Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (37)

Печеливша поредица
37

„Делото се печели при подбора на съдебните заседатели.“

Така беше казал Стив на Виктория, докато водеха първото си дело заедно и защитаваха Катрина Барксдейл по обвинение в убийство.

„Адвокатите си мислят, че печелят със заключителната си пледоария. Шашкат съдебните заседатели с ораторските си умения. Но тогава вече е прекалено късно. Подборът на съдебни заседатели е най-важното нещо в един процес. Не излагането на фактите. Не кръстосаният разпит на главните свидетели на обвинението. И не заключителната пледоария. Подборът на съдебните заседатели! Правилен избор, печелиш. Погрешен избор, губиш.“

Една от многото му лекции. Нервираше я, когато започнеше да я назидава. Но обикновено беше прав. Което беше още по-влудяващо. Откакто беше напуснала прокуратурата, винаги бяха избирали съдебните заседатели заедно. Сега, в един дъждовен ден в Кий Уест, тя стоеше сама. Е, не съвсем. Майка й беше кацнала като белоснежна чапла на първия ред в галерията. Девственият цвят преобладаваше в тоалета й. Кралицата явно се опитваше да излъчва подсъзнателни сигнали за почтеност и невинност към евентуалните съдебни заседатели. Пола от „Макс Мара“ на бели жасминени цветя и асиметричен подгъв, бял ленен жакет, който се връзваше отпред, и сребърни сандали. Велурената чанта, поръбена с гущерова кожа по края, се връзваше със сандалите и придаваше така наречения от нея „акцент“.

Кралицата през цялото време записваше впечатленията си от всеки потенциален съдебен заседател, после подаваше изискания ленен бележник на пристава и той го Донасяше на Виктория. Полезните съвети се свеждаха до критики за къси поли, излезли от мода обувки и смъртния грях да носиш чанта „Прада“ менте от изкуствена кожа.

Хал Грифин стоеше на банката на защитата и се мъчеше да се усмихва на всеки потенциален заседател, без да изглежда сервилен. Синът му се беше отпуснал на единствения ред със столове пред преградата между съда и галерията. Джуниър беше предупредил Виктория, че не може да седи дълго на едно място, защото не е свикнал да стои затворен. Дали щяла да има нещо против, ако направел осемдесет лицеви опори по средата на избора? Да, имаше. Не искаше синът на обвиняемия да се върти на стола си, затова посъветва Джуниър да тича нагоре-надолу по стълбите, ако започне да го подпира отвътре.

И той й прати бележка. Канеше я на вечеря. Тя поклати глава и посочи чантата си. „Имам работа.“ Джуниър й се усмихна тъжно, сякаш беше разбила сърчицето му.

Има ли изобщо представа колко е напрегнато да защитаваш обвинен в убийство?

След като баща му беше на пангара, не можеше ли да прояви малко повече разбиране?

Сега вече беше бясна и на двамата — и на Стив, и на Джуниър. Май на всички мъже.

Репортерите бяха заели първите два реда в галерията. Една обща телевизионна камера и един-единствен фотограф, толкова се разрешаваше по закон. Щяха да използват видеозаписа и снимките общо.

Виктория се насили да слуша, докато Ричард Уадъл, главният прокурор на Мънроу Каунти, се обръщаше към заседателите. Наричан Катила от адвокатите на защитата, прокурорът беше зъбат мъж, тънките мустачки в комбинация с раирания костюм му придаваха вид от 40-те години на миналия век.

— Съдебните заседатели са крайпътният камък на справедливостта, скалата на свободата — каканижеше Уадъл. — Самюъл Адамс наричал съдебните заседатели „сърцето и дробовете на свободата“.

Всъщност го е казал Джон Адамс. Виктория много добре го знаеше. Братовчед му Самюъл беше патриотът, който подпалил така нареченото „Бостънско пиене на чай“^[1], най-вероятно за да пие народът от неговата бира.

Уадъл се разхождаше пред съдебните заседатели и спираше пред всеки стол — като кондуктор, който проверява билети във влака.

— И когато старият Бен Франклин написал Декларацията на независимостта…

Томас Джеферсън, Катил!

— … ни е гарантирал правото да бъдем съдени от съдебни заседатели.

Това всъщност го пишеше в Конституцията. Но беше близко за държавен чиновник.

Кога беше станала толкова саркастична? Лесен отговор.

Когато се хванах със Стив.

— Съдебните заседатели ни различават от нецивилизования свят — дрънкаше Уадъл.

Аз пък си мислех, че е платеният канал за кеч по телевизията.

Да. Определено влиянието на Стив.

