Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (29)

Знакът на победата
29

Час по-късно шериф Раск прибра мъртвата змия в хладилна чанта и обеща да я изпрати по „Федерал Експрес“ до кожаря на Айрини веднага щом бъде премерена, фотографирана и анализирана като веществено доказателство. В девет сутринта Виктория и Стив вече пътуваха на север към Парадайз Кий.

На Стив му кипеше отвътре, разтърсваха го противоположни емоции. Облекчение, че Виктория е добре. Вина, че не беше там да я защити. Вина и за още нещо. За измамата.

Не й беше казал, че е преровил боклука на баща си. Знаеше, че нямаше да одобри; фразата „нарушаване на неприкосновеността“ веднага изникна в ума му. Така че нямаме да каже нито дума за тайнствените обаждания на баща си до Реджиналд Джоунс, административния шеф на Областния съд. Трябваше да проведе разследването сам.

Джоунс към Любер към Соломон.

Звучеше като двойна комбинация, като неговият старец имаше началния удар. Но какво, по дяволите, се беше случило в съда преди двайсет години с всичките тези смъртни присъди? По онова време съдът приличаше на кошер, изпълнен с малки битки и мазни адвокати, алчни агенти, отпускащи гаранции, и корумпирани ченгета, пъплещи из коридорите. Председателстващи над мръсните дела, кацнали на по-високо ниво във всяка съдебна зала, бяха господарите на имението, облечени с роби — някои почтени, други некадърни и трети открито подкупни.

— Бърлога на измама и лъжа, която аз ще разчистя — това беше провъзгласил Хърбърт Соломон, когато един колега юрист го беше предложил за главен съдия на Окръжния съд.

Но какво се беше случило? Какво беше сторил Хърбърт тогава, че сега се страхуваше от Любер? Реджиналд Джоунс беше връзката между двамата мъже, буквално седеше между тях в залата. И какво общо имаше Джоунс — прохождащ заместник-секретар — с всичко това?

Днес Стив възнамеряваше да открие. Беше решил да наеме кола, да иде до Маями и да се отбие до кабинета на Джоунс. Да удари по масата и да получи някои отговори. Или пък не. След случката в хотелската стая на Стив не му се искаше да оставя Виктория сама. А тя настояваше да разпитат Клайв Фоулс. Джоунс трябваше да почака.

Според Стив и Фоулс си имаше вътрешни конфликти. Разкъсван от любовта си към Делия Бустаманте и кораловия риф, от една страна, и дълга си към Хал Грифин — от друга. Но Стив нямаше представа кой беше спечелил при дърпането на въжето.

 

 

Виктория изключи мобилния си телефон, когато с нейния металик миникупър наближиха виадуктите към Парадайз Кий. Репортери се обаждаха от ранни зори с въпроси за нападението на змията. Радиото беше настроено на шоуто на Били Уаху, самопровъзгласилия се министър-председател на република Конко.

— На двамата адвокати от Маями явно хич не им върви. Първо Соломон пада от моста, после Лорд за малко не е ухапана от змия. Двамата са адвокати на авантюриста Хал Грифин и бедите ги следват като мухи потна свиня. Питате дали на Соломон и Лорд няма да им се види малко нанагорно, когато започне делото.

— Това копеле опорочава избора на съдебни заседатели — оплака се Стив.

— Не се тревожи. Ще отсея тези, които не стават, при подбора.

Стив я погледна и се разсмя.

— Какво? — попита тя, без да сваля очи от пътя.

— Беше страхотно. Каква увереност само! Ако има проблем при избора, ще го оправиш. Хареса ми.

— Научила съм го от теб. Не знаеш ли?

— Знам, разбира се. Просто се радвам да го чуя.

 

 

По средата на сутринта в този ветровит слънчев ден Фоулс разказваше разпалено за смелия си дядо и Стив се преструваше, че го слуша с интерес. Класически адвокатски трик. Не отиваш направо да питаш: „Видя ли клиента ми да държи димящ пистолет над трупа на жертвата?“ Намазваш свидетеля като препечено хлебче, докато остане убеден, че човекът с пистолета изобщо не е приличал на клиента ти, а дори и да е бил той — действал е в самозащита, а дори и да не е, жертвата е била кучи син и е заслужавала да умре.

Постигаш го, като си наденеш физиономия на добър слушател и се опитваш да не задремеш, докато свидетелят скача от една нелепа тема към друга. Наградената му колекция с пеперуди. Слюнкоотделящата й рецепта за бисквити с мармалад. Или в конкретния случай: геройските подвизи на Хорас Фоулс, подводничар от флотата на Нейно величество по време на Втората световна война.

