Нелсън Демил
Полет 800 (8)

7

Вятърът се беше усилил и температурата спадаше. Чух вратата зад мен да се отваря и без да се обръщам, попитах капитан Спрък:

— Смятате ли, че военните са сгафили нещо по време на ученията?

— Не.

— Навремето това беше една от по-убедителните теории. Той застана до мен.

— Абсолютно невъзможно е да се прикрие гаф от такава величина. Стотици моряци и пилоти би трябвало да са замесени в прикриването на случайно изстреляна или зле насочена ракета.

Не отговорих.

— Средният моряк говори много дори когато е трезвен. А когато е пиян, е готов да изпее на всеки в бара каква заповед е получил, какви са съставът и възможностите на флота и всичко друго, каквото знае.

— Добре тогава, да речем, че са били арабски терористи. Как ви звучи това?

— Щом изобщо не съм видял откъде излита ракетата, откъде да знам какви са по раса или религия хората, които са я изстреляли?

— Основателен въпрос. Ами групировка, която е искала да навреди на Съединените щати?

— Тогава ще кажа, че точно след боинга на ТУЕ е имало боинг на Ел Ал^[1], който закъснявал. Може би той е бил желаната цел.

— Нима? Не си спомням такова нещо.

— Пишеше го във вестниците. Поредната теория.

— Ясно. Имаме много теории.

— Искате ли да ви разкажа за експлозията? — попита капитан Спрък.

— Да. Обаче експлозията не ме интересува толкова, колкото издигащата се светлина. Ще ви задам следния въпрос. От случая са изтекли пет години. През това време вие сте чели и слушали много неща. Нали така? Нещо накара ли ви да преосмислите първоначалните си показания? Нали разбирате, например да си помислите, че сте допуснали грешка или че може да има друго обяснение за онова, което сте видели, а след като вече сте се чувствали обвързан с първоначалните си показания, не сте искали да се отречете от тях или да ги оттеглите, защото така ще изглеждате неособено интелигентен. Разбирате ли?

— Разбирам. Не съм упорит, нито егоист, господин Кори, но знам какво съм видял. Шестнайсет часа след случая госпожица Мейфилд седеше в дневната ми и ме разпитваше какво съм видял. По онова време не бях слушал никакви свидетелски показания — нищо, което да повлияе на впечатленията ми.

— Обаче по новините вече е имало съобщения за хора, които са видели издигаща се светлина.

— Да, но непосредствено след случая се обадих по мобифона си в тази база на бреговата охрана и описах всичко, каквото бях видял, включително издигащата се светлина. По онова време спокойно можех да съм единственият човек на планетата, който я беше видял.

— Основателен аргумент.

— Изтъкнах го пред агентите от ФБР, които все ме питаха дали впечатленията ми не са повлияни от репортажите по новините. Как може непосредственото ми съобщение до бреговата охрана да е било повлияно от по-късните репортажи, по дяволите? Обаждането ми е Регистрирано, макар че така и не ми позволиха да видя какво е записал дежурният.

„Сигурно е написал «шантава работа»“, помислих си, обаче след това обажданията и събитията го бяха накарали да го изтрие от дневника.

— Освен това, доколкото ми е известно, аз съм един от двамата очевидци — продължи капитан Спрък, — които са виждали противовъздушна ракета на живо, отблизо и лично.

Тоя свидетел беше съвършен. Може би прекалено съвършен?

— Кой друг е виждал истинска ракета отблизо? — попитах.

— Човекът е военен електронен специалист. Неговите публични изявления съвпадат с моите показания.

— Познавате ли го?

— Не, само съм чел изявленията му във вестниците. Беше вбесен от насоката на следствието и от факта, че не обръщат внимание на показанията му, затова се свързал с медиите.

— Как се казва?

— Жена ви сигурно си спомня. А можете и да проверите.

— Ясно.

— Само това ми трябваше — осведоми ме капитан Спрък. — Нямах изгода да казвам за издигащата се светлина. Можех просто да се обадя в бреговата охрана, да съобщя за самолетната катастрофа и да им дам местонахождението — това беше първото, което направих. После обаче описах издигащата се светлина и дежурният започна да се държи малко странно. Съобщих му името си, адреса и телефонните си номера. Той ми благодари и затвори. На другия ден по обяд жена ви се появи вкъщи. Между другото, тя е много мила. Късметлия сте.