— Ако вие не идвате тук, добри хора, няма да имаме съдебна система. Затова от името на щата ви поднасям най-любезни благодарности. Благодаря ви, че сте напуснали работата и домовете си, приятелите и семействата си, откъснали сте се от живота си, за да въздадете справедливост.

Раздава го простонародно. Остава да започне да дъвче сламка.

— За да сме сигурни, че нито едно престъпление няма да остане незабелязано, нито едно убийство…

— Протестирам! — Виктория скочи на крака. — Това не е целта на системата от съдебни заседатели.

— Приема се. — Съдия Клайд Федърс не вдигна поглед от кръстословицата си. След трийсет и две години на съдийската банка той бе овладял до съвършенство изкуството да слуша с едно ухо. — Нямам нищо против славословията ви, господин Уадъл, но запазете аргументите за обвинителната си реч.

— Благодаря, Ваша чест! — Уадъл леко се поклони, сякаш съдията току-що му беше отправил комплимент за кройката на костюма. Съдебният протокол изискваше да благодариш на съдията, дори и ако те беше скастрил, предупредил за обида на съда или нарекъл антихрист.

— Вие, добри хора, сте съдии без мантии — продължи да бръщолеви Уадъл, изливайки чара си върху съдебните заседатели като шоколад върху вафли.

Виктория се съсредоточи да запомни имената на заседателите, за да не се налага да гледа към подложката си, когато ги разпитва. Пак Стив.

„Дай им да разберат, че ти пука и си си направила труда да им научиш имената и къде живеят. «Добро утро, господин Андерсън. Оправиха пътя към Сток Айлънд, нали?»“

— С какво се занимавате, госпожо Хендрикс? — попита Уадъл.

Хелън Хендрикс, най-дебелата жена, която седеше на стол номер четири, се усмихна в отговор:

— Дик, виждаш ме всяка сутрин как вадя камиона от общинския гараж. Много добре знаеш какво работя.

— Това е за протокола, Хелън.

— Пръскам против комари от името на общината. Правя го вече двайсет и две години.

— Имала ли си някога проблеми със закона?

— Уилис няколко пъти ме е арестувал за шофиране в нетрезво състояние — и погледна към галерията, където седеше шериф Уилис Раск. Той и махна с ръка. — Казах му, че пия алкохола като лекарство. Когато се потя, прочиства порите от проклетите инсектициди.

Час по-рано шерифът беше поздравил сърдечно Виктория във фоайето пред залата.

— Много здраве на Стив. Няма ли го, няма и купон.

Виктория отвърна, че не е виждала Стив от няколко дни, но й се бил обадил да й каже за издирването на Чери Конклън. Благодари му за двамата полицаи, които, се навъртаха около хотела и държаха стаята й под око. После Раск потърка мустак с кокалчетата на ръцете си, сниши глас и се престраши да каже, че съжалявал, ако между нея и Стив имало проблеми.

— Двамата сте като уиски със сода.

Или риба и велосипед, помисли си тя. Спомни си курса по история на американския феминизъм в Принстън и есето й за Глория Стейнъм^[2].

— Кажи на Стив, че и Джими пита за него — добави Раск. — Иска да ходят за риба скоро.

Раск се отдалечи, припявайки си „Ела, понеделник“, стария шлагер на Бъфет за това колко ти липсва любимата и после как се събирате отново. Лобираше за приятеля си.

Сега Виктория се съсредоточи върху езика на тялото на Хелън Хендрикс. Още нещо, което беше научила от Стив. Жената явно се чувстваше удобно, докато отговаряше на въпросите на Уадъл, беше леко прегърбена, с отпуснати ръце. Ако се свиеше на топка, когато дойдеше ред на Виктория, следобед щеше да си пръска срещу комари.

— Фактът, че работиш в общината — попита Уадъл, — ще те накара ли да наклониш везните в полза на властите?

— Не ми плащат чак толкова много — отвърна госпожа Хендрикс.

Виктория погледна към бележника на Хал Грифин. Беше написал голямо „Не!“ срещу името на Хелън Хендрикс. Не му се нравеше, че е от другата страна на обществено-икономическата скала. Проблемът беше, че трудно щяха да намерят събратя мултимилионери за съдебни заседатели.

Първите хора, които се бяха записали за предварителния подбор, бяха типични жители на Кий Уест. Пенсиониран морски офицер, туристическа брокерка, навивачка на пури, ловец на скариди, собственик на магазин за цигари, инструкторка на танцьорки на пилон и някакъв тип, който се беше записал като „фармацевтичен изпитател“.

