Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (21)

Хайвер на килима
21

— Айрини, Айрини! — възкликна отново Грифин. — Не си се променила през тези шестнайсет години.

— Свиня! Изглеждам по-добре! — разсмя се Айрини, сякаш звън от църковни камбани проехтя. Вдигна брадичка и го остави да се наслади на прекрасния й профил и изгладената кожа на шията.

— Как го правиш? — Грифин я стисна здраво в прегръдките си.

— Хранене. Упражнения. И няколко зъба — изпилени и изградени отново.

Без да споменаваме нещата, които си бяха чистак нови, помисли си Виктория. Циците на майка й бяха като на тийнейджърка, а задникът й — като на новородено бебе.

— Майко, още не си ни казала какво правиш тук?

— Гриф има проблеми, затова дойдох.

Виктория искаше да я подложи на кръстосан разпит: „Така ли? Кога за последен път си пресякла на отсрещния тротоар, за да помогнеш на някого, камо ли да прелетиш половината свят?“

Виктория обичаше майка си, но имаше съвсем трезва преценка за нея. Като малка се чувстваше като един от двата снежнобели пудела на Кралицата — Ван Клиф и Арпъл. На официалните вечери я викаха от стаята й, за да изсвири нещо пред гостите на майка й. Блестящият, роял беше реквизит, а Виктория се появяваше в епизодична роля в мелодрамата, която представляваше животът на майка й.

— Нещо от Шопен, Принцесо. Ноктюрно номер тринайсет може би.

Безукорното изпълнение на Виктория, осанката и маниерите, дори изрядният й външен вид се отразяваха върху Кралицата, чиито приятели охкаха и ахкаха на безценното детенце.

Заради килими и канапета, бели като пухкавата козина на Ван Клиф и Арпъл, Кралицата отказваше да сервира червено вино. Нищо чудно, че бунтарски настроената като момиче Виктория беше привлечена към „Кианти“, „Кампари“ и коктейл „Сингапур“ с гренадин. Нищо чудно, че отчаяно беше копняла за нормална майка. Домашни курабийки, родителски срещи, може би дори и професия различна от целодневното бъхтене да се правим на кралска особа. Сега, когато вече беше голяма, на Виктория й се искаше да имат по-близки и по-топли отношения. Но майка й беше по въздушните целувки, а не по прегръдките. И как точно можеш да прегърнеш жена, която умира от страх да не си размаже грима?

— Толкова години! — мърмореше си Грифин за пореден път.

— Прости ми, Гриф — каза Айрини. — Трябваше да отговоря на писмата и обажданията ти, но след като Нелсън умря…

— Знам, знам — отдръпнаха се на една ръка разстояние, Грифин продължаваше да я държи за кръста. Изглеждаха така, сякаш се канеха да танцуват фокстрот. — Трябваше да ми позволиш да ти помогна.

— Просто не беше редно, Гриф. Имах нужда от парите, спор няма. Но…

Кралицата го остави да виси във въздуха и Виктория се опита да си спомни дните след смъртта на баща си. Майка й се беше превърнала от светска дама в отритнат от обществото парий. В кънтри клуба си шушукаха, че разточителството на Айрини Лорд е довело семейството до банкрут. Нелсън беше гледал да мине метър в бизнеса. Потънаха в движещите се пясъци на правни проблеми, данъчни проблеми, парични проблеми.

Колко от всичко това беше вярно?

Кралицата отказваше да говори на тази тема.

Чичо Гриф и майка й продължаваха да се гледат в очите. Виктория започваше да се чувства като неканен гост на романтична вечеря за двама — двама, които не познаваше чак толкова добре. Каквито и спомени да нахлуваха, оставаха си само за посветените, а тя не беше между тях.

— Толкова съжалявам за Филис! — престраши се Айрини. — Прости ми, че чаках толкова дълго, за да го кажа.

— Благодаря ти, Айрини. Тя много те ценеше.

Отдадоха се още малко на спомени преди да седнат да се наливат с шампанско и да мажат дебело хайвер, яйца и лук на тънки хрупкави парченца хляб. Айрини беше записала всичко на сметката на стаята, което значеше, че Виктория трябваше да го плати.

Разговорът замлъкна за миг и Айрини сниши гласа си до шепот:

— Не си убил онзи човек, нали, Гриф?

— Разбира се, че не съм. И Принцесата ще го докаже. Тя е забележителна, Айрини. Умна като баща си, красива като майка си.

— Надявам се, че не се е надценила.

— Майко, гледала съм дела за убийство.

— За разни отрепки сигурно — отвърна Айрини. — Но Гриф е част от семейството. Трябва да получи най-доброто.

— Не се тревожи — отвърна Грифин. — Виктория е страхотна. Съдружникът й също.

— Соломон? — Айрини сбърчи нос, който беше скъпо изваян право нагоре, като бушприт на кораб. — Предполагам, че върши работа по негов си долнопробен начин. — Отпи още една глътка от шампанското и после каза: — Как е Джуниър? Виктория ми каза, че е станал страхотен пич.

— Майко! — смъмри я Виктория. Нищо чудно, че майка й смени темата от Стив към единственото момче — добре де, мъж вече, — смятан за достатъчно добър за малкото й момиченце. О, колко обожаваше Кралицата Джуниър, или поне спомена за него! Колкото до Стив, преди няколко месеца Кралицата беше казала на Виктория, че три неща й пречат на храносмилането; суров лук, мъж в лимоненозелен рипсен спортен екип и вероятността тя да се омъжи за Стив.

