Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (8)

Право напред
8

Светът беше само син и зелен. Наситената синева на небето, непрекъснато променящите се тюркоазени отблясъци на водата, светлозелените нюанси на безкрайния наниз от покритите с гори острови, разперени като изумрудена огърлица в благоуханието на морето.

По всичко си личеше, че само Боби се наслаждава на гледката от затъмнените прозорци на хидроплана. Стив драскаше цифри в бележника си, опитвайки се да измисли колко могат да поискат за дело за убийство, а Виктория за пореден път говореше по мобилния телефон с Хал Грифин.

— Четирийсет хиляди в брой? — каза Грифин. — Откъде Стъбс има толкова пари, Принцесо?

— Надявам се, че ти ще ми кажеш.

— Това, че е умрял, е лошо. Но парите допълнително влошават нещата. Ще кажат, че съм се опитал да подкупя копелето.

— Да направи какво? — Помисли си, че явно чичо Гриф съжаляваше повече за себе си.

— Не че Стъбс не подмяташе намеци. Като ми видя къщата, каза нещо от сорта, че си бил сбъркал професията. Повтори го и когато се качи на яхтата: „Вие, строителите, сте по-богати от Крез.“ Боже, Принцесо, точно като нас двамата с Нелсън.

Споменаването на името на баща й я сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Небостъргачите на брега при Броуард. Някакъв доносник ни наклепа, че сме подкупвали служителите от кадастъра, но не беше вярно. Наш конкурент платил на копелето да излъже. Това е едно от нещата, което извади Нелсън от релси.

— А другите какви бяха, чичо Гриф?

— О, боже, Принцесо! Не съм психиатър, а и беше толкова отдавна.

Чу глас от другата страна на линията и Грифин й каза, че лекарят трябвало да го прегледа.

След като затвори телефона, Стив каза:

— Чакай да позная. Съвестта на чичо Гриф е изревала и той си призна.

— Направи ми една услуга, Стив. Когато се срещнем с Джуниър, забрави за сарказма.

— Защо? Няма ли да го разбере?

 

 

Хидропланът се носеше ниско над кристалната вода, двигателите бръмчаха приспивно. Никой не беше проговорил в продължение на трийсет минути — тоест беше минал половин час, откакто Виктория напомни на Стив, че тя е първи адвокат по делото, — когато Боби извика:

— Делфини!

— Да, твоите приятели — отвърна ентусиазирано Стив.

Почуди се дали бяха по двойки. И дали женската се оплакваше: „Следващия път аз казвам кога да скочим.“ Мъжкият смущаваше ли се, когато тя му кажеше, че й е омръзнало да се държи с нея като с някой от морските си костури?

— Красиви са — каза Виктория.

— Tursiops Truncatus, или бутилконос делфин — каза Боби.

Детето познаваше делфините. Беше ги изучавало и беше разказало на Стив, че преди петдесет милиона години видрите се върнали в морето, където — се превърнали в сребристосиви създания, които могат да плуват с трийсет възела и да бъдат обучени от флотата да обезвреждат подводни мини. Почти цяла година Боби редовно посещаваше делфинариума в Кий Ларго. Първият ден се страхуваше от делфините. Разбира се, тогава се страхуваше и от хората. Момчето имаше всички симптоми на малтретирано дете: кошмари, гневни изблици, хранителни смущения. Но влезеше ли веднъж във водата, делфините явно го успокояваха, незабавно се приближаваха към него, изпращаха му ултразвукови вълни, които според думите на Боби го гъделичкали по цялото тяло, после го оставяха да ги язди или го подбутваха из водата с муцуните си.

Един морски биолог в делфинариума беше казал на Стив, че делфините някак усещат, когато децата са болни. Имало нещо общо с ехолокацията, присъща на всички делфини. Те излъчвали ултразвукови, честоти като магнитно-резонансните скенери в болниците, така му беше казал. Ако оставиш във водата четири здрави деца и едно страдащо от синдром на Даун или левкемия, или церебрална парализа, делфинът ще се приближи до болното дете.

Докато висеше с Боби покрай заградения канал в Кий Ларго и слушаше цвърченето и виковете на делфините, Стив беше научил всички истории за странните им възможности. Жожи, хрисим женски делфин, един ден, необяснимо защо, ръгнала едно момиченце в гръдния кош. Нараняването било толкова сериозно, че закарали момиченцето в болница, рентгеновата снимка показала тумор в корема. Лекарите отказали да повярват, че Жожи нарочно го е направила, за да извести за състоянието на момиченцето, но специалистите в делфинариума отказаха да се съгласят с тях. Въпреки че не искаше да се поддава на спиритуализма на новото време, Стив реши, че делфините все пак може и да притежават силата да спасяват и лекуват.

