Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (18)

Аз смазвам колелата, хлапе!
18

— Моля, кажете си името за протокола — каза Стив.

— Питър Любер. — Дундакът в раиран костюм се обърна към София Ернандес, съдебната стенографка с гарвановочерна коса, чиито трикольорни нокти потракваха по клавишите на машината й. — Но ти можеш да ме наричаш Пинки, скъпа.

София извъртя очи, но като всяка добра съдебна стенографка запази блажена тишина. Беше свикнала мъжете да флиртуват с нея, включително и господин Стивън Соломон, с когото — преди Виктория — София се беше позабавлявала.

— Къде живеете, господин Любер? — попита Стив.

— Пентхаус 1–А, комплекс „Белведере“, Бол Харбър.

— А адресът на офиса ви?

— Предната седалка на линкълна ми, хлапе.

— Нямате офис?

— Поне в колата ми не мирише на боклукчийска кофа.

Пинки подуши шумно и направи физиономия. Намираха се в кантората на „Соломон и Лорд“, ако можеше да се нарече така бордеят на втория етаж. Въздухът беше натежал от мириса на гнила папая, който се носеше от контейнера за боклук под прозореца. Стив взимаше показанията на Любер във връзка с делото, което беше завел за реабилитирането на баща му.

— Опитайте да се придържате към отговора на въпросите — инструктира го Стив.

Пинки Любер дъвчеше незапалената си пура и гледаше втренчено Стив. Ядосан, че му бяха пратили призовка, ядосан, че трябваше да дава клетва; ядосан, че се налагаше да дава показания, и то такива, които щяха да разровят миналото му.

— Тогава да продължим с играта на думи, че трябва да стигна навреме за ежедневната серия в надбягванията.

— Какво работите, господин Любер?

— Консултант.

Любер беше водил достатъчно дела и знаеше, че умните свидетели отговарят колкото се може по-кратко. Изречение беше по-добре от параграф, една дума още по-добре от две.

— Можете ли да го опишете малко по-подробно? — попита Стив.

— Не.

Стив схвана намека. Нямаше да е като вадене на зъби. Ваденето на зъби беше прекалено лесно. Щеше да е като махане на камъни в жлъчката.

— Кажете ми имената на клиентите си.

Любер поклати глава.

— Поверително.

Стив се опитваше да му намекне на свой ред. Стига да можеше, щеше да му оплеска бизнеса. Без разрешително Пинки не можеше да упражнява занаята си в съдебната зала. Но той откри, че работата в кабинетите на общинските комисии и хилядите градски, щатски и правителствени агенции, е доста по-доходоносна. Ако имаш нужда от разрешително да развъртиш търговия на пристанището — коли под наем, магазин за подаръци или щанд за ядки — и искаш да избегнеш досадни усложнения като наддаване на конкуренцията, наемаш Пинки Любер, влиятелен гешефтаджия пар екселанс.

— В интерес на истината, господин Любер, вие сте посредник, нали?

— Вече ви казах. Консултант.

— Познавате много хора с власт?

— Доста време съм прекарал тук.

— Приятел сте с членове на комисии? Шефове на агенции? Съдии?

— Да, някои от тях дори ми пращат поздравителни картички за Ханука.

— Много сте скромен, господин Любер. Да кажем, че искам да опъна билбордове по 1–95. Мога ли да потърся помощта ви?

— Ако си умен, а ти не си.

— И какво точно ще направите, за да ми подсигурите билбордовете?

— Ще те запозная с някои хора и да се надяваме, че ще се харесате от пръв поглед.

— Значи сте сватовник?

— Смазвам колелата, хлапе.

— Смазвали ли сте колелата в Окръжния съд?

— Това са остарели новини. Вече съм си излежал присъдата. Какво общо има това с цената на борша?

В този миг вратата се отвори и Хърбърт Соломон влетя вътре, джапанките му шляпаха по пода при всяка крачка.

— Cessante causa cessat et effectus!^[1] — Говореше като римски сенатор, но изглеждаше като дърт гларус в изпоцапаните с боя срязани дънки и риза с бордюр от ярки тропически цветя по края. — Прекрати и се въздържай, синко.

— Пиян ли си, татко? — попита Стив.

— Уволнявам те като мой адвокат. — Хърбърт се обърна към Любер и кимна. — Пинки, добре изглеждаш.

— А ти изглеждаш като хавайска кука.

— Чу ли ме, синко? — попита Хърбърт. — Уволнявам те и оттеглям делото.

— Не можеш да ме уволниш — отвърна му Стив. — Нямаш право.

— Това е собственото ми дело, имам и още как!

— Завел съм го като гражданско дело от общ характер. Ти не си ищец. Народът на Флорида е.

— Гадно копеле! — каза баща му. — Мислиш, че това ще ти се размине?

— На теб ти се размина, когато съди онези мошеници от сервизите за поправка на ауспуси.

— Трябваше да се сетя, че нищо оригинално няма да ти хрумне. — Хърбърт се обърна към Любер. — Кажи как си, Пинки?

— Господи, татко! Това е човекът, който ти го вкара отзад.

— „Вкара отзад“ в кавички ли да го сложа? — попита София Ернандес, която продължаваше да стенографира.

— Спри да пишеш, скъпа — нареди Хърбърт и ръцете на София се стрелнаха нагоре, все едно беше пианистка в края на концерта.

