Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Соломон срещу Лорд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deep Blue Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 39 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsy (2009)

Издание:

Пол Ливайн. Текила и синьо алиби

Редактор: Радка Бояджиева

ИК „Бард“, 2007

Оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–799–7

История

  1. — Добавяне (сканиране: Lindsy; разпознаване и редакция: ultimat)

Принцесата срещу Кралицата
40

Плъзгащата се врата на балкона беше отворена и нощният бриз, влажен и изпълнен със соления мирис на морето, развяваше пердетата. Някъде из стаята изжужа комар.

При басейна под прозореца един полицай се беше облегнал на палмово дърво, друг седеше на стол пред вратата. Личните охранители на Виктория, осигурени с любезното съдействие на шериф Раск.

Краката я боляха, а главата й пулсираше. Черните й обувки „Прада“ бяха с половин номер по-малки, когато ги купи, и след като цял ден беше валсирала напред-назад в съдебната зала, се чувстваше като китайка, на която й бяха деформирали краката, за да останат малки. Главоболието идваше от седенето на масата на защитата със схванати рамене.

Ако Стив беше тук, щеше да ми разтрие раменете. И краката.

Но тя беше сама в апартамента си в „Пайър Хаус“, самотен воин в бойна зала, пълна с папки, книги и остатъци от миди и салата „Цезар“, донесени от румсървиса. Съседният апартамент беше тъмен и тих, майка й беше излязла да вечеря с чичо Грифин. Минаваше полунощ. Къде бяха? Паркирали на плажа бентлито на чичо Гриф, слушаха шлагера на Вари Уайт „Не мога да ти се наситя, бейби“ и се целуваха с езици. Стомахът й се сви от тази мисъл.

Беше ядосана, и на двамата. Чичо Гриф трябваше да е тук и да й помага да се подготви за съда. Майка й трябваше да е тук само заради емоционалната подкрепа. Вместо това те…

Господи, защо това ме тормози толкова много? Те имат право да си живеят живота, нали така?

Отпи от чашата с каберне и се опита да се съсредоточи върху папките със свидетелите, пръснати пред нея. Утре обвинението щеше да започне да движи фигурите по шахматната дъска. Шест души на борда, трима напускат сцената отляво, един се гмурка във водата и оставят обвиняемия и жертвата сами за последното плаване на „Форс мажор“. „Мъртвешкото плаване“, така го беше нарекъл Уадъл. Израз, който беше добавил към „алчност и корупция, подкуп и убийство“.

Знаеше реда, в който прокурорът щеше да изгради косвеното си обвинение. Клайв Фоулс щеше да опише сцената — партито с коктейли на борда, после Лечестър Робинсън щеше да опише вероятното спречкване между Грифин и Стъбс.

Виктория още не беше решила колко агресивно да подходи към Робинсън. Щеше да възрази, ако Уадъл се опиташе да го разпитва за впечатленията му за станалото.

„Господин Робинсън, според вас обвиняемият беше войнствено настроен към господин Стъбс? — Протестирам. Подвеждащ въпрос. Това са предположения.“

Но не протестираш за всичко, за което може да се протестира.

„Не оставяй съдебните заседатели с впечатлението, че криеш нещо.“

Пак Стив. Щеше да знае какво да направи, както щеше да знае и как да освободи врата й от напрежението. Липсваше й.

Не, по дяволите, нямам нужда от Стив. От никого нямам нужда.

Чувстваше се като гладиатор. Самотен изпълнител на бойно правно изкуство. Разгледа листовете, пръснати по заседателната маса. Обзе я странно чувство. Винаги се гордееше с предварителната си подготовка. За разлика от Стив, тя вярваше, че печелиш делото благодарение на търсене, разследване, организация и предварителна подготовка. Овладяване на детайлите. Цветни лентички на веществените доказателства. Показалец на показанията. Да знаеш делото отначало докрай. Стив беше по-голямата картина. Дай му бегла представа за фактите и той ще спечели в съда. Затова двамата бяха такъв добър екип, нали все това й повтаряше. Уменията им бяха толкова коренно различни, че взаимно се допълваха.

— Вие двамата удвоявате ефекта на грехопадението — беше им се ядосал веднъж един прокурор.

Не че не мога да го направя и сама.

Но точно сега можеше да се възползва от импровизаторските умения на Стив, особено след като подготовката липсваше. След всичко случило се напоследък — необичайната поява на майка й, атаките на Джуниър, нахлуването в стаята й, раздялата със Стив — не работеше на пълни обороти.

Виктория чу как вратата в съседната стая се отвори и след миг майка й надзърна през общата им врата.

— Принцесо, още ли си будна?

— Ще работя почти цяла нощ. — Опита се да погледне зад рамото й. — Ти сама ли си?

Айрини влезе в стаята.

— Гриф отиде директно в леглото, ако това питаш. Горкият човек е толкова напрегнат, че и без това няма да ми свърши никаква работа.

— Колко си празноглава! Човекът се бори за живота си, а ти се ядосваш, че няма да те огрее тази вечер.

— Разбра го наопаки. Мислех, че за него ще е добре, ако го накарам малко да се поотпусне.