— Това е ново за мен — каза Уадъл на младия мъж. — Не знаех, че в Кий Уест има фармацевтични компании.

— Няма — отвърна младежът, — пробвам това, което приятелите ми правят в гаража си.

После имаше една „закрилница“, която вземаше комисионни за да придружава мъже по баровете и да ги запознава с други жени. Или с други мъже.

Имаше един градски отстрелчик, който поддържаше популациите от птици в разумни граници. Също като госпожа Хендрикс, и той беше общински служител. Следваха двама неуспели бизнесмени, единият с фалирал щанд за лъскане на обувки на брега, а другият, загубил всичко с недоизмислен ресторант за бързо хранене, наречен „Бързите охлюви“.

Уадъл се обърна към всичките:

— Делото е свързано с косвени доказателства. Това означава, че няма очевидец на престъплението. Никой няма да влезе в съда и да каже: „Видях как обвиняемият прониза горкия Бен Стъбс с харпуна.“ Може и да не го знаете, но показанията на очевидци почти винаги се пропукват. Докато косвените доказателства са значително по-неоспорими. Да, така е, косвените доказателства са бонфилето, а показанията на очевидци са плешката.

— Протестирам! — Виктория реши, че Уадъл я пробва. Или пък си мислеше, че е заспала. — Погрешно тълкуване на закона.

Съдия Федърс кимна в знак на съгласие.

— Приема се. Погрешното тълкуване на закона е моя работа.

 

 

Същата вечер Виктория стоеше сама в стаята си, хрупаше салата „Коб“ и подготвяше встъпителната си пледоария. Съдия Федърс беше казал на всички да дойдат сутринта точно в осем, за да продължат подбора. Джуниър я беше целунал по бузата за довиждане и й каза, че ще е в бара на „Каза Марина“, ако размислела дали да не се присъедини към него. Чичо Гриф и Кралицата се наслаждаваха на семеен масаж в спа центъра на хотела.

Виктория вярваше, че Кралицата я беше излъгала за връзката си с чичо Гриф в миналото, но какво можеше да направи? Ако задълбаеше в това — или ги преследваше с въпроси, — щеше да оплеска работата си в съда.

Помъчи се да се съсредоточи върху делото и се върна към полицейския доклад на Уилис Раск. Само че вкара Джими Бъфет в главата си и скоро вече си тананикаше „Ела, понеделник“, което й навя мисли за Стив. Какво ли правеше? Гуляеше по нощните заведения в Саут Бийч? Коя песен се въртеше в главата му?

 

 

Застанал до барплота в кухнята на малката си къща на Къмкуот Авеню, с Боби от едната страна, Стив се чудеше дали Виктория е на вечеря. В „Луис Бекярд“? Най-романтичния ресторант на света, вълните плискаха по брега на метри от масите. С Джуниър Грифин Големия Чеп?

Дали пиеха шампанско и си шепнеха нежно? Стив за миг се замисли дали да не иде с колата до Кий Уест и да не им развали празненството… пак. Този път без Лекси и Рекси. И без това нямаше да се поберат в смарта.

Не. Виктория нямаше да го направи. Служебната етика нямаше да й позволи, сигурно се беше усамотила и се подготвяше за съда. Почуди се как ли върви подбора на съдебни заседатели. Беше научил Виктория на много неща за избора на съдебни заседатели.

Но тя притежаваше едно качество, което нямаше нужда от инструкции. Умееше да предразполага хората. Съдебните заседатели я харесваха. Повече отколкото него, Въпреки това той можеше да отсее неискрения заседател по-добре от нея.

По дяволите, трябваше да съм там!

Той беше най-големият фен на Виктория и част от него искаше тя да спечели делото на Грифин. Но друга част искаше да попадне в беда и да потърси помощта му. Дотогава щеше да остане в Маями, и да работи по делото на баща си.

Още една натрапчива мисъл. Личните им взаимоотношения.

Къде, по дяволите, сме ние? Скъса ли с мен и аз не разбрах?

— За какво мислиш, чичо Стив?

— За работа.

— Аха! — Боби надникна под капака на тостера, където цвърчаха печените сандвичи със сирене. — И на мен ми липсва.

— Кой?

— Виктория. Мислиш си за нея, нали?

— Понякога ме плашиш, хлапе. — Стив обърна сандвичите на 180 градуса, за да се получат перпендикулярни линии. — Написа ли си домашното?

— Ску-ка.

— Стига, Боби. Трябва да си напишеш домашното по математика.

— Обзалагам се, че не знаеш единственото четно просто число.

— Мене ме остави. Писна ми твоят учител постоянно да ми звъни.