Влязъл веднъж във водата с гладките животни, Боби бързо се беше отпуснал. Играеше си с тях, отвръщаше на любвеобилността им, пръскаше ги, когато пляскаха из водата, за да го намокрят. Имаше си любимец — Бъки, бърз мъжкар с розови райета на корема. Боби го цапваше по перката на опашката и имитираше пронизителните му викове и крясъци. Каза на Стив, че разбирал езика на делфините. Бъки си казвал, когато бил уморен, отегчен или гладен — и най-вече дали предпочита корюшка или херинга за обяд. Боби казваше, че Бъки също го разбирал и Стив се чудеше дали отношенията с един вид на петдесет милиона години, наречен Tursiops Truncatus, са по-лесни от отношенията с някоя модерна жена.

Хидропланът прелетя ниско над Мексиканския залив и временно поохлади разразилия се между Стив и Виктория скандал. Цветът на водата постоянно се променяше от тюркоазено към изумрудено, калнокафяво и ръждивочервено, в зависимост от дълбочината, водораслите и коралите отдолу. Стив наблюдаваше сянката на хидроплана, докато прекосяваха миниатюрните острови, подаващи се от морето, някои не се различаваха много от блатисти савани и зелени гъсталаци.

Все още мислеше за казаното от шериф Раск. Бен.

Стъбс беше починал, без да дойде напълно в съзнание. Нямаше да има „Грифин ме простреля“. След като Върховният съд предявеше обвинението, делото щеше да бъде основано само върху косвени показания. Стив продължаваше да се чуди какво означаваха двата пръста, които Стъбс беше вдигнал в интензивното. Дали не искаше да каже, че са били двама нападатели? Или пък беше някогашният знак за мир? Или просто му беше махнал за сбогом?

Преди Грифин да бъде обвинен официално имаше да се свърши доста работа. Изборът на съдебни заседатели не започваше в съдебната зала. Започваше в медиите и се разпростираше в кръчмите, козметичните салони и кафенетата. Стив вече планираше изявлението за своя клиент.

„Харолд Грифин, известен строителен предприемач и филантроп, дълбоко съжалява за нещастния инцидент в морето, който отне живота на един самоотвержен обществен служител.“

Идея си нямаше дали Грцфин е филантроп, но звучеше по-добре от „богат пич, който строи гигантски курортни комплекси в екологично застрашени екосистеми“.

— Още няколко минути, народе — каза пилотът по микрофона.

Беше около четирийсетте с оредяла руса коса и изгоряло от слънцето лице. Носеше къси панталони за сафари и тъмносиня риза с еполети, говореше с британски акцент и се представи като Клайв Фоулс. Произнесе го като „Фоалс“. Беше поканил Боби да седне до него в пилотската кабина, която наричаше своята „вълшебна летяща лодка“, но момчето, което се срамуваше от непознати, му отказа. После предложи да отидат заедно да се гмуркат из рифовете, ако престоят им го позволява.

— Ако имате нужда от нещо, просто потърсете капитан Клайв — каза им той, докато се настаняваха по местата си. — Мистър Джи ми нареди да се погрижа добре за вас.

— Мистър Джи-старши или мистър Джи-младши?

— Има само един мистър Джи — отвърна Фоулс. — Той е шефът.

Сега, когато наближаваха Парадайз Кий, Стив погледна към Виктория. Явно не слушаше. Вместо това зяпаше през прозореца към морето и лекичко си се усмихваше сама на себе си.

— Вълнуваш ли се, че ще видиш най-готиното момче в Пайнкрест? — попита Стив.

— Спомняш ли си първото момиче, което си целунал?

— Сара Гроповиц. Прогимназията в Бийч Мидъл.

— Сещаш ли се понякога за нея?

— Само когато пращам чек на Обединението за граждански свободи. Председател е на Комитета за равни права на лесбийките.

Виктория се извърна да го погледне.

— Не е станала такава от целувките ми — защити се Стив.

— Не си ли допускал вероятността за евентуална причинно-следствена връзка?

— Акули! — извика Боби.

Може би цяла дузина акули се въртяха из плитчините и сянката на самолета се стрелкаше над тях. Е, защо пък не? Прелитаха над Шарк Ченъл^[1] близо до Матекумбе Кий. Изведнъж две акули скочиха от водата.

— Делфините, чичо Стив! Двете тръгват след тях.

Лоша поличба, помисли си Стив точно когато Фоулс съобщи по микрофона:

— Парадайз Кийс право напред!

Право напред.

Стив се сети за Бен Стъбс. После си помисли за Виктория, която му се сърдеше за прегрешения, които той изобщо не разбираше. Спомни си и за баща си, който му беше ядосан просто защото се опитваше да му върне доброто име. Без да е сигурен вече в нищо и обзет от лошо предчувствие, Стив се опита да разбере какво точно се случва.

