Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (41)

Неудачник на име Соломон
41

Калинки самоубийци, съвкупяващи се във въздуха, се размазваха върху предното стъкло и умираха разпльокани в пристъп на разтърсващ оргазъм. Така бяха осеяли смарта, та Стив буквално можеше да се закълне, че колата се накланя при всеки откос от размазани мушици.

Минаваше два, когато наближиха Шугърлоуф Кий. Боби спеше на седалката до него, хитър номер в това миниатюрно купе. Докато пътуваше на юг, Стив репетираше какво ще каже на баща си, но все още не му беше много ясно как ще го направи.

Как по-точно казваш на стареца си: „Пипнах те!“

Отне му няколко часа и три превъртания на записа с предварителния подбор, за да върже Хърбърт Соломон към конспирацията. Първо направи грешка да следи само баща си. Както и при футбола, не може да гледаш само защитника.

Ролята на баща му в машинацията беше почти незабележима. От него не се искаше да каже нито дума. След разпита на всеки евентуален съдебен заседател Пинки Любер правеше пауза и си записваше нещо. Нищо необичайно дотук. Повечето адвокати си нахвърляха впечатления, преди да започнат да отхвърлят или приемат. Докато наблюдаваше Любер, Стив откри „нишан“. Подобно на покерджия, който опипва чиповете или се втренчва в противника преди да блъфира, Пинки също имаше тик. Преди да започне да пише винаги хвърляше поглед към съдийската банка. Хърбърт Соломон никога не отвръщаше на погледа му. Неизменно, в същия този момент, съдията си наливаше чаша вода. Баща му явно имаше железен мехур, защото я изпиваше всеки път, когато Пинки приключеше с някого от евентуалните заседатели.

Чак на третото гледане Стив разбра какъв е сигналът.

Капакът на каната за вода.

Когато Хърбърт оставеше капака отворен, Пинки избираше заседателя. Когато Хърбърт затвореше капака, заседателят си отиваше. Повтаряше се всеки път.

Стив помнеше каната. Стоеше на банката на баща му години наред. Имаше си поднос отдолу с надпис: От Юридическата конференция във Флорида. Почетен окръжен съдия на годината. Може би не беше късно да му отнемат наградата.

Хърбърт Соломон беше затънал до кръста в конспирацията. Пинки Любер беше спечелил седемнайсет процеса за убийство с помощта на секретар, който тайно пресява съдебните заседатели, и съдия, който свежда и без това кръвожадната група до отряд за линчуване.

Беше брилянтна, но абсолютно незаконна схема. Хърбърт Соломон беше председателствал стотици углавни дела. Можеше да преценява заседателите по-добре от всеки прокурор и помощта му беше безценна за Любер. Горкият адвокат на защитата нямаше никакъв шанс, трима срещу един.

Шансът за разкриването на конспирацията беше минимален. След като сред избраните съдебни заседатели имаше афроамериканци, кой би заподозрял, че подборът е бил манипулиран? Най-малко непрекъснато променящият се състав на защитата. За нея знаеха само съдията, прокурорът и секретарят, понеже я бяха измислили. Но защо го бяха направили? И защо след години Пинки Любер беше обвинил Хърбърт в корупция? Нямаше никаква връзка между опорочените процеси за убийство, в които Хърбърт беше участвал, и скандалите с подкупни общински чиновници, с които нямаше нищо общо. И каква беше свързващата брънка между тези две неща и делото за реабилитирането на Хърбърт?

Като начинаещ адвокат Стив се беше оплел в едно дело и баща му го беше посъветвал: „Когато видиш отнякъде да виси конец, дръпни го да видиш накъде води.“ Стив постъпи точно така. Всичко водеше към манипулацията със съдебните заседатели и изненадващата готовност, с която баща му беше нарушил закона. При все това Стив имаше повече въпроси, отколкото отговори. Докато завиваше с малката кола по чакълестия път към баржата на баща му, настроението му съвсем се скапа. Нямаше да се зарадва, че щеше да каже: Хванах те! Хърбърт така и така беше съсипан. Но защо беше поел по този път? Защо беше нарушил клетвата си? Защо беше рискувал всичко?

За Бога, татко! Защо?

