Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (54)

Няма връщане назад
54

Сърцето на Виктория биеше стакато и чувстваше как лицето й гори. Хал Грифин стискаше ръката й толкова силно, че чу как кокалчетата й изпукаха.

Когато секретарят се приготви да прочете присъдата, Виктория се уплаши, че може да не я чуе от думкането в гърдите си.

— „Ние, съдебните заседатели, смятаме обвиняемия Харолд Грифин за невинен по обвинението за непредумишлено убийство.“

Да! Успях! Добре, Стив ми помогна. Но успях. Процес за убийство.

Грифин изпусна дълбока въздишка.

Уадъл накара съдебните заседатели да потвърдят присъдата един по един и те я потвърдиха като честна и справедлива. Съдия Федърс им благодари за изпълнения дълг и каза на Грифин, че е свободен да си върви. Уадъл се ограничи само с едно „Поздравления“ и каза, че щял да повдигне обвинение за убийство срещу Лечестър Робинсън. Шериф Раск й намигна и вдигна палци.

Няколко минути по-късно на моравата отпред я наобиколиха репортери, редовни посетители, дори няколко любопитни туристи. Отговори на въпросите и позира за снимките. Огромен брадат мъж с шорти на цветя й завря микрофон в лицето. Били Уахо, радиоводещ, който сега твърдеше, че бил казал на слушателите си, че Грифин е невинен и Виктория ще го докаже.

Откъсна се от репортерите и Грифин я прегърна веднъж, два пъти, три пъти, после бързо си тръгна. Кралицата го чакаше на летището, двигателите на самолета вече загряваха. Бяха запланували малко празненство. Само двамата, в къщата му в Коста Рика.

Джуниър вдигна Виктория и я завъртя във въздуха, едната й обувка отхвръкна. Той я взе, после коленичи пред нея. Чаровният принц пред Пепеляшка. Тя постави ръка на рамото му, за да се подпре, и пъхна крака си обратно в обувката.

Сладък си, скъпи ми мускулест Джуниър, но не си моят принц.

И тогава видя Стив да стои от другата страна на улицата, на прага на „Зеления папагал“, с бира в ръка. Нарушаваше закона за пиенето направо от бутилката, хулиган в найлонови шорти и тениска. Махна му да се приближи, да се включи във веселбата, но той поклати глава. Миг по-късно тя се отправи към него.

 

 

Разхождаха се по Дювал Стрийт, Виктория се полюшваше на токчетата си и размахваше чанта.

На Стив усещането му беше познато. Не толкова радост, колкото лекота. Първо смазващият товар беше свален, тази свръхтежка отговорност, която носеше адвокат при защитата на клиент, обвинен в убийство. После чувството на изпълнен дълг: държавата с всичките си пари и всичките си лакеи обвинява клиента ти, заклеймява го като убиец, а ти си здравото копеле, което застава на пътеката с кръстосани ръце и казва: „Ще трябва да минете първо през мен.“

Но без биене в гърдите, без триумфални възгласи. По-скоро радостта за другото живо човешко същество, което разчита на теб, както пациент разчита на хирурга си.

— Искаше ми се да чуеш заключителната ми пледоария. — Бузите на Виктория още бяха пламнали от вълнение.

— Уилис каза, че си била приковаваща. И зашеметяваща.

— Изведох основната теза и я набих в главата на съдебните заседатели, както ти си ме учил.

— „Допълнителната стъпка“. Уилис ми каза.

Гласът на Виктория доби интонацията, с която говореше в съда:

— В повечето дела защитата се задоволява да докаже, че съществува основателно съмнение във вината. Но тук предприемаме и една „допълнителна стъпка“. Не само доказахме, че Харолд Грифин е невинен. Но доказахме кой е виновният. Клайв Фоулс е убил Бен Стъбс.

Стив реши да не спори. В крайна сметка думите бяха негови.

