Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (50)

Защо стават убийства
50

— Боли ли?

— Само като гледам сметката от болницата.

Бяха в хотелската стая на Виктория, Стив се беше излегнал на леглото й. Боби седеше на работната маса, наведен над лаптопа си. Навън беше тъмно и бандата, която свиреше кавъри на Джими Бъфет, дрънкаше песен след песен в патиото.

Виктория непрекъснато сменяше торбичките с лед на врата на Стив и му мереше температурата, макар че не беше сигурно точно защо го прави. Въпреки че се беше разминал на косъм със смъртта, Стив изглеждаше необичайно спокоен.

Ако можех да го държа на кодеин и демерол, щяхме да се разбираме направо супер.

— Можеш да останеш тук довечера — каза тя.

— Тук? — Стив потупа матрака на огромното легло.

— В съседната стая. Кралицата се върна в Маями.

Боби се разсмя.

— Знаех си, че няма да те огрее тази вечер, чичо Стив.

— Продължавай да работиш, хлапе — отвърна Стив. — Иначе ще докладвам, че редовно бягаш от училище.

— Ти си този, който ще иде в затвора — изстреля в отговор Боби. — Как се казваше, Виктория?

— Съучастие в развращаване на малолетни — отвърна тя.

— Детето вече си беше развратено, когато се премести при мен — защити се Стив.

— Гладен съм — каза Боби. — Кога ще ядем?

— След като разкрием убийството. — Стив вече им беше разказал за разходката с „Фоулс Фарфарата“ и равносметката. Всичко, освен така нареченото „самопризнание“ на Фоулс. Беше позагладил малко ръбовете и беше казал на Виктория, че Фоулс е признал. Не беше решил още дали да излъже направо, както Уилис Раск го беше помолил, и искаше да не си затваря вратичките.

След като Стив свърши, а Боби започна да сваля сателитни снимки на Джаксънвил, Виктория ги информира за хода на делото. Обвинението се беше оттеглило. Утре сутринта щеше да призове първия си свидетел. В патиото бандата свиреше „Ние сме хората, с които нашите родители ни плашеха“.

Стив явно се заслуша.

— Какво стана с теб и майка ти?

— Стигнахме до ново разбирателство. Не съм знаела всички факти. Сега, когато съм наясно, мисля, че съм я съдила прекалено. Ами ти с баща ти?

— Щом научих фактите, започнах да го съдя повече. Ще ми кажеш ли какво се случи?

— По-късно. Когато свърши процесът. А ти?

— И аз.

Замълчаха и двамата, след което Стив каза:

— Не че не обичам татко.

— Разбирам.

— Искам да кажа… нали това е любовта? Да приемеш човека с всичките му недостатъци.

— Така както и теб те приемат.

Боби пак се обади.

— Господи, и двамата ви гони яко шубе. Защо просто не си признаете честно и почтено, че искате да се изчукате?

— Предупреждавам те, хлапе — изръмжа Стив, — че те чака военно училище.

— Да бе! Ако искате да видите къде злодеят Конклън се е сдобил с фиш, елате насам.

Виктория стигна първа, Стив се надигна от леглото и се запъти бавно към масата. И двамата се загледаха в сателитната снимка.

— Река Сейнт Джоунс в Джаксънвил — каза Боби и посочи към снимката. — А ето го и крайбрежния булевард Сейнт Джоунс при Комодор Пойнт. Ето тук са му написали фиша.

— Леле колко кораби! — каза Стив. — Прилича на пристанище.

Боби натисна мишката и изображението се увеличи. Имаше надпис на върха на сградата, обърната към реката. „Южна корабостроителница“. Виктория го прочете на висок глас, за да чуе как звучи.

— Южна корабостроителница.

— И какво от това? — попита Стив.

— Името ми е познато. Чакай да си помисля.

— Давам ти секунда — отвърна Стив и се запъти към минибара. — Имат ли „Джак Даниълс“ тук?

— Робинсън! — извика Виктория. — Лечестър Робинсън. Ето къде е строил платформите за Океания.

Стив спря на място. „Джак Даниълс“ можеше да почака.

— Има смисъл Конклън да е работил за Робинсън.

— Не и преди десет дни. Робинсън каза, че е отказал платформите веднага след убийството на Стъбс.