— Защо! — Хърбърт Соломон си играеше с връзките на протрития си стар халат. — Би целия път дотук и ме събуди, за да попиташ защо съм го направил? Що за неудачник си ти?

— Неудачник на име Соломон.

— Върви си. Остави ме на мира.

— Тихо. Ще събудиш Боби.

Стив беше занесъл момчето в хамака, където то спокойно хъркаше.

— Знам какво се опитваш да направиш — изпуши Хърбърт. — Искаш да ми покажеш колко си умен. Добре, поздравления. Най-добрият си!

— Не съм чак толкова умен. Все още не мога да разбера защо си подбирал ти съдебните заседатели. И защо след толкова години Любер те е натопил, че си взимал подкупи в дела за презониране?

Бяха влезли вътре. Хърбърт си наля малко ром върху леда, но не предложи на сина си.

— Заради сина си Бари, затова излъга.

— Не знаех, че Любер има син.

— Бари умря от свръхдоза. По онова време беше боклук, все се забъркваше в нещо. Съдеха го за наркотици по същото време, когато вътрешният отдел се беше развихрил около Пинки. Ако не сътрудничеше, синът му щеше да получи най-тежката присъда. Пинки подхвърли разни дребни риби от общината, но от правителството искаха още. Проблемът беше, че Пинки нямаше друго.

— Затова им даде главния съдия на окръга. — Стив вече разбираше за какво става дума. — Пинки те е натопил, за да защити сина си.

— Бари Любер беше осъден условно, Пинки получи осемнайсет месеца, а на мен се падна, както ти би го нарекъл, „доживотна присъда“.

— Кучият му син! — изригна Стив.

— Кръвта вода не става, синко. Никога.

И двамата се замислиха над това за миг. После Стив каза:

— Тогава остава само един въпрос. Защо го направи? Преди двайсет години защо участва в пресяването на съдебните заседатели?

Хърбърт отпиваше от рома си. След третата глътка въздъхна:

— Две думи. Уили Мейс. Не бейзболистът, а хладнокръвният убиец.

— Четох протоколите и гледах записа. Пинки имаше повече от достатъчно доказателства, за да спечели. Нямаше нужда да мами.

— Така ли мислиш, умнико? — Тогава защо Мейс си излезе първия път, когато имаше очевидец? Ще ти кажа защо. Беше точно след бунтовете по повод убийството на Макдъфи. Всички в Либърти Сити смятаха, че белите ченгета убиват черни за кеф. Черните съдебни заседатели нямаше да повярват на „добро утро“ от някой бял, камо ли да изпратят чернокож на електрическия стол, ако срещу него свидетелства бяло ченге. Не мога да кажа, че ги обвинявам, но моята работа беше друга.

— Трябвало е да си съдия, а не прокурор.

— Прокурорът имаше нужда от помощ. Върховният съд на Флорида точно се беше произнесъл по „Щатът срещу Нийл“. „Кентъки срещу Батсън“ се задаваше на хоризонта на Щатския върховен съд. Прокурор не можеше да отхвърли съдебни заседатели само заради расовата им принадлежност. Направих това, което трябваше да направя. Ако не бяхме осъдили Мейс, щеше да излезе и да убие още някого.

— Щом си се чувствал така, трябвало е да зарежеш съдийството и да станеш ченге. Или доброволен патрул.

— Видя ли снимките от местопрестъплението? Копелето беше прерязало гърлото на бившата си приятелка и беше удушило бебето им. После излязъл на улицата и започнал да се хвали с убийствата.

— Значи Пинки те е помолил да подбереш заседателите?

— Не, по дяволите! Планът си беше мой от самото начало. Щом второто дело срещу Мейс попадна при мен, извиках Пинки и Реджи в кабинета си. Изложих им всичко. Реджи щеше да припадне, когато го чу. Но той беше добро дете и направи всичко, което му казах. Беше идеален за тази работа. Познаваше половината семейства от централните негърски квартали. Не само изваждаше негрите, които не искахме. Намираше ни чернокожи, които можеха да помогнат на обвинението.

— Не виждам как е възможно.

Хърбърт гаврътна наведнъж останалото от питието си.

