Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (28)

Грубо събуждане
28

Подобно на крилата богиня, Виктория изви гърба си, разпери ръце и потъна в дълбокото, солено, притеглящо море. Тюркоазената вода се уви като топло кадифе между голите й крака и обгърна голите й гърди.

Изведнъж един мъж — гладък и гол — се гмурна под повърхността и я обгърна със силните си ръце.

Грифин Джуниър.

Беше в полубудно състояние, смътно усещаше, че това е сън. Нямаше значение. По-добре да си го спомня на сутринта. Съдейки по трейлъра, щеше да е страхотен. Само за възрастни.

Стив щеше да прекара нощта на лодката на баща си и тя беше сама в огромното легло в хотел „Пайър Хаус“. Е, почти сама.

Къде, по дяволите, се дяна Джуниър?

А, ето го, гмуркаше се към дъното. Изпъваше ръце, размахваше крака и… о, Боже!… Чукът между краката му. Прорязваше водата, оставяше собствена диря — същински кил на едномачтов платноход.

Върни се, Джуниър. Скоро ще съмне и спящото ми аз е адски възбудено.

Виктория се замисли как точно диша, като е под водата. После реши, че най-вероятно е сирена и всичко беше наред.

Джуниър се показа в едър план — изстреля се като торпедо от дълбините. Държеше нещо в ръка. Стрида.

Умът на Виктория се носеше като водорасли по течението. Стив обичаше стриди с бира. Кралицата обичаше стриди с перли.

По дяволите, забрави ги, остави се на съня да те носи.

Джуниър отвори стридата с голи ръце. Каза й нещо. Гъла-гъла, от устата му се понесоха балончета. В стридата имаше страхотен пръстен. Изящни триъгълни скъпоценни камъни ограждаха огромен четвъртит диамант.

Достоен за принцеса. Естествено.

Джуниър отвори уста и изгългука още нещо. Скапана подводна акустика!

— Какво казваш, Джуниър? Искаш да се ожениш за мен ли?

— Искам да те изплющя под водата — отвърна ясно Джуниър, само че с гласа на Стив.

По дяволите, Стив! Промъкваш се и в съня ми.

Тогава чу нещо. Плясък. Не от скачаща риба, която се мята обратно във водата. Нещо от сушата, познат звук. Тихо тупване, сякаш нещо плоско падна на килима.

Нещо се раздвижи. Леглото й беше в издигнатия край на стаята. Едно стъпало и десетина метра я деляха от работната й маса, покрита с папки. Отстрани беше плъзгащата се врата на балкона. Видя силует на човек да се очертава на стъклото, осветен отзад от лампите на басейна отдолу.

Боже, будна съм и това се случва наистина!

Фигурата се наведе, вдигна една папка от пода и я постави обратно на масата.

Трябва ли да викам? Да скоча и да се отбранявам?

Сърцето й щеше да изскочи. Беше парализирана от страх. Сдържа дъха си, после издиша толкова шумно, че натрапникът със сигурност я беше чул.

Оръжие. Трябваше й оръжие. Ножици. Химикалка. Каквото и да е. Но какво имаше? Часовник с радио. Книга с меки корици. Възглавница.

Беззащитна. Лежеше под чаршафа, облечена само с копринена камизола до кръста.

Шумолене на хартии. Натрапникът отвори една папка. Малък лъч от миниатюрно фенерче.

Давай! Открадни каквото искаш. И си върви.

Очите й бяха станали като котешки, слухът й се беше изострил до краен предел. Леглото се беше превърнало в пещ. За миг се обля цялата в пот. Капчици пот като солени сълзи се стичаха по лицето и врата й. Едвам си поемаше въздух, гърлото й беше пресъхнало и свито.

О, боже! Не кашляй!

Неволен спазъм я разтресе и тя се изкашля шумно. Миниатюрното фенерче угасна. Цяла вечност — ни движение, ни звук. Силуетът стоеше като статуя до масата, Виктория лежеше замръзнала под чаршафите.

Дишай. По дяволите, дишай! Или пак ще се закашляш.

Видя как фигурата тихо се приближава към леглото.

Олеле! Ами сега какво?

Мускулите й бяха толкова стегнати, та чак се уплаши, че няма да може да помръдне. Ставите й се бяха вкаменили като дърво.

Хайде, трябва да се отбраняваш!

Нямаше да се остави да я изнасилят. Или пребият. Или убият. Побесня. Натрапникът беше само на няколко крачки разстояние. Когато се приближеше достатъчно, щеше да скочи върху него. Цели се в очите! Издери ги!

