Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (26)

Бони гарантира за Клайд
26

Докторът беше към трийсет и пет годишен, прекалено млад и прекалено загорял на слънцето, за да се поправи на Стив. Татуировката от вътрешната страна на ръката му — уиндсърфист, който се мята на вълната — също не вдъхваше особено доверие.

— Скенерът не показа нищо. Рефлексите ви са наред. Кажете колко прави две плюс две.

Докторът явно бърза, помисли си Стив. Може би се надигаше вятър. Сети се за един стар виц. Един свещеник, един лекар и един адвокат трябвало да отговорят на въпроса колко прави две плюс две. Като сниши гласа си, Стив подхвърли репликата на адвоката:

— Колко искате да прави?

Докторът се усмихна насила и надраска набързо нещо върху подложката с листове. Пускаше Стив с уговорката да се обади, ако го заболи главата или му се вие свят. Заедно с болкоуспокояващите докторчето му даде и ценна информация: цяла хайка репортери и фотографи душеха из фоайето на болницата като лешояди след пътна катастрофа. Чакаха изявление, снимки, някаква връзка между нападението на моста и делото за убийство срещу Грифин. Стив се замисли. Какво можеше да каже?

Някои сили се опитват да спрат Хал Грифин на всяка цена, включително и като убият адвоката му.

Но беше ли истина? Представа нямаше. За пръв път в професионалния си живот Стив реши да подмине възможността за безплатна публичност — майчино мляко за всеки съдебен адвокат — и се изниза през служебния вход на болницата.

Виктория го взе от паркинга на болницата, провря миникупъра си между два телевизионни камиона и се насочи на юг към Кий Уест. Щяха да направят неочаквано посещение на Делия Бустаманте.

— Защо се крием така? — попита тя. — Няма камера, в която да не си се влюбил.

— Мога да правя само догадки. Не знам достатъчно, за да дам смислено изявление.

— Обикновено това не те спира.

— Опитвам се да бъда по-благоразумен.

О! Колко още щеше да действа лекарството, почуди се отново Виктория.

Стив се обади на Боби по мобилния. Момчето се чувстваше страхотно. Отиваше да лови скариди с дядо си. Не, нямал нужда от повече почивка. Бил проспал половината ден и бил мегаотегчен. Хлапашка издръжливост.

Когато стигнаха Кий Уест, Виктория паркира на Дювал Стрийт. Първа спирка, магазинът за по един долар, от който трябваше да купят дрехи на Стив. След петнайсетина минути новият му имидж беше завършен. Черни гуменки, зелени камуфлажни панталони и тениска с надпис:

„Двайсет и четири бири в кашонче.

Двайсет и четири часа на ден.

Съвпадение?“

Облече я и се разходи важно из магазина, но от главната квартира не бяха разпоредили за фотосесия. Виктория плати сметката и настоя тя да вземе торбите, а Стив нямаше нищо против. Щеше да се възползва от сътресението, за да получи цялото съчувствие, което му се полагаше.

Минаха през Мелъри Скуеър точно преди залез слънце. Мястото беше фрашкано с туристи плюс обичайната сбирщина от жонгльори, мимове, извивачи на балони и един човек с надпис „Чета за храна“. Успяваше донякъде да развлича тълпата с откъси от „Острови на течението“ на Хемингуей.

— Как се чувстваш? — попита го Виктория за десети път.

— Малко странно, но след няколко маргарити всичко ще е наред.

— Никакъв алкохол. Чу лекаря.

Стив не спореше. Харесваше му Виктория да го глези и все още беше в посттравматично, постдемеролно просветление на добра воля и любвеобилно настроение.

Минаха по брега до „Хавана Виехо“, ресторанта на Делия Бустаманте.

На открития бар висяха няколко постоянни клиенти, а Лиз О’Конър, местна певица, свиреше на китара и припяваше: „Знам, че е време да си ходя, когато банкоматът…“

— Какво ще кажеш за малко стриди с лимон и чесън преди да говорим с Делия? — предложи Стив.

