Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (47)

Кралицата на драмата
47

— Колко дълго сте работили за „Посейдон“? — попита Виктория.

— Двайсет и три години — отвърна Чарлз Тейлър. Беше солиден мъж около петдесетте, който изглеждаше така, сякаш никога не е излизал от джакузито, камо ли да се е гмуркал до дъното на някой атлантически ров. При директния разпит беше казал, че е „почти невъзможно“ харпун „Посейдон Марк 3000“, задвижван от пневматична струя въздух, да произведе случаен изстрел при зареждане.

— Още две години и ще получите чудесна пенсия.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Вие сте лоялен служител, господин Тейлър. Ръководите отдела за качествен контрол на „Посейдон“ и сте издал сертификат за безопасност на „Марк 3000“. Няма ли да ви уволнят, ако се докаже, че е дефектен?

— Протестирам! — Ричард Уадъл се облегна на масата на обвинението, притиснал длани към махагоновия плот. — Адвокатът дава свидетелски показания, а не задава въпроси.

— Приема се — отвърна съдия Федърс. — Госпожице Лорд, давам известна свобода при кръстосания разпит, но вие току-що преминахте границата.

— Съжалявам, Ваша чест — каза Виктория, макар че не съжаляваше и грам. Беше отбелязала точка пред заседателите.

Тя вдигна харпуна — веществено доказателство номер три — с две ръце.

— В указанията за безопасност компанията ви предупреждава, че отворът трябва да сочи настрани от човека, който се опитва да зареди стрела. Явно сте предвиждали, че човек може да се простреля сам.

— О, това го сложиха адвокатите.

Тези проклети адвокати.

— Но никога не са ни предявявали искове — побърза да добави Тейлър.

Един иск щеше да дойде чудничко на защитата, помисли си Виктория. Колективен най-добре. „Всички, които са се правили на шиш кебап е харпун, да си вдигнат ръката.“ Но трябва да играеш с картите, които имаш.

Вратата на съда се отвори със скърцане и майка й се промъкна вътре. Кралицата беше изчезнала преди два дни, последните й думи бяха по-хладни от ледената маргарита, която пиеше тогава. Обяд в мексикански ресторант близо до съда. Виктория работеше над реда, по който щеше да изложи доказателствата си, на една отдалечена маса, когато майка й се понесе към нея с чаша в ръка. Минаваше обяд, но питието не й беше първото за деня. Като пропусна любезностите, Кралицата обвини Виктория, че е „заядлива, предубедена и скучна“, като добави, че не било никак чудно, дето не можела да задържи мъж.

— Замисли ли се поне веднъж за моето щастие? — попита Айрини.

— Реших, че не е необходимо, майко, ти и без това по цял ден мислиш само за това.

— По-студена си от мен, скъпа. Наследила си го от баща си.

— Ако можеше да е тук и да се защити…

— И аз имам право на щастие. — Майка й направи пирует към вратата, розовата памучна пола балон марка „Синтия Стефе“ се усука около хълбоците й.

Кралицата на драмата.

— Успех в съда, скъпа — подхвърли през рамо. — Дори и да не те е грижа за щастието ми, моля те, спечели заради чичо Гриф.

Явно темата за деня беше „щастие“.

Сандалите й „Маноло Бланик“ чаткаха по пода, докато излизаше.

Сега сандалите се бяха върнали. Е, вече бяха други. Предишните — с отворени пръсти, панделка и каишка през глезена — й бяха подарък от Виктория, благодарение на щедростта на клиента на Стив, който крадеше контейнери, предназначени за италианските бутици. Днешните сандали не бяха „Бланик“ и явно бяха нови. Или поне Виктория не ги беше виждала досега. Змийска кожа със сребърни катарами, изрязани отстрани, с деветсантиметрови токчета.

Къде беше, майко? И защо ти и направените ти от влечуго обувки се върнахте?

Яд я беше, че си тръгна, сега и че се връща.

