Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (22)

Говорене, прегръдка, целувка, секс
22

По радиото на кадилака Роудкил Бил Яблонски пееше „Искам да се напия, искам да опъна някоя и понеделник ми се вижда чак след две години.“ Макар че това беше една от любимите песни на Стив, той намали звука и изкрещя в мобилния си:

— Какъв адвокат си ти!

На седалката до него Боби започна да се върти, запуши уши с ръце и после сложи пръст на устните си. Явно искаше Стив да говори по-тихо.

— Не ми повишавай тон — отвърна Виктория от другата страна на линията. Звучеше толкова спокойно, че Стив се вбеси още повече. Защо не можеше да погледне по-далеч от семейните си проблеми?

— Клиентът винаги е на първо място, Вик, а не личните нужди на адвоката.

— Тогава защо ти не си тук? Защо губиш време с делото на баща ти, когато той ти каза да го зарежеш?

— Ти не ме искаш!

— И откога това те спира?

— Не променяй темата. Мислех, че можеш да се справиш сама с една елементарна призовка, без клиентът да ни уволни.

— Чичо Гриф не ни е уволнил. Излезе и повече не се върна.

— И не отговаря на обажданията ти.

— Драматизираш — отвърна Виктория.

Стив караше на юг по морската магистрала към Кий Уест и каквото беше останало от делото им. Виктория му беше казала, че Грифин е подкупил Стъбс, но продължаваше да настоява, че не е убил „алчното копеле“ — израз, който трябваше да смекчат преди да се явят в съда.

Ако се стигне до явяване в съда.

Отношенията между клиент, обвинен в убийство, и адвокат бяха толкова деликатни, колкото между любовници. Беше ли ги развалила Виктория?

— Какво стана, по дяволите? — попита Стив. — Аз съм слонът в стъкларския магазин. Ти уж беше тази, която се разбираше с хората.

— Казах ти. Изведнъж ми просветна за майка ми и чичо Грифин.

— И не можа да си затраеш? — Стив удари по волана с юмрук. — Това е минало. На кого му дреме дали са си играли на скрий салама, когато Бет Мидлър е получавала Грами?

— Трябва ли да си толкова груб?

— Не съм ли ти казвал, че няма нищо по-важно от това да запазиш доверието на клиента?

— Не обвини ли ти чичо Грифин в убийство десет минути след като се запознахте?

— Изказах предположение. Обвиних сина му. Пък и това е техниката ми на разпит.

Наближаваше десет вечерта, Стив го цепеше главата, а бяха още в началото на пътя. На тръгване от Маями валеше ситен дъжд, така че гюрукът беше вдигнат и вятърът свиреше през малка дупка в него, точно над главата на Боби. Криволичеха през редица австралийски борове, които приличаха на ограда от колове на дървен форт. Бледият полумесец надзърташе през тънкия слой облаци, подгонени от вятъра. От едната страна на пътя тюркоазената вода беше станала зловещо черна, преплетените мангрови дървета се сливаха в мрака и блатистите хълмове — напичани цял ден от слънцето — изпълваха с неприятна солена миризма влажния нощен въздух.

— Защо не можеш да ме разбереш? — притисна го Виктория. — Чичо Гриф и майка ми може да се окажат виновни за смъртта на баща ми. Как мога да имам отношение с някого от тях?

— Точно това се чуди и Грифин. Мисли си, че няма да имаш нищо против да го видиш в затвора. Удавници сме, Вик. До утре сутринта ще си е намерил друг адвокат.

— Не е казвал нищо подобно.

Кадилакът изтрополи по моста над Джуфиш Крийк. Стив винаги се чудеше дали не трябва да се чувства обиден от името. Гиганското меру, наречена още „риба евреин“, понякога достигаше до стотина килограма и идея нямаше защо бяха стоварили етническо наследство на стария грозник. Имаше ли методистка моруна? Баптистка баракуда? Едва ли. Надяваше се, че мотивите зад името бяха добронамерени. Вероятно рибите евреи бяха докторите, професорите или комиците на подводния свят. Но се боеше, че името отразява някакъв отрицателен стереотип, като голяма тлъста акула лихвар, която изяжда стотина миди вместо лихва. Шейлок на дълбините.

— Ще му впишеш ли в сметката времето, през което си го наричала измамник? — каза Стив в мобилния.

— Ти си удържа от „Катеричките“ времето за боричкане със силиконова кукла.

— В кабинета на съдия Шуорц! Това беше изслушване.

— Говоря за у дома предишната вечер.

— Това си беше подготовка.

Секретарката на съдия Шуорц се беше обадила следобед да съобщи, че бил подписал нареждане за прекратяване на иска срещу „Катеричките“, но щял да задържи Тами Силиконова още малко.

— Очаквах по-голямо съчувствие от твоя страна — отвърна Виктория. — Когато казах на Джуниър за тях двамата, той буквално се разплака.

— Обадила си се първо на господин Слънчев тен?

— Защо толкова се страхуваш от него?

Стив чу задавен рев зад кадилака. В огледалото за обратно виждане видя как един мотор ги застигна, приближавайки се на опасно разстояние. Пътят беше с две платна и линията беше непресечена, но мотоциклетът — виненочервен Харли — профуча покрай тях, мотористът целият бе в черна кожа с шлем а ла Дарт Вейдър.

— Трябваше първо на мен да се обадиш — продължи Стив.

— Джуниър е свързан емоционално с това. Той споделя болката ми.

— Която иска да сподели в леглото ти.

Настъпи мълчание.

Стив чу как гумите на кадилака свистят по асфалта. Харлито беше изчезнало в далечината. Още чакаше Виктория да каже: „Джуниър не ме интересува. Ти си единственият мъж за мен, макар че понякога си най-големият тъпак на света.“

Но тя не го каза, дори и това за „най-големия тъпак“. Реши да направи тактическо отстъпление.

— Виж, съжалявам, държах се гадно.

Пак нищо.

— Ще се опитам да проявявам по-голямо разбиране към това, което преживяваш.

Глуха линия.

— Трябва да поговорим за делото, Вик, ако не сме уволнени.

— Уморена съм, Стив. Ще поспя.

Бягане. Стив никога не беше ходил на терапия или на семейна консултация, нито на семинарите на Дийпак Чопра, но интуитивно знаеше, че за проблемите трябва да се говори. От опит знаеше сигурен метод от четири стъпки за сдобряване:

Говорене.

Прегръдка.

Целувка.

Секс.

От време на време можеше да се пропуснат една-две стъпки по пътя към четвъртата, но жените обичаха да говорят толкова, колкото обичаха да си купуват обувки, така че добре беше да започне оттам.

— Защо не ме изчакаш? — предложи той. — Нощта е прекрасна. Може да се разходим по плажа, да пийнем по едно отлежало уиски.

— Наистина съм уморена.

— Не сме се виждали няколко дни и наистина ми липсваш.

— Аха.

Добре, реши той, да минем направо на въпроса.

— Сърби ме и имам нужда от почесване.

— И то голяма — каза Боби.

— Опитай с пенатен крем — отвърна Виктория и затвори телефона.