— Не чу ли, че докторът каза никаква пикантна храна?

— Да, мадам, както кажете.

Погледна го отново с питащ поглед „кой е този човек“, а Стив просто се усмихна и отвори вратата, за да влезе. Подобно на повечето места за хранене на Кийс, и в „Хавана Виехо“ преобладаваше морската тематика — котви, шамандури и челюсти на акули плюс черно-бели снимки на Куба отпреди Кастро по стените. Въздухът беше изпълнен с аромата на кърито от яхнията с рапани. На съседната маса, под снимка в рамка на яхтклуб в Стара Хавана, местни по шорти, тениски и сандали плюска риба меч със сос от манго и шотландски чушлета. Делия Бустаманте, собственичка и главен готвач, имаше страстна чувствена връзка с храната. Беше, по спомените на Стив, доста гореща и в спалнята.

— Гладна ли си, Вик? — попита той, докато се отправяха към кухнята.

— Мислиш ли, че Делия ще ти сготви?

— Защо да не ми сготви?

— Ти ли скъса с нея?

— Винаги запазвам приятелските си отношения. Част от чара ми е.

— Така ли? А останалото какво е?

Влязоха в кухнята през люлеещите се врати. Делия стоеше пред газова печка и бъркаше нарязана папая и ябълки в кастрол за сосове, от който се носеше мирис на кафява захар и канела. Ябълков сос с папая, гарнитурата към един от специалитетите й: пикантна сьомга на скара.

— Какво готвиш, бейби? — Стив разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне от двайсет крачки разстояние.

Делия вдигна глава от котлона, черните й вежди се извиха. Беше облечена в прилепнало долнище за йога и розов изрязан потник с дантела отпред. Дантелата нямаше подплата и горната част на карамелените й цици лъщеше от потта. Черната й коса беше прибрана назад и подчертаваше скулите й.

— Копеле такова! — След което продължи на испански: — Мръсна гад, кучи син, отрепка такава!

— Майка ми не е кучка — отвърна Стив.

— Шибано лайно! — Хвърли лъжицата по него, мина на петдесет сантиметра от главата му, но сочни парченца папая опръскаха тениската му.

— Делия, съкровище. Ти си разкошна жена. Какво ти става?

— Копеле! — Грабна сатъра и го запрати през кухнята. Стив щеше да се наведе, но хвърлянето беше високо и на дължина, сякаш някой сдал багажа от нерви кетчър хвърля топката към центъра на игрището, опитвайки се да навакса откраднатите от рънъра секунди.

Сатърът се заби в дървената колона със звучно прас и си остана там. Тогава Стив осъзна, че не той беше мишената. Снимката му беше закачена на колоната. Бяха го хванали на салатения бар на ресторанта, отметнал глава назад, поглъщаше една стрида. Някой беше нарисувал мустаци ала Салвадор Дали на фотографията и изглеждаше така, сякаш е шмръкнал по една мишка във всяка ноздра, като навън се подаваха само опашките им. Черна превръзка, пак дело на художника, му придаваше вид на съгрешил пират. Сатърът беше разцепил челото му на две.

— Щом така се чувстваш, ще прескоча панирания костур с гъби — каза Стив на Делия.

 

 

След пет минути тримата седяха на една маса за пикник от червено дърво на самия плаж пред вратата на кухнята. Виктория се опитваше да успокои Делия със сестрински разговор. Да, Стив можел да бъде невероятен кретен. Господ й бил свидетел, че не веднъж и дваж й се искало да му смачка главата.

— Но той има много високо мнение за вас, госпожице Круз, и сме дошли във връзка с делото. Затова ви молим да ни отговорите на няколко въпроса… — но преди Виктория да започне разпита, Делия я изпревари с въпрос.

— Тази цицина на главата на копелето… С тигана ли го цапардоса?

