Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (24)

Орлов поглед
24

Виктория стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Пайър Хаус“ и пиеше коктейл „Гимлет“ с водка. Точно като еди-кой си. Кралицата пиеше „Гимлет“. Даже беше доста придирчива в това отношение.

— Винаги изцеждай пресни лимони. За да си получиш дозата витамин С заедно с водката.

Явно вършеше работа. Майка й никога не беше страдала от скорбут.

Наближаваше полунощ. Камионите на телевизиите си бяха отишли от паркинга, но щяха да се върнат. От залива духаше прохладен бриз и Виктория пиеше сама. Чудеше се къде ли беше отишла майка й. И чичо Гриф. Не беше виждала нито един от двамата след скандала в апартамента, секунди след като ги беше обвинила за Давид и Вирсавия^[1] и им беше казала, че са виновни за смъртта на баща й.

Виктория не беше напускала стаята оттогава, с изключение излизането на балкона, за да наблюдава как облаците танцуват по лицето на луната. Обади се на Джуниър и сподели с него подозренията си.

Беше шокиран и наранен и в споделената им мъка тя го почувства по-близък от всякога. Джуниър обеща, че ще говори с баща си и ще настоява да разбере истината.

Нямаше ли ирония във всичко това? Ако баща й не се беше самоубил, вероятно щеше да стане госпожа Виктория Грифин. Нали това искаха и четиримата родители. Тя също го искаше, поне като момиче. Така че, ако изневярата на майка й беше довела баща й до самоубийство, а то беше породило срам и вина, които бяха пратили чичо Гриф да обикаля света… ами не бяха ли виновни любовниците и за провала на предопределения брак? Ефектът на доминото на съдбата.

Главата й не го побираше и определено имаше нужда от още един „Гимлет“.

 

 

Секундите минаваха. Или минутите. Или цяла вечност.

Ако съм мъртъв, помисли си Стив, ще усещам ли хода на времето?

Беше тъмно, мокро и студено.

Нещо дръпна Стив и той се раздвижи.

Или пък стоеше на едно място, а всичко около него се мърдаше. Не можеше да определи.

Чу се бълбукане на шуртяща вода. Нещо направи „щрак“ и го удари в гърдите. Или пък не.

Усети вкуса на солена вода, задави се и започна да се задушава. Тънък лъч светлина прониза мрака, сърпът на неземно красива луна.

Къде съм, по дяволите?

После отново мрак.

 

 

Виктория влезе обратно вътре, но остави вратата на балкона отворена, за да усеща бриза и да вижда бледите лъчи на луната. Преди това беше огледала менюто на румсървиса и беше решила, че не е гладна, после нападна минибара за трети път. Две малки пакетчета солени бисквити, бутилка подсладен лимонов сок — Съжалявам, майко! — и цял куп малки бутилчици водка „Белведере“. Бяха наредени като миниатюрни кегли върху заседателната маса до струпаните папки по делото „Щатът срещу Грифин“. Бутилчиците бяха празни, папките неотворени и непрочетени.

„Що за адвокат си ти?“

Въпросът на Стив отекваше в съзнанието й. Лош адвокат. Както и лоша дъщеря вероятно. Може би бъркаше за майка си и чичо Грифин. Не разсъждаваше трезво. Устните й бяха изтръпнали от водката и луната на нощното небе непрекъснато изчезваше. Или облаците се скупчваха, или тя се беше напила. Или пък и двете.

Чудеше се дали Стив гледа същата луна, докато кара по морската магистрала. Разкикоти се.

Няма как да гледа друга луна.

Надяваше се, че не се е напил като нея.

На бара до басейна под балкона й банда свиреше песни на Джими Бъфет. Нещо за цяла камара работа и шеф темерут. Ако Стив беше тук, щеше да иска да слезе на бара и да пее заедно с тях. Почуди се дали беше вярно, че е ловил риба с Джими Бъфет. При Стив никога не се знаеше.

Спомни се деня, когато яхтата на чичо Гриф се разби на брега. Когато заяви на Стив, че иска да продължи сама. Професионално. Поне така беше казала.

Кой кого заблуждава? И за какво?

Прозрението я лъхна заедно с океанския бриз. Лъжеше и Стив, и себе си. Държеше се като страхливка. Всъщност искаше да сложи край на връзката. Да зареже Стив. Това беше, нали?

Да, по дяволите! Трябваше да следвам шестото си чувство още от началото. И трябваше да послушам Кралицата!

Нима майка й — Вирсавия Лорд — не се оказа права за Стив, въпреки че беше малко груба?

Скъпа, само ти си способна да намериш евреин, който дори пари не може да изкарва.

Но не материалният успех или липсата на такъв тревожеше Виктория. А това, че Стив беше толкова… — как се казваше? Можеше ли да изрови проклетата дума след четирите коктейла „Гимлет“?

Необикновен. Неизвисен. Непокорен. Непредсказуем. И още сто думи, които започваха с „не–“ и които й убягваха в момента. Неподходящ. Точно така!