Защо Вик е толкова бясна?

Не беше ли обуздал своите навици, които накърняваха женската й чувствителност? Беше свел до минимум чесането, оригването и пърденето. Престана да представлява проститутки и от месеци не беше прекарвал цяла нощ в игра на покер в казино „Микосуки“. Не само това, ами подминаваше с лека ръка нейните лоши навици. Каза ли й нещо миналата седмица, когато използва самобръсначката му, за да си обръсне краката, и после я върна обратно на мястото й върху мивката с риск да го одере като с ръждясало мачете? Нито дума, освен „Ох!“. Написа секси поема за рождения й ден и вплете любовта й към тениса в последната строфа. Тя явно не оцени усилието, което се изискваше за намирането на рима на „Мартина Хингис“. Нима си мислеше, че думите са се пръкнали ей така в главата му: „кунилингус“ например.

Притисна лице до прозореца точно когато самолетът рязко се наклони и започна да се спуска. Островът изплува от водата като зелен мираж. По брега се виеше път с едно платно по частния виадукт между острова и южния Матекумбе Кий.

Хидропланът се насочи към едно заливче с формата на подкова откъм страната на Мексиканския залив. В далечния край имаше бетонен док, където щеше да е вързана „Форс мажор“, ако не се беше разбила на парчета при Сънсет Кий. До дока имаше пясъчен плаж, покрит с палми джуджета. Половин дузина бели чапли, които шляпаха из плитчините, се вдигнаха от рева на двигателя. Вълниста морава се издигаше от брега до редица австралийски борове, които ограждаха голяма триетажна дървена къща. Слънчевите батерии по покрива ослепително искряха на слънцето.

— Всички отзад закопчахте ли си коланите? — попита Фоулс по микрофона. — Здравата ще цопнем във водата.

Хидропланът беше на десетина метра от земята, когато мина през входа на залива, и Фоулс го приземи с обещаното мощно цопване. Прозорците се скриха зад талази вода. Самолетът мигновено забави ход, двете перки на крилата продължаваха да се въртят, хидропланът сега се беше превърнал в лодка, която пухтеше към брега.

— Добре дошли в Парадайз! — приветства ги пилотът. — Джуниър ще ви чака в… мамка му! Погледнете дясно на борд!

Стив вече гледаше през прозореца, така че улови цялата удивителна гледка. Може би не беше двойка делфини, които скачаха в тандем, астадо акули, тръгнали на лов. Беше по-впечатляващо и по-страховито. Без да знае защо, Стив усети, че гледката предвещава да окаже много по-голямо влияние върху живота му, отколкото чудесата на природата.

Мъж в изрязани черни плувки „Спийдо“ изскочи от водата, гладък и лъскав като балистична ракета. В едната ръка държеше омар, а с другата се хвана за понтона на хидроплана. С атлетична грация се повдигна нагоре и размаха ръка над главата си, пращайки ослепителна усмивка към люковете.

Успя ли да види Виктория през стъклото, почуди се Стив.

Тя обаче със сигурност беше успяла.

И какво точно беше видяла? Или което беше по-важно за Стив: какво беше усетила?

Мъжът беше малко над метър и осемдесет, със стройно тяло. Плосък корем, шест чифта плочки, изваяни рамене и дълги гладки мускулести ръце. При вдигнати ръце тръбните му мускули проблясваха като скатове от двете му страни. Гръдният му кош беше направо огромен в сравнение с останалата част от тялото. Две парчета месест пекторалис, като дебели пържоли, и цялостно впечатление за самоуверена брутална сила. Беше с бронзов тен, толкова тъмен, че усмивката му изглеждаше опасно искряща. Дългата му коса беше зализана назад и потъмняла от водата, но Стив видя изруселите от слънцето кичури. Жива реклама на „Аберкромби енд Фич“, истински кошмар за нормалния мъж, реши Стив. Още по-страшното беше, че не бе някакъв мазен сервитьор, актьор или позьор модел или почернял на плажа гларус, каквито гъмжаха из хотелите на Саут Бийч като хлебарки. Не, този пич имаше закачка с Виктория и при пукнатините, които вече се бяха появили в професионалните отношения на Соломон и Лорд, Стив започваше да се чувства несигурен и за личната им връзка.

— Джуниър! — прошепна Виктория с притиснато към стъклото лице, името му прозвуча като в порно филм. — Боже, колко е пораснал!

Въобразяваше ли си, или дъхът й беше замъглил стъклото?

Застанал на понтона, хванал се с едната ръка за перилата — за да изпъкне още повече релефът на мускулите му, — Грифин-джуниър се обърна с лице към резервоара и Стив забеляза един последен атрибут. Огромният пакет в банските „Спийдо“. Не беше сигурен накъде е насочен погледът на Виктория, но можеше да се закълне, че я чу да въздиша.