— А, всеки ден благославям Господ.

— Има защо.

— Добре, значи имате някои възражения против това, че не са взели предвид свидетелските ви показания. Смятате, че не са ви повярвали или че според ФБР или грешите, или сте се объркали.

— Всъщност те са се объркали. С две думи, господин Кори, видях противовъздушна ракета, която явно унищожи целта си, пътнически боинг седемстотин четирийсет и седем, и нищо случило се впоследствие не може да опровергае онова, което видях, нито да ме накара да съжалявам, че съм съобщил за него.

— Все пак очевидно съжалявате. Току-що казахте „Само това ми трябваше“.

— Хм… беше ми много трудно… Изпълних дълга си и продължавам да го правя винаги когато се наложи. — Той ме погледна. — Щом следствието е приключило, защо сте тук?

— Просто се опитвам да доставя удоволствие на жена си в почивния си ден. — Естествено вече бях наясно, че самият господин Джон Кори не е доволен от официалната версия за събитията благодарение на госпожа Мейфилд и капитан Спрък.

— Другите, с които си бяхме организирали регата — продължи разказа си той, — се върнали в яхтклуба за барбекюто. Бяха петнайсетина и към тях се присъединили жените и децата им. Десетина от тях едновременно видели издигащата се светлина от задната морава и верандата на клуба. Това не е масова халюцинация.

— Знаете ли, господин капитан, струва ми се, никой не се съмнява, че двестате души, които са видели издигащата се светлина, не са се заблудили. Въпросът е какво е представлявала тя. И има ли нещо общо с експлозията и катастрофата на боинга?

— Казах ви какво представлява.

— Добре тогава, да се върнем на издигащата се светлина. Стигнахме до изчезването й, нали така?

— Да. И това означава, че целта е между наблюдателя и ракетата. Разбирате ли?

— Да. Самолетът е бил пред ракетата.

— Точно така. Или горивото е свършило и ракетата е станала балистична. Но да се върна няколко секунди назад — преди да видя ракетата да променя курса си и преди да изчезне, отново забелязах боинга. Инстинктът… подготовката и опитът ми подсказаха, че тази ракета се движи по курс, който ще я отведе при самолета. — Той дълбоко си пое дъх. — Честно казано, кръвта ми се вледени и сърцето ми се разтуптя.

— И отново се върнахте в Северен Виетнам. Спрък кимна.

— Но само за миг… после пак се съсредоточих върху самолета и разделих вниманието си между него и издигащата се светлина. Както казах, тя изчезна и след две секунди зърнах проблясък от самолета, някъде от средната част до крилата. След това видях много силна експлозия, която разцепи боинга най-малко на две части.

— Как ще обясните последователността на събитията?

— Ами, ако събитията са започнали с взрив в главния резервоар, първата експлозия трябва да е била от удара на ракетата, възпламенил изпаренията в главния резервоар, след което се е възпламенил един от пълните странични резервоари — според следователите левият — и той е станал причина за катастрофалната експлозия.

— Веднага ли стигнахте до това заключение?

— Не. Известно време се бях съсредоточил върху разпадащия се на части самолет… — За миг той като че ли не можеше да намери нужните думи, за да опише случилото се. — Носът се отдели и полетя към морето почти вертикално. После, останала без тежестта на носа и с двигатели, все още работещи с горивото по тръбите, главната част от корпуса наистина продължи да се издига няколко секунди… след това се превъртя странично и бързо започна да пада…

Изчаках няколко секунди и попитах:

— Предполагам, че сте виждали самолети, свалени с противовъздушни ракети.

— Виждал съм. Седем. Но не и толкова голям.

— Това потресе ли ви? Спрък кимна и каза:

— Надявам се никога да не видите падащ самолет, но ако ви се случи, ще го запомните завинаги.

Беше мой ред да кимна.

Погледът му отново се зарея в небето.