И тогава се случи. Двама атлети тичаха в синхрон, стъпка след стъпка.

Той каза:

— Освен ако Робинсън не е излъгал… Тя каза:

— Защото платформите са му трябвали за нещо друго, а не за Океания…

Той каза:

— Нещо, което може да прави пари само ако я няма Океания…

Тя каза:

— И Робинсън е наел Конклън и Фоулс…

И двамата заедно:

— За да спрат Океания!

Пълно единодействие, реши Виктория.

Точката на екстаза в нашите взаимоотношения.

Така я беше нарекъл Стив по време на процеса „Барксдейл“. Не достигаха до нея всеки ден, но когато го правеха, беше по-прекрасно от всичко останало. Допълваха мислите си, завършваха изреченията си, осмисляха взаимно живота си.

— И какво е намислил Робинсън? — попита тя.

— Имаме висящ конец… Така че…

— Да го дръпнем и да видим докъде ще ни отведе — довърши тя. — Фоулс казал на Грифин да забрави за хотела и казиното. Да води туристи до рифовете с лодки с прозрачни дъна и катамарани.

— Грифин му казал, че говорел за лодки с гребла, а той щял да построи „Куийн Мери“ — допълни Стив.

— И Робинсън каза, че Грифин мислел прекалено на едро, а Фоулс прекалено на дребно. Значи Робинсън…

— Е измислил нещо по средата.

— Знаеш какво е, нали Стив?

— След убийството на Стъбс Робинсън вече не е имал нужда от платформите за Океания. Но ако промени дизайна им… — Стив мушна пръст в шината си и се почеса по брадичката. — Боби, увеличи всеки кораб, който се строи в момента.

— Ще ги увелича, ако поръчаш румсървис. Сандвич с бекон, домат, маруля и допълнително майонеза.

— После. Първо направи магията.

От патиото се чу „Апокалипсо“.

— Вик, нямаме време да изискаме съдебна заповед за корабостроителницата — каза Стив, — но ако съм прав, Робинсън строи огромна баржа. Утре ще трябва да блъфираш. Дръж се така, все едно разполагаш с чертежите му.

— Робинсън не ми е първият свидетел.

— Вече е.

За малко да каже за реда, по който смятала да изложи доказателствата, но замълча. Трябваше да бъде по-гъвкава. Стив непрекъснато й го повтаряше.

— Добре, призоваваме Робинсън като свидетел. И?

— Трябва да видя снимките, за да съм сигурен. Боби, какво става?

— Чакай секунда де!

Виктория предложи:

— Може би ти трябва да проведеш кръстосания разпит на Робинсън. Теб по те бива за това.

Той навири нос, колкото му позволяваше схванатият врат.

— Хайде сега, Вик. Нали ти искаше горещия стол. Смътно си спомням думите „първи адвокат“ и „автономия“ да се намесват в разговора.

Звучеше като саркастичния Стив, но усмивката му беше топла, а думите галеха.

Да, болкоуспокоителните определено бяха позагладили ръбовете му.

— Но Робинсън е голяма енчилада — отвърна тя.

— Гладен съм — изплака Боби.

Стив й се усмихна.

— Ще се справиш страхотно. Знам го.

— Наистина искам ти да поемеш Робинсън — продължи тя. — Не съм виждала някой да води кръстосан разпит по-добре от теб.

— Защото няма как сама да се видиш.

Тя изръмжа.

— Сериозно, Вик. Родена си за това. Робинсън изобщо няма да разбере откъде му е дошло. Освен това вече не съм адвокат по делото. Оттеглих се, забрави ли?

— Ами подай нова молба сутринта.

— Адвокатът не може да свидетелства.

— Кой ще свидетелства?

— След като свършиш с Робинсън, ще призовеш мен.

— Какво? Защо?

— Ето ти я баржата — каза Боби и посочи към монитора.

Виктория се наведе над рамото на Боби. Квадратни контейнери бяха струпани на палубата на дълга и плоска платформа. От сателита контейнерите изглеждаха като гигантски детски кубчета.

— Какво е това? — попита тя.

— Заради това стават убийства. — Стив прегърна Боби. — Да поръчаме на момчето сандвич с допълнително майонеза.