Една от думите на Кралицата. Докато беше момиче, колко пъти беше чувала майка си да казва за някого от приятелите й: „Изглежда доста добро момче. Но е неподходящ за теб, Принцесо.“

Стив беше забавен, предизвикателен и страхотен любовник. И дразнещ, и минаващ всякакви граници и… явно неподходящ. Как изобщо можеше да мисли за него като за вечната половинка? Не, трябваше да скъса с него. Но как да го направи, какво да каже?

Неизвестно поради каква причина — може би защото беше само на няколко пресечки от къщата на Ърнест Хемингуей, или може би защото беше учила американска литература в Принстън — тя се сети за Агнес еди-коя си, милосърдната сестра, която се беше грижила за раните на Хемингуей във Франция. Когато Агнес решава да скъса, тя му пише писмо и му казва, че сигурно са влюбени, защото много се карат.

Може би и тя трябваше да напише писмо на Стив.

Не. Това е глупаво. Утре ще го видя и ще му кажа: „Ти си чудесен. Но си неподходящ.“

После си спомни нещо друго. След като Агнес къса с Хемингуей, се жени за богат италианец. Граф или нещо от сорта. А в момента Виктория се беше събрала отново с Джуниър.

Не, това няма нищо общо с Джуниър.

Каза си, че ще стои настрана и от него. Ще движи сама известно време, поне докато си изясни нещата. После се почуди дали наистина е така.

Бандата подхвана песента на Бъфет „Да излезеш наглава с урагана“ и Виктория се поколеба дали да не затвори вратата на балкона и да спусне щорите. Вместо това отвори минибара и извади още една бутилчица водка.

 

 

— Студено ли ти е, чичо Стив?

— Мммм…

— Целият трепериш.

Стив се опита да вдигне глава, тежеше като кофа цимент.

— Ох!

Беше тъмно, но видя тънкия полумесец на луната да надзърта през облаците. Лежеше по гръб. Въздухът лепнеше от сол, влага и първичност. Водата се плискаше по пясъчния бряг. В далечината — друг познат звук, гуми свистяха по асфалта. Внимателно обърна глава на една страна. По моста в далечината присветваха фарове.

— Къде сме?

— На малък остров.

— Как се озовахме тук? — изфъфли Стив и опипа челото си. Цицината вече се оформяше.

— Бъки.

— Кой?

— Бъки делфинът.

— Не ме занасяй.

— Е, не точно той. Но вероятно някой негов приятел.

Вероятно сънуваше. Или по зле: беше мъртъв.

— Делфин ни е изкарал тук?

— Проврях се през дупката на гюрука, но ти се заклещи. Опитах се да те измъкна, но не успях. Тогава делфинът те захапа за рамото и те изтегли.

Стив опипа рамото си за всеки случай, после другото.

— Нямам следи от ухапване. Кажи ми какво стана. Истината.

— Казвам ти. Когато излезе на повърхността, делфинът те избута. А аз се държах за перката му, докато стигнахме на брега.

— Стига, Боби! Ти ли ме измъкна?

Някъде изви полицейска сирена. На моста спряха две коли. Трима или четирима души се надвесиха през перилата, гледаха към тях и ръкомахаха.

— Исках да те спася, а ти спаси мен — каза Стив.

— Tursiops truncatus го направи, чичо Стив.

Стив знаеше, че атлетичните способности на Боби са силно ограничени. На състезанията по бягане размахваше лакти и въртеше колене като торнадо, без особен резултат. Лошите деца му викаха „хахо“. Но Боби беше роден плувец, дългите му крака и кльощавите ръце прорязваха с лекота водата в идеален синхрон. Стив беше точно обратното. Тичаше целеустремено с огромни крачки. Във водата само цапаше с ръце и крака.

Стив се надигна на лакът. Всичко отново започна да се върти и той се отпусна назад.

— Имаш цицина на главата. — Боби внимателно докосна откритата рана точно над веждата на Стив. — Надявам се да не се образува субдурален хематом.

— Какво, по дяволите, е това, докторе?

— Черепно-мозъчна травма. Става често при удар по главата.

— Щом е често, не е страшно, нали?

— Освен ако не е засегнат главният мозък. Тогава няма да дочакаш зелените банани да узреят.

— Боже!

Боби се наведе по-близо и погледна Стив в очите.

— Зениците ти изглеждат наред, чичо Стив. Мисля, че ще се оправиш.

Стив не вярваше в предначертания. Нямаше главен изпълнител, нито главен архитект на вселената. Но какво можеше да каже сега? Когато Боби се нуждаеше от някого, който да го измъкне от комуната, където го държаха затворен, Стив се беше явил и беше избягал от цяла дузина мъже с пушки, криволичейки из гората с момчето на ръце. А сега, секунди преди да се удави, беше сигурен, че е спасен от Боби, а не от трункатус-мункатус, или каквото там беше.

Някой викаше от моста:

— Линейката идва! Дръжте се!

Добре, каза си Стив. Никъде нямаше да ходи.

Във водата се чу тихо „пляс“ и Боби извика:

— Ето го! Делфинът скочи.

Стив с мъка извърна глава, но него вече го нямаше. Е, вълничките можеха да са и от скачащ делфин. Или от някоя обикновена дърта риба. Или някой малък астероид беше потънал във водата, откъде да знае човек.

— Нищо не виждам, хлапе.

— Ти никога нищо не виждаш, чичо Стив.