Айрини се приближи и се отпусна на един стол до работната маса. Копринената й шифонена рокля на цветя беше дълбоко изрязана и очертаваше формите й. Колко жени на нейната възраст можеха да си го позволят? Неясно поради каква причина мисълта, че майка й изглеждаше прекалено млада, я плашеше.

— Налей ми чаша вино, Принцесо. И ако искаш, сипи си и на теб.

— Налей си сама. На мен ми стига.

— Изглеждаш толкова напрегната, скъпа.

— Нима? Като нищо може да се дължи на това, че гледам процес за убийство.

Айрини разкопча каишките на глезените си и изрита златистите еспадрили с танк подметка.

— Подуват ли ти се краката от тази проклета влага? Моите много.

— Следващия път, като идеш на поправка, направи си липосукция на глезените.

— Нещо лошо ли съм направила, Принцесо?

— Напоследък ли?

— Боже, станала си толкова заядлива! От кога не си се чукала?

— Не помня някога да си била толкова груба.

— Ти също не беше такава голяма моралистка. Всъщност, като се замисля, винаги си била. — Айрини стана и затвори балконската врата. — Тук е като сауна. На колко е климатикът?

— Не си ли прекалено стара за горещи вълни, майко?

— Станала си още по-голяма кучка, откакто заряза онзи невъзможен Соломон. — Тя се върна боса до масата и си наля чаша вино. — Колкото до хапливата ти забележка, аз съм едва на средна възраст.

— Само ако живееш до сто и шестнайсет.

— Знам какво те мъчи, Принцесо, и имам предложение. Излез с Джуниър. Той здравата е хлътнал по теб и се обзалагам, че е страхотен в леглото.

— Имам си друга работа. Защо ти не обслужиш и двамата Грифин?

— Ако бях на твоите години, като нищо щях да изчукам Джуниър. Видя ли му инструмента?

— Майко, защо не идеш да си вземеш един студен душ?

— Не че размерът винаги е равен на представянето. Спомням си един испанец, с който се запознах в Монако. Мучо гранде. Като шпеков салам.

— Няма да водя този разговор.

— Но в леглото никакъв го нямаше. А, пък имаше един французин, на който му беше като кисела краставичка, но о-ла-ла!

— Правиш го само за да ме дразниш, нали?

— А ти се заяждаш, защото съм щастлива.

— Това е жалко.

— Но аз съм щастлива, скъпа — успя да въздъхне и да се усмихне едновременно. — Двамата с Гриф заедно след толкова много години!

— Искаш да кажеш отново заедно.

— Пак започваш? Казах ти истината. Никога не сме имали връзка.

— Но баща ми е помислил, че сте имали, нали?

— Не, по дяволите! Не виждаш ли какво става? Изпитваш гняв към баща си през всичките тези години. Но не можеш да му се развикаш, затова си го изкарваш на мен.

Виктория замълча за миг. Замахна безсилно към проклетия комар, който бръмчеше до ухото й.

— Да, ядосана съм му. Това е вярно.

— Разбираемо е, скъпа.

— Знаеш ли какво ме побърква?

— Това с предсмъртното писмо ли?

— Хиляди пъти съм се питала. Защо не е могъл да напише нещо? „Съжалявам, принцесо. Прости ми. Обичам те.“

Айрини се пресегна и стисна ръката й.

— Той наистина те обичаше, скъпа. Много те обичаше.

— Малка бележка. Толкова много ли искам, дявол да го вземе!

Гласът на Айрини беше малко по-висок от шепот:

— Беше написал бележка.

— Какво?

— Пишеше, че много те обича.

— Измисляш си го. Лъжеш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Глупости! Лъжа само когато искам аз самата да се почувствам по-добре. — Тя отпи от кабернето и направи физиономия. — Наистина нищо не разбираш от вина.

— За бога, майко! Наистина ли имаше бележка?

— Баща ти беше написал, че те обича повече, отколкото може да изрази с думи, и най-много съжалява, че няма да доживее да види в каква жена ще се превърнеш.

Изведнъж майка й се оказа права: в стаята беше станало много горещо.

— Всичките тези години! Защо не ми каза?

 

 

— Имах си причини. — За пръв път, откакто се помнеше, Кралицата й се видя почти толкова стара, колкото беше в действителност.

— Защо? Какво друго пишеше? Обвиняваше ли те, че си имала любовна връзка с чичо Грифин? Защо просто не си го признаеш след толкова много години?

— Нямах връзка.

— Тогава защо си унищожила бележката?

— Кой казва, че съм я унищожила? Тя е в банковия ми сейф. Реших, че някой ден ще си достатъчно голяма — достатъчно пораснала, — за да я прочетеш. Явно този ден още не е дошъл.

Айрини се изправи, приглади роклята си и се понесе с плавна стъпка към стаята си с обувките в ръка. Без да се обърне или да каже лека нощ, тя затвори вратата между двата апартамента и пусна резето.

Два часа по-късно Виктория лежеше в леглото и слушаше как листата на палмите се удрят в парапета на балкона. Копнееше да поговори със Стив, но беше прекалено късно да му се обади. Въпреки проблемите между тях той си оставаше най-близкият й човек. В този миг, в този ужасен сърцераздирателен миг почувства, че никога не е била толкова сама.

Чу отново бръмченето — проклетият комар! Сега пък къде беше?

Ох! Усети как я жилна по врата.