Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (33)

Ровене в миналото
33

— Какъв задник! Какъв проклет глупак!

— Благодаря, татко.

— Ти си пуц^[1] — словесната атака на Хърбърт Соломон премина на идиш с южняшки акцент. — Как съм могъл да отгледам такъв шмендрик^[2]!

Стив знаеще, че развързването на езика беше цената, която трябваше да плати за прибирането обратно до Маями. Хърбърт управляваше стария си крайслер по магистралата, връщайки Стив и Боби у дома. Колата — ръждясала отдолу и мухлясала отвътре — смърдеше на стръв за риба. Нощният въздух миришеше на морски водорасли и строшени черупки. Изпълнената на три четвърти луна хвърляше млечнобяла светлина по гладката мастилена вода на залива.

— Да ти е хрумвало случайно, че може би ревнуваш от това момче? — вкара пръст в раната баща му. — Как му беше името?

— Грифин Джуниър — дори произнасянето на името му оставяше гаден вкус в устата. — Не ревнувам, просто не мога да го понасям.

Хърбърт имаше тридневна брада. Носеше карирани каки шорти и сива тениска с петна от пот под мишниците, бялата му коса беше сплъстена от солта на ранното утринно гмуркане с шнорхел. В момента баща му имаше вид на кръстоска между пират и сериен убиец.

— Страхуваш се, че ще ти вземе момичето — каза Хърбърт, — и без да мислиш го обвиняваш в убийство.

— Логиката и доказателствата са на моя страна.

— Лайната са на твоя страна.

— Има вероятност убиецът да е или Джуниър, или Грифин. В дело за предизвикване на основателно съмнение етиката ме задължава да го кажа на съдебните заседатели.

— Откога те е грижа за етиката? — Хърбърт се изхрачи и изплю храчката през прозореца. — Виждам право вътре в теб. Уплашил си се за Виктория и затова си се нахвърлил на Грифин. Слушаш ли какво ти говоря? Не си се научил да се владееш. Отваряш си голямата уста и бум! Губиш гаджето си и клиента си.

— Но все още имам принципите си.

— С тях ли ще спиш?

— Хей, може Вик да не иска да работи с мен. Иначе не е скъсала с мен.

— Катил — продължи с обидите Хърбърт.

— Чичо Стив, ти не разбираш жените.

Сега се съюзяваха срещу него сърдитият стар съдия и гениалният малък умник.

— А ти ги разбираш, келеш такъв?

— Двамата с Виктория сте много различни — каза Боби. — На нея това й харесва, но донякъде.

— Откъде знаеш?

— Тя ми го каза.

— Какво! Кога?

— Когато си говорихме за връзки, секс и така нататък.

— Прекалено малък си за такива разговори.

— На дванайсет съм!

— Ще я обадя на Семейни грижи.

— Шът! — изкомандва Хърбърт. — Млъкни и изслушай момчето. Може да научиш нещо.

Боби се облегна на предната седалка.

— Жените не могат да разделят мисленето на категории.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Мъжът се скарва с приятелката си и след десет минути иска да й го вкара — търпеливо обясни Боби. — При жените не е така.

— Виктория ли ти го каза? — Стив се обърна с лице към племенника си.

— Доктор Фил.

Хърбърт удари с ръка по волана:

— Нямаш нищо, синко. Нито кола, нито клиент, нито съдружник, нито момиче.

 

 

Кралицата ровеше из гардероба на Виктория в хотел „Пайър Хаус“, правеше физиономии, докато местеше закачалките и критикуваше стила на дъщеря си.

— Къса дънкова пола! — Айрини повдигна вежди. — Сигурно слушаш и кънтри музика.

— Не мислиш ли, майко, че може да проявиш малко по-голямо съчувствие?

— Накара ме да се лиша от хавайския обяд и аз го направих. От колко съчувствие още имаш нужда? — Айрини вдигна полата и зацъка с език. — Разръфан подгъв и камъчета. Не съм ги виждала от „Градски каубой“.

— Майко, трябва да поговорим.

— Ами говори. Дали румсървисът ще ни донесе по едно мартини?