Сви пръсти като нокти на граблива птица.

Още една стъпка. Оставаха още две и…

Викай и скачай.

Щеше да изкрещи, за да го стресне, и после да издере лицето му.

Нападателят спря на една крачка разстояние. Чу дишане, този път не беше нейното. Можеше ли да види в тъмното, че очите й са отворени?

Обърна се и мина покрай масата. Чу как балконската врата се плъзга отново. Преброи пет секунди, после скочи от леглото и се затича към вратата. Затръшна я и я заключи, пусна резето в дупката на жлеба.

Задъхана надникна през стъклото. Зелени светлинки горяха около пустия басейн. Листата на палмите се полюшваха от океанския бриз. Нищо друго не помръдваше. Нападателят можеше да се е спуснал от балкона й на втория етаж — или направо да е скочил? — на земята.

Приливът на адреналин беше спрял, но умът й се движеше със скоростта на светлината. Чакаше я много работа. Да се обади на полицията. Да се обади на Стив. Да си измие лицето. Да се облече. Да пишка… да не забрави да се изпишка.

Добре, успокой се. Дай по-кротко.

Мисли.

Цифровият часовник на нощното шкафче показваше 3:17 сутринта. Светна лампите и огледа работната маса. Като че ли нищо не липсваше. Смразяваща мисъл.

Някой си тръгна. Това не означаваше, че някой друг не е останал.

Затича се към гардероба и отвори със замах вратата. Нямаше никой освен Келвин Клайн и Дона Каран. О, и Вера Уанг!

Почуди се дали да не събуди майка си. Беше само на няколко крачки в съседната стая. Не. Утре нямаше да прилича на нищо. По-добре да оставеше Кралицата да се наспи, за да е красива сутринта. Щеше да й каже, като се събуди.

Виктория седна на края на леглото, вдигна телефона и набра мобилния на Стив. Трябваше да му го повтори три пъти преди да се разсъни достатъчно, за да разбере. Страшно се разтревожи.

— О, боже! Добре ли си?

— Нищо ми няма. Ще сляза до рецепцията веднага щом се облека.

— Не, не, не! Остани си в стаята. Провери отново дали си заключила навсякъде. Ще се обадя на Раск у дома. Ще прати ченгетата до десет минути. Сигурна ли си, че си добре?

— Сигурна съм.

— Само се успокой — вече викаше.

— Спокойна съм.

— Успя ли да видиш как изглежда?

— Не.

— Трябваше да съм при теб. Щях да го размажа с бухалката на Бари Бондс.

Вярно беше, Стив спеше с бухалка под леглото си, но единственото нещо, което беше размазвал, беше някой и друг дървояд. Чу тряскане на чекмеджета и приглушени ругатни в слушалката.

— Какво правиш, Стив?

— Търся ключовете за колата на баща ми. По дяволите! Къде са, мамка му?

— Стив…

— Да?

— Успокой се.

 

 

Пет минути по-късно Виктория издърпа памучна фланела от чекмеджето, но понеже лепнеше от пот, реши да се изкъпе преди да се облече. Свали камизолата и влезе в банята, за малко не се спъна в сандала, който беше оставила на пода до мивката.

Отвори вратата на душ кабината и пусна водата, по-топла от обикновено, парата се вдигна като пречистващ облак. Влезе вътре и остави водата да се стича по нея.

Вода. Морето. Сънят ми. Джуниър.

Или наполовина Джуниър, наполовина Стив. Минотавърът любовник. Ако сънищата представляваха потиснати желания, както беше учила по психология, кой мъж всъщност искаше тя?

Грабна сапуна и се насапуниса, докато мислеше по въпроса.

Изведнъж нещо се уви около босия й крак.

Змия!

Усука се около прасеца й и започна да се вие нагоре, стигна до коляното й.

Изпищя, викът й отекна от плочките, най-силният звук, който беше издавала някога. Дебела колкото китката й, змията се уви около бедрото й. Главата й беше тъмночерна. Жълти, червени и черни райета се сменяха по дългото й метър и половина тяло.

Коралова змия!

Пълзеше по-крака й и езикът й се стрелкаше ту навън, ту навътре.

Извика още веднъж.

По дяволите! Направи нещо!

Протегна мълниеносно с ръка и сграбчи змията близо до главата. Стисна я и опита да я махне от крака си. Проклетата гадина беше невероятно силна. Опря крак в стената на кабинката и дръпна с все сила. Змията се откъсна от крака й и се нави около ръката й, опашката й се разлюля във въздуха. Разтърси ръка, но змията не помръдна, а зина с цяла уста. Можеше да глътне цял портокал. Зъбите се показаха, главата се стрелна към лицето на Виктория. Тя се дръпна встрани, плъзна се на мокрите плочки, разби на парчета вратата на душ кабината и падна на пода.

Хълбокът й пое удара и болката прониза крака й. Змията излетя от ръката й, плъзна се по плочките и се нави на кълбо пред вратата на банята. Препречи й изхода. Главата на влечугото се въртеше ту наляво, ту надясно, езикът се стрелкаше, предизвиквайки я да се приближи.

Гола. Мокра. С пулсиращ хълбок. Уплашена. Виктория стоеше върху покрития с пяна под и търсеше оръжие с очи. Какво имаше? Сапун? Кърпа? Малки бутилчици с парфюм.

— Обувка!

За малко не се беше спънала в нея. Сандал с каишка през глезена и яркорозови помпони. От крадената пратка „Маноло Бланик“. Няколко кожени каишки, тежащи стотина грама. На нея й трябваха подковани работни ботуши.

Но мерна тока. Деветсантиметров, здрав. Можеше да забиеш пирон с него. Обувката беше на три крачки разстояние, по средата между нея и проклетата змия.

Змията полюшваше глава напред-назад и явно преценяваше разстоянието, което ги делеше. После се приведе към земята и се плъзна към нея.

— Принцесо! Принцесо! Добре ли си?

Гласът на майка й. От спалнята. Сигурно беше минала през свързващата врата. Змията спря. Обърна глава към звука.

Сега!

Ръката на Виктория се стрелна, сграбчи сандала и замахна с все сила. Токът улучи змията по устата, проби кожата и я прикова към плочките. Змията се нави на кълбо и цялото й тяло се разтресе, но сандалът не помръдна.

— Принцесо! Вътре ли си? — Майка й се приближаваше.

— Не влизай! — изкомандва Виктория, докато с мъка се изправяше на крака.

Змията се гърчеше на земята и сандалът падна. Виктория я сграбчи за опашката и я размаха като камшик. Чу се хрущене от счупен хрущял. Отново замахна със змията и главата й се разби в плочките. После я пусна безжизнена на пода.

— Принцесо! Какво става? Защо крещиш?

Кралицата се появи на прага. Беше отделила време да облече ефирна бяла копринена роба и пухкави чехли. Маската й за сън беше вдигната над челото.

— Боже мой! — Майка й се дръпна назад, не посмя да се приближи към змията. — На червени райета. Това е коралова змия.

Виктория се отпусна върху студените плочки на пода, цялата разтреперана.

— Да, така е.

— Добре ли си?

— Паднах лошо, но съм добре. — Виктория разтърка бедрото си, щеше да стане мораво до няколко часа.

— Слава Богу! Отивам да донеса малко лед…

— Няма нужда, мамо. Не се тревожи за мен.

— Не за теб. За змията.

О! Майка й разсъждаваше по-трезво от нея самата.

— За доказателство. Добра идея, майко.

— Доказателство ли? Какво доказателство? Имам един кожар в Маями, който ще направи страхотна чанта от тази красавица.

 

 

Двайсет минути по-късно майка й беше заспала отново, а Виктория си беше облякла розов памучен спортен екип и беше обула маратонки. Навън полицаите от участъка на Мънроу претърсваха басейна отстрани и паркинга на хотела. Вътре в апартамента шериф Уилис Раск стоеше до мъртвото влечуго и претегляше сандала с помпони на Виктория.

— Убила си чудовището с този нищо и никакъв сандал? — Шерифът я гледаше изпитателно.

Виктория присви рамене.

Когато Стив пристигна от баржата, прегърна я здраво и даде израз на всичките си опасения, като каза, че ако пипне нещастника, ще го направи на пух и прах. Няма да му остави здраво кокалче по тялото, като започне от коленете. Раск каза на Стив да се успокои, после накара Виктория да му разкаже всичко, което се беше случило през нощта. Тя го направи, като пропусна съня с голото гмуркане в тюркоазена вода.

— Змията под душа е нещо ново за мен — призна Раск. — Виждал съм тоалетна, пълна със саламандри и гущери. Мъжката тоалетна на бензиностанцията на Чарли Харпър на Тортуга Драйв. Момчето на Моли Алтър беше навряло вътре горките създания, след като Чарли го хванал да краде лепило за гуми. Оказа се наркоманче.

— Гущерите и саламандрите не хапят — каза Стив.

— Така е, ама ако някой те оближе отзад, може да се спънеш в крачолите си и да си удариш главата в стената. Както стана с Чарли.

Виктория посочи с върха на маратонката към тялото на змията.

— Това не е саламандър, шерифе. Това е коралова змия. Някой се опита да ме убие.

— Може и така да е, а може и да не е така — взе да разсъждава Раск.

Прекалено добродушно, за да се понрави на Виктория. Около шерифа се носеше мирис на канабис. Или Раск току-що беше заловил цял товарен кораб с марихуана, или беше изпушил една цигарка по пътя.

— Уилис, трябва да се съглася с Вик — каза Стив. — Някой е влязъл и е пуснал змията в банята.

— Вероятно е така — съгласи се Раск, — но госпожица Лорд е можела да стигне до болницата за десет минути. Има бая време, а и там са свикнали да се оправят с ухапвания от змии. Ако го е сторил някой местен, е бил наясно с това.

— Какво искате да кажете, шерифе? — попита Виктория. — Че на практика е било шега? Като гущерите в тоалетната?

— Виждали ли сте някога жена, ухапана от малък алигатор по задника? — попита Раск.

Зашеметяващ, лишен от всякаква логика довод, помисли си Виктория. Тревата беше виновна.

— Парка на остров Сток. — Раск кимна, докато си спомняше. — Жената сяда във ваната, решава да се понакисне малко, за да си изреже мазолите. Мъжът забравил да й каже, че е хванал малък алигатор сутринта. Не се знае дали е искал да го яде, или да си го гледа. На задника й имаше трийсет шева, помня го добре.

— Шерифе, някой изхвърли Стив от моста. Сега някой друг пуска отровна змия в банята ми. Има някаква връзка, не мислите ли?

— Връзка — да. Опит за убийство — не. Както казах и на Стив преди, ако някой е искал да го убие, нямало е да хвърли масло по стъклото му. И този, дето се е промъкнал в стаята ти, със сигурност е можел да те убие, ако е искал.

— Искат да ни объркат — каза Стив. Запъти се към минибара и се опита да го отвори, но Виктория беше скрила ключа, за да не може майка й да пие алкохол за нейна сметка. — Искат да объркат защитата на Грифин.

— Което означава — прекъсна го Виктория, — че същият човек се опитва да накисне и чичо Гриф.

— И най-вероятно е истинският убиец — допълни Стив.

— Не мога да коментирам — отвърна Раск. — Моята позиция трябва да е, че вашият човек е виновен.

— Вик, повече няма да спиш сама — предупреди я Стив.

— Баржата е прекалено малка — отвърна тя. — Трябва да работя някъде.

— Тогава аз ще се пренеса тук.

Не му отговори веднага.

Как да му го каже?

— Имам нужда от лично пространство, Стив.

— Добър опит, тигре — жегна го Раск.

— Тогава й осигури полицейска закрила, Уилис. Двама полицаи всяка нощ. Един в коридора, един под балкона.

— Не знам, Стиви. Бюджетът ни съвсем е орязан…

— Уилис, това е важно за мен, ясно?

— Господи, Стив!

— Баща ми също би настоял.

Изигра си коза, помисли си Виктория. Нали Уилис Раск дължеше кариерата си на Хърбърт Соломон, който го беше измъкнал преди много години?

Раск въздъхна.

— Добре, да бъде както искаш.

— Аз не искам — каза Виктория.

— Не ме е грижа — отвърна Стив.

— Чуваш ли какво ти казвам? Не искам полицейска закрила.

— Нямаш думата, сладурано.

— Как ме нарече?

— Дръж полицаите тук, Уилис — инструктира го Стив. — Прати и Националната гвардия, ако се наложи.

— Не може да командориш така — правеше се на ядосана, но дълбоко в себе си беше доволна от начина, по който Стив беше поел нещата в свои ръце. Загрижеността в гласа му. Въпреки всички съмнения, които хранеше по отношение на връзката им, в едно винаги щеше да бъде сигурна: Стив я обичаше искрено и дълбоко.

Шерифът се наведе и опъна змията по дължина.

— Дали кожата ще стигне за едни ботуши, а Стиви?

— Аз си мислех по-скоро за куфарче — отвърна Стив и клекна до него.

— Забравете и двамата — нареди Виктория. — Някой друг вече си я заплю.