Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (25)

Углавно дело
25

Главоболието отплува в морето от болкоуспокоителни и Стив замаяно се почуди защо обонянието му е толкова изострено. Когато от Бърза помощ го бяха натоварили в линейката, соленият морски бриз му се беше сторил като хубава текила. Когато вкараха количката в Спешното на болница „Фишърмен“, носът му получи сензорна свръхдоза, докато вдишваше смесицата от йод, прахоляк, счупени черупки и мокра кал. После, вътре в болницата, острата метална миризма на почистващи препарати и разтвори.

По-късно, упоен в стаята си, усети сладостта на одеколона „Инглиш Ледър“. Познаваше го още от детството си. Отвори очи и откри, че в стаята е тъмно, но чу познатия южняшки провлачен говор. Казваше, че Боби е добре.

— Няма дори драскотина. Не се тревожи за нищо. Наспи се, сине.

Сега, когато утринното слънце надзърташе през щорите, той сънуваше, че е на хавайски плаж, полинезийско момиче окичваше венец от свежи гардении на врата му, ароматът беше толкова упойващ, колкото и усмивката на девойката. Незнайно защо реши, че момичето се казва Мауна Доа, така май се казваше бурканът с ядки от макадамия в шкафа у дома…

След няколко минути Стив отвори наполовина очи и видя букет цветя на шкафчето до леглото.

Аха. Бели гардении.

Почуди се дали не може да се хване на работа като полицейско куче и да души багажа на летището. Вероятно и останалите му сетива се бяха изострили. Може да беше поумнял от удара по кратуната. После отново заспа. Миг по-късно, а може и час, нов аромат. Нещо възбуждащо, с лек привкус на ванилия. Женски парфюм. Стори му се, че чува как нежен женски глас вика името му, но може би сънуваше.

— Стив, буден ли си?

— Мауна Лоа?

Отвори очи. Виктория се беше надвесила над него. Малки вертикални бръчици бяха набраздили челото й. Гледаше го толкова нежно и с такава загриженост, че за малко не се задави от вълнение.

— Кога за последен път ти казах, че си много красива? — попита той.

— Добре ли си, Стив?

— И че те обичам. Наистина те обичам. Обожавам те. Наистина те обожавам. — Запя „Обожавам е думата…“ и бръчките по челото на Виктория станаха по-дълбоки.

 

 

Глупашката усмивка изобщо не пасва на Стив, помисли си Виктория. Изострените черти на лицето му изглеждаха почти херувимски и всички остри ръбове на характера му сякаш бяха загладени.

— Красива си — каза Стив. — Скоро казвал ли съм ти го?

— Преди трийсет секунди.

— Харесвам тоалета ти — продължи той.

— Този парцал? — погледна към намачканата права рокля на райета. Беше я облякла набързо, когато Хърбърт се обади. Изобщо не се чувстваше красива. Беше си сложила капчица „Мъст де Картие“, но не беше имала време да се гримира, имаше усещането, че е бледа, и устата — й беше пресъхнала от снощната река от „Гимлет“.

— Тази рокля, ми е още от колежа. Виждал си я стотици пъти.

— Отива на цвета на очите ти.

— Роклята е червена на бели райета, Стив. На кой цвят ми отива по-точно?

— Не знам. Днес всичко ми се струва страхотно.

Тя седна на края на леглото и разтревожено докосна челото му. Розово-синкава цицина се издигаше под перчема.

— Боби — каза той. — Къде е Боби?

— При баща ти. Спи. Добре е.

— Обичам хлапето. Нямаше да го обичам повече, дори и да му бях баща.

— Знам. И той го знае.

— Бях изгубен и объркан, Вик. В мъгла. Но сега виждам ясно.

Моля те, недей, помисли си тя. Моля те, не пей.

Прекалено късно. Вече беше подкарал: „Сега виждам ясно…“

Сестрата й беше казала, че Стив има мозъчно сътресение втора степен. Но не беше споменала, че в него са се вселили извънземни.

