Нелсън Демил
Полет 800 (25)

24

Господин Роузънтал ме заведе при една врата под главното стълбище и я отключи. Слязохме в мазето, където беше тъмно и влажно.

— Тук е винарската изба и архивът — осведоми ме той.

— Първо да видим винарската изба.

Управителят се захили на първата ми шега за тоя следобед, което затвърди благоприятното ми впечатление от него.

После отключи втора врата и влезе вътре. Флуоресцентните лампи осветиха просторно помещение с висок таван, пълно с лавици и кантонерки.

— Досието на Кристофър Брок ли искате?

— Да, моля.

Моят домакин отиде при една от редиците кантонерки и извади чекмеджето за букви от А до Г, после затършува из папките.

— Това са личните досиета на бившите служители от администрацията… да видим… Държа да ги пазим в строг азбучен ред… Б-Р-О… може би…

В чекмеджето имаше само двайсетина папки и щом още не беше открил Кристофър Брок, никога нямаше да успее. Господин Роузънтал ме изгледа и каза:

— Странно!

Всъщност нямаше нищо странно. Добрата новина бе, че досието на Кристофър Брок се намира на Федерал Плаза. А лошата — че никога няма да го видя.

— Ами Роксан Скаранджело?

Управителят все още изглеждаше озадачен от изчезването на досието и не отговори.

— Образованата камериерка? — подсетих го.

— А… да. Елате с мен.

Последвах го при редица кантонерки с надпис „Бивши временни и сезонни служители“. Той изтегли чекмеджето за съответната буква.

— Роксан Скаранджело… би трябвало да е тук…

Помогнах му да прегледа здраво натъпканото чекмедже. Два пъти. После попитах:

— Сигурен ли сте, че се казва така?

— Да. Тя работи при нас две-три лета. Добро момиче. Умно и хубаво.

— И работливо.

— Да. Хм… Като че ли не мога да намеря досието й. По дяволите. Много държа на документацията. Ако не го свърша сам, никой друг няма да го свърши.

— Възможно ли е от ФБР да са взели досиетата и да са забравили да ги върнат?

— Ами, те наистина ги взеха, обаче снимаха всичко и ги върнаха.

— На кого?

— Ами… Не съм сигурен. Струва ми се, че ги върнаха направо тук. Останаха много време в мазето. Вие би трябвало да имате ксероксите на тези досиета в службата си.

— Убеден съм в това.

— Може ли да ми пратите копия?

— Естествено. Пазите ли някакви сведения за персонала в компютъра си?

— Сега, да, но навремето не пазехме — отвърна той. — Тъкмо затова е този архив. Пък и аз вярвам в книжните досиета, не в компютърните.

— И аз. Добре, ами досието на Лусита Гонзалес Перес? Господин Роузънтал отиде при кантонерката за букви от Г до Е и двамата я претърсихме, обаче Лусита я нямаше. Опитахме на П, но и там постигнахме същия успех.

— Вашите колеги явно или са сбъркали местата на тези досиета, или са забравили да ги върнат — заяви управителят.

— Явно. Ще проверя в службата. Госпожа Моралес на работа ли е днес?

— Да.

— Може ли да я повикате?

— Да. — Той извади малка радиостанция от джоба си и се обади на помощничката си. — Сюзан, моля те, прати госпожа Моралес в архива. Благодаря.

После ме попита:

— Искате ли да видите винарската изба?

— Не, само се майтапех. Всъщност не пия.

— Искате ли да видите други досиета?

— Естествено. — Господин Роузънтал беше маниак на тема архив, нещо много полезно за органите на реда. И се държеше страшно учтиво с мен, въпреки че преди пет години моите колеги му бяха отмъкнали досиетата.

Издърпах наслуки едно чекмедже, намерих няколко папки с латиноамерикански имена и ги прелистих. Нямаше много информация, освен сведения за заплатата и качеството на работата. Нямаше номера на социални осигуровки, нито копия на зелените им карти, ако се допуснеше, че са временно пребиваващи. Посочих това на господин Роузънтал, който отвърна:

— Сигурен съм, че в счетоводството имат цялата информация.