— Аз ще кажа кога да спреш — протестира Стив.

— Да пиша или да не пиша? — попита София.

— Не пиши — отвърна Стив, — но само защото аз ти казвам да спреш.

Тя повдигна рамене и отвори чантата си, за да намери пилата за нокти.

— На „Нитролонг“ съм, как да съм, Хърб? — Любер се потупа по гърдите. Плюс „Нексиум“ за язвата. И цяло чекмедже хапчета за артрита. А ти?

— Добре се чувствам, Пинки. Не се оплаквам.

— Както казах и на момчето ти, по-добре е да си извън надпреварата. Но големият играч не ще да ме чуе.

— Стив винаги е бил труден случай.

— Татко, какво правиш?

— С Пинки сме извървели дълъг път.

Стив не можеше да повярва. Това беше човекът, торпилирал кариерата на баща му, а двамата се държаха като стари бойни другари. Още малко и щяха да почнат да разменят снимките на внуците си.

— Спечелил съм седемнайсет углавни дела пред твоя старец — каза Любер.

— Да, да, знам — отвърна Стив. — Също като „Делфините“.

— Но както Джон Шула обичаше да казва, повече помниш загубите. Никога няма да забравя съдебните заседатели от последното дело преди серията от победи. Като че ли бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански свободи. — Пинки се разсмя и тялото му се разтресе като надуваема топка. — Чернилките от Либърти Сити и чифути от Авентура.

— Случва се понякога — отвърна Хърбърт. — Както ти се падне.

— Тези не биха обвинили дори Тед Бънди^[2] за убиец. — Любер се обърна към Стив. — Виждаш ли, момче, съдебните заседатели си правят каквото си искат. Помня, че на едно дело всичките бяха дошли по дънки и маратонки. Джийн Милър пише в „Хералд“, че времената са се променили. Едно време съдебните заседатели носеха сака с вратовръзки, рокли или хубави поли. Твоят старец ги беше помолил да не четат вестници, но на другия ден след публикуването на статията…

— Всички мъже бяха с костюми, а жените с рокли — допълни Хърбърт. — Изглеждаха така, сякаш отиваха на църква.

— Каква е поуката, момче? — попита Любер.

— Недей да ме поучаваш — сопна се Стив.

— Не можеш да имаш вяра на съдебните заседатели. От мен да го знаеш.

— Не вярваш в системата, това е проблемът, нали, Любер?

— Искаш ли да бъдеш съден от хора, които са прекалено тъпи, за да се измъкнат от това задължение?

— И ти ли вярваш в това, татко? — предизвика го Стив.

— Вече не мисля за тези неща.

— Боже, какви дела имахме! — каза Любер.

— Ние? — Стив поклати глава. — Вие не сте били партньори.

— Законът защитава обществото, затова добрият прокурор винаги печели съдията на своя страна. Нали, Хърб?

Хърбърт мълчаливо се приближи до прозореца и се загледа към отсрещната страна на улицата.

— Спомняш ли си Касапина от Лъвър Лейн? — подкани го Любер.

Когато Хърбърт не отговори, Любер продължи да дърдори:

— Бях във върхова форма. Съдебните заседатели за трийсет минути му опържиха задника. Това още е рекорд, нали, Хърб?

— Не знам. — Хърбърт продължаваше да зяпа през прозореца.

Стив се опитваше да разгадае промяната, настъпила у баща му. Първоначално изглеждаше искрено зарадван да види този розовобузест негодник. Това беше доста странно. Но сега, докато Любер разказваше бойни подвизи, настроението му се беше скапало.

Какво съобщение му праща Пинки, че аз не го разбирам?

Хърбърт се извърна и застана с лице към двамата.

— Сине, ако имаш въпроси към Пинки, защо не ги зададеш и не приключиш с това?

— Добре — отвърна Стив. — София, почвай да записваш.

Тя протегна ръце над главата си, после зад гърба си, от което циците й напънаха яко плата на копринената й блуза. И тримата мъже — един млад и надъхан плюс двама сдухани — зяпнаха балоните й. Тя се усмихна самодоволно, сгъна пръсти над машината и зачака.

— Давал ли сте показания пред висшите съдебни заседатели във връзка с разследване за корупция, господин Любер? — попита Стив, възвръщайки си официалния тон на адвокат по време на разпит.

— Да.

— Казвал ли сте, че Хърбърт Соломон е взимал подкупи, за да вкарва в регулация селскостопански земи с цел продажба?

— Позволи ми да ти спестя малко време — каза Любер, — ако ме караш да отрека това, което съм казал за Хърб, няма да стане.

— Значи лъжите си остават, така ли?

— Чупи си главата в стената, момче.

— Синко, захващай се с делото за убийство и остави това, става ли? — помоли Хърбърт.

— Предложих да му помогна — намеси се Любер. — А виж той как се държи с мен.

— Не ми трябва помощта ти.

— Въпреки това ще ти помогна. Трябва да вървиш по зелената пътечка.

Стив явно изглеждаше озадачен.

— По следите на парите, момче. Хал Грифин е имал сто хиляди в брой на лодката си, после ченгетата открили четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Но при Океания става дума за стотици милиони долари. Така че щом се подмятат четирийсет хиляди, значи трябва да има още. Открий кой смазва колелата, момче. Следвай парите, синко.