— По дяволите, изслушай ме! — Виктория смачка на топка един бежов потник и го хвърли по нея.

— Този цвят не ти отива, скъпа — отвърна Кралицата. — Избирай по-ярки цветове, или ще изглеждаш като умита.

Виктория въздъхна и седна на края на леглото.

— Толкова унижена се чувствам.

— За това, че си била гола ли? Намирам го освобождаващо.

— Не е за това. Наблюдавах ви с чичо Гриф днес. Знам, че сте любовници.

— Е, и?

— Ти ме излъга. Каза, че не си изневерявала на баща ми.

— Не съм. С Гриф се любихме за пръв път снощи.

Виктория поклати глава.

— Да не ме мислиш за дете.

— Мисля, че се държиш като дете. Между другото беше чудесно. Гриф е изключително всеотдаен.

— Очакваш да повярвам, че двамата не сте имали връзка, докато татко е бил жив?

— Не ми дръж такъв назидателен тон.

— Защо просто не го признаеш? Татко е разбрал и се е самоубил.

— Пак старата песен? — Кралицата вдигна едно шафранено памучно сако. Явно беше срещнало одобрението й, защото не направи физиономия. — Баща ти имаше проблеми. Емоционални проблеми. Делови проблеми. И разбира се, проблема с хапчетата.

— Татко се е дрогирал? Измисляш си!

— Баща ти злоупотребяваше с барбитурати. Най-вероятно имаше маниакална депресия.

— Не си го спомням такъв.

— Беше прекалено малка. — Айрини се усмихна печално. — И той беше по-щастлив около теб, отколкото около мен.

Под прозорците оркестърът от патиото загряваше. Пак Джими Бъфет, да ги вземат дяволите! „Просто сложно“, певецът се жалваше от предизвикателствата на семейния живот.

Виктория си помисли за Стив. Може би се беше отнесла грубо с него, но така беше най-добре. Не трябваше изобщо да го допуска до делото на чичо Грифин. Само проблеми създаваше. И без това беше решила да развали фирмата след приключването на делото. Така че не беше станало кой знае какво? Колкото до останалото — връзката им — е, да бъдем честни. И тя не вървеше кой знае колко добре.

След като Стив напусна нудисткия бийч клуб, Джуниър я беше поканил да пренощува в едно от бунгалата. Хамак, опънат между две палми, нежната ласка на морския бриз, бахамски омари, задушени в палмови листа.

Не, благодаря. Не още. Не скачам от хамака на един мъж в хамака на друг.

След като видя майка си — от главата до петите — изтегната до чичо Грифин, се убеди, че е била права за тях двамата. Тази вечер Виктория се надяваше, че майка й ще си признае всичко. Ще си разголи не само тялото. Но не, тя продължаваше да твърди, че е била вярна съпруга, невинна вдовица.

— Стив ми каза да престана да те питам за взаимоотношенията ти с чичо Гриф — заяви Виктория, по-сърдита от всякога.

— Веднъж и аз да съм съгласна с него.

— Каза, че когато ровиш в миналото, не знаеш какво може да излезе оттам.

— Не е глупав твоят Стив. Арогантен и недодялан, но не и глупав.

— Той не е моят Стив! — Виктория вдигна телефона и набра румсървис. Може пък и да приготвяха мартинита.

 

 

Три поколения Соломон пътуваха мълчаливо, докато не стигнаха до грозната улица на Кътлър Ридж, осеяна с магазини за ауспуси, складове за преоценени мебели и вериги за бързо хранене. Хърбърт беше настроил радиото на станция за симфонична музика, излъчваха безкрайно интервю с един обоист от филхармонията в Сиатъл. Затрогващ разговор как да си направиш сам свирка.

Раздразнението на Стив нарастваше с всеки изминал момент. Яд го беше на Грифин, баща и син. Яд го беше на Виктория, че беше избрала тях, а не него. Яд го беше и на Айрини Лорд. Можеше да си представи в каква посока тласкаше единственото си дете.