След като мина за дъжда и как е спрял, Стив престана с песните и изломоти:

— Ще се променя, Вик.

— Наистина ли? Как?

— Ще говоря по-малко. Ще слушам повече. Ще се съсредоточа върху теб. Ще бъда по-мил с всички.

— Мисля, че съм сбъркала стаята.

— Трябва да правим повече неща заедно. Да идем на курс по готварство. Или да се запишем при любителите на операта. Пък и на балета? Ти обичаш балет.

— Но ти го мразиш!

— Няма значение. Искам да правя разни неща за теб.

— Какво има в системата?

— Не знам, защо?

— Искам да поръчам един кашон.

Някой почука на отворената врата и в стаята влезе Уилис Раск. Пистолетът в кобура се поклащаше на хълбока му.

— Преча ли?

— Не пречите изобщо, шерифе.

— Уилис — провикна се Стив. — Обичам те, брато.

— Супер, Стив. Говорих с лекарите ти.

— Имам лекари?

— Посттравматична амнезия. Ще си спомниш всичко. — Раск им се ухили. — Направили са ти скенер на мозъка и не са открили нищо.

— Това добре ли е? — попита Стив.

— Мисля, че шерифът се шегува — отвърна Виктория.

— Виждам, че си получил цветята. — Раск кимна към нощното шкафче до леглото.

— От теб ли са? — Стив го дари с идиотска усмивка, която сякаш принадлежеше на лицето на някой друг.

— Поръчах ги и дадох инструкциите. Видя ли картичката?

Стив се надигна на лакът, но бързо се отпусна отново назад.

— Вик, ти я виж.

Виктория свали картичката от пластмасовия харпун и прочете на висок глас:

— До понеделник да си на крак. Бързо оздравявай, уаху^[1] да ловим. Подпис „Джими Б“.

— Много мило от негова страна — отвърна Стив. — Адски мило.

— Значи наистина познаваш Джими Бъфет? — попита Виктория.

— Толкова го обичам! — изгука Стив.

 

 

Под зоркия поглед на Виктория шериф Раск в продължение на няколко минути се опитваше да измъкне някакви показания от Стив, който непрекъснато се отнасяше и се впускаше в прочувствени словоизлияния колко обичал Кийс, включително рибите и птиците, както и всеки алигатор, и как Боби му спасил задника, като твърдял, че било делфин, и не е ли Боби най-страхотното хлапе и старият Хърбърт — най-страхотният баща на света, и знаел ли Уилис, че Виктория била страхотна в леглото, по-добра от гъвкавата малка гимнастичка от Обърн, с която се бил запознал по време на плейофите в колежа преди толкова години?

Раск си водеше записки, но Стив не му даде кой знае колко полезна информация. Не бил видял номера на мотора. Не можел да разпознае мотора. Не се виждало през космическия шлем. Не можа да каже дори дали хвърлячът на бутилки е мъж или жена.

— Цямам никаква представа кой би искал да ме убие.

— Ако е искал да те убие — изтъкна Раск, — е щял да използва пистолет, не буркан с моторно масло. Прилича ми повече на предупреждение.

Шерифът го попита дали е ядосвал скоро някого и Стив спомена Пинки Любер, но не мислеше, че малката топка за боулинг кара Харли.

 

 

Раск му каза, че на пътя, където кадилакът бил изхвръкнал от моста, били разпилени позиви и Стив си спомни, че Дарт Вейдър беше изхвърлил листове от дисагите.

— Все за Океания — каза Раск. — „Спрете замърсителите! Спрете унищожаването на рифовете!“ От този сорт неща. Всичките с логото на „Кийс на крак“. Знаеш ли я тази група?

— Делия Бустаманте — изтананика Стив. — Сладурана, има ресторант.

— Не й ли подгряваше фасула?

— Стара история — отвърна Стив.

— Щом се разчу за Океания, Делия отвори ей такава уста. Оглави противниците на проекта.