— Изкушавах се, но, уви, не.

— Жалко. Спиш ли със свинята?

— Светотатство е — намеси се Стив — да ме наричаш „свиня“. Тя не е кашер.

— Ние сме съдружници — отвърна Виктория — и…

Как да го каже? Любовници за момента?

— Стига, Делия — намеси се Стив. — Дошли сме по работа. Остави личния багаж настрани.

Делия разкопча шнолата, която държеше косата й, и тръсна глава. Дълги черни къдрици се посипаха върху голите й рамене. Обърна се към Стив и го изгледа с толкова остър поглед, колкото сатъра за месо.

— Тази висока студена бира по-добра ли е в леглото от мен?

— О, Боже! — отвърна Стив. — Защо не ме попиташ кое е по-добро: раци или филе миньон?

— Защото каза, че съм най-добрата любовница, която някога си имал.

— Мисля, че казах „най-шумната любовница“.

— Каза най-добрата! — Настоя тя и повтори думите му на испански: — „Ти си най-добрата любовница, която съм имал през живота си.“

— Това беше преди да срещна Виктория.

— Значи тя е по-добра!

— Не съм казвал такова нещо.

На мен ми го каза, помисли си Виктория.

— Успокой се, Делия — продължи Стив. — Любенето не е олимпийска дисциплина. Съдиите не дават точки за артистично изпълнение. То е физическо, химическо и емоционално усещане и чувството ти идва отвътре.

— Ти пък какво разбираш от чувства? — попита Делия.

— Казвам само, че всеки е най-добрият любовник за този, с когото е. В даден момент дори не можеш да си представиш да бъдеш с някой друг. Но нещата се променят. Хората продължават нататък.

Делия съчувствено погледна към Виктория.

— Ай, и твоето сърце ще разбие, чика.

— Делия, не съм ти разбил сърцето.

Тя притисна с ръка пищната си гръд.

— Дадох ти всичко.

— Даде ми плодова пита с манго. Какъв е този театър сега?

— Стив, защо не отидеш да се поразходиш и не ни оставиш да си поговорим по женски? — предложи Виктория.

— Делия, бъди честна — настоя Стив. — Просто се забавлявахме. Никога не сме си казвали, че се обичаме дори.

— Когато ти правех буйабес^[1], това не беше ли любов? — очите на Делия искряха.

— Правиш буйабес за осем души.

— Не и с домашно приготвени кротони.

— Добре — намеси се Виктория. — Да се разберем за нещо: Стив е безчувствен кретен.

— Не, не съм.

— Виж се само — каза Делия с отвращение. — Лижеш задници! Вършиш мръсната работа на Грифин. И съдебните заседатели ли ще излъжеш така, както излъга мен?

— Никога не съм те лъгал — отвърна Стив. — Нито веднъж.

— Каза, че цял живот си можел да ядеш моите пържоли на скара.

— Мога, пържолите ти са страхотни. Ситно нарязаното лукче отгоре… никога не съм опитвал подобно нещо.

— Тогава защо ме заряза?

— Пътят беше дълъг. Тръгнахме в различни посоки — присви рамене, сякаш търсеше какво да добави. — Започнах да ям суши.

— Копеле!

Виктория искаше да отклони разговора от кухнята на Делия, а също и от спалнята й — по възможност.

— Госпожице Бустаманте, вие сте потенциален свидетел по дело за убийство и наистина трябва да разберем какво знаете.

Един пеликан кацна на кея и се втренчи към тях над торбата под клюна си.

— Знам само, че вашият човек е убил с харпун онзи мъж от Вашингтон — изстреля Делия в отговор.

— Сериозно? — отвърна Стив. — Знаеш ли какво би казал на това един добър адвокат?

Делия се разсмя, без да се усмихне.

— Ти откъде би могъл да знаеш?

— Един добър адвокат би казал, че ти си имала много по-основателна причина да убиеш Бен Стъбс, отколкото Грифин. Сложи си го в буйабеса.