Имаше нещо познато в тези змийски сандали. Какво беше? Наистина бяха страхотни, на ярки жълти и червени райета на черен фон.

Жълти и черни райета! Коралова змия. Моята коралова змия.

— Нещо друго, госпожице Лорд? — попита съдия Федърс.

По дяволите, не се разсейвай!

— Само още един въпрос, Ваша чест.

— Добре. Освен ако не са старите тръби, май чувам, че стомасите на съдебните заседатели почнаха да къркорят.

Виктория вдигна харпуна.

— Господин Тейлър, това, че никой не ви е съдил, не означава, че никой не се е пронизвал при зареждането на „Марк 3000“, не е ли така?

— Протестирам! — каза Уадъл.

— Въз основа на какво? — попита съдията.

— Въпросът има три отрицания, ако не и четири.

— Отхвърля се. Мисля, че съдебните заседатели го разбраха.

— Няма как да знам дали някой се е наранявал някога — отвърна Тейлър.

Избягва думата „пронизвал“ и кървавата представа, която предизвиква.

— Значи не можете да изключите възможността при определени обстоятелства „Марк 3000“ да произведе изстрел при зареждане?

Наруши обещанието си, че въпросът ще е само един.

— Не мога да я изключа.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

— Тогава да обядваме — обяви съдията.

 

 

— Трябва да ти разкажа за нас двамата с Грифин — каза Кралицата.

— По средата на процеса сме — отвърна Виктория. — Дай ми отсрочка.

Кралицата настоя и я убеди да излязат на разходка. След десет минути бяха на доковете и точно минаваха покрай една редица рибарски лодки, когато Айрини каза:

— Влюбена съм в Гриф.

— Поздравления.

— Но не бях, докато беше жив баща ти.

— Така ми каза. Онази нощ за пръв път си оправила Гриф. Какво друго е толкова важно, че не може да чака?

— Вчера ходих до Маями и се отбих в банката. До сейфа си. Взех предсмъртното писмо на баща ти.

Виктория спря рязко до камара изпочупени кошове за омари.

— Сега! След всичките тези години трябва да го направиш сега? Защо?

— Не мога да понасям да ме мразиш.

— Моля те, майко. Не мога да се разправям с това сега.

Един рибар, клекнал до лодката си, се обърна да ги погледне. Не се случваше често две добре облечени жени да се карат пред траулера му.

— Знам под какво напрежение си, Принцесо, и Господ ми е свидетел, че искам да спечелиш, но…

— Нищо не знаеш! Не искам да виждам писмото.

— Нямаш избор.

— Вече не съм на дванайсет, майко. Сама взимам решенията си.

Кралицата бръкна в тъмнооранжевата си кожена чанта. Виктория тръгна да си върви веднага щом видя какво излезе от нея. Старовремски хартиен плик с връвчици за връзване.

Кралицата забърза след нея на проклетите си змийски сандали.

— Обожавах баща ти. Никога не съм му изневерявала. С Гриф бяхме само приятели. Партньори за бридж. Харесвахме едни и същи неща. Синатра. Френски филми. Постмодерно изкуство.

— Майко, не ме интересува, разбра ли?

— Никога не съм спала с него.

— Добре, сега го хвърли.

— Баща ти ми изневери.

Виктория се извъртя. Под яркото слънце, в раирания костюм, лицето й пламна, помисли, че може да припадне.

— Лъжкиня!

— Знаех, че така ще кажеш. Затова донесох писмото на Нелсън.

Айрини се опита да й даде плика, но Виктория се дърпаше, все едно е целият в пламъци.

— Сигурно е подправено. Никога не бих ти го простила.

— Не нося фалшиви перли, не използвах хартиени чинии и не подправям предсмъртни писма. Време е да разбереш истината. Баща ти имаше връзка с Филис.

— Филис Грифин?

— Да, с Филис Грифин. Срещаха се тайно през последните няколко месеца.

— Знаех си, че лъжеш.

Жената на чичо Гриф, майката на Джуниър! Самата мисъл беше абсурдна.