Виктория вдигна щорите, за да влезе слънце в стаята. Навън бризът от залива си играеше с листата на извисяващите се кралски палми.

— Мислите, че Стив за малко не беше убит, защото защитаваме Хал Грифин?

Раск повдигна рамене.

— Ако отървете Грифин, Океания ще бъде построена. Ако не успеете, проектът потъва. Но момчетата от „Кийс на крак“ не са екотерористи.

— Сигурен ли си?

— Повечето са хора, които обичат да си джапат по плажа, без да си цапат краката с мазут.

— Делия Бустаманте беше на „Форс мажор“ малко преди да потегли от кея — каза Виктория. — Какво ще кажеш за това, Стив? Още ли мислиш, че не е способна на насилие?

Стив отговори със смирено хъркане. Очите му бяха затворени и идиотската усмивка все още стоеше върху лицето му.

— Мислиш ли, че след като премине действието на лекарствата, ще си получим обратно стария Стив? — попита Раск.

— Дано да не е скоро — отвърна Виктория. — Новият подобрен модел ми харесва.

След няколко минути Раск си взе довиждане — веднъж с Виктория и веднъж с хъркащото й приятелче — и си тръгна.

Виктория седна на стола до леглото на Стив и прехвърли събитията от деня. Вече беше решила, че не е моментът да къса със Стив. Беше проява на лошо възпитание да зарежеш гаджето си, докато е вързано за система. Пък и не само това — чакаше ги много работа. Чичо Гриф й се беше обадил по телефона, докато прекосяваше Севън Майл Бридж на път за болницата. Беше чул за Стив и питаше дали може да й помогне с нещо. Частен самолет да го откара в Маями или да докара специалисти в Кийс… каквото и да е. Каза също, че искал „Соломон и Лорд“ да продължат със защитата му. Той й вярвал, надявал се, че и тя му вярва.

След като се поколеба, Грифин беше добавил:

— Отношенията между мен и майка ти са много специални, Принцесо. Ние сме скъпи близки приятели. Толкова близки, колкото могат да бъдат хората, без да са любовници. Не сме направили нищо, от което да се срамуваме. Това е истината.

Вярваше ли му? Връзката на чичо Гриф с истината беше по-скоро като с далечна братовчедка, отколкото с родна сестра. Въпреки това се извини за отправените обвинения и той изшътка, като каза, че разбирал, знаел под какъв стрес се намирала.

Майка й и чичо Гриф. Още един проблем, който трябваше да отложи за след процеса за убийство. После щеше да използва всичките си умения, за да разрови тези „специални отношения“. Щеше да научи точно какво се беше случило и защо баща й се беше самоубил. Ако първоначалните й подозрения излезеха верни, щеше хирургически да премахне и двамата — чичо Гриф и Кралицата — от живота си.

Стив също се отлагаше. Спасен временно от мозъчно сътресение втора степен. Но когато делото приключеше, щеше да помисли какво да прави и с него. Повторно, разглеждане, както се казва в съда. Нов преглед от страница първа до края. Ако трябваше да използва скалпела и за тази връзка, добре, щеше да бъде болезнено, но си имаше и хубава страна. Щеше да загуби една връзка, но щеше да спечели независимост.

Но насред дело за убийство е по-добре да не се вземат окончателни решения.

От леглото се чу сумтене.

— Каза ли нещо? — сънено попита Стив.

— Делия Бустаманте. Способна ли е на насилие?

— Само над свинските пържоли.

— Сериозно, Стив. Най-сетне разполагаме с евентуална защита. Има ли шанс тя да стои зад нападението над теб и убийството на Бен Стъбс?

Стив опипа челото си, за да определи големината на цицината.

— Делия е сладурана. Искам да кажа — емоционална е, но в добрия смисъл. Сърдечна е, забавна, готви страхотно и…

— Добре, разбрах.

Стив се отпусна назад и затвори очи. Преди да успее да заспи отново, Виктория го попита:

— Коя, по дяволите, е гъвкавата гимнастичка от Обърн?