— От момента, в който видях експлозията, до момента, в който я чух, изтекоха трийсетина-четирийсет секунди. — Той ме погледна. — Звукът се движи с около километър за три секунди, затова прецених, че съм на около единайсет километра от взрива — височина и разстояние. Почти всички, които са видели издигащата се светлина, са я зърнали преди да чуят експлозията, а не обратно, както се опитва да ни убеди официалното заключение.

Опрях задник на парапета. Спрък остана изправен, вперил очи в морето като капитан на кораб, застанал нащрек, зорко бдящ, ала в същото време хипнотизиран от тъмното море и небе. Заговори, сякаш на себе си:

— Горивото пламтеше по водата и небето се освети от огъня… кълбяха се черни и бели облаци дим… Помислих си дали да не се насоча към катастрофата, обаче… това щеше да е дълго плаване за моята платноходка… а и ако стигнех чак дотам, нямаше да мога да я управлявам сред пламтящото гориво. — Погледна ме. — Знаех, че никой няма да се спаси.

Известно време помълчах, после го попитах:

— Имате ли представа какъв тип може да е била ракетата? Искам да кажа, ако изобщо е било ракета. Нали разбирате, например самонасочваща се към топлинен източник. Какъв беше другият тип?

— С радарно или инфрачервено насочване. Искате ли една кратка лекция по противовъздушни ракети?

— Да.

— Добре, мога да ви кажа каква не беше онази ракета. Не беше изстреляна от рамо, не се насочваше и към топлинен източник.

— Откъде знаете?

— Първо, обсегът им е прекалено малък, за да прихванат цел на четири хиляди метра разстояние. Второ, всяка такава ракета ще търси най-големия топлинен източник, двигателя, а четирите двигателя на боинга бяха извадени от морето без сериозни повреди. Следователно остава да е ракета с радарно или инфрачервено насочване. Можем да изключим радарното насочване, защото радарно насочващата се ракета праща силен сигнал, който щеше да бъде засечен от друг радар — особено след като онази вечер в района е имало засилено военно присъствие, — а нито един самолетен или наземен радар не е засякъл обект, движещ се към боинга. Наистина, радарът на бостънския въздушен трафик контрол е засякъл странен единичен сигнал, но решили, че е някакъв дефект. Възможно е обаче да са прихванали инфрачервена ракета, чийто радарен профил е почти незабележим, като се имат предвид малките й размери и високата й скорост. С други думи, най-вероятно става въпрос за противовъздушна ракета с инфрачервено насочване от трето поколение, изстреляна от кораб или самолет — въпреки че е по-вероятно да е изстреляна от кораб.

Замислих се.

— Кой разполага с такъв тип ракети и как може човек да се сдобие с тях?

— Само Съединените щати, Русия, Англия и Франция произвеждат такива сложни противовъздушни ракети. Докато на черния пазар има стотици топлинно насочващи се ракети, изстрелвани от рамо, тези инфрачервени ракети с голям радиус на действие се отчитат строго и никога не се дават или продават на други държави. Руската отчетна система обаче не е особено добра и е възможно тази ракета да е попаднала в лоши ръце срещу добри пари.

Смелих първия си курс по ракети и го попитах:

— Споменахте ли тези неща на някой от агентите от ФБР?

— Не. Навремето не знаех нищо за това. Опитът ми с противовъздушни ракети се ограничаваше със старите съветски СА–2 и СА–6, с каквито ни обстрелваха виетнамците. Бяха средно точни и тъкмо затова съм тук.

— Ясно. Е, кога научихте за ракетите с инфрачервено насочване?

— После. Те не са секретни. „Джейнс“ имат много информация за тях.

— Кой има информация?

— „Джейнс“. Издателство, което публикува книги за оръжията по света.

— Ясно. Какъв е очевидният проблем с тоя сценарий? Какво му е, че не са му обърнали внимание?

— Вие ми кажете, господин Кори.

— Добре, ще ви кажа същото, каквото вече знаете и вие, и всички останали, които са чели новините. Първо, по извадените от океана останки не е имало следи от експлозив. Второ, не е имало характерно разкъсване на метал, седалки и… хора… което предполага взривяване от бойна глава. Трето и най-убедително, водолазите и драгите, които са претърсвали морското дъно, не са открили нито едно парче от ракета. Ако бяха намерили поне едно, сега с вас нямаше да сме тук.

