеш за теб и Делия Цицоранте Бустаманте? — Сниши гласа си и успя доста добре да изимитира надменния тон на Стив: — „Не виждам Делия да убие някого.“

— Познавам Делия по-добре, отколкото ти познаваш Джуниър. Не си го виждала, откакто е драйфал парчета хотдог на задната седалка на бентлито на баща си.

— Какво значение има? Видя записа. Джуниър скочи от яхтата, преди да напусне дока.

— Точно така. И после къде отиде?

— Да плува.

— Видя ли го да се отдалечава кучешката от лодката?

Тя поклати глава.

— Щом скочи, вече беше извън обхвата на камерите.

— Точно така. И така и не го видяхме да се връща.

— Защото е излязъл на плажа, а не на дока.

— Удобно, нали? Помисли само, Вик. Останалите — Делия, Робинсън, Фоулс — ясно видяхме как напускат лодката. Няма начин да са се върнали, без камерата да ги заснеме. Но Джуниър, който знае, че го снимат, нарочно се гмурка и изчезва.

По радиото „Монотоунс“ настояваха да разберат „Кой е писал книгата на любовта“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Виктория. — Че се е качил обратно на борда?

— Дотук това е единственият сценарий, който ми хрумва и който оневинява клиента ни. Джуниър е отличен плувец. Гмурка се спокойно на сто и петдесет метра дълбочина. Той е като онзи комиксов герой…

— Аквамен — помогна му Боби.

— Точно така. Колко му е да се покатери по стълбата за плуване или да се хване за платформата за гмуркане и да се повози на стоп? — попита Стив. — Когато Стъбс влезе в кабината да пикае, Джуниър се качва в кокпита и слиза през задната палуба в котелното. Качва се през люка на кабината и застрелва Стъбс.

— Предполагам, че е цапнал и баща си по главата?

— Не знам. Може. Или може просто да е решил, че баща му ще бъде арестуван за убийство, когато пристигнат в Сънсет Кий. В такъв случай историята, че Грифин е паднал от стълбите, може да е вярна.

И как Джуниър е слязъл от яхтата?

— Лесно. Не са се отдалечавали на повече от няколко мили от брега през цялото плаване от Парадайз Кий. Джуниър е стигнал с плуване до брега, както онзи пътник без билет в разказа на Конрад, който не съм чел. Качва се на колата, която е скрил предварително, и се връща у дома.

— И мотивът за всичко това? Да натопи баща си за убийство?

Стив повдигна рамене.

— Да наследи компанията, вероятно.

— Прилича ли ти на човек, на който му се занимава с компании?

— Добре, какво ще кажеш за това? Джуниър е „целувач на корали“. Той го каза, не аз. Обича рифовете. Чуди се дали Далия няма да се окаже права. Океания ще бъде катастрофа. Когато Джуниър не успява да разубеди баща си, действа радикално, става екотерорист.

— Догадка, изградена върху спекулация и отгоре предположение?

— На това се вика адвокатстване, Вик. Което, нека ти напомня, изисква непредубеденост. Творческо мислене. Свежи идеи. А не ограничено мислене.

— Кой е ограничен? — изстреля тя.

— Не се сещам за ни-ко-го.

Господи, колко мразеше този саркастичен тон!

— Няма да ти позволя да го направиш — твърдо заяви тя. — Няма да провалиш делото на чичо Грифин само защото ревнуваш от Джуниър.

— Морското момче, което точеше лиги по теб, няма нищо общо. А че ти светваше като игрален автомат, когато той се приближеше до теб, наистина ме ядоса, вярно е.

— Стив, чуй ме. Единственият интерес, който проявявам към Джуниър, е свързан с делото.

— Наистина ли?

— Искам да науча повече за баща си. Причините за самоубийството му. Причините майка ми да не говори никога за това.

— И това е всичко? — попита той.

— Това е всичко — отвърна тя, без да е сигурна дали казва истината.