— Ясно. — Не бях дошъл да го тормозя, задето взима на работа незаконно пребиваващи чужденци, обаче сега го държах натясно, в случай, че се наложеше да се възползвам от това.

По-голямата част от работата ми в Контратерористичната спецчаст и по-рано в отдел „Убийства“ в НЙПУ се свеждаше до яко бачкане и процедури — но пък това не позволява на ума да върти на празни обороти. Има достатъчно „откривателски“ моменти, които възнаграждават усилията. И от време на време даже става вълнуващо, когато започнат да стрелят по теб или се надбягваш с престъпник, който обикновено е въоръжен, опасен и отчаян. Откакто за последен път се бяха опитали да ме убият, беше изтекла година и въпреки че тоя стимул не ми липсваше, започваше да ми доскучава. Случаят с полет 800 бе тъкмо онова, от което се нуждаех, за да вляза във форма. За съжаление, тоя път не бях на една и съща страна със закона, но поне се надявах, че съм на една и съща страна с ангелите.

В помещението на архива влезе грамадна латиноамериканка на средна възраст.

— Викали сте ме, господин Роузънтал — с известен акцент, но на правилен английски каза тя.

— Да, госпожо Моралес. — Той ме погледна. — Този господин ще ви зададе няколко въпроса. Моля, опитайте се да му съдействате.

Домакинката кимна.

— Помните ли една жена, която преди пет години е работила при вас, Лусита Гонзалес Перес? — без да се представям, попитах аз. — Камериерката, която случайно видяла гостите от стая двеста и три, мъжа и жената, към които са проявили интерес от ФБР.

— Спомням си — потвърди тя.

— Добре. Разговаряхте ли с Лусита, след като я разпитаха агентите?

— Да.

Обърнах се към господин Роузънтал.

— Бих искал да остана насаме с госпожа Моралес за няколко минути.

Той излезе и затвори вратата.

— Какъв беше имиграционният статут на Лусита? — попитах госпожа Моралес.

Тя се поколеба.

— Беше пресрочила работната си виза.

— И полицията е обещала да й помогне да уреди проблема си, така ли?

— Да.

— Помогнаха ли й?

— Не знам. Лусита не дойде на работа на другия ден и повече не я видях.

„И никога няма да я видите, госпожо Моралес. Нито пък аз“.

— Спомняте ли си чистачката Роксан Скаранджело? — продължих разпита. — Била е студентка.

Домакинката кимна.

— Да, тя работи при нас няколко лета.

— Разговаряхте ли с нея след полицейския разпит?

— Не.

— Тя върна ли се на работа на другия ден?

— Не.

— Изобщо върна ли се на работа?

— Не.

Бедната госпожа Моралес сигурно се чудеше дали и тя няма да изчезне. Започвах да се чудя дали и аз няма да изчезна. Това започваше да прилича на епизод от Досиетата „Х“. Реших да не го споменавам пред Кейт.

— Знаете ли къде мога да намеря Лусита?

— Не — отвърна домакинката. — Както казах, повече нито я видях, нито я чух.

— На каква възраст беше тя? Госпожа Моралес сви рамене.

— Младо момиче. Сигурно осемнайсет-деветнайсетгодишна.

— Откъде беше?

— От Салвадор.

— Къде живееше в Америка?

— При семейството си.

— Къде?

— Не съм сигурна.

Опитах още няколко въпроса, обаче госпожа Моралес се изчерпваше.

— Благодаря ви, госпожо Моралес — приключих аз. — Моля, не споменавайте за тоя разговор на никого. — „Иначе ще изчезнете“. — Бихте ли помолили господин Роузънтал да дойде тук?

Тя кимна и излезе.

Разбирах как и защо Лусита е изчезнала от хотел „Бейвю“, обаче Роксан Скаранджело беше съвсем друго нещо. И после служителят от рецепцията, Кристофър Брок, който неочаквано бе напуснал или го бяха уволнили. Преди пет години бяха прочистили тоя хотел, освен господин Роузънтал и госпожа Моралес, от които по-трудно можеха да се отърват — ако се разчуеше, нямаше да могат да обяснят прекалено многото съвпадения.