— Продължих да им го набивам в главите. Предприехме тази допълнителна стъпка. Предприехме онази допълнителна стъпка. И после ги попитах: „Какво направи обвинението? Обвини най-удобния човек — другия мъж на борда. Обвинението пропусна една стъпка. Пропусна истинския убиец и вкара не когото трябва в съда.“

— Добре казано. Лесно за запомняне. Какво каза за Робинсън?

— „Лечестър Робинсън е човек с висок интелект и големи възможности. Но напълно аморален и покварен. Като развалена скумрия на лунна светлина, блести и в същото време вони.“

— Хитро. Но не го ли използвах аз веднъж.

— Два пъти. Но вместо костур, казах скумрия, за разнообразие.

— Страхотна работа. Браво на теб!

Тя му се усмихна сияйно и заподскача. Ако настроението й се вдигнеше още малко, реши Стив, щеше направо да полети. Минаха покрай една будка за сладолед, ароматът на току-що опечени вафлени фунии се носеше по тротоара. След малко, знаеше го от собствен опит, щеше да я обземе вълчи глад.

— Гладна съм — каза Виктория. — Да обядваме някъде?

А, точно навреме!

— Мога да ям непрекъснато, Вик. Знаеш го.

Кафетата бяха пълни с туристи от корабчетата, пуснати в града за пет часа, преди да надуят сирените и да се втурнат обратно към пристанището като плъхове след магьосник със свирка на уста.

— Какво ще кажеш за тук, Стив? Ресторанта на приятеля ти. Ще си поръчаме риба тон на барбекю, която ти толкова обичаш.

Много ясно, намираха се пред „Маргаритавил Кафе“, един от ресторантите на Джими Бъфет. Мястото беше претъпкано, а пред вратата се виеше дълга опашка. Повечето имаха вид на дебели, изгорели на слънцето каубои от средния запад, нахлузили хавайските ризи направо от закачалките в магазина. Стив и Виктория се наредиха на края на опашката.

— А какво ще кажеш за малко скариди със сос от наденички? — продължи тя.

— Абсолютно.

— Но да започнем със супа от миди и пастет от пушена риба.

— Каквото пожелаеш. Аз черпя.

— В такъв случай и няколко сафрида в сос от ром. И лимонов пай за десерт.

Повече отколкото обикновено изяжда за цяла седмица.

Беше решил да изчака, докато стигне до втория сафрид, но когато застанаха на края на опашката, думите сами се изплъзнаха от устата му:

— Искаш ли да поговорим, Вик? За бъдещето.

— Да, искам.

— Наистина си създаде име с това дело, така че ще те разбера, ако още искаш да продължиш сама, но си мисля, че не бива да разваляме фирмата.

— И аз мисля същото.

— Наистина ли?

Може ли да е толкова лесно?

— Да гледам сама делото на чичо Гриф беше добре за мен — отвърна тя. — Много добре. Но сме по-добре заедно, отколкото поотделно.

— Повече от съгласен съм.

— Но трябва да ми оставиш място да се развивам.

— Много място. Много развитие. Няма проблем.

Опашката напредваше със сантиметри, но още бяха много далеч от входа.

— И трябва да направим някои промени — каза Виктория.

— Промените са хубаво нещо.

— Тези реклами отзад на градските рейсове. Лицата ни са точно над ауспуха. Да ги махнем.

— Добре са за бизнеса.

— Просташки са.

— Няма ги. Какво друго?

— Искам да престанем да се занимаваме с „Катеричките“.

— Защо? Знаеш, че не се занасям с момичетата.

— Непристойно е.

— Господи, Вик! Започваш да приличаш на майка си.

Тя го стрелна с поглед и той се предаде:

— Добре, добре. Майната им на „Катеричките“.

Това накара една жена на средна възраст на опашката пред тях да се извърне и да ги погледне, туристка със слънчеви очила на фалшива перлена верижка. Съпругът й беше облечен в бермуди и бяла риза с дълъг ръкав.

— Дали приятелят ти не е тук? — Виктория надникна покрай хората пред тях. — Ще ни обслужи като ВИП гости.