— Стив, млъкни — заповяда Виктория. Явно болкоуспокоителните бяха престанали да действат.

— Ако аз бях тръгнала да убивам някого, щеше да е Грифин, а не онзи мухльо от правителството — отвърна Делия. — Грифин иска да унищожи рифа и да замърси крайбрежието. Казиното му ще краде парите, с които преживяват отрудените хора.

— Напълно легално е. Грифин си е бил извадил разрешения и лицензи.

— Лиценз да краде!

— Била си на яхтата на Грифин, преди да отплава от кея онзи ден — настоя Виктория.

— Гости ме с евтино шампанско и подгизнали ордьоври. После се опита да ме подкупи с работа в хотела си. Сто хиляди на година, без да си мръдна пръста, стига да си мълча. Казах на Грифин какво може да направи с работата си и слязох от яхтата.

— Къде отиде?

— Питаш дали имам алиби? — лукаво се усмихна Делия. — Любовникът ми ме чакаше у дома. Доставяхме си взаимно удоволствие през целия ден. Посред нощ изядохме петдесет стриди и изпихме две кани със сангрия, после се любихме до зазоряване.

— Явно няма предвид мен — обърна се Стив към Виктория, — така че ще трябва да разпитаме и него.

— Ще ни трябва име и адрес — каза Виктория на Делия, — за да го разпитаме.

— Стига да не е прекалено изтощен — добави Стив.

— Той е най-страхотният любовник, когото познавам! — Делия си повя с ръка. — Понякога губя съзнание от екстаз.

— Сигурно слага дрога в сангрията ти.

Виктория хвърли пронизителен поглед към съдружника си и каза:

— Делия, познаваш ли някого, който би убил Бен Стъбс и би опитал да го припише на Хал Грифин?

— Не.

Виктория плъзна един от позивите по масата:

— Виждала ли си го някога?

— Разбира се. Брошурата на „Кийс на крак“ против Океания. Аз съм я писала.

— Имаш ли представа кой може да е хвърлил тези брошури по моста на канала Спениш Харбър?

— Никой от приятелите ми. Би било чисто замърсяване.

— Ами някой на мотор, който ме избута снощи от шосето?

Делия повдигна рамене, изглеждаше озадачена.

— Племенникът ми беше с мен. Можеше да умре.

— Боби? — каза Делия. — Ако беше наполовина толкова човечен, колкото него, Соломон, Щеше да си светец. Светец. Никой от познатите ми не би застрашил Боби. Нито теб, въпреки че си пълен скапаняк.

Виктория изгледа изпитателно Делия Бустаманте и веднага стигна до две заключения. Първо: явно казваше истината. И второ: все още беше влюбена в Стив.

Как успява да въздейства така на жените?

— Здравей, любов моя! — мъж излезе през кухненската врата на плажа. Изглежда познат, помисли си Виктория и британският акцент го потвърди.

Клайв Фоулс.

Пилотът, капитанът на яхта и учителят по гмуркане на чичо Гриф. Фоулс беше облечен със синя риза с къси ръкави и еполети и шорти за сафари. Светлата му кожа, която вероятно никога не се сдобиваше с истински тен, беше яркорозова.

— Брей да му се не види! Това са адвокатчетата. Добре ли си, Соломон? Говориха за теб по радиото.

— Нищо ми няма, Фоулс.

Делия скочи от масата и се увеси на врата на по-хапващия стриди британец, притисна цици към гръдния му кош и го целуна по устата, малко по-дълго от необходимото, като мъркаше като котка. Виктория реши, че нарочно го прави пред Стив.

— Госпожице Лорд, виждам, че сте се запознали с моята кукла — каза Фоулс. — Знам, че с господин Соломон се познават отдавна — каза го с усмивка, без грам злоба.

— Господин Фоулс — отвърна Виктория, — бихме желали да минем при вас утре и да ви разпитаме.