— Когато разбрах, казах на баща ти, че искам развод. Молеше ме да му простя, но аз не можех. Удари го на психология. Каза, че не обичал Филис. Било заради напрежението в работата, съдебните разследвания, даже и омразата към Гриф, задето им докарал съдебни проблеми. Предложи да идем на брачна консултация само и само да спасим брака си. Казах му да върви по дяволите. Заплаших, че ще се разведа и ще те взема. Гордостта ми беше наранена и нямаше да му дам друг шанс.

Виктория усети лек бриз. Лодките изскърцаха, закотвени на дока, въздухът беше натежал от развалена риба.

— Дай ми го.

— Така че съм виновна, скъпа. Виновна съм, че бях груба и не исках да простя. Виновна, че бях толкова егоцентрична и не можах да видя колко болен беше баща ти. Самоуби се в нощта след разрива ни.

Писмото беше написано на ръка на бланка на „Грифин-Лорд Кънстръкшън“.

Скъпа моя Айрини,

Не мога да изразя с думи колко дълбоко ви обичам двете с Виктория, но всичко стана прекалено непоносимо. Страхувам се, че компанията ще се срине и не виждам изход. Нараних те дълбоко и нищо, което кажа или направя, не ще поправи стореното зло. Най-много съжалявам, че няма да съм жив да видя жената, в която е съдено да се превърне Виктория.

Моля и двете ви да ми простите.

Нелсън

Над главата й изкряка чайка. Виктория чу звука на дизелов двигател, водата до кърмата на рибарската лодка завря.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано — каза Айрини. — Исках да помниш баща си по друг начин. И вероятно донякъде съм се чувствала унизена.

— Защо? — Изведнъж всичко се беше променило. Майка й беше жертвата в брака, а не злодеят. — Татко ти е изневерил, той е решил да се измъкне като страхливец.

— Чувствал е, че има нужда от някой друг. Не е нещо, с което мога да се гордея. През всичките тези години се питах дали ако се бях държала по друг начин, той щеше да е още жив?

— Не можеш да се виниш.

— И аз така си казвах. Но аз бях единствената, която можеше да го спаси. А не го направих. — Тя си взе писмото обратно, скъса го, хвърли парченцата от дока и те запърхаха от бриза като криле на жерави.

 

 

Виктория имаше нужда да си прочисти съзнанието. На ъгъла на Саутхард и Дювал слезе от тротоара и налетя на розово такси. Шофьорът наби спирачки, наду клаксона и я напсува на креолски.

Опитваше се да проумее чувствата си. Майка й, която можеше да бъде толкова празноглава и повърхностна, сега беше отишла в другата крайност. Поемаше моралната вина за смъртта на съпруга си. Но какво искаше от себе си? Какво свръхчовешко разбиране и съчувствие си мислеше, че трябва да притежава?

„О, Нелсън, скъпи, не се депресирай! Прощавам ти, че си изчукал най-добрата ми приятелка.“

Не, предателството и срамното увлечение бяха на баща й.

А писмото, за което толкова копнеех?

Сега, когато го беше видяла, сега, когато го беше държала в ръцете си, последното нещо, до което се бяха докоснали ръцете му преди да полети като лебед от покрива на небостъргача… писмото нямаше никакво значение.

Съжаляваш, че не си ме видял как пораствам? Проклет да си! Можеше да си тук!

Сега, когато знаеше какво се беше случило, истината не й помогна да се почувства свободна. Знанието не й донесе покой, вместо една болка — друга. Какво каза Стив, че му бил казал неговият баща? Че трябвало да внимава, когато обръща камъните. Отдолу може да има змии, а не цветя.

В този момент повече от всякога й се искаше Стив да е тук. Когато мина покрай дървото на моравата пред съда — последното място, на което го беше видяла, — извади мобилния си и набра номера му. Не го вдигна, но тя изслуша цялото съобщение на гласовата поща, само за да чуе гласа му.

По дяволите, Стив! Къде си?