— Две. — Боби вдигна капака на скарата. Ако хлебчетата изгоряха, дори едно мъничко черно петънце, нямаше да хапне от сандвичите. — Кое е най-голямото число, което се дели на всички числа, по-малки от неговия корен квадратен?

— Виждам те как ходиш на училище и през лятото.

— Двайсет и четири.

— А къде са ти обувките? — Кльощавото хлапе беше облечено с фланелка на Шакил О’Нийл, която му стигаше до коленете. Може да имаше шорти отдолу, а може и да нямаше. — Помниш ли правилото? В кухнята не се ходи бос.

— Тъпо правило. Нямам мръсотия между пръстите.

— Много правила са тъпи, но въпреки това трябва да ги спазваш.

— А ти не. — Боби използва дървена лопатка, за да махне печените си сандвичи от скарата. — Кое е най-голямото просто число?

— Сто милиарда. Чуваш ли какво ти говоря? Тревожа се за училището — Стив реши, че говори като баща си, само дето Хърбърт никога през живота си не беше проверявал бележника му.

— Има над шест милиона цифри, така че всъщност си няма име. Но мога да ти го покажа на компютъра.

— А аз през цялото време си мисля, че разглеждаш анатомията на Парис Хилтън.

— Знаеш ли какво учим в училище? Алгебра за бавноразвиващи се.

— Първо си напиши домашното, после измисляй нови теории на относителността.

Боби си взе сок от ананас от хладилника и седна на кухненската маса.

— Мога ли да помогна за делото на дядо?

— Разбира се. — Стив си взе парче сирене чедар с люти чушлета, много вървеше на текилата. — Какво според теб имаше предвид Реджиналд Джоунс, когато каза, че дядо ти решил да направи нещо за цялата тази престъпност?

— Може дядо да е бил като Брус Уейн. През нощта да е ставал Батман.

— По-скоро Бакардиман.

— Знам какво си мислиш. Мислиш, че дядо е мамел.

— Мина ми през акъла. Затова трябва да прочета старите протоколи.

— Вече ги прочетох, чичо Стив.

— Кога?

— Тази седмица. Вместо да ходя на училище, взех рейса и отидох в съда.

— Боже! Бягаш и от училище, така ли? Ще ни се стъжни и на двамата.

— Прочетох делата за убийство на господин Любер. Седемнайсет присъди, нито една загуба. Всичко е правомерно.

— „Всичко е правомерно“? Кой говори така?

— Румпол от лондонския криминален съд по Пи Би Ес.

— Добре. Значи Пинки Любер е водил седемнайсет дела за убийство и ги е спечелил до едно. Ето как си е спечелил репутация на главорез.

— Поискал е смъртно наказание в единайсет от делата и съдебните заседатели искали смърт всеки път.

— Адски силна серия.

— Дядо потвърждавал присъдите. Единайсет смъртни. Шест доживотни.

— Максимум Хърб. Трябва да погледна обжалванията.

— Няма отменена присъда. Нито една.

Удивително. Боби разполагаше с всички цифри. Де да беше толкова старателен и към домашните си!

— Значи каквото и да е направил дядо ти, Трети окръжен и Върховният съд на Флорида не са успели да го разберат.

— Каза, че господин Любер е бил добър юрист преди да се корумпира. Може просто да се е разгорещил.

Стив си наля два пръста „Сианко Бланко“ и си взе още един резен сирене. Добре балансирана вечеря. Протеини от сиренето. А текилата се правеше от агаве, значи можеше да мине за зеленчук, нали така?

— Никой не печели седемнайсет углавни дела поред. С по дванайсет заседатели всяко. Това прави…

— Двеста и четири.

— Трябва да убедиш двеста и четири съдебни заседатели, без нито един против. Не е възможно.

— Може би ако включиш и поредицата от загуби, всичко ще се изравни.

— Каква поредица от загуби?

Боби отхапа една хапка от сандвича си, разтопен кашкавал полепна по устата му.

— В последните пет дела преди да започне успешната серия господин Любер е загубил три, едно е отложено от съдебните заседатели и има само една присъда.

— Мамка му! — вестниците изобщо не споменаваха за загубите. Винаги се говореше за „Серията от победи на Любер за Суперкупата“. Седемнайсет спечелени дела, без нито една загуба. Как беше обърнал нещата? — Може би търсим не в делата, в които трябва, хлапе. Трябва да прегледаме тези, които Пинки е загубил. Да видим какво е различното. Да видим какво е правил книжният плъх Реджи Джоунс. И най-вече да видим какво е правил дядо ти.