— Реджи подбираше списъка преди да е пратен от администрацията. На мен ми пращаше хора, които смяташе, че ще подкрепят обвинението. Всички, които решеше, че може да попречат за издаването на присъда, отиваха в окръжния съд за дела за дребни провинения. Пресяваше ги и непосредствено преди първоначалния подбор. Изхвърляше всеки, който искаше да си иде, ако не му беше симпатичен. И тогава точно преди да подберем състава за първото дело Пинки каза: „Така и така сме се заели, да разкараме и евреите.“

Хърбърт се разсмя, сякаш Пинки беше новият Били Кристъл.

Стив поклати глава.

— Много смешно. Съдия евреин и прокурор евреин действат като нацисти.

— Обади се на „Бней-Брит“^[1] и ми спести възмущението си. Знаеш не по-зле от мен, че евреите гласуват в полза на защитата. Някога да си се опитвал да убедиш евреи да гласуват за смъртно наказание? Мечтай си, всезнайко.

— И дори след като сте пресели заседателите, пак си продължил да даваш на Пинки знак кои да отстрани?

Хърбърт си наля още едно питие.

— Той ме помоли. Бях по-добър в избора от него и Пинки го знаеше. Странното беше, че щяхме да престанем, след като осъдим Мейс. Но се получаваше адски добре…

— И го направихте още шестнайсет пъти.

— Като се обърна назад, от разстоянието на времето…

— Ти се иска никога да не си го правил?

— По дяволите, не! Иска ми се да бяхме започнали по-рано. Всичките бяха виновни, синко. До един.

— Сигурен съм, че и тълпата, която линчува, се чувства по същия начин.

— О, престани! Чувствам се много по-добре от онези проклети глупаци, които оставиха О’Джей Симпсън да се измъкне. Тъпанарите водиха процеса в центъра на Ел Ей, защото искали разнообразен състав на съдебните заседатели. Искали да бъдат политически коректни. Накрая имаха деветима чернокожи, вместо максимум един или двама, и то в Санта Моника. Процесът свърши преди да е започнал. И с Мейс можеше да стане така, ако не се бяхме активизирали.

— Активизиран? Така ли се казва вече „корумпиран“?

— Майната ти, Стиви! Знам правилата, по които играеш, и те нямат нищо общо с тези на маркиза на Куинсбъри.

— Не сравнявай това, което правя аз, с тази гнус.

— Както и да е, радвам се, че знаеш. Вече не трябва да ходя на пръсти. И можеш най-сетне да свалиш глупавото дело.

— Защо да го правя? Стореното от теб е гадно и те прави недостоен за съдия, но ти няма да се връщаш на банката. И няма нужда никой да научава.

Хърбърт избухна в смях.

— Говориш като истински адвокат. Проблемът е, че грешиш в едно. В това „няма нужда никой да научава“.

— Не те разбирам.

— Как възнамеряваш да ми върнеш разрешителното?

— Като докажа, че Пинки е излъгал, когато те е обвинил, че взимаш подкупи в дела за презониране.

— Излъга, така е. Но когато Пинки сключи сделката с прокуратурата, те го накараха да подпише, че уговорката отпада в случай на лъжесвидетелстване. Ако докажеш, че е излъгал, ще иде в затвора. Така че няма да ти позволи да вкараш делото ми в съда.

— И как ще ме спре?

— Ще се върне в миналото, сине.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко от седемнайсетте обвиняеми, които осъдихме, са още живи?

— Осем са били екзекутирани. Трима още чакат изпълнението на смъртните си присъди. Шестима са с доживотни присъди — Стив се справи с аритметиката може би не толкова бързо, колкото Боби. — Значи деветима още дишат.

— И Пинки си е направил сметката. Прочете ми имената. Каза ми, че ако го изправиш в съда, ще раздуха какво сме направили преди двайсет години. Какво мислиш, че ще стане тогава?

— Деветимата получават право на нов процес.

— Деветима убийци. От гадни по-гадни. Не мога да оставя това да се случи, синко. Починали свидетели. Унищожени доказателства. Загубени папки. Колко от тях мислиш, че ще се отърват?

— Няма как да се каже. Вероятно — само част.

— Дори и един е прекалено много. Особено ако се казва господин Уили Мейс.