— Вярно е.

— Следователно е възможно тия двеста души, сред които и вие, господин капитан, да са видели издигаща се червена светлина, обаче сред останките не са открити следи от ракета. Защо?

Известно време той само ме наблюдава. После се усмихна.

— Жена ви ми каза, че винаги държите сам да си правите заключенията — че не се поддавате на внушения и сте циничен и скептичен към казаното от другите, освен към собствените си изводи.

— Много е мила. Значи искате да си направя извод за пълното отсъствие на следи от експлозиви и части от ракета, така ли?

— Да. Но не можете да заключите, че не е имало ракета.

— Добре… — Замислих се за миг. — Може ракетата напълно да се е разрушила при експлозията.

Той поклати глава.

— По дяволите, деветдесет процента от самолета са възстановени, открити са почти всички трупове на двеста и трийсетте жертви. Ракетите не се разрушават. Те се взривяват на стотици късове, големи и малки, всеки от които може да бъде разпознат от експертите като част от ракета. Освен това, както казахте, експлозивите оставят специфични следи.

— Може да е бил лазерен лъч. Лъч на смъртта един вид.

— И това не е невъзможно, както сигурно си мислите. Но не беше лъч. Лазерният или плазменият лъч е почти мигновен и не оставя дим.

Спрък продължаваше да ме наблюдава и разбрах, че ми дава право на още един опит. Замислих се.

— Ами… може ракетата да не е избухнала. Може да е пробила самолета и да е продължила полета си извън обсега на останките, които са събрали американските власти. Ударът е взривил горивото. Как ви се струва това?

— Струва ми се, че сте на прав път, господин Кори. Вие описвате кинетична ракета. Като куршум или стрела, преминаваща през нещо по пътя си с такава сила, че го пробива. Без експлозивна бойна глава. Само кинетична енергия и ускорителните сили, разкъсващи всичко по пътя й. Такава ракета може да свали самолет, ако улучи нещо важно за поддържане на полета.

— Нима не всичко в самолета е важно за поддържане на полета?

— Не. По-добре да няма дупки в корпуса, но понякога някоя и друга дупка не вреди.

— Без майтап? Та значи ако резервоарът бъде пробит от кинетична ракета…

— Горивото явно ще изтече и ще отиде на места, където не му е мястото. Само по себе си това може да не предизвика експлозия, защото реактивното гориво не се възпламенява толкова лесно. Парите в резервоара обаче могат да се възпламенят и всички са единодушни, че първо е избухнал празният главен резервоар. Ракетата пробила климатиците, после главния резервоар и там скъсаните електрически кабели се срещнали с парите, което станало причина за така наречената горивно-въздушна експлозия. Това на свой ред взривило един от пълните странични резервоари. Ракетата е пробила самолета и накрая е паднала в океана на километри от останките от катастрофата.

— Смятате ли?

— Това обяснява защо никой не е открил следи от експлозив или части от ракета.

Не отговорих и капитан Спрък прие мълчанието ми за скептицизъм.

— Вижте, съвсем просто е — нетърпеливо продължи той. — Над Двеста души виждат издигаща се светлина и впоследствие много хора я обявяват за ракета. Не е открита нито следа от ракетата, затова ФБР изключва тази възможност. Само че трябваше да пояснят нещо: няма следи от експлозивна ракета. Това не е кой знае колко сложно. Кинетичните ракети не са нова технология. Стрелата е своеобразна кинетична ракета. Както и куршумът, още от времето на аркебузите. Като преминават през тялото…

Веднъж и през мен бяха минали три куршума, но пък нито един от тях не беше улучил главния ми резервоар.

— Защо са използвали точно такава ракета? — попитах.

— Не знам. Може да не са имали друга. Военните избират боеприпасите съобразно целите. Други не винаги имат такава възможност. А може и да са я избрали нарочно.

Зачудих се кои според него са тия други, за които говори, обаче той не знаеше, аз също, а можеше и да няма никакви „други“.

— Защо изобщо съществуват такива ракети? Какво й е на безпогрешната експлозивна бойна глава?