Виктория много я биваше в играта. Вероятно защото наистина проявяваше разбиране към хората и не трябваше да се прави, че я интересуват баналните им житейски истории. В колата беше заявила, че тя ще води разпита на Фоулс. Стив още бил замаян от лекарствата и така нататък. Искаше да каже по заобиколен начин, че повече я бива да кара хората да се разприказват. Стив не й противоречи. Трябваше да разберат как така Фоулс, довереният морски капитан на Грифин, удобно е отсъствал, когато шефът му е предприел фаталното пътуване със Стъбс. Колко солидно беше алибито на англичанина? Наистина ли е ровел в стридите на Делия — с чесън или не, — когато харпунът е пронизал Бен Стъбс?

 

 

Откриха Фоулс в хангара от другата страна на острова. Открита, подобна на гараж постройка, разположена над тесен проток, хангарът за лодки улавяше източния бриз и беше пълен със светлина. В гащеризон на петна Фоулс беше с маска на очите и дебели ръкавици и беше насочил електрожен към нещо, което приличаше на старо ръждясало торпедо с две седалки вътре. Приспособлението висеше на метална стойка, хванато с две вериги. Хвърчаха искри, докато Фоулс заваряваше опашката със син пламък.

Когато забеляза посетителите, спря кислорода и вдигна маската си.

— На бас, че не знаете какво е това?

Дори и да знаеше, Стив щеше да си замълчи. Винаги оставяй свидетеля да се позабавлява.

— Каретата на дядо ми — гордо отвърна Фоулс. — Без бойната глава.

Карета? Бойна глава?

— Де да имах и малката му подводница — продължи Фоулс. — Но тя се намира на дъното на един фиорд в Норвегия.

— Сигурно е цяла история — каза Виктория.

Фоулс им предложи по една гинес от хладилника.

Стив прие, Виктория се намръщи и отказа. Русата коса на Фоулс беше разрошена. Изгорялото му лице беше по-червено от обичайното, вероятно от горещината на оксижена. Като се облегна на магарето за рязане на дърва, Фоулс започна да разказва истории за дядо си.

Хорас Фоулс помогнал за построяването на военноморската кралска торпила, всъщност било торпедо с тристакилограмова бойна глава отдолу. Двама мъже седели отгоре в торпилата, в корпуса имало две седалки. Хорас бил жива торпила, вероятно най-опасната работа по времето на Втората световна война, освен пилота камикадзе. Облечен в огромен скафандър, Хорас спускал приспособлението под водата, насочвал го към германския боен кораб, после изскачал от него, надявайки се да бъде прибран от някой съюзнически кораб или подводница. После се издигнал от торпилата до четириместна подводница, наречена X–CRAFT. Дядо му кръстил своята „Фоулс Фарфарата“.

— Плуващ ковчег, ето какво представлявала подводницата — каза Фоулс на Виктория и Стив. — Или още по-точно „потъващ ковчег“. Уплътненията пропускали, акумулаторите се скапвали, помпите за нищо не ставали. Дядо запушвал пробойните с дъвка и кълчища. В сравнение с това моята служба на Фолкланд изглежда бледа като пикня. Не е като да се биеш с нацистите в Северно море.

Фоулс довърши историята си. Хорас водел смелчаците, които преследвали най-голямата военна цел — „Тирпиц“, боен кораб от класа на „Бисмарк“. За да се добере до норвежкия фиорд, където бил пуснал котва немският кораб, Хорас се спуснал от „Фарфарата“ в леденостудената вода и срязал мрежите за подводници с нож. Моряците на „Тирпиц“ видели подводницата, но я взели за морска свиня.

— Ето колко малка изглеждала, погледната от палубата на боен кораб с водоизместимост петдесет хиляди тона — поясни Фоулс. — Дядо се проврял обратно и доближил „Фарфарата“ до кораба. Представете си сега: три британски момчета гледат нагоре към този бегемот с две хиляди и шестстотин германски моряци на борда. С достатъчно въоръжение да вдигне цял Лондон във въздуха. Но чудовището не можело да стреля с оръдията си право надолу, затова швабите използвали пушкали и пистолети, докато дядо ми във водата прикачвал мини към корпуса. Върнал се обратно и се оттеглили, бум тряс, „Тирпиц“ подскочил на метър и половина от водата. Докато се опитвали да си спасят задниците от фиорда, „Фарфарата“ се оплела в мрежата и един немски круизър ги потопил.

Клайв Фоулс удари една глътка от бирата, явно си представяше как малката подводница потъва в подводния си гроб.

— Наградили дядо ми с Викториански кръст. Посмъртно, разбира се.

Бръкна в гащеризона и извади медала, който висеше на верижка. Кръст с корона, лъв и надпис „За храброст“.