— Утре ще оборудвам новата яхта на мистър Джи. Ама вдругиден може.

Делия още не го пускаше, като леопард антилопа.

— Ще ни извините ли — измърка тя, — трябва да сготвя нещо много специално за моя мъж.

— Изчакай секунда, преди да сипеш масло в тигана — спря ги Стив. — Фоулс, Грифин знае ли за любовта ти към кубинската кухня?

— За Делия ли? — Фоулс вдигна рамене. — Не питам мистър Джи кого клати, нито той мен.

— Гадината пита — намеси се Делия — дали не съм те накарала да натопиш Грифин за убийството?

Англичанинът се задави от смях.

— Добра си в леглото, скъпа, но никоя не е чак толкова добра — обърна се към Стив, очите му бяха престанали да се смеят. — За идиот ли ме взимаш, Соломон? Мистър Джи е бил винаги добър към мен. Купи ми собствена яхта. Отнася се с уважение към мен.

Стив го прониза със соломоновия поглед. Придружен от мълчание, той беше предназначен да накара свидетеля да продължи да говори. Вместо това Фоулс отново се разсмя.

— Какво има, готин? Да не получи слънчев удар?

— Просто си мисля колко любопитен случай е Клайв Фоулс. В деня, когато се запознахме, предложи да ни водиш да се гмуркаме. Правиш преброяванена рибите всяка година. Водиш студенти на подводни обиколки. Обичаш рифа. Може би обичаш и Делия. Тя мрази Грифин, мрази това, което е намислил, и мога само да си представя какво ти шепне на възглавницата. Ти си нейното алиби, а тя — твоето. Все едно Вони да гарантира за Клайд. На това съдебните адвокати му викат „основателен алтернативен сценарий“. Знаеш ли какво значи това, Фоулс?

— Разбира се, готин. Кървяща изкупителна жертва. А сега се разкарайте, ще говорим в другиден. Изгладнял съм, и то не само за пържен костур.

Делия се разкикоти и гушна Фоулс през врата. Дори и да се бяха разтревожили от това, че можеше да ги обвинят в убийство, не го показваха.

Виктория се изправи на крака.

— Доскоро, господин Фоулс. Радвам се, че се запознахме, Делия.

Делия продължи да виси на ръката на Фоулс, докато двамата се отправяха към кухненската врата.

— Лека нощ на влюбените! — провикна се Стив.

— Адиос, гадино! — отвърна Делия. — Достатъчно ли си мъж, за да признаеш, че умираш за друг вкус?

— Не говори мръсотии, Делия.

— Имах предвид плодовата ми торта с манго.

— Печката ти е прекалено гореща — извика в отговор Стив. — И кремът винаги става на бучки.

 

 

Няколко минути по-късно Стив и Виктория вървяха мълчаливо покрай кейовете и морските птици крякаха над главите им.

— За какво си мислиш? — попита тя. — Освен за кулинарните специалитети на Делия.

— За теб.

— Така ли?

— Опитвам се да разбера какво те мъчи.

— Забелязал си. И какъв е „основателният ти алтернативен сценарий“ за мен.

Пробваше го. Изобщо не си беше дал сметка какво изпитва Делия към него. Дали интуицията му по отношение на нея действаше по-добре?

— Нещастна си от известно време — продължи Стив. — Но така се бях увил в собствените си грижи, че не го забелязах.

— Топло, топло. Продължавай.

— Правиш преоценка на всичко в живота си. Включително и на мен.

— Горещо — отвърна тя. — И какво ще направиш във връзка с това?

— Ще работя върху отношенията ни, преди да си хвърлила сатъра по мен. Или по-лошо — преди да си тръгнеш, без да си го хвърлила.

— Тревога! Пожар! — отвърна Виктория. И се почуди възможно ли е пламъкът на една връзка да гори точно колкото трябва. Достатъчно, за да сготви, без да направи крема на бучки.