— Не мисля, че Джими Бъфет ходи да сервира по масите, Вик. — Остри миризми се носеха около тях. Нещо гризеше Стив, нещо друго, освен присвиващия го от глад стомах: — Говорим само за „Соломон и Лорд“. Ами…

— Стив и Виктория?

— Да. Не ни ли е по-добре заедно, отколкото поотделно, и в тази област?

— Предполагам. — Тя се наклони и го целуна. — Но ми трябва малко време, става ли?

— Мислех за всичко, което се случи, откакто „Форс мажор“ излетя на брега?

— И аз. Като започна от това, че искаше да правим секс в океана.

Жената пред тях се извърна и ги изгледа над очилата си.

— Ще стана по-добър човек — каза Стив. — По-добър баща за Боби. По-добър син. По-добър партньор за теб.

— Недей да ставаш прекалено добър, Стив. Харесваш ми такъв, какъвто си.

— Сериозно? Не искаш ли да се променя?

— Само едно нещо. От сега нататък — пълна откровеност. Искреност и честност. Не искам дори невинни лъжи.

— Няма проблем. Между другото знаеш ли, че съм бил във „Фи Бета Капа“?

— Сериозно ти говоря, Стив. Истината. Цялата истина. И само истината.

Не точно това искаше да чуе.

— Най-красивите думи в английския език — отвърна той.

Пред тях настана раздвижване. Хората започнаха да шушукат. Някой изръкопляска. Оплешивяващ мъж на средна възраст с бронзов тен, шорти, сандали и риза на цветя излезе от ресторанта. Хората на опашката го спираха да се ръкуват с него. Някои вадеха туристически карти и химикалки, за да му искат автограф.

— Стив, виж! Това е Джими Бъфет.

Стив изпъна натъртения си врат, за да види по-добре.

— Сигурна ли си? Прилича ми повече на двойник. Може да си е наел по един във всеки ресторант.

— Не, той е. Хайде, Стив, кажи му здрасти.

— Защо толкова се вълнуваш? Та ти дори не си падаш по него.

— Но ти си върла папагалска глава. Пък и сте приятели. Може да идете на риба.

Миг по-късно Бъфет вече си беше пробил път до тях.

— Джими! — Тя сграбчи десницата му с две ръце. — Аз съм Виктория Лорд, ето го и приятеля ти Стив. — Огледа се наоколо. — Стив?

Беше се заврял между двама туристи. Виктория го сграбчи за лакътя и го издърпа.

— Може двамата да идете за уаху или каквото там обичате да правите.

Явно смутен, мъжът подаде ръка на Стив.

— Здравей, аз съм Джими Бъфет. Добре дошли в Маргаритавил.

— Стив Соломон — стиснаха си ръцете.

— Чакай малко — каза Виктория. — Вие двамата не ловите ли риба и не пиете ли заедно с шериф Раск?

— Познавате Уилис? — попита Джими. — Страхотен човек. Е, радвам се, че се запознахме, Стив — продължи нататък и стисна още няколко ръце.

Виктория вирна глава и погледна изпитателно Стив, който явно броеше дупчиците на маратонките си.

— Не можеш да се промениш, нали, Стив?

— Такива сме, каквито сме.

— Прав си. — Опашката направи няколко крачки и те пристъпиха заедно с нея. Ароматът на току-що изпечен хляб стана по-силен. — Майка ми. Баща ти. Ти. Аз.

— Какво искаш да кажеш, Вик?

— Научил си ме не само как се провежда кръстосан разпит. Помниш ли какво каза за баща си? „Любовта означава да приемеш другия такъв, какъвто е. Защото той си е същият.“

— Да.

Тя се приближи и отпусна глава на рамото му.

— Каква е температурата на водата днес?

— Топла е. Двайсет и шест — двайсет и седем градуса.

— Чудесно! Знам един усамотен плаж на трийсет и два километра оттук.

— И?

— Носиш ли си бански в колата?

Той поклати глава.

— Нищо, Стив! — Тя го прегърна и го притегли към себе си. — Няма да ти трябва.