Управителят се върна в стаята.

— Госпожа Моралес помогна ли ви?

— Всъщност не си спомня почти нищо.

— Оттогава минаха пет години.

— Така е. Между другото, помните ли дали Роксан Скаранджело остана до края на онова лято?

Господин Роузънтал се замисли за миг.

— Обикновено остават… но много студенти напускат през последните две седмици на август, за да си починат преди семестъра.

— Ами Роксан?

— След като го споменавате, наистина се сещам, че тя напусна по-рано. Няколко дни по-късно я потърсих и някой ми каза, че си е заминала. — Той се позамисли. — Всъщност неколцина от персонала напуснаха след злополуката. Бяха разстроени.

— На каква възраст беше Кристофър Брок? Управителят отново се замисли.

— Най-много трийсетгодишен.

— Казахте, че сте запазили трийсет стаи за ФБР.

— Да.

— Колко стаи имате тук?

— Дванайсет в старото крило и двайсет и четири в „Мънибог Бей“, плюс четири бунгала.

— Наложи ли се да размествате гости, за да направите място за агентите?

— Няколко. Но иначе отменихме някои резервации и връщахме хората, които идваха в хотела. За една седмица почти всички стаи бяха заети от ФБР.

— Ясно. Водихте ли отчет за агентите, които бяха отседнали тук?

— Само временен.

— Какво значи това?

— Ами, имахме само компютърна документация, за да насочваме телефонните разговори и да следим за извънредни сметки. Те постоянно идваха и си отиваха, понякога си сменяха стаите и без наше знание. Защо питате?

Не ми харесваше господин Роузънтал да ми задава такива въпроси, обаче каквото съм си лъжливо копеле, отвърнах:

— Главното счетоводство оспорва някои такси.

— Разбирам… е, направихме каквото можехме. С тях не се работеше лесно. Не се обиждайте.

— Не се обиждам. Та значи те са обсебили хотела.

— Да.

— Поискаха ли например да изхвърлите журналистите, които бяха отседнали тук?

— Да, след като го споменавате, се сещам, че поискаха. — И усмихнато прибави: — Не знам кои са по-лоши гости, агентите от ФБР или журналистите. Не се обиждайте.

— Не се обиждам.

— Репортерите вдигнаха голям шум, но тъй като беше въпрос на национална сигурност, трябваше да напуснат.

— Несъмнено. Мислите ли, че бихте могли да намерите имената на агентите от ФБР, които са били отседнали тук от юли деветдесет и шеста до… да речем, октомври?

— Едва ли. Накрая дойде друг агент от Бюрото и изчисти компютъра. Национална сигурност. Ето защо обичам книжната документация.

— И аз. — Тухлената стена все се изпречваше пред лицето ми.

Обаче се бях натъкнал на някои интересни и странни съвпадения, за които не ми бяха споменали нито Кейт, нито Дик Карнс, нито Мари Губитози. Сигурно защото и те не знаеха. Е, поне Дик и Мари нямаше откъде да знаят за изчезналите хора, досиета и компютърни данни. Но госпожа Мейфилд може и да знаеше. Даже можеше да е била отседнала в хотела.

— Да надникнем в стая двеста и три — помолих господин Роузънтал.

Той въпросително повдигна вежди.

— Защо? Минаха пет години.

— Стаите ми говорят.

Управителят ме изгледа странно, нещо напълно разбираемо след такова изявление. Струва ми се, че започваше да става малко подозрителен.

— В стаята може да има гости. — После колебливо прибави: — Бихте ли повторили целта на посещението си?

Когато работя с партньор, обикновено играя лошото ченге, обаче когато съм сам, трябва да играя и двете роли и това понякога е объркващо за събеседника ми.

— Целта на моето посещение не е правният статут на вашите служители — отвърнах аз. — Но може да стане. Междувременно, аз водя това следствие, господин Роузънтал, не вие. Заведете ме в стая двеста и три.