— Джуниър никога не е държал да прави пари — отвърна Грифин. — Но напоследък започна да проявява интерес към бизнеса. Стяга ми юздите, казва ми, че харча прекалено много пари, поемам прекалено много рискове.

Айрини навири глава и завъртя перлената си обица между палеца и показалеца си.

— Спомням си как преди години шестимата бяхме отишли да вечеряме в сърф клуба. Джуниър трябва да е бил на десет, а Виктория на осем — хранеха се един друг в устата с малки коктейл ни вилички. И някой от нас, мисля, че беше Нелсън, каза колко хубаво ще е, ако децата ни се съберат някой ден. — Замълча, наслаждавайки се на спомена. — Мисля, че всички се надявахме на сватба между Грифин и Лорд.

— Планове… Ако има нещо, което да съм научил, то е, че надеждите на хората са играчки в ръцете на Господ.

Айрини въздъхна.

— Не знаеш, Гриф.

Виктория реши да се намеси преди разговорът да тръгне към картичките от детската градина, детските шарки или първия й менструален цикъл.

— Майко, с чичо Гриф работим по делото, така че се чудех дали ти…

— Продължавайте, скъпа. Няма да ви преча. — Айрини вдигна тясната си висока чаша и допи шампанското си набързо. Наля си отново и добави: — Е, двамата говорихте ли си за мен?

— Майко, светът не се върти около теб.

— Откога, скъпа?

— Трябва да си вървиш — каза Виктория. — Обсъждаме делото. За теб не важи правото на конфиденциалност между клиент и адвокат и всичко, което чичо Грифин каже…

— О, я стига! Гриф, кажи на дъщеря ми, че не може да ме изгони.

— Ами, Айрини… — каза Гриф с подигравателно изражение.

— Не ме Айриносвай!

Двамата отново се разсмяха и очите на Айрини заблестяха от удоволствие. Начинът, по който си говореха, напомняше нещо на Виктория, но какво беше то? Опита се да го изрови от паметта си, но не успя.

Какво всъщност правеше майка й? Сякаш направо флиртуваше. Но флиртуването й беше втора природа. През последните петнайсет години в живота на Кралицата се бяха изредили много мъже — ту богат вдовец, ту наскоро разведен магнат. Също като ръчно кованата си златна гривна, Айрини беше много представително бижу. Стратегията на Кралицата, Виктория я познаваше много добре, беше да показва колкото се може по-малък интерес, което само разпалваше страстта на мъжете. Тя обичаше да я ласкаят, да пътува, да се вози в частни самолети и да отсяда в петзвездни хотели. Когато Виктория веднъж я беше попитала защо не се е оженила за някой от ухажорите си, майка й беше отхвърлила идеята с едно махане на ръка.

— Господ ми е свидетел, че са ми предлагали, но аз съм имала една голяма любов в живота си.

Имаше предвид бащата на Виктория, разбира се. Или поне Виктория винаги си беше мислила така. Но сега друго подозрение я загриза отвътре като мишка в килера.

Този звънък смях.

Тези блеснали очи.

Нежността помежду им.

Майка й и чичо Гриф? Не, беше пълен абсурд — да използва един от изразите на Кралицата.

Беше ли?

Чичо Гриф ги беше кръстил Кралицата и Принцесата. Винаги беше наоколо, винаги задоволяваше нуждите им. Когато се загуби в „Дисниуърлд“, чичо Гриф я откри, а не баща й. Ами банковата сметка на Кайманите? „Куийн Инвестмънтс“? Защо не „Филис Инвестмънтс“? Защо не е на името на собствената му жена? Дали тайната сметка не разкриваше тайна връзка?

— Ами, Айрини…

— Не ме Айриносвай.

Тогава се сети. Майка й и баща й се разменяха тези реплики. А дали беше така? Дали не е бил чичо Гриф?

Възможно ли беше да бърка двамата мъже? И дали и майка й не правеше същото?

Двете двойки бяха много близки. До самоубийството на баща й. Логиката подсказваше на Виктория, че майка й дори още повече се е нуждаела от чичо Грифин през онези ужасни дни. Е, при такава силна емоционална връзка помежду им защо Кралицата го беше отрязала от живота си?

Съществуваше само една причина.

Вина.

О, Боже, не!

Виктория се опитваше да овладее гласа си.

— Майко, можеш да останеш, ако ми отговориш на един въпрос.

— Стига да е от полза. — Айрини внимателно размазваше хайвер върху гофретата.

— Когато татко се самоуби, вие двамата с чичо Грифин имахте ли връзка?

Ръката на Айрини потрепери и тя изпусна гофретата с хайвера върху килима.

— О, боже! — възкликна Грифин.

Айрини се обърна с насилена усмивка, чуплива като ледена висулка.

— Какъв поразително груб въпрос!

— Татко е разбрал, нали? — Въпросът заседна в гърлото й. — Затова се е самоубил?

Грифин стисна очи и започна да масажира слепоочията си с кокалчета.

Айрини попи ъгълчетата на устата си с ленената салфетка, изискан жест.

— Мили боже! В името на горкия Грифин, надявам се, че в съда те бива повече, отколкото в клюките, скъпа.