Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (48)

Тъмносиньо алиби
48

Силен женски глас извика нещо в ухото на Стив.

Не можеше да я види, защото очите му бяха залепени. Или поне така ги усещаше. Помъчи се да ги отвори, солена коричка се отчупи от миглите му.

Ох! Гледаше в напичащото слънце. Изведнъж видя отровни пушеци. Горящ бензин, топяща се пластмаса.

— Махни с ръка, ако ме чуваш!

Пак същият глас. Увеличен. Заповеднически.

Ако съм мъртъв, значи Господ може да се окаже жена. Но слънцето адски пече и кой може да каже дали пък дяволът не е мадама? Та къде ми беше ръката?

Стив успя да помаха, водата от ръкава на неопреновия костюм се изля върху лицето му. Маската му я нямаше. Нямаше го и един от плавниците. Носеше се, повдигаше се и падаше с всяко полюшване. Модерната жилетка — благодаря ти, Фоулс — беше направена така, че да те държи на повърхността по гръб, ако изпаднеш в безсъзнание.

Фоулс, къде си?

— Стойте спокойно, сър. Ще ви приберем след секунда.

Стив надигна глава от водата. Тежеше горе-долу колкото онзи гигантски костур.

Може раят да е гигантски спа център и аз да съм в джакузито. Вероятно там отиват добрите евреи. Останалите ги правят на рибени кюфтета.

Над водата подскачаше лодка, по-малка от катер. Позна червените, бели и сини диагонални райета. Брегова охрана. Най-красивата лодка, която някога беше виждал. Жена в униформа стоеше на перилата с високоговорител в ръка. Най-красивата жена, макар че не можеше да различи нищо от лицето й. Вдигна палци високо.

— Точно така, сър! Не се опитвайте да плувате.

Да плувам? По-скоро отново ще заспя. В колко часа е масажът ми?

Долови плис-пляскането на малка жълта надуваема лодка, която се приближаваше към него. Двама мъже с униформи се наведоха и започнаха да дават нареждания. Изглеждаха много млади и пъпчиви, но гласовете им бяха дебели. Доколкото успя да разбере, от него не се искаше да прави нищо. Те щели да го качат на борда. Опита се да каже нещо, но гърлото му дращеше от солената вода и повърна върху спасителите, докато го вдигаха в лодката.

— Още един мъж — изхърка Стив. — Водолаз. Къде е?

— Стойте спокойно, сър.

Изглеждат изключително печени за дванайсетгодишни, лениво си помисли Стив.

Надуваемата лодка се насочи към катера, като минаваше покрай парчетата фибростъкло и алуминий, останали от сигаретата. Гореше бензин, в черно и оранжево. Наблизо, без капитана си, се поклащаше ръждивото старо торпедо. Беше почерняло, но изглеждаше неразрушимо.

Когато наближиха катера, Стив видя още една надуваема лодка във водата. Други двама спасители. Безжизнено тяло — мъж с дънки и окървавена тениска, лежеше по корем на дъното.

Чери Конклън? Кой друг можеше да бъде?

С мрежа в ръка един спасител вадеше нещо от водата. Какво беше?

Ръка! От лакътя надолу, ръка в разкъсан неопренов костюм.

Фоулс.

Боже, беше го направил! Беше се пожертвал. Беше унищожил своя „Тирпиц“ и беше спасил живота на Стив. Как се отплаща човек за такова нещо?

Не се отплащаш. Може би даваш клетва да станеш по-добър човек, но дългът си остава неизплатен.

Когато спасителите помогнаха на Стив да се качи по стълбата в голямата лодка, той смътно си спомни, че е загубил нещо. Маската, разбира се. И…

Плочата.

Самопризнанието на Фоулс. Предсмъртното му желание беше да си уреди сметките и да изчисти името на Грифин. Плочата беше тъмносиньото алиби на Грифин и сега лежеше на дъното на тъмносиньото море.