— Днешните насочващи системи са толкова точни, че не е нужна експлозивна бойна глава, за да свалите самолет или даже друга ракета, а неексплозивните бойни глави са по-евтини, по-безопасни и имат повече място за гориво. Кинетичната ракета е по-подходяща, ако искате да свалите самолет, без да оставите улики. Така действат секретните части.

Замислих се за всичко това и се запитах дали капитан Спрък не е налучкал единствения възможен сценарий, който съответстваше на неговите и на всички други свидетелски показания.

— Защо ФБР поне не е посочило тази възможност?

— Не знам. Питайте тях.

— Да бе, как пък не.

— Значи смятате, че някъде наоколо все пак има ракета, така ли?

— Смятам, че на океанското дъно лежат останки от сравнително невредима кинетична ракета. Тя най-вероятно е около три и половина метра дълга, тънка и сигурно черна на цвят. Намира се на много километри от катастрофиралия самолет, където са работили водолазите на военните и ФБР, а също и драгите от флота. И никой не я търси, защото не вярват в съществуването й, и дори да вярват, това е все едно да търсиш пословичната игла в копа сено.

— Колко е голяма копата сено?

— Ако се опитате да изчислите траекторията на ракетата след преминаването й през самолета и падането й във водата, може би става въпрос за около двеста и петдесет квадратни километра от морското дъно. Спокойно може да е стигнала до Файър Айлънд и да се е забила дълбоко в пясъка. Входният отвор е останал незабелязан и пясъкът отдавна е запълнил дупката.

— Хм… ако това е вярно, никой няма да организира издирване на стойност милиони долари, за да намери ракетата.

Капитан Спрък явно беше мислил по тоя въпрос.

— Според мен властите щяха да го направят, ако бяха убедени, че ракетата съществува.

— Тъкмо това е въпросът, нали? Искам да кажа, минали са пет години, следствието е приключено, Белият дом си има нов обитател и парите са кът. Обаче ще приказвам с моя конгресмен, когато открия кой е.

Събеседникът ми не обърна внимание на майтапа.

— Вярвате ли в този сценарий?

— Хм… да, само че това не е важно. Следствието е приключено и няма да го възобновят даже заради изключително правдоподобна теория. Някой трябва да получи убедителни доказателства, за да прати пак водолазите и драгите в морето.

— Нямам други доказателства освен очите си.

— Ясно. — След като вече беше в запаса, капитан Спрък сигурно имаше прекалено много свободно време на разположение. — Женен ли сте?

— Да.

— Какво мисли жена ви?

— Че съм направил всичко по силите си. Знаете ли колко мъчително е това?

— Не, обяснете ми.

— Щяхте да разберете, ако бяхте видели каквото видях аз.

— Сигурно. Знаете ли, струва ми се, че повечето хора, които са видели каквото сте видели вие, са продължили нормалния си живот.

— Нищо не би ми се искало повече. Обаче това ме измъчва много.

— Мисля, че го взимате лично, господин капитан, и сте бесен, защото сте абсолютно убеден в правотата си, а може би за пръв път в живота ви никой не ви взима на сериозно.

Капитан Спрък не отговори. Погледнах си часовника.

— Е, благодаря, че отделихте време да разговаряте с мен. Може ли да ви се обадя, ако имам нови въпроси или ми хрумне нещо?

— Да.

— Между другото, чували ли сте за организацията ОНРП?

— Разбира се.

— Членувате ли в нея?

— Не.

— Защо?

— Не са ме канили.

— Защо?

— Казах ви — не съм давал публични изявления. Ако го бях направил, нямаше да ме оставят на мира.

— Кои?

— И ОНРП, и ФБР.

— Абсолютно.

— Не търся известност, господин Кори. Търся истината. И справедливостта. Предполагам, че и вие търсите същото.

— Да… хм, истината и справедливостта са хубаво нещо. Обаче е по-трудно да ги намериш, отколкото ракета на океанското дъно.

Той не отговори и аз го попитах:

— Готов ли сте да дадете официални показания?

— От пет години чакам.

Ръкувахме се и аз тръгнах към вратата на наблюдателницата. По средата на пътя спрях, обърнах се и му напомних:

— Изобщо не сме се срещали.