„Принцесо, не върши нещата наполовина. За бога, изритай го и от леглото си.“

Но най-вече го беше яд на Хърбърт. Защо поне баща му не застанеше на негова страна? Естествено, старият мишелов беше подкрепил Виктория. А и делото за реабилитирането му! Можеше все пак да покаже някаква благодарност. Вместо това се опитваше да го саботира. Като не си даваше сметка, че така само още повече нахъсваше Стив.

Може би просто трябва да зарежа цялата работа. Но ако го направя, никога няма да разбера истината.

Какви тъмни тайни бяха заровени в съдебната зала на съдия Хърбърт Соломон? Залата, в която работеха Пинки Любер и Реджиналд Джоунс. Какво беше сторил баща му, че се отказа от съдийството и адвокатската професия без бой?

И сега, две десетилетия по-късно, от какво толкова се страхува моят старец?

Което повдигна и друга мисъл. Защо удрям с глава стената? Отговорът дойде бързо и го накара да се почувства неловко. Дълбоко в себе си Стив знаеше, че иска да е герой в очите на баща си. Неутолимата да за одобрение.

По дяволите, не, няма да оставя делото на баща ми. Ще му покажа. Ще му върна разрешителното и непрекъснато ще внимавам да не пострада.

Без процеса за убийство можеше да удвои усилията си за делото на Хърбърт Соломон.

— Тате, какво прави Реджиналд Джоунс?

— Кой?

— Момчето, което стоеше пред банката ти, подчертаваше, подпечатваше, прошнуроваше.

— А, Реджи. Добро момче.

— Момчето е станало административен началник на окръжния съд.

— Браво на него! Какво прави?

— Нали и аз същото те питам?

— Откъде да знам аз, по дяволите? Да не би да съм повдигал дела наскоро?

По радиото пуснаха реклама за набиране на средства, говорителят настояваше, че цивилизацията щяла да се срине, ако всеки слушател не даде петдесет долара за чаша кафе. Стив се пресегна да го смени, но баща му го плесна по ръката.

— Какво общо има Реджиналд Джоунс с теб и Пинки Любер? — попита Стив.

Хърбърт Соломон гледаше право напред, а Стив изучаваше профила му. Дълбоки бръчки около устата, лунички от слънцето, гъсти кичури бели косми стърчаха от ушите.

— Не знам за какво говориш, синко.

— Тогава защо още се чуваш с Джоунс? Пет обаждания в деня, в който взимах показания от Любер.

— Пикльо такъв! Ровил си в нещата ми.

— Преди двайсет години, когато Любер спечели всичките процеси за убийство, Джоунс ти беше секретар. Какво сте направили тримата, дявол да ви вземе?

— Нищо. И ако бях на твое място, нямаше да си бъркам носа в чужди работи.

Алтернативно пледиране. Стар адвокатски трик. Никога не съм ти взимал назаем косачката. Но дори и да бях, беше си счупена, когато ми я даде.

— Ще призова Джоунс и ще му взема показания.

— Защо не си гледаш твоята градина и не престанеш да влизаш в моята?

— Защото ми дължиш отговори.

— Нищо не ти дължа. Това е моят живот, не твоят.

— Това е наследството, което ми остави. Аз съм Стив Соломон, син на опозорен съдия.

— Преживей го. Аз го преживях.

— Кажи ми защо не искаш да ти върна разрешителното. Ако си мръсник като Пинки, искам да знам.

Хърбърт удари спирачки и зави към една бензиностанция, колата спря със скърцане на сантиметри от колонките.

— Слизай!

— Какво?

— Чу ме. Ще се прибираш пеш.

— Луд ли си? До Гроув има петнайсет километра.

— Гадна работа. Щом не ме уважаваш, махай се оттук!

Стив се огледа наоколо. Шест платна с коли. Нудистки бар и магазин за тасове — от едната страна на улицата, магазин, закусвалня плюс гледане на ръка, видеотека и фризьорски салон за кучета — от другата. Не беше модерен морски курорт.

Отвори вратата, обърна се към баща си и каза:

— Ще разбера какво си направил.

— Защо? Кажи ми защо, по дяволите.

Стив не му отговори. Не можеше да го каже на глас. Но си го помисли.

За да ти докажа, че мога.