— Самият Чърчил го връчил на баба ми. — Фоулс вдигна ръка над главата си и разтвори два пръста като някогашния министър-председател. Знакът на победата.

— Сигурно много се гордееш — отвърна Виктория.

— Съмнявам се, че някой друг по време на войната е показал повече смелост от моя дядо. — Фоулс сниши глас, имитирайки плътния баритон на Чърчил. — „Не мога да предложа нищо друго, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“ — Усмихна се тъжно и продължи: — Такъв е бил Хорас Фоулс. Голям късмет съм извадил. Мъжът, който ми е служил за пример, е от моята плът и кръв.

Беше много повече от това, помисли си Стив. Клайв Фоулс явно се мереше с дядо си. Отчаяно му се искаше да бъде герой. Но как можеше да се състезава с тези спомени? Какво трябваше да направи човек в топлата тюркоазена вода на Мексиканския залив, за да спечели собствен медал?

 

 

Десет минути по-късно седяха на края на бетонния вълнолом и поглъщаха лъчите на утринното слънце. Виктория беше облечена в оранжев корсет без презрамки и панталони на цветя, които се връзваха отпред и стигаха до средата на прасеца. Дългите й бронзови крака се полюшваха над водата. Стив носеше срязани дънкови панталони и фланелка с надпис: „Можеш ли да се върнеш за няколко бири?“

Фоулс беше навил крачолите на гащеризона си и сега приличаше на изгорял от слънцето Хък Фин. Беше донесъл хладилната чанта от халето и Стив прие втора студена бира, макар че още нямаше дори обяд. На половин миля навътре една яхта се носеше по вятъра, оранжевият й спинакер се беше издул като чадър по време на буря.

— Знаеше ли, че Грифин ще води Стъбс в Кий Уест? — попита Стив.

— Разбира се, че знаех — отвърна Фоулс. — Изчистих лодката и я заредих с гориво.

— Пил си по едно на дока — включи се Виктория. — После си слязъл на брега. Защо не си карал ти яхтата?

— Когато мистър Джи има компания, обича сам да кара „Форс мажор“. Да се изфука.

— Дори и когато е спирал, за да вади омари? — попита Виктория.

— Най-вече тогава. Обичаше да се прави на Големия бял риболовец. Пускаше котва, дърпаше кошовете и си вадеше вечерята. Истински мачо.

— Имаше ли чувството, че Грифин не те иска на борда? — попита Стив.

— Не, готин. Мистър Джи просто ми даде почивка. Бях се спукал от работа предишния ден. Разкарах си задника до Блек Търтъл Кий да заложа кошовете за раци, плюс останалата работа, която си имах тук.

Виктория и Стив си размениха погледи. Трябваше да зададат един въпрос, без да се издадат прекалено. Кошовете бяха пълни не само с раци. Но дали Фоулс знаеше за това? Виктория внимателно подбра думите си:

— Мислех, че Хал Грифин сам е заложил стръвта.

— Така ли ти каза? — разсмя се Фоулс. — Да, мога да си представя как го казва: „Хвръкнах до Насау“ или „Оправих мотора“. В крайна сметка си е истина, защото мистър Джи плаща за всичко, но добрият стар Клайв Фоулс хвърчи и оправя двигателите.

— Ами стръвта? — подхвана Стив. — Какво използвате? Червеноперки? Раци?

Пак смях.

— Не се ебавай, Соломон. Питай направо. Да, рачета и голяма торба с пари.

Мърлява работа, помисли си Виктория. Чичо Гриф е замесил и Фоулс. Сега капитанът щеше да бъде главен свидетел на обвинението. Фоулс можеше да помогне на прокурора да докаже подкупите или поне един от тях.

— Грифин каза ли ти за какво са му парите?

— Не.

— Ти не го ли попита?

— Не ми плащат, за да задавам въпроси.

— Но си се зачудил — отвърна Стив. — Чуденето е без пари.

— Реших, че Бен Стъбс ще слезе от лодката по-богат, отколкото се е качил.

— Ядоса ли се, като разбра, че шефът ти му плаща?

— Само затвърди убеждението ми за света, Соломон. Парите говорят. Лайната ходят.

Фоулс хвърли празната кутия от бира обратно в хладилната чанта. Хвана пластмасовите ленти, които придържаха шестте бири. Лежеше на бента, иначе вятърът щеше да я духне във водата. Лентите удушаваха рибите, които се омотаваха в тях.

Няма начин Фоулс да хвърли боклук във водата, реши Виктория. Или да толерира хора, които го правят. Сърцето му беше на страната на Делия в битката за опазването на кораловия риф, но чековата му книжка оставаше при чичо Гриф. Така че на чия страна беше?

— Имаш ли представа кой би искал да натопи шефа ти за убийство? — попита тя.

— Вероятно някой, който иска да спре Океания.

Виктория зададе въпроса съвсем небрежно.

— Някой като Делия ли?

— Стига простотии! Още ли продължавате? Делия е любовница, а не убийца. Питай съдружника си.

Стив се усмихна любезно. Дразнещо.

— Казвал ли си на господин Грифин какво изпитваш към Океания? — попита Виктория, без да обръща внимание на Стив.

— Казах му как застрояването унищожи големите рифове в Хонолулу, Сингапур и Хонконг. Казах му, че приближаването толкова близо до рифа ще води до отделянето на утайка, която ще запуши корала. Как газопроводът и тръбите за водата и електричеството ще съсипят океанското дъно. Но той можеше да обори научно всеки от аргументите ми. Както казах на Делия от самото начало, решението е на мистър Джи, не на човека, който му кара яхтата и самолета. В края на краищата мнението ми не тежи повече от това на Джуниър.

— Тоест? — намеси се Стив. — Какво беше мнението на Джуниър?

— Казвам само, че баща и син не винаги са на един акъл.

— Господин Грифин те е предупредил да бъдеш откровен с нас — напомни Виктория на Фоулс. — Но ти криеш нещо.

Когато англичанинът продължи да мълчи, Стив каза:

— Какво общо има Джуниър с това?

Фоулс разви крачолите на панталоните си.

— Нищо особено, но когато финансирането се провали, господин Грифин и Джуниър здравата се изпокараха.

„Когато финансирането се провали…“

Какво означаваше това? Грифин си беше осигурил голям заем за строителството. Имаше финансиране. Какво, по дяволите, искаше да каже Фоулс? Стив стрелна Виктория с предупредителен поглед, който казваше: „Не го оставяй, докато не разберем за какво става дума.“

Сякаш щеше да го остави. Помъчи се да си спомни нещо, което Джуниър й беше казал. Боже, какво беше? Толкова ли й бяха омекнали коленете от срещата, че не можеше да си спомни? Думата „кръгове“ изплува. Джуниър се оплакваше от „всички кръгове на ада“, през които застрахователните компании ги били накарали да минат, за да си осигурят финансирането. Не даде да се разбере кой е дал гаранцията, говореше с недомлъвки за някакъв чуждестранен консорциум. Тогава Стив спомена измислена компания от Тихоокеанския регион и Джуниър май се съгласи.

Виктория предпазливо закачи нова стръв и я хвърли:

— Финансирането се е провалило заради проблем с гаранцията, така ли?

— Точно така.

— Но Грифин е успял все пак да си намери застраховка отнякъде — додаде Стив, — или не е могъл да изтегли заема?

Фоулс се изсмя с цяло гърло.

— Не знаеш нищо, нали, готин?

— Кажи ни — отвърна Стив.

— Океания не можеше да бъде застрахована. Компютърните модели показваха, че хотелът ще се прекатури от ураган пета категория. Мистър Джи се опита да ги убеди, че вероятността ураган пета категория да засегне едно малко място в залива са нищожни, но не помогна. Никой не искаше да застрахова мястото.

— Е, как се е сдобил със заем тогава?

— Заложи всичко, което притежаваше, като гаранция. И последното парче недвижима собственост. Всички акции, всички свободни пари. Затова се изпокараха. Джуниър вилнееше и крещеше, че егото на баща му било ненаситно. Че си издигал сам на себе си паметник, който бил истинска лудост, и че щял да изгуби всичко.

Виктория си спомни нещо, което чичо Гриф беше казал в деня, когато се появи Кралицата: „Напоследък Джуниър се интересува от бизнеса. Упреква ме непрекъснато, че харча прекалено много пари, поемам прекалено големи рискове.“

— Значи на Джуниър му се е дръпнало лайното, че може да загуби наследството си — натърти Стив, сякаш Виктория не беше разбрала. Сякаш тя не разбираше, че вече буташе Джуниър към началото на редицата от заподозрени в „основателния алтернативен сценарий“, които най-вероятно биха предизвикали основателно съмнение у съдебните заседатели.

— И мистър Джи не му оставаше длъжен — продължи Фоулс, — здравата го настъпи, нарече го примадона и плейбой.

— Плейбой — повтори Стив, в случай че Виктория беше пропуснала.

— Мистър Джи каза, че парите били негови и щял да прави каквото си иска с тях. Така че, ако питате мен, Джуниър има много повече причини от Делия или от мен да потопи Океания. Милиони повече, бих казал.

Усмивката на Стив беше толкова самодоволна, че на